Харолд Робинс
Самотната лейди (67)

23

— От дясната страна. Апартамент седемнайсет Б — каза момчето от асансьора.

Стигна до края на постлания със зелена пътека коридор и натисна звънеца. Отвътре едва се дочуваха звуците на някаква мелодия.

Вратата отвори стройно русо момиче.

— Госпожа Лафайет, моля ви. Аз, съм Милстейн.

— Тя ви очаква. Заповядайте.

Той последва момичето в елегантния, обзаведен изцяло в бяло апартамент.

— Да ви направя ли едно питие?

— Не, благодаря.

— Ще предам на госпожа Лафайет, че сте тук — каза момичето.

Милстейн беше виждал апартаменти като този само на кино. Просторната тераса зад прозорците, осеяна с растения и дребни дървета, изглеждаше като миниатюрна градина в небето. Върху малкия бял роял имаше две фотографии в сребърни рамки. Едната бе снимка на хубав млад чернокож мъж, чиито устни бяха разтеглени в широка усмивка. Във физиономията му имаше нещо познато и макар детективът да не можеше да долови какво е то, знаеше много добре, че вече бе виждал този човек. Другата снимка бе на момче, десетинагодишно, застанало до белокоса жена пред малка бяла дървена къща.

Не чу стъпките по мекия бял килим и гласът го сепна:

— Господин Милстейн.

Едва сдържа изненадата си, когато се обърна и видя, че тя бе чернокожа. Беше висока жена и той веднага усети огромната й вътрешна сила. Внезапно фамилията й му напомни нещо. В следващия миг Милстейн се сети кой е младият човек на снимката.

— Госпожа Лафайет. — Той посочи към снимката. — Това вашият съпруг ли е?

— Да. А това са синът ми и майка ми на другата снимка.

— Дъщеря ми има някои от албумите на мъжа ви. Дори и на мен ми харесва как пее. Не ме кара да пощръклявам, както някои други рок изпълнители.

— Фред пее хубаво, но предполагам, че не затова пожелахте да ме видите, нали? Казахте, че имате новини за мен от Джейн Рандолф.

Тази жена очевидно не обичаше празните приказки.

— Приятел ли сте на Джейн? — попита тя.

Той кимна, но като видя изражението на лицето й, каза:

— Съмнявате ли се?

— Трудно ми е да повярвам, че полицай може да й стане приятел. Особено някой, който е бил път чак от Калифорния дотук, за да получи сведения за нея.

Той извади от джоба си писмото и й го подаде, без да каже дума.

Тя го прочете бързо, после погледна Милстейн.

— Какво се е случило?

— И аз се опитвам да разбера. — Той й разказа накратко онова, което знаеше, включително как бе открил името й чрез чиновника в нощния съд, тъй като тя бе платила гаранцията за освобождаването при първото арестуване на Джейн.

В очите на тъмнокожата жена се появи странна нежност.

— А как е тя сега?

— Не знам. Докторът ми каза, че след две седмици ще я подложат на прегледи. Обмислят възможността да я изпишат, но не са сигурни дали ще се справи, след като излезе оттам.

— По дяволите, бедната Джерили.

— Джерили?

— Това е истинското й име. Не знаехте ли?

— По думите й тази Джерили, за която тя говори, е нейна сестра.

— Тя никога не е имала сестра. Истинското й име е Джерили Рандал. Аз й измислих псевдонима Джейн Рандолф, когато започна да танцува. Не искаше хората от кинобизнеса да знаят с какво се занимава. Страхуваше се, че ако се разчуе, че танцува по бикини, няма да я приемат сериозно нито като писателка, нито като актриса.

— Добра ли е?

— Не мога да преценя — отвърна Лиша. — Но знам, че преди години е спечелила наградата „Тони“ в някаква пиеса на Бродуей, после са поставили нейна пиеса на сцената в един малък град, но не е стигнала до Бродуей. Непрекъснато пишеше. Затова работеше като танцьорка. Това й даваше възможност през деня да пише.

— Говорила ли е някога за семейството си?

— Има майка. Но двете не поддържат отношения. Майка й никога не е вярвала в нещата, в които вярва Джерили.

— Имате ли адреса на майка й?

— Известно ми е, че Джерили е от някакво малко градче на Лонг Айланд. Съпругът ми знае точно кое. Мога да го попитам.

— Това ще ме облекчи много.

— Тогава довечера ще го имате. Съпругът ми е на път за Маями, където има ангажимент.

— Виждали ли сте Джейн, след като платихте гаранцията за нея?

— Същия ден я заведох на обяд. Предложих й помощта си, но тя ми отказа. Започна да говори, че когато има пари, ще ми върне сумата, която съм платила за гаранцията. Казах й, че според мен е глупачка да води такъв живот и че бих й дала пари, за да може да пише, без каквито и да било условия. Но тя категорично ми отказа.

— Защо според вас го направи?

— Защото някога бяхме любовници. И може би не ми повярва, когато казах „без каквито и да било условия“.

— Лесбийка ли е?

— Не. Аз съм. Тя не е. За всички ни щеше да е по-лесно, ако беше. Бисексуална е. Трябваше ми доста време, докато проумея, че реакцията й към секса, който правехме, бе чисто физическа. За мен никога не е било така. Аз истински я обичах.

— Все още ли сте готова да й помогнете, ако поиска?

— Да, но тя няма да приеме.

— Защо сте толкова сигурна?

— Защото я познавам. Обладана е от налудничавата идея за свобода и независимост. Няма да приеме нищо от никого — мъж или жена. По същата причина е напуснала богатия си съпруг. Иска да постигне всичко сама и да получи признание за това.

Той мълчеше.

— Вижте, тя знаеше къде съм, знаеше, че щом ми се обади по телефона, ще съм на нейно разположение, но пред възможността да се обади предпочете да поеме по този път.

— Все пак веднъж ви се е обадила. Може би пак ще го направи.

— Обади се два пъти. — Големите й тъмни очи гледаха невиждащо. — Трети път няма да има.

 

 

За пръв път, откакто бе дошъл в Ню Йорк, се чувстваше по-добре. Може би защото беше на път с кола под наем. Ако не бяха отрупаните със сняг полета от двете страни на шосето, можеше да сбърка магистралата на Лонг Айланд с някоя от автострадите в Калифорния. Зави, щом видя знака за Порт Клеър.

Петнайсет минути след като напусна магистралата, спря пред къщата.

Изглеждаше добре, същото можеше да се каже за околните къщи — белег за материално стабилната средна класа. Онова, което отличаваше къщата на Рандал от останалите, бяха спуснатите капаци на прозорците и покритата със сняг алея. Имаше вид на запустяла къща.

Милстейн слезе от колата и си проправи път през снега до входната врата. Натисна звънеца и чу звънът му да отеква в къщата, но никой не отвори. Чу звук от двигател на кола зад себе си и се обърна.

Беше полицейска патрулна кола. Млад полицай подаде глава през прозореца.

— Какво правите тук, господине?

— Търся госпожа Рандал.

— Няма я вкъщи.

Милстейн тръгна обратно през снега към тротоара.

— Това го разбрах. Имате ли представа къде мога да я намеря?

— Не.

— Дойдохте две минути след мен. Сигурно имате добра осведомителна система.

— Градът е малък. Един от съседите ми се обади, щом спряхте колата си пред къщата.

— Бихте ли да ми помогнали? — Милстейн извади портфейла от джоба си и показа на полицая значката си.

— Да, сър — отвърна полицаят с уважение.

— Много важно е да открия госпожа Рандал.

— Страхувам се, че нямате късмет, господине. Преди два месеца тя отново се омъжи и със съпруга си заминаха на едно от онези околосветски пътешествия. Ще се върнат чак през лятото.

— О-о.

— Нещо друго мога ли да направя, сър?

— Не, благодаря, полицай.

 

 

Детективът затвори малкото си черно бележниче и го прибра в джоба си.

— Това е, доктор Слоун. Разказах ви всичко.

— Нито за миг не съм вярвал на историята за сестра й.

— Аз също.

— Тя не се е опитвала да убие себе си. Онова, което е искала да убие, са мечтите й. Някак си е започнала да чувства, че какъвто и да е талантът й, той не й позволява да живее в същия свят, в който живеят другите хора. Обществото се е опитало да я принуди да се вмести в установения модел, но тя не е могла да го понесе. Единственият изход, който й е останал, е бил да убие Джерили. Само тогава е щяла да се почувства по-добре.

— Вие ме задминахте, докторе — рече Милстейн. — И какво ще стане с нея сега?

— Ще я изпишем — отвърна тъжно той. — Нямаме реално основание да я задържаме повече, тя вече не заплашва никого. Отказа се от наркотиците, заради които бе изпратена в нашата болница. Направихме каквото можахме. Не е във възможностите ни да й дадем онова, от което тя сега се нуждае.

— А ако отново пропадне?

— Тогава ще се върне тук.

— Но този път тя може да убие себе си.

— Възможно е. Ала както казах, ние не можем да направим нищо, за да го предотвратим. Лошото е, че няма човек, който достатъчно да я обича, за да се грижи за нея. Сега повече от всичко друго тя има нужда от приятели. Но е отрязала пътищата си към всички. — Той замълча за момент, после погледна детектива. — Освен към вас.

Милстейн усети, че почервенява.

— Какво очаквате от мен? — попита той почти войнствено. — Та аз едва познавам момичето.

— Така беше в края на миналата седмица, когато пристигнахте в Ню Йорк. Тази седмица вие знаете за Джерили вероятно повече от самата нея.

— Не знам какво мога да направя — упорстваше детективът.

— Можете да се превърнете за нея в разграничение между живота и смъртта.

Милстейн мълчеше.

— Не се иска толкова много. Просто й гарантирайте сигурен дом, където да може отново да намери себе си.

— Това е лудост.

— Не е чак такава лудост. Между вас сигурно има нещо. Тя ви писа. И вие дойдохте. А не бяхте длъжен. Можехте да изпратите писмо или дори да не сторите нищо. В момента вие сте може би единственият човек на света, комуто тя вярва безрезервно.

— Докторе, започвам да си мисля, че един от нас трябва да го направи. — Той направи пауза и поклати глава. — Или може би двамата.