Харолд Робинс
Самотната лейди (23)

2

Бях малко пияна, малко дрогирана и усещах приятно жужене в главата си. Проснах се на дивана и погледнах Гай, който се бе изтегнал в краката ми на пода.

— Защо не станеш? — попитах го.

Той се преобърна по гръб, протегна се и взе цигарата с марихуана от ръката ми.

— Не знам дали мога. — Гай дръпна от цигарата.

— Опитай се. Ще ти помогна.

— Защо? Тук ми е добре.

— Е, щом е така. Та за какво говорехме?

— Не помня.

— За пиесата. Каза, че имаш някои идеи за преработката й.

— Сега не мога да говоря за това. Прекалено ми е хубаво.

Погледнах към прозорците. Нощното небе над Сентръл парк беше посивяло от отразената светлина.

— Мислиш ли, че самолетът вече е излетял?

— Колко е часът?

— Почти полунощ.

— Излетял е — рече той.

Станах и отидох до прозореца. Вдигнах ръка и помахах към небето.

— Довиждане, Уолтър, довиждане. — Разплаках се. — Приятен полет.

Гай се помъчи да се изправи на крака и се заклатушка към мен.

— Хей, това е празник. Недей да плачеш.

— Не мога да спра. Чувствам се самотна.

— Не си самотна — прегърна ме през рамо. — Нали аз съм тук.

— Благодаря. Много мило от твоя страна.

Той ме поведе към дивана.

— Изпий още една чаша шампанско.

Отпих от чашата, която той пъхна в ръката ми. Внезапно вкусът на искрящото вино престана да ми бъде приятен. Започвах да излизам от опиянението. Оставих чашата на масичката за коктейли. Тя направи малко мокро кръгче на полираната повърхност. Вторачих се в петното. Друг път щях да побързам да го избърша и да преместя чашата на подложка. Уолтър мразеше по ценните му стари мебели да има петна от течност. Сега не ми пукаше.

— Мисля да си лягам.

— Рано е — възрази той.

— Но аз съм уморена. Денят бе дълъг. В осем и половина тази сутрин бях в съда в Мексико. В единайсет бях в самолета на път за Ню Йорк. Два дни изобщо не съм почивала.

— Какво направи с брачната си халка? — попита той.

— Нося я. — Протегнах ръка, фината златна ивица проблесна в тъмнината.

Той поклати сериозно глава.

— Това не е хубаво. Трябва да се освободиш от нея. — Щракна с пръсти. — Сетих се. В Рино има малък мост над един поток. Когато жените излязат от съда, отиват на моста и хвърлят брачните си халки във водата. Ето това трябва да направим.

— Но ние не сме в Рино.

— Няма значение. Знам едно място, което ще свърши същата работа. Грабвай си палтото.

След няколко минути слязохме долу и спряхме такси.

— Към езерото в Сентръл парк — поръча Гай на шофьора. — На кея до навеса за лодки.

— Да не сте полудял, господине? — попита шофьорът. — Там не дават под наем лодки толкова късно.

— Карай, човече! — Гай махна повелително с ръка. Инерцията прилепи гърба ми към седалката, тъй като таксито потегли рязко, направи обратен завой и влезе в парка през входа при Авеню ъф ди Америкас. Гай пъхна ръка в джоба си и извади още една цигара с марихуана, която незабавно запали. Изпусна блажено дима.

Внезапно таксито намали скорост. Шофьорът се обърна към нас.

— По-добре изхвърлете това, господине. Да не искате да ни арестуват?

Гай се усмихна и подаде цигарата на шофьора.

— Отпусни се. Дръпни си. Наслаждавай се на живота.

Шофьорът се протегна и взе цигарата. Дръпна два пъти дълбоко, после я върна на Гай.

— Дрогата е добра, господине. Оттук ли я вземате?

— Домъкнах я миналата седмица от Калифорния. Тук не може да се намери такова качество. — Гай ми подаде цигарата. — Хайде, мила.

Дръпнах си. Почувствах се добре. Всъщност Уолтър не одобряваше пушенето на марихуана, изключение правеше само в случаите, в които бяхме сами. Аз обаче никога не се опиянявах от дрогата така, както той от уискито.

Таксито забави ход и спря.

— Стигнахме — уведоми ни шофьорът.

— Вземи го за гаранция. — Гай подаде на шофьора ръчния си часовник и отвори вратата. — Връщаме се след минута.

— Тук през нощта не е безопасно — каза шофьорът.

Гай му даде и цигарата.

— Пуши. Връщаме се веднага.

Шофьорът взе цигарата с една ръка, а с другата вдигна от пода една щанга.

— Добре — съгласи се той. — Бог да е на помощ на всеки латиноамериканец или негър, който се появи.

По алеята стигнахме до кея. Спряхме, наведохме се през перилата и огледахме водата. Беше застинала, не се виждаше и най-малка вълничка.

— Свали си халката — рече Гай.

Тя обаче не се помръдна. Пръстите ми бяха подути. Погледнах Гай безпомощно.

— Какво ще правим сега? — попитах го.

— Остави на мен. — Сви ръцете си на фуния пред устата и извика на шофьора. — Имаш ли пила в колата?

В тихата нощ гласът му прокънтя като експлозия.

— Какво, по дяволите, си мислите, че карам? Подвижен железарски магазин? — проехтя в отговор гласът на шофьора.

Гай се обърна към мен.

— Такситата вече не са същите. — Хвана ме за ръката, слязохме от кея и ме заведе на брега на езерото. — Сложи си ръката във водата — каза той.

Коленичих и протегнах ръка.

— Не достигам.

— Дай ми ръката си, аз ще те държа.

Хвана ме здраво и аз се наведох напред. Водата изстуди пръстите ми.

— Така добре ли е?

— Да.

След няколко минути пръстите ми започнаха да се вдървяват.

— Водата е ледена — оплаках се аз.

— Добре. Сега трябва да стане — доволно констатира Гай и пусна ръката ми.

Не бе дълбоко, но мокро и студено и когато се изправих, водата почти стигаше до коленете ми. Поех ръката на Гай и се изкачих обратно на брега.

По целия път до таксито той ми се извинява. Бях толкова ядосана, че не можех да говоря.

Шофьорът се вторачи в нас, когато Гай отвори вратата.

— Не можете да се качите в таксито ми в този вид.

— Ще ти дам още десет долара.

— Имате ли още от марихуаната?

— Две цигари.

— Десет долара и цигарите — бързо определи цената шофьорът.

— Добре.

Качихме се и той потегли, като форсира двигателя.

— По-добре да се измъкваме оттук — погледна ни шофьорът в огледалото за обратно виждане. — Направо са ви хвърлили да плувате в езерото.

Гай ме бе загърнал със сакото си. Погледнах ръката си. Халката още беше на нея. Изведнъж започнах да се смея толкова силно, че ми излязоха сълзи на очите.

Гай не разбра какво ме разсмя.

— Какво толкова смешно има? Като нищо можеш да пипнеш пневмония.

Не можех да престана да се смея.

— Трябваше да хвърлим във водата брачната ми халка. Не мен.

Излязох от спалнята, увита в голям хавлиен халат. Той седеше на ъгъла на дивана и като ме видя, стана.

— Добре ли си?

— Съвсем. — Погледнах към бара. — Останаха ли някакви сандвичи? Винаги огладнявам след плуване.

— Има много сандвичи. Направих и кафе.

Сега и двамата бяхме трезви.

— Съжалявам — извини се той.

— Няма за какво. Всеки миг беше много приятен. Ако не беше дошъл, вероятно цяла вечер щях да съм нещастна и да се самосъжалявам.

Той се усмихна и вдигна чашата си с кафе.

— Добре. — Погледна ме сериозно.

— За какво мислиш?

— За теб — отвърна той. — За това, как нещата ще се променят.

Мълчах.

— Те ще се променят. Знаеш го, нали?

— И аз така мисля, но не знам точно как.

— Първо, ти вече не си госпожа Уолтър Торнтън. И промяната ще тръгне оттук. Вратите няма да се отварят толкова лесно.

Кимнах.

— Знаех го. Непрекъснато се чудех дали хората ме харесват заради мен самата, или защото съм жена на Уолтър.

— И заради двете. Но фактът, че си жена на Уолтър, подсилваше доброто отношение.

— Но аз продължавам да съм си същата. Имам същите заложби както преди, когато бях омъжена за него.

— Така е.

— Опитваш се да ми кажеш нещо. И какво е то? — попитах го.

Той мълчеше.

Интуицията ми проговори.

— Фанън продължава да харесва пиесата ми. Той я избра и ще търси пари за нея, нали?

— Да, продължава да я харесва, но при новосъздалото се положение няма да се захване, докато не бъде преработена.

Замълчах за миг. В началото на седмицата Фанън само дето не ми тикаше чека в ръцете. Сега беше друго. Разводът ни беше голямата новина в сутрешните вестници.

— Да не би да е мислил, че Уолтър ще я преработи вместо мен?

— Не точно, но вероятно е предполагал, че Уолтър ще ти помогне, ако се наложи.

У мен се надигна възмущение.

— По дяволите! Сега няма да вземе пиесата, дори да я хареса.

— Чуй ме сега, защото съм ти приятел и те обичам. А също и вярвам в теб. И така, урок номер едно — Фанън е най-добрият продуцент за пиесата ти в града и ако той поиска, ти ще трябва да му я дадеш.

— Той е гаден дъртак. Чувствам се отвратително, когато започне да ме съблича с поглед всеки път, когато се срещнем.

— Това е урок номер две. Ти си се захванала с бизнес, който е под контрола на гадни дъртаци и педерасти. Ще трябва да се справиш с тях.

— Има ли друга възможност? — попитах го.

— Бриджпорт.

— Била съм там.

— Тогава ти е ясно какво имам предвид. Ню Йорк е големият град. Щом успееш тук, ще успееш в целия свят.

— Започвам да се плаша. С Уолтър всичко изглеждаше толкова лесно.

Той се протегна и взе ръката ми.

— Не се плаши. Ще успееш. Имаш талант. Сега трябва да се бориш.

— Не знам как. Никога досега не ми се е налагало. От дома на родителите ми отидох направо при Уолтър. А той не ми позволяваше да порасна.

— Това винаги е бил един от проблемите на Уолтър. Той се опитва да пренапише живота, все едно че е някой от неговите ръкописи. Нещата обаче му се изплъзват и той изобщо не разбира защо. Ето и доказателството за думите ми. Ти порасна въпреки неговото нежелание, нали?

— Сега не съм толкова сигурна.

— Е, затова пък аз съм сигурен — той стана. — Вече минава три. По-добре да те оставя да поспиш. — Изпратих го до вратата. — Ела в кабинета ми в десет часа във вторник сутринта. Ще прегледаме пиесата и после те каня на обяд.

— Благодаря ти, но не е необходимо да ме водиш на обяд, ако си имаш по-важна работа.

— Урок номер три. Когато режисьор или продуцент те кани на обяд, винаги отговаряй: „Добре, сър“.

— Добре, сър.

Той се засмя и ме целуна по бузата. Затворих вратата след него, върнах се в апартамента и огледах дневната. Сега ми се стори някак странна и чужда. Внезапно осъзнах защо.

Аз вече не живеех тук.