Харолд Робинс
Самотната лейди (14)

14

Съдията Уинстед погледна големия си старомоден златен джобен часовник, който му бе подарил баща му преди петдесет години в началото на кариерата му като юрист.

— Дванайсет и четирийсет и пет е — оповести той, щракна капака и прибра часовника в джоба си. — Днес за пръв път след войната Карсън закъснява.

Артър Дейли кимна.

— Сигурно нещо важно го е задържало.

Обядът, който организираха веднъж в месеца, беше нещо повече от ритуал. Всеки трети петък тримата мъже се срещаха и обсъждаха проблемите на града. Заедно те представляваха онази скрита сила, която движеше Порт Клеър. Нищо не можеше да стигне до успешен край без тяхното одобрение и макар никой от тях да не бе избран в градската управа, всички, дори и политиците, признаваха, че единственият начин да прокарат нещо в Порт Клеър бе чрез тях.

— Още едно питие? — предложи съдията.

— Не, благодаря. Трябва да бъда на един строителен обект в два часа. Искам умът ми да е бистър.

— Аз ще пийна още едно. — Съдията направи знак на сервитьора. — Как вървят нещата?

— Добре. Първите десет къщи трябва да са готови през септември.

— Не е зле.

— Още не съм получил одобрението на околията за плана на канализационната мрежа.

— А одобрението на градското ръководство?

Дейли кимна утвърдително.

— Тогава няма проблем — успокои го съдията. — Ще разговарям с шефа на службата да побърза с утвърждаването.

— Е, това ще е от полза.

— А какви ще са цените? — поинтересува се съдията.

— Още не знам. Исках да се посъветвам първо с Карсън. Трийсет хиляди е висока цена. Но ако пусна къщите по по-ниски цени, няма да привлека такива хора, каквито искам.

— Не бива да го допуснем. Имаме задължението към общината да не понижаваме стандартите.

— Да — отвърна сухо Дейли. И двамата разбираха, че един от най-ефикасните начини да държат настрана нежелани хора, бе да ги прогонят с цените.

Съдията погледна на другата страна.

— Ето го, идва.

Карсън се приближаваше с бърза стъпка към тях. Лицето му беше зачервено и пламнало. Отпусна се на стола си, без да се извини.

— Имам нужда от едно питие — каза той.

Съвсем предвидливо другите двама мъже не казаха и дума, преди Карсън да отпие голяма глътка от уискито си и да върне чашата си на масата.

— Заплели сме се в неприятности — съобщи той.

Изобщо не изчака съдията Уинстед и Дейли да му задават въпроси и продължи.

— Жена ти се е захванала с нещо ужасно, Дейли — гласът му бе гневен. — Защо първо не поговори с мен, преди да допуснеш да действа прибързано?

Дейли бе искрено озадачен.

— Не разбирам за какво говориш?

— За онова, което се е случило в къщата на Торнтън миналата неделя през нощта.

— Какво се е случило?

— Не знаеш ли?

Дейли поклати глава.

— Дъщеря ти и Джерили Рандал отишли там, след като били в клуба. Очевидно две от придружаващите ги момчета си поставили за цел да изнасилят Джерили и затова започнали да я бият. В този момент обаче се появили двама нейни приятели. Момчето на Мърфи и един негър от оркестъра, който свири в клуба. Негърът така ударил едно от момчетата, че то сега е в болницата в Джеферсън.

— Не виждам какво общо има с това жена ми — прекъсна го Дейли.

— Жена ти разбрала за случая и се заела да преследва негъра. Не се спряла, докато не накарала Коркоран да уволни него и момчето на Мърфи. Ако беше спряла дотук, нямаше да е толкова лошо. Щях да бъда в състояние да поема нещата в свои ръце. Вече бях убедил Рандал да не предприема нищо. Да, обаче жена ти убедила родителите на двете момчета да възбудят съдебно преследване срещу негъра. Околийската полиция го арестувала тази сутрин. Сега Джерили казва, че от своя страна ще предяви иск в съда срещу момчето на Торнтън и двамата му приятели. Казва също, че ще свидетелства в полза на негъра. Ако това стане, Порт Клеър ще се прочуе по начин, нежелателен за нас. Последното, което бихме искали, са пикантни заглавия във вестниците за обвинение в опит за изнасилване срещу сина на един от най-известните писатели в страната.

— Има ли някакъв начин да я разубедим? Може би баща й…

Карсън прекъсна съдията.

— Невъзможно. Той е точно толкова разстроен, колкото и тя. Щеше да предяви иска още на следващия ден, ако не бях го разубедил. Освен това е дочул слуховете, които бродят из града, че дъщеря му е уличница, и се е вбесил от това. — Той погледна Дейли. — Знаеше ли, че дъщеря ти е била там?

— Не — отвърна с глух глас Дейли. — Жена ми изобщо не ми е казвала.

— Тогава ти сигурно си единственият човек в града, който не знае. — Карсън се обърна към съдията. — А ти?

— Чух нещо.

— Какво ще правим сега?

Съдията се замисли за миг.

— Ако се повдигнат обвинения, ще действаме тихомълком, без да създаваме повече неприятности. Някой обаче трябва да поговори с родителите на момчетата и с Рандал.

— Аз поемам грижата за Рандал — обеща Карсън. — Но кой ще говори с родителите на момчетата? — Той се обърна към Дейли. — Жена ти ни забърка в това, може би тя ще ни извади от неудобното положение.

— Не виждам как — възрази Дейли. — Ако момчето наистина е наранено зле…

— По-добре намери начин. Не забравяй, че дъщеря ти също е замесена в това.

— Тя няма нищо общо.

— Откъде знаеш? — попита Карсън с хладен и безкомпромисен тон в гласа. — Мариан и момчетата са били пияни на тръгване от клуба онази вечер. Когато на следващата сутрин отишла да я търси, жена ти намерила Мариан и едно от момчетата голи.

— О, боже! — изпъшка Дейли. — Непрекъснато повтарям на Сали, че позволява на момичето да прави каквото си ще.

Карсън го погледна невъзмутимо.

— Може би все пак си извадил късмет. Могло е да се стигне до много по-неприятни неща.

Дейли стана.

— Май е по-добре да се откажа от обяда и да се прибера вкъщи да поговоря със Сали.

Карсън проследи с поглед строителя да излиза от ресторанта, след това се обърна към съдията.

— Ти се свържи с околийския прокурор в Джеферсън и му кажи да не се занимава със случая. Обясни му, че са ти обещали искът да бъде оттеглен.

— А ако той вече е свикал състав от съдебни заседатели?

— Тогава нека да отложи делото.

— Добре — обеща съдията.

— Той ще те послуша. — Карсън бе изпълнен с увереност. — Без гласовете на избирателите от Порт Клеър никога нямаше да бъде избран. Не трябва да го забравя.

 

 

— Защо, по дяволите, не си ми казала какво става? — крещеше Дейли. — Чувствах се като пълен глупак. Аз съм единственият човек в града, който не знае.

— Не исках да те разстройвам, Артър — с помирителен тон се оправдаваше Сали. — Имаш достатъчно грижи с новия строеж.

— Да му се не види, жено, колко пъти трябва да ти казвам да се допитваш до мен, ако има някакви проблеми? Някога да съм отказвал да говоря с теб?

Тя мълчеше.

— Е, сега наистина загазихме. Не стига, че дъщеря ни се е чукала с ония момчета, ами сега това ще се появи и във вестниците.

— Никой няма да повярва на Джерили — успокои го Сали. — Кой ще вземе за чиста монета думите на Джерили и на някакъв негър пред показанията на Мариан и тези три момчета?

— Достатъчно много хора. Особено като доведат доктор Бейкър да разкаже колко лошо е била бита Джерили.

— Това пък го чувам за пръв път.

— Ама разбира се — подигра се Дейли на жена си. — Трябваше, когато намери Мариан по гол задник с онова момче, да се сетиш и да оставиш нещата без последствия. Защо не се задоволи с уволнението на негъра. Какво те накара да внушиш на родителите на момчетата да предявят иск?

— Не съм им внушавала — възрази Сали. — Какво можех да им кажа, след като те ми се обадиха да проверят дали е вярно онова, което им казва синът им? И особено след като накарах Коркоран да уволни негъра за постъпката му.

— Но ти си казала, че ще подкрепиш оплакването им.

— Нямах избор. Или трябваше да направя това, или да призная, че знам какво е направила Мариан. Не мислех, че нещата ще стигнат толкова далеч.

— Ето това е лошото. Ти изобщо не се замисляш. Никога. Защото си глупава.

Тя започна да плаче.

— Стига си ревала — скара й се той. — С това няма да разрешиш проблемите. — Той замълча за миг. — И къде се намират те?

— Кои? — попита подсмърчайки тя.

— За кого, по дяволите, мислиш, че те питам? За родителите на това момче. Къде са?

— Отседнали са в къщата на Торнтън.

— Обади им се и им кажи, че ще отидем да разговаряме с тях. Важно е.

— Не мога да го направя. Не ги познавам достатъчно добре.

— О, боже! — изпъшка той отчаяно. — Кажи им, че дъщеря ни се чука с единия от синовете им, а може би и с двамата. Това ни прави на практика роднини. Би трябвало да е достатъчно основание.

— Защо трябва да изпълняваш всичко, което Карсън ти нареди? Не можеш ли веднъж да направиш нещо самостоятелно?

— Защото му дължа двеста и деветдесет хиляди по заеми за моите строежи, ето защо. Ако не беше той, все още щях да съм дърводелец, построил навремето една къща. Сега се обади по проклетия телефон. — Той се запъти към вратата. — Не ме интересува какво ще им кажеш, само определи срещата.

— А ти къде отиваш?

— Горе, да се видя с малката курва, която наричаме наша дъщеря — дрезгаво отвърна той. — Ако не ми каже доброволно истината за онази нощ, ще й я избия през устата.

Дейли затръшна силно вратата. Когато отиваше към телефона, тя чу тежките му стъпки по стълбите. Започна да набира номера, но спря, защото чу дъщеря й да вика от болка. Пръстите й замръзнаха на шайбата. Отгоре вече не се чуваше нищо. Бавно започна отново да набира.

 

 

Когато натисна звънеца, Дейли механично огледа имота. Първокласен плажен участък. Поне четирийсет хиляди долара акъра. Къщата също струваше поне седемдесет хиляди.

Вратата отвори слаб, уморен на вид мъж на около петдесет.

— Аз съм Уолтър Торнтън — представи се домакинът. — Заповядайте.

— Артър Дейли — протегна ръка и се представи той. — Съпругата ми и дъщеря ми Мариан.

Торнтън се здрависа с него и кимна на жените.

— Господин и госпожа Херън са в библиотеката.

— Съжалявам, че нахлуваме така у вас — извини се Дейли, след като бе представен на семейство Херън, — но имам чувството, че трябва да поговорим за нещо много важно. То засяга всички в тази стая.

— Мисля, че сме се погрижили за всичко — отвърна господин Херън. — Полицията е задържала момчето.

— Не съм сигурен дали не действаме малко прибързано.

— А аз не съм сигурен, че ви разбирам, господин Дейли — намеси се Торнтън.

— Онова, което имам предвид… — Дейли се поколеба за момент, в гласа му се прокрадна неудобство. — Ние не знаем истинската история за онази нощ.

— Синът ми е пребит жестоко — обади се госпожа Херън. — Не ми е нужно да знам нищо повече.

— Госпожо Херън, може и да не искате да чуете онова, което ще ви кажа, но някога не ви ли е хрумвало, че синът ви си го е изпросил? Може би е направил нещо нередно?

На вратата се позвъни. Торнтън беше изненадан.

— Това трябва да са съдията Уинстед и Джон Рандал — побърза да ги уведоми Дейли. — Позволих си да ги поканя да се присъединят към нас. Джон може би знае повече за случилото се, отколкото ние, а съдията ми е добър приятел. Възможно е да ни потрябва съветът му.

Торнтън отиде да отвори и се върна след миг с двамата мъже.

— А сега, господин Дейли, моля продължете — предложи Торнтън.

— Поисках Джон Рандал да дойде, защото дъщеря му е замесена в това.

Госпожа Херън заговори с хладен глас.

— Ами сигурно. Нали нейният приятел е наранил сина ми.

Джон се изправи бавно на крака. Гласът му бе спокоен, но вътрешно целият трепереше от вълнение.

— Ще го кажа само веднъж и няма да повтарям. Вашият син, госпожо Херън, и вашият син, господин Торнтън, са се опитали да изнасилят дъщеря ми. Те са й нанесли жесток побой и дивашки са обгорили гърдите и тялото й със запалена цигара, след като я подмамили в колата под предлог, че ще я закарат у дома след работа. Приятели ни убедиха да не повдигаме обвинение заради добрите отношения в града, но ние не можем да останем безучастни и да гледаме как момчето, което е спасило дъщеря ми, е в затвора. Въпреки че никой от нас не желае публичност, дъщеря ми и аз възнамеряваме да повдигнем тези обвинения срещу синовете ви още утре сутринта.

Пръв наруши неловкото мълчание Торнтън.

— Очевидно вие сте повярвали на тази история, Дейли, щом сте извикали тук господин Рандал. Не разбирам какво ви кара да сте така убеден.

Артър прочисти гърлото си.

— Дъщеря ми е била там. Тя потвърждава разказа на Джерили.

— И двете лъжат! — избухна госпожа Херън. — А дъщеря ви какво е правила, докато се е разигравало случилото се? Стояла е безучастно?

— Кажи й, Мариан — дрезгаво подкани дъщеря си Артър.

Мариан започна да плаче.

— Кажи й! — повтори той.

— Ами двамата с Майк се любехме от другата страна на басейна, докато Джо и Уолт бяха с Джерили — каза подсмърчайки тя.

— И не виждахте ли какво става? — попита Торнтън.

— Не можехме да видим добре в тъмното. Освен това мислехме, че само се забавляват с нея. Преди това я бяха хвърлили в басейна с дрехите.

— Все още не мога да повярвам. — Госпожа Херън беше непреклонна. — Никое от момчетата ми не е способно да извърши подобно нещо.

— Сали — обърна се Артър към жена си, — кажи на госпожа Херън какво завари, когато отиде на сутринта да прибереш Мариан.

— И двамата излязоха от спалнята на горния етаж. Бяха голи — обясни тя с приглушен глас.

Торнтън отиде до вратата, която водеше зад къщата.

— Уолт — извика той. — Майк с тебе ли е? — Той не дочака отговор: — Елате двамата за малко.

След миг двете момчета влязоха в стаята и се сепнаха, когато видяха Мариан и останалите.

— Ти не ми разказа цялата истина за това, какво сте се опитали да направите на Джерили онази нощ, нали? — попита Торнтън с измъчен глас сина си.

Момчето гледаше в пода.

— Не искахме да я нараним, татко. — Гласът му се изгуби. — Всичко започна на шега.

— Очевидно е направена ужасна грешка — рече Торнтън. — Какво можем да направим, за да я поправим?

— Точно затова поканих съдията — отговори Дейли. — Той ще ни каже какво да направим.