Харолд Робинс
Самотната лейди (26)

5

Брат ми никога не замина за Виетнам. Колата бе изхвръкнала от пътя на същия завой, където преди петнайсет години се бе пребил баща ми. След катастрофата Боби живя само колкото да успее да се извини на майка ми.

— Съжалявам, мамо — прошепна той през лабиринта от тръбички, които излизаха от тялото му. — Май много пих. — После обърна глава и заспа, за да не се събуди никога вече.

Майка ми сякаш се превърна в камък. Трябва да е изживяла повторно стария кошмар с баща ми. Независимо какво говорехме или се опитвахме да правим, не получавахме отговор. Единственият въпрос, който тя отправи, беше към полицейския началник Робъртс.

— Сам ли е бил в колата?

— Да, Вероника. Оставил Ан вкъщи петнайсет минути преди това. Тя каза, че го е поканила да остане и да изпие чаша кафе, преди да се прибере вкъщи, но той отговорил, че иска да върне колата на Джерили, за да не се тревожи.

Тя кимна, без да каже и дума.

— Ан ми каза също, че възнамерявали да се оженят, преди той да замине за тренировъчния лагер. Знаеше ли, че тя е бременна?

Майка ми се втренчи в него.

— Не ни е казал нищо — намеси се баща ми.

— Според нея той щял да ви съобщи на другата сутрин.

— Разговаряхте ли с нея? — попита баща ми.

Началник Робъртс кимна.

— Съобщението за катастрофата беше направено в новините в един часа след полунощ по радиото на Джеферсън. Тя се обади и аз разговарях с нея. Направо е съсипана.

— Бедното дете — казах аз. — Сигурно е изплашена до смърт.

Майка ми се обърна ядосано към мен.

— Недей да съжаляваш толкова тази уличница! Предупреждавах Боби, че тя ще направи нещо, за да го пипне.

— Не познавам момичето — отвърнах аз. — Но то не може да е…

— А аз го познавам. — Гласът на майка ми беше леден. — Направо се радвам, че се изтръгна от лапите й.

Почувствах как сърцето ми подскочи и почти се задуших. Изведнъж осъзнах нещо, което преди не знаех. Никога не бях виждала майка си да плаче. Никога. Дори и сега. Не можах да се въздържа:

— Майко, ти изобщо умееш ли да плачеш?

Тя ме погледна за миг, после се обърна към баща ми. Тонът й беше почти нормален. Все едно нищо не бе станало.

— Ще трябва да уредим формалностите по погребението, Джон…

Не можех повече да издържам. Застанах помежду им и я погледнах право в очите. Сълзите се стичаха по бузите ми.

— Боби е мъртъв, мамо. Единственият ти син е мъртъв. Не можеш ли да му подариш няколко сълзи?

Гласът на майка ми бе студен и спокоен.

— Нямаш право да ми говориш така, Джерили. Ти си виновна, че това се случи. Не трябваше да му даваш колата.

Това ми дойде твърде много. Обляна в сълзи се обърнах и изтичах надолу по малкото стъпала до първия етаж, после изхвърчах през външната врата.

На изток се развиделяваше. Утринният въздух беше свеж. Потреперих, но всъщност студът идваше отвътре, от самата мен. Извадих от чантата си цигара и тъкмо се готвех да я запаля, когато една едра, загрубяла ръка ми подаде запалена клечка кибрит. Беше началник Робъртс.

— Съжалявам, Джерили. — Гласът му бе изпълнен с истинско съчувствие.

— Знам.

— Не бих искал да те безпокоя в този момент, но има някои въпроси, на които трябва да отговориш.

— Разбирам. Казвайте.

— Колата регистрирана и застрахована ли е на твое име?

— Да.

— Трябва да съобщиш на застрахователната си компания. Разпоредих се ягуарът да бъде закаран на буксир до гаража на Кланси на Мейн Стрийт.

Погледнах го.

— Направо е сплескан. Няма да могат нищо да направят от него.

Мълчах.

— Мога по-късно да дойда у вас, за да подпишеш заключението за катастрофата. Не е необходимо да се разкарваш до участъка.

— Благодаря ти.

— Началник Робъртс — извиках след него, когато той си тръгна.

— Да?

— Това момиче… Ан ли се казваше?

Той кимна.

— Кажете й да ми се обади. Може би ще мога да направя нещо за нея.

— Добре, Джерили. Познавам я от толкова време, от колкото зная и теб. От бебе. Тя е чудесно мило момиче.

— Сигурно, щом брат ми я е обичал.

Той отново кимна, после погледна небето.

— Днес ще е ясно.

— Да — отговорих аз и проследих с поглед как едрата му фигура в светлосиня униформа се отдалечава.

Беше прав, помислих си, когато погледнах небето. Денят щеше да е ясен. На небето нямаше нито едно облаче.

Погребението беше във вторник. Уолтър изпрати цветя от Лондон, а Гай дойде и ми държа ръката. Когато след погребалната церемония се прибрахме вкъщи, майка ми се качи право в стаята си и затвори вратата.

— Ще си оправя багажа — обърнах се към баща си. — Гай предложи да ме откара до Ню Йорк.

— Добре. — Баща ми изглеждаше уморен. Не му беше лесно. Той също обичаше Боби.

— Ако искаш да остана, ще го направя.

— Не, ще се справим някак си. Всичко ще е наред.

— А ти как ще се оправиш? — попитах го аз многозначително.

Той схвана нюанса.

— Ще се оправя. — Поколеба се за миг. — Не се сърди на майка си. Много й се струпа.

— Не й се сърдя. Просто не я разбирам.

— Тогава бъди великодушна. Не я отблъсквай. Ти си единственото, което й остана.

— Не мога да се разбера с нея, татко. Знаеш колко пъти съм опитвала. Ние мислим и чувстваме различно.

— Продължавай да опитваш. Любовта е за това.

Приближих се до него и го прегърнах.

— Ти не преставаш да опитваш, нали, татко? Сигурно много я обичаш.

— Да, виждам грешките й. Но те нямат значение. Виждам също хубавото у нея. Силата и смелостта, която имаше, за да отгледа двете си деца след смъртта на баща ви. Знаеш ли, тя казваше, че няма да се омъжи за мен, ако вие не одобрите решението й. Че никога няма да стори нещо, което би ви направило нещастни.

— Не знаех.

— Леля ти и чичо ти искаха да ви вземат при себе си, така че тя да е свободна да уреди отново живота си. Тя обаче не се съгласи. Каза им, че вие сте нейните деца, нейна отговорност и че тя ще се грижи за вас. Първото, което ме попита, когато й направих предложението, беше какво е отношението ми към вас.

Целунах го по бузата. Беше прекрасен. И наивен. Той обаче я обичаше. Сам го каза. Как тогава можех да очаквам от него да разбере, че всички онези прекрасни неща, които тя е казала или направила, не са плод на любов, а на съзнанието, че така е трябвало да постъпи? Отново го целунах по бузата.

— Ще се опитам да запомня онова, което ми каза, татко.

Иззвъня телефонът. Той вдигна слушалката и ми я подаде.

— За теб е.

Поех слушалката от ръката му.

— Татко, направи на Гай едно питие, моля те. Имам чувството, че умира от жажда.

— Добре съм — побърза да ме увери Гай.

Татко го хвана под ръка и го поведе в дневната.

— Мисля, че аз самият бих пийнал едно уиски.

— Ало — обадих се аз.

Гласът отсреща беше нежен, млад и уморен.

— Госпожа Торнтън?

— Да.

— Обажда се Ан Ларън. Началник Робъртс ми предаде съобщението ви. Исках да ви се обадя и да ви благодаря.

— Казах го от сърце. Ако има нещо, което мога…

— Не — побърза да откаже тя. — Нищо. — Поколеба се за миг. — Как мина всичко? Там ли бяха цветята ми?

— Да. Бяха прекрасни — припомних си ги аз. Букет жълти рози с малка картичка и името й на нея.

— Исках да дойда, но лекарят ми забрани да ставам от леглото.

— Добре ли сте?

— Вече да — продължи след момент на колебание. — Но загубих бебето.

— Съжалявам.

— Може би така е по-добре. Поне така казват всички.

— И аз така мисля.

Тя започна тихичко да плаче.

— Но аз исках бебето. Наистина го обичах.

— Знам.

Тя спря да плаче. Почувствах, че овладя гласа си.

— Съжалявам. И без това ви е тежко. Не искам да ви става още по-мъчно. Само исках да ви благодаря.

— Ан, когато се почувствате по-добре, обадете ми се и елате в Ню Йорк — поканих я аз. — Ще обядваме. Много ще ми е приятно да се запознаем.

— С удоволствие — отговори тя. — Ще ви се обадя.

Когато затворих телефона, видях, че майка ми е застанала в подножието на стълбището.

— С кого говореше? — попита тя.

— С Ан.

Устните й леко се свиха.

— Благодари ли й за цветята?

— Смятах, че ти ще го направиш.

— Щом го е обичала толкова, колкото твърди, защо не дойде на погребението?

— Защо не я попиташ?

Майка ми ме погледна в очите.

— Обадих се. Но тя не пожела да разговаря с мен. Предполагам, че е твърде засрамена от онова, което е направила.

— Не това е причината, мамо.

— А каква е причината?

— Вероятно е била твърде зле. Загубила е бебето.

Лицето на майка ми внезапно побеля и тя като че ли залитна. Протегнах ръка да я подкрепя.

— Съжалявам, Джерили. Наистина съжалявам.

Не казах нищо, но видях как лицето й постепенно възвръща цвета си. Много силна дама е майка ми.

— Сега той наистина е мъртъв — едва пророни тя.

Двете се гледахме известно време, после тя пристъпи несигурно към мен. Разтворих ръце. Майка ми се сгуши в прегръдката ми, сякаш тя бе детето, и сълзите й най-сетне рукнаха.