Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lonely Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
vens (2011 г.)
Допълнителна корекция
liliyosifova (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Харолд Робинс. Самотната лейди

Американска. Първо издание

ИК „Хомо Футурус“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

2

Когато Джерили беше на десет години, се случиха две неща, които промениха живота й. Първото беше, че майка й се омъжи повторно. Второто — че написа разказ, който после постави като пиеса по случай края на учебната година.

Нарече я „Кървавата приказка“. И действително беше такава. Защото когато завесата се спусна, всички герои лежаха мъртви на сцената.

Като автор, продуцент и режисьор тя изигра единствената двойна роля — на готвачката, която бе убита от краля, а после възкръсна, превърна се във вещица и се върна да му отмъсти.

Чувството за власт над другите допадна на Джерили. През този кратък период тя беше най-важното момиче в петите класове.

За пръв път в живота си тя усещаше влиянието си над други хора и инстинктивно се досети, че написаните от нея думи бяха източникът на това опияняващо чувство за власт.

По-късно, стиснала наградата си за литературно произведение, с лице все още изцапано от черните сажди, с които бе гримирана като вещица, тя отиде при майка си и оповести решението си.

— Мамо, аз ще стана писателка.

Майка й, седнала с господин Рандал от Земеделската банка, се усмихна разсеяно. Също толкова разсеяно бе изгледала и представлението. Съзнанието й бе изцяло заето с предложението, което Джон Рандал й бе направил предишната вечер.

— Това е чудесно, скъпа — отвърна й тя. — Но мислех, че искаш да станеш актриса.

— Исках — отвърна Джерили. — Но промених решението си.

— Изглеждаше ми красива на сцената. Нали, Джон?

— Тя беше най-красивото момиче — съгласи се от все сърце Джон Рандал.

Джерили се втренчи в тях. Да не би да бяха ослепели? Та нали целият смисъл от грима бе да я направи да изглежда грозна като вещица.

— Гримът ми бе направо ужасен — възпротиви се тя.

Майка й се усмихна окуражително.

— Не се притеснявай, скъпа. Ние мислим, че беше красива.

По-късно отидоха да вечерят в „Порт Клеър ин“ — ресторант, осветен от дискретната светлина на свещите, с гледка към пролива.

— Двамата искаме да ти кажем нещо много важно, скъпа — поде майка й след десерта.

Джерили я погледна бегло. Вниманието й бе насочено към една пияна двойка мъж и жена на ъгловата маса, които се прегръщаха, без ни най-малко да се притесняват.

— Джерили! — повика я ядосано майка й.

Джерили погледна майка си.

— Казах, че искаме да ти съобщим нещо много важно.

Тя зае позата на послушно дете.

— Да, мамо.

Майка й заговори притеснено.

— Откакто баща ти умря… е, знаеш колко трудно ми беше да ви отгледам двамата с брат ти и да ходя всеки ден на работа в банката.

Джерили мълчеше. Започваше да разбира. Не можеше обаче да си даде сметка дали й харесва това, което щеше да стане.

Майка й хвърли поглед към господин Рандал, за да получи подкрепата му. Той кимна окуражително. Ръката й потърси под масата неговата.

— Помислихме си, че за двама ви ще бъде добре, ако отново имате баща — изрече тя, после бързо добави: — Боби е вече почти на шест години, а едно момче трябва да има баща, който да се занимава с него. Е, ясно ти е, игра на топка, риболов и неща от този род.

Джерили погледна първо майка си, после господин Рандал.

— Искаш да кажеш, че възнамеряваш да се омъжиш за него? — В гласа й се промъкна нотка на съмнение. Господин Рандал и баща й изобщо не си приличаха. Баща й непрекъснато се смееше и беше толкова забавен, а господин Рандал почти никога не се усмихваше.

Майка й мълчеше.

За пръв път заговори господин Рандал. Успокояващо, сякаш разговаряше с клиент в банката, който бе открил грешка в месечното си сведение.

— Ще бъда добър баща и за двама ви. Ти си чудесно момиче, харесвам много и брат ти.

— Мен не харесвате ли? — поинтересува се тя с безгрешната логика на децата.

— Разбира се, че те харесвам — отвърна той бързо. — Струва ми се, че го казах достатъчно ясно.

— Не го казахте.

— Джерили! — Гласът на майка й отново стана рязък. — Не можеш да говориш по този начин на господин Рандал.

— Няма нищо, Вероника — успокои я той. — Харесвам те много, Джерили, ще бъда горд, ако ме приемеш за твой баща.

Джерили го погледна в очите и за пръв път видя, че там се криеха сърдечност и топлота. Тя откликна незабавно, но не знаеше какво да каже.

— Знам, че никога не мога да заема мястото на истинския ти баща, но аз обичам майка ти и ще бъда много добър към всички ви — сериозно продължи той.

Неочаквано Джерили се усмихна.

— Може ли да бъда шаферка на сватбата?

Джон Рандал се засмя с облекчение.

— Можеш да бъдеш каквото поискаш. — Дланта му покри ръката на майка й. — С изключение на булка.

Година след като се ожениха, Джон Рандал официално осинови двете деца и името й стана Джерили Рандал. Когато за пръв път написа новото си име, я обзе странна тъга. Вече не остана почти нищо, което да напомня за баща й. Боби, който нямаше спомен от него, вече напълно го бе забравил. Тя се зачуди дали след време това няма да се случи и с нея.