Харолд Робинс
Самотната лейди (41)

20

Сякаш целият град се бе събрал на погребението му. Сутринта много магазини бяха затворени, а църквата не можеше да побере тълпата и тя се изсипа на улицата. Думите на свещеника достигаха до хората по високоговорител.

— Джон Рандал бе достоен мъж. Той доброволно отдаде живота и времето си за благоденствието на съгражданите си. Мнозина от нас, тук присъстващите, забогатяхме с неговата помощ и съвети. Той ще ни липсва, но ние ще го помним винаги.

После отрупаният с цветя ковчег бе изнесен и поставен в катафалката, която го откара до вечното му жилище в гробищата. По-късно, след като всички съседи си отидоха, ние с майка ми останахме сами.

— Ще ти направя чай — предложих й аз.

Тя кимна.

— Не се чувстваше добре още сутринта, преди да тръгне за работа — започна да разказва майка ми, след като отпи от чая си. — Карах го да остане вкъщи и да си почине. Но той каза, че има много работа. После секретарката му ми разказа, че й диктувал някакво писмо, когато изведнъж се свлякъл на бюрото си. Тя веднага извикала бърза помощ. Но вече било късно.

— Опитай се да не мислиш за това.

Тя ме погледна в очите.

— На моменти ме обзема чувството, че не му дадох достатъчно. Може би е искал собствен син, но никога нищо не ми каза. Разбираше колко съм погълната от грижи за двама ви.

— Той те обичаше — казах й. — И беше щастлив с теб.

— Надявам се. Не бих искала да ме мъчи чувството, че съм го лишила от нещо, което е искал.

— Единственото, което той искаше, си ти, мамо.

После дълго мълчахме.

— Знаеш ли, сега много неща ще се променят — рече най-сетне майка ми. — Без доходите на баща ти ще трябва да се ограничаваме.

Не казах нищо.

— Струва ми се, че не е зле да се върнеш да живееш вкъщи.

— И какво ще правя тук, майко? — попитах я. — За мен няма работа в този град.

— Няма да мога да ти изпращам онези сто долара на седмица.

— Разбирам, мамо. Ще се оправя някак си.

— Как? — попита ме направо тя.

— Скоро ще намеря нещо — казах й. — Почти завърших новата си пиеса, Фанън ми обеща да я постави.

— А ако се провалиш както с предишната? — безмилостно продължи тя.

— Тогава ще опитам отново.

Тя стана от стола си.

— По-добре да се кача горе и да си легна. — Тръгна към стаята си, после се обърна. — Знаеш, че за теб винаги ще има място тук, ако нещата не потръгнат.

— Да, мамо. Благодаря ти.

Гледах я как бавно се изкачва по стълбите към стаята си. Все още беше хубава. Стойката й бе изправена, главата й — вдигната високо. Изпитах чувство на възхищение към нея. Бих искала и аз да съм такава, да знам винаги какво трябва да направя.

 

 

В апартамента ми беше задушно и миришеше на мухъл, разтворих широко прозорците. Макар отвън да долиташе силен шум, така бе по-приятно, отколкото да вдишвам влажния застоял въздух в затворените стаи.

Взех пощата, която се бе натрупала през седмицата, докато ме нямаше. Бяха предимно сметки.

Напосоки прегледах последния брой на „Кастинг нюз“, където се публикуваха обяви за търсене на артисти. Не видях нищо подходящо за себе си. После изведнъж едно съобщение спря погледа ми.

„Търсят се актриси, модели, танцьорки!

Работа в свободното ви време. Срещи с известни личности. Ако в момента не сте ангажирана, на възраст сте над двайсет и една, не по-ниска от 1,60 м, с добра фигура, умеете да водите разговор и можете да ни отделите поне четири вечери от седмицата, имаме работа, която може да ви заинтересува.

Начална заплата от 165 долара на седмица, включително всички социални осигуровки и застраховки срещу безработица, плюс работен костюм и бакшиши. Увеличение след три месеца. Заплащането е за 40-часова работна седмица. Ако се интересувате, обадете се на адрес:

Бар «Торчлайт», 54-та улица Ийст, до Парк Авеню, от понеделник до петък тази седмица между 14 и 17 ч.

Важно — не приемаме проститутки! Всички кандидатки за работата трябва да имат справка от нюйоркската полиция и от нюйоркската служба за борба с алкохолизма.“

Прочетох обявата бавно, като си мислех, че това трябва да е някой нов клуб. Другите два, за които бях чувала, бяха „Плейбой“ и „Газлайт“. В моето финансово състояние сто шейсет и пет долара седмично звучаха добре. Освен това явно ставаше дума за законни пари, щом искаха документи от полицията и от службата за борба с алкохолизма. Часовете за работа също ми се виждаха подходящи. Щеше да ми остане време и за писане, а и можех да се хвана с всяка друга работа, която намерех.

Погледнах часовника си. Беше почти обед. При това вече четвъртък. Съобщението бе излизало почти цяла седмица. Ако исках да опитам късмета си, трябваше да действам бързо. След като взех това решение, отидох в банята, изсипах цялата бутилка със соли във ваната и пуснах водата. Докато ваната се пълнеше, на лавицата над умивалника подредих всичките си гримове и извадих изкуствените мигли. Бях решила да изглеждам блестящо.

Сградата бе голяма, сива и каменна, с боядисана в черно двойна врата. От двете страни на вратата висяха тежки месингови лампи, които подхождаха на месинговата табела на вратата. Издълбаните в месинга букви образуваха една-единствена дума: „Торчлайт“.

Побутнах вратата, но тя се оказа заключена. Погледнах часовника си. Минаваше два часът. После зърнах малък звънец, почти скрит под месинговата табела.

Когато го натиснах, вратата се отвори автоматично и аз влязох вътре. Миришеше на прясна боя, а в някои помещения край фоайето работници прикрепваха драперии по стените и окачваха завеси на прозорците.

Един от работниците ме видя.

— Горе — посочи той. — Първата стая.

Момичето зад бюрото ме изгледа отегчено.

— Дойдох във връзка с обявата — обясних аз.

Изражението му не се промени.

— Всички работни места са вече заети.

— В обявата се казва, че приемате през цялата седмица.

— Нищо не мога да направя. Явиха се над четиристотин кандидатки още през първите два дни. — Тя взе лист хартия. — Беше пълна лудница. Ако искате, оставете си името и номера. Ще ви се обадя, ако се открие място.

Телефонът на бюрото й позвъня.

— Да, господин Да Коста. Веднага, господин Да Коста. — След като затвори телефона, тя ме погледна. — Ще оставите ли името си или не? — попита тя нетърпеливо.

Ако предчувствието не ме лъжеше, можеше да е той.

— Предайте на господин Да Коста, че Джерили Рандал е тук.

Изразът на лицето й изведнъж се промени.

— Защо не ми казахте веднага? Чувала съм го да споменава името ви. — Тя отново вдигна слушалката. — Господин Да Коста, Джерили Рандал е тук и иска да ви види. — Изслуша го за миг, след това ме погледна. — Следващият етаж, първата врата вдясно.

Той стоеше на вратата и ме чакаше с усмивка на уста.

— Откъде разбрахте, че съм тук?

— Не съм разбрала. Чух момичето долу да произнася името ви и реших да пробвам дали сте вие.

— Много пъти мислех да ви се обадя, но винаги нещо ме възпрепятстваше.

— Не се притеснявайте.

— Как вървят нещата при вас?

— Зле. Дойдох по обявата. Но момичето ми каза, че всички места са заети.

Внезапно изражението му стана сериозно.

— Имате ли представа за каква работа става дума?

— Не, само прочетох обявата.

Той заобиколи бюрото си.

— Това е много скъп клуб от типа „Плейбой“ с някои допълнителни услуги — сауна, плувен басейн, масаж, а също и салон за коктейли и ресторант. В приземния етаж ще направим дискотека.

— Изглежда, действате със замах.

— Така е. Осемстотин души вече са внесли по шестстотин долара за членски внос. Търсим момичета от висока класа, които да играят ролята на компаньонки. Трябва да са наистина нещо специално, тъй като те ще създадат стила на заведението. Както „зайчетата“ в „Плейбой“.

— И с какво ще бъдат по-различни вашите компаньонки? — Попитах го.

— Първо, те няма да носят глупави униформи. Всяка ще облича специално ушита за нея рокля, подходяща за помещението, в което работи. Второ, те трябва да умеят да водят разговор, да се държат любезно, без да се натрапват. Трябва да направят така, че членовете на клуба да се чувстват удобно като у дома си.

— Като идея звучи добре.

— Така е. Бихте ли искали да видите някои от роклите?

Кимнах.

Той отиде до гардероба в ъгъла и извади две рокли. Едната бе гръцки тип от мека материя, която падаше тежко, с голямо деколте. Другата бе строга рокля от шифон на цветя, дълбоко изрязана по врата като селска риза. Той ги вдигна пред прозореца. И двете бяха почти прозрачни.

— Момичетата ще са облечени в тях, без нищо друго отдолу.

Мълчах.

— Никакъв сутиен, никакви пликчета, нищо — само обувки с високи токове. — Да Коста прибра роклите в гардероба и се върна на бюрото си. — Какво ще кажете?

— Във всеки случай не съм си мислила, че отивам за работа в някоя детска градина — отвърнах.

Изглежда, нещо в изражението на лицето ми го накара изведнъж да дойде до мен. Сложи ръце върху раменете ми и ме погледна в очите.

— Какво се е случило? — попита той.

— Баща ми умря — отговорих аз. Тогава сълзите ми бликнаха и аз зарових лице в сакото му. — И за пръв път през живота си съм уплашена.