Харолд Робинс
Самотната лейди (6)

6

Изведнъж това ново усещане завладя целия й живот — то изпълваше списанията, вестниците и книгите, които четеше, филмите, които гледаше, рекламите по телевизията, разговорите на приятелите й. Всичко това я караше все по-ясно да осъзнава собствената си сексуалност.

Сякаш Уолт бе предизвикал реакция, тласнала я в улица, по която тя не бе съвсем сигурна дали иска да тръгне. Неуверена в новите си чувства, тя се бореше с импулса да ги изследва, без да съзнава реално какво точно иска да открие.

Сънищата й бяха изпълнени със сексуални фантазии, в които участваха всичките й познати хора — дори родителите и брат й. А сутрин се събуждаше уморена от борбата със сънищата си.

Вече редовно мастурбираше. Първо в банята, а после и в леглото си. Скоро обаче това вече не й беше достатъчно. Часовете между пробуждането и заспиването й се струваха твърде дълги. Вече толкова умело се възбуждаше сама, че можеше да достигне кулминационната точка за няколко минути. Когато беше на работа, се усамотяваше в тоалетната по няколко пъти дневно и заключваше вратата. Трескаво вдигаше роклята и сваляше пликчетата си. После сядаше на тоалетната чиния и се даряваше с приятните усещания, които създаваха пръстите й. След няколко минути се връщаше на работното си място, сякаш нищо не се беше случило.

По времето на този вътрешен смут, външно поведението й почти не се промени. Само дето стана по-рязка отколкото преди в отношенията си с момчетата, защото нямаше вяра в самата себе си. Започна да избягва контактите с момчета, дори с Бърни, когато беше възможно. Вече не го чакаше да я кара вкъщи, а си тръгваше рано, за да може да се потопи в сигурността на леглото си.

Най-накрая един ден Бърни я попита направо.

— Какво става, Джерили? Да не съм направил нещо не както трябва?

Тя почервеня.

— Не разбирам за какво говориш. Нищо не се е случило.

— Не сме се виждали повече от две седмици. Вече не ми даваш да те изпращам до вкъщи.

— Просто съм твърде уморена и не мога да те чакам, докато свършиш работа.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Тогава довечера ще ме чакаш ли?

Тя се поколеба за момент, после кимна.

— Добре — почувства, че се задушава, от което беше на път да се разплаче, отиде в главната трапезария и започна да подрежда масите за вечеря.

Същата вечер, когато той зави с колата към паркинга на носа, тя напрегнато се опита да го спре.

— Недей да спираш, Бърни. Наистина съм много уморена.

— Само искам да поговорим, нищо повече. — Той загаси двигателя. Музиката от радиото на колата се носеше в нощта. Бърни си взе цигара и я запали.

— Продължаваш да пушиш.

— Да! — Той я погледна. Тя се бе облегнала на вратата, възможно най-далеч от него. — Вече не ме ли харесваш, Джерили?

— Харесвам те толкова, колкото съм те харесвала винаги.

— Има ли някой друг? — попита Бърни. — Знам, че преди две седмици си ходила на кино с Мартин.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не разбирам — рече той озадачено.

— Заведи ме вкъщи, Бърни.

— Джерили, обичам те.

Това скъса бента. Изведнъж тя започна да плаче, скри лицето в дланите си, тялото й се разтърсваше от ридания.

Той се протегна и я притегли към себе си.

— Джерили, какво става? — попита я той тихо.

— Не знам — гласът й се заглушаваше в рамото му. — Мисля, че полудявам. Идват ми такива луди мисли.

— Какви мисли?

— Не мога да говоря за тях. Твърде ужасно е. — Тя се овладя. — Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Само исках да ти помогна.

— Никой не може да ми помогне. С това трябва да се справя сама.

Той я подхвана за брадичката, обърна лицето й към себе си и я целуна нежно. Отначало устните й бяха меки и вибрираха, после неочаквано езикът й си проби път в устата му.

За момент той се изненада, после отвърна на възбудата й. Буйно я притегли още повече, притискайки до болка гърдите й с гръдния си кош.

Неуверено обхвана с ръка едната й гърда. Чу как дишането й се учести, но тя не го отблъсна както обикновено. Окуражен от липсата на съпротива, той пъхна ръка под роклята и проникна под сутиена й. Почувства топлата плът на гърдата и зърното, което се втвърдяваше под пръстите му. Тя започна да стене и да потреперва, а той усети как членът му болезнено набъбва в тесния панталон.

— Джерили! — изпъшка той и я тръшна на седалката, като почти я покри с тялото си.

Ръката му заигра върху роклята й и едната й гърда изскочи освободена от дрехите. Той приведе лице и пое щръкналото зърно в устата си. Търкаше се о нея и неговата набъбналост притискаше венериния й хълм дори през плата на панталоните му.

Усещането беше прекрасно. Собственият му оргазъм го изненада. Той потрепери в спазми, спермата му се разля неудържимо в панталоните.

— О, боже! — успя да каже той и замлъкна.

За момент тя продължи да прави движения с плътно затворени очи. После и тя спря и отвори очи.

Той се втренчи в тях. В изражението й имаше нещо, което не бе виждал преди. Сякаш бе открила и потвърдила нещо, което подсъзнателно е знаела. Той седна и я погледна. Беше намокрил панталона си и роклята й.

— Съжалявам — извини се Бърни.

— Няма нищо — промълви тя.

— Загубих си ума. Изцапах роклята ти.

Тя бавно се изправи.

— Не се притеснявай — каза тя и изведнъж се успокои.

— Това няма да се случи повече, обещавам ти.

— Знам. Сега ще ме заведеш ли вкъщи?

— Не ми се сърдиш, нали?

— Не, Бърни, не ти се сърдя — каза тя тихо. После се усмихна и го целуна бързо по бузата. — Благодаря ти.

— За какво?

— Че ми помогна да разбера.

Той я закара вкъщи, без да разбере какво искаше да му каже.

Чудно, но след това й стана по-лесно. След като потвърди най-лошите подозрения за себе си, тя започна да приема собствената си сексуалност. За нещастие нямаше с кого да сподели откритието си. Майка й бе последният човек, комуто би се доверила.

Вероника принадлежеше към предвоенното поколение, което се подчиняваше на строги и прости правила. Добрите момичета не го правеха, лошите биваха наказвани или забременяваха. В леглото тя винаги бе въздържана и благоприлична. Дори с първия си съпруг, бащата на Джерили, който я възбуждаше до степен, която почти я лишаваше от контрол, тя успяваше да спре малко преди да стигне до оргазъм. И никога не чувстваше липсата му. Порядъчната жена имаше много други неща, за които да мисли. Сексът беше нещо несъществено; важното беше да поддържа в ред дома си и да възпита добре децата си. Беше доволна, че вторият й съпруг бе толкова консервативен, колкото и тя.

За негово голямо разочарование Джон Рандал не беше мобилизиран през войната. Той се яви като доброволец, но беше отхвърлен от комисията. Когато другите заминаха на фронта, той продължи да работи в банката и понеже беше един от малкото млади мъже, почти автоматично получи повишение. Вероника Джерати дойде на работа в банката по време на войната, когато съпругът й беше на фронта. Още тогава му бе направила силно впечатление.

Не приличаше на повечето млади омъжени момичета, които говореха колко им липсва съпрузите, а в същото време си просеха срещи и обещаваха други неща. Тя беше тиха и мила, усмихваше се често, но усмивката й бе приятелска, а не подканяща. След завръщането на съпруга й той я виждаше само когато идваше в банката да внася или тегли пари. В тези случаи винаги се спираше до бюрото му и го питаше как е. Бе винаги много любезна.

После се случи трагедията. Една вечер съпругът й загина в автомобилна катастрофа на шосето близо до града. За катастрофата се носеха различни слухове. Боб имаше славата на буен и невъздържан човек. А същата вечер беше пил и бил забелязан с жена, която имаше лоша репутация. Никой от тези факти обаче не се появи във вестникарското съобщение за смъртта на първия герой на Порт Клеър от войната.

След смъртта му Джон Рандал веднага провери сметките на семейството. За толкова безотговорен човек като Боб Джерати те бяха в забележително добро състояние. Тогава Джон си помисли, че това вероятно се дължи на госпожа Джерати. В общата им сметка имаше единайсет хиляди долара и още седемстотин по текущата им чекова сметка. Освен това тя притежаваше повече от две хиляди долара във военни облигации по падежна стойност. Ипотеката върху дома им за двайсет и пет хиляди долара, която банката притежаваше, беше окончателно изплатена по застрахователната клауза, същото се отнасяше и за малкия личен заем от хиляда долара, който той беше взел преди месец. Имаше военна застраховка за десет хиляди долара, която бе преобразувана в гражданска полица. Бе чувал за още няколко малки полици, чиято стойност не му бе известна. Освен това вдовицата щеше да получи военна и социална пенсия за себе си и децата. Всичко това означаваше, че тя бе осигурена по-добре, отколкото повечето хора предполагаха.

Джон Рандал изпрати на Вероника писмо, в което изразяваше съболезнованията си, и получи вежлив отговор на благодарност. Няколко седмици след погребението тя отиде в банката и той й помогна да презапишат сметките и документите на нейно име. После не я видя близо два месеца, докато един ден тя дойде да търси работа. Въпреки че не беше много притеснена материално, тя твърдеше, че ще се чувства по-добре, ако знае, че сама изкарва прехраната си. Той смяташе, че проявява здрав разум. Ако повечето жени бяха като нея, щяха да имат по-малко проблеми. За щастие тъкмо се бе открило едно работно място и тя започна работа още следващата седмица като служител на гишето за спестовни влогове.

Беше работила по-малко от три месеца, когато той я покани да излязат.

Тя се поколеба.

— Не знам. Може би е твърде рано. Хората може би няма да го одобрят.

Той кимна с разбиране. Знаеше какво си мислеше тя. Г-н Карсън, президентът на банката, беше стриктен презвитерианец и имаше собствени схващания за поведението на служителите си. Непрекъснато порицаваше разлагащото влияние на съвременното мислене върху нравствените устои на обществото.

— Ще почакам още малко — обеща Рандал.

— Благодаря ви — рече тя.

До първата им среща — кино, после вечеря, изминаха още три месеца. Тя се прибра вкъщи в единайсет часа, той й бе пожелал лека нощ пред вратата. Когато отиваше към колата си, той кимна доволно сам на себе си. Беше чудна малка къщичка уютна, добре поддържана, с добро обкръжение. Тя би била добра съпруга за някой мъж, дори за един бъдещ президент на банка.

През медения си месец заминаха за Ниагарския водопад. Първата вечер Джон бе застанал до прозореца в новата си пижама и копринения си халат, а в кофичката до него се изстудяваше бутилката шампанско, която хотелът подаряваше на новобрачните двойки. Туристическите справочници обещаваха изглед към водопада, но бяха пропуснали да упоменат, че от него се виждаше само едно малко ъгълче в пролуката между други два хотела. Докато оглеждаше облачното небе, той чу в стаята зад него да влиза Вероника.

Под прозрачния пеньоар тя бе облякла копринена нощница с дантела на деколтето. На лицето й бе изписана уплаха.

— Ще пийнеш ли малко шампанско? — попита я той.

Тя кимна.

Той отвори непохватно бутилката. Корковата тапа излетя и рикошира в тавана. Той се засмя.

— Ето, по това доброто шампанско се различава от лошото. Ако тапата излети.

Тя се засмя на свой ред.

Той напълни две чаши и й подаде едната.

— Вдигам тост — каза той. — За нас двамата.

Отпиха от виното.

— Хубаво е — каза тя.

— Ела тук и погледни през прозореца — подкани я той.

Тя го погледна в очите за момент, после поклати глава.

— Мисля да си лягам. Малко съм уморена от дългото пътуване.

Той я проследи с поглед как оставя пеньоара си на стола, ляга в леглото и притваря очи.

— Пречи ли ти лампата, скъпа? — попита я той.

Тя кимна, без да отваря очи.

Той натисна електрическия ключ на стената и легна от другата страна на леглото. Чуваше тихото й дишане. Неуверено протегна ръка и я докосна по рамото.

Тя не помръдна.

Той обърна лицето й към себе си. На слабата светлина видя, че очите й са отворени.

— Трябва да ми помогнеш — с неудобство започна да обяснява той. — Аз никога… нали разбираш… — Гласът му се изгуби.

— Искаш да кажеш…? — попита тя.

— Да — отвърна Джон. — Изкушавах се да опитам, но знаех, че едва ли щях да го направя с някоя друга, освен с жена си.

— Струва ми се, че това е чудесно — каза тя. Ненадейно страхът й се изпари. Поне няма да е като Боб, който винаги я сравняваше с други жени и винаги твърдеше, че никога нямало да бъде достатъчно хубаво, ако тя също не го преживява. Беше направила добър избор. Джон Рандал щеше да е добър съпруг.

— Джон — шепнешком го повика тя.

— Да?

Тя протегна ръце към него.

— Първото, което трябва да направиш, е да се приближиш и да ме целунеш.

Тя бавно го запозна с тайните на тялото си, докато пламенното му желание стана неудържимо, после сключи пръсти около напращелия му ствол и го насочи вътре в себе си.

Изпускайки неволен стон, той се изпразни почти веднага в дълъг, разтърсващ оргазъм. Тя плъзна ръка между краката му, както я беше учил Боб, и обхвана тестисите му с лек натиск, за да се увери, че са се изпразнили напълно. Той изстена от докосването й. После притихна, като дишаше тежко. Тя се отмести изпод тежестта му.

Той докосна в захлас лицето й.

— Никога досега не съм усещал нещо подобно.

Тя не отговори.

— На теб хубаво ли ти беше?

— Много.

— Чувал съм, че ако мъжът се изпразва прекалено бързо, жената не изпитва никакво удоволствие от това.

Тя се усмихна.

— Това не е вярно. Може би важи за определен тип жени. Не и за нормалните обаче. Това е всичко, което някога съм желала.

— Май не си мислиш точно така? — попита разтревожен той.

— Точно така си мисля. Никога преди не ми е било толкова добре, дори с Боб. Много съм доволна.

— Радвам се — прошепна той.

Тя се наведе и го целуна.

— Обичам те.

— И аз те обичам — учудване се прокрадна в гласа му. — Знаеш ли… мисля… че отново се възбуждам.

— Опитай се да не мислиш за това. Повече от веднъж на нощ може да причини сериозно пренапрежение. Може да се почувстваш зле.

— Докосни ме — помоли той. — Пак се втвърдих.

Тя му позволи да положи ръката й върху себе си. Сякаш бе издялан от камък. Тя се изненада. Дори Боб не се бе възбуждал повторно толкова скоро.

— Мисля, че веднъж няма да навреди. Вземи ме в себе си — помоли я той.

Почти неохотно тя го насочи отново в себе си. Този път продължи малко по-дълго, но пак изригна след няколко минути. Той изстена в странна комбинация от удоволствие и болка, когато почти празните му тестиси се напрегнаха да изхвърлят спермата.

После се преобърна на своята страна на леглото и я погледна. Продължаваше да диша тежко.

— Знаеш ли, сигурно си права — пъшкайки изрече Джон.

— Права съм, разбира се. — Тя го целуна по бузата. — Сега се опитай да заспиш — нежно го подкани тя. — Утре ще си добре.

И от този момент нататък винаги ставаше така, както тя искаше.