Харолд Робинс
Самотната лейди (65)

21

Гласът на служителката в приемната беше безучастен.

— Времето за посещение е от седемнайсет до деветнайсет часа.

— Съжалявам — извини се Милстейн. — Снощи пристигнах от Калифорния и не съобразих.

— Кого искате да видите?

— Джейн Рандолф.

— Джейн Рандолф — повтори тя и се загледа в някакъв лист пред себе си. — Седнете ей там. Ще се свържа с лекуващия й лекар и ще видя какво мога да направя.

— Благодаря. — Той се настани до прозореца, от който виждаше покритите със сняг дървета. Не можеше да си спомни кога за последен път бе виждал сняг.

Все още не можеше да повярва, че бе дошъл. Спомни си разговора с дъщеря си, когато й обясни защо заминава за Ню Йорк. Тя го погледна, после поривисто го прегърна и очите й се насълзиха:

— Ти си чудесен, татко. Просто чудесен.

— Може би съм само един стар глупак. Момичето сигурно е изпратило такива писма на всички, които познава.

— Няма значение, татко — успокои го Сюзан. — Тя вика за помощ и ти откликваш. Това е важното.

— Нещо в писмото й ме разчувства. Помня колко уплашена беше, когато я срещнах за пръв път.

— Красива ли е?

— Да, мисля, че да. Може би, ако махне целият този грим, който носи.

— Привлича ли те, татко?

— Какво искаш да кажеш?

— Разбираш какво искам да кажа.

— Защо винаги хората мислят по този начин? — възмути се той. — Престани да се държиш като романтично хлапе.

Тя се засмя и отново го целуна по бузата.

— Не аз съм романтикът в семейството, а ти.

Милстейн се загледа в белия пухкав сняг зад прозореца.

Може би в края на краищата дъщеря му беше права. Той все пак бе дошъл, нали?

Пред него спря една сестра в бяла униформа.

— Вие ли сте за посещение при Джейн Рандолф?

Той кимна и се изправи на крака.

— Бихте ли ме последвали, моля. Доктор Слоун би искал да ви види.

Млад червенокос мъж с бяла престилка стана зад бюрото и здраво стисна ръката му.

— Аз съм доктор Слоун, лекарят на Джейн.

— Ал Милстейн.

Лекарят си играеше с незапалената си лула.

— От приемната ми казаха, че идвате от Калифорния.

Милстейн кимна.

— Надявам се да я видя. Съжалявам, не знаех кога са часовете за посещение.

— Няма значение. Всъщност се радвам, че дойдохте сега. Иначе можех да не се срещна с вас. Роднина ли сте на Джейн?

— Не, просто приятел.

— А-ха. От колко време се познавате?

— Не много. Виждал съм я само за няколко дни.

— Не разбирам. Виждали сте се само за няколко дни, а за цялото време, откакто е тук, вие сте единственият човек, на когото писа и с когото се опита да се свърже.

— Вие знаете за писмото?

— Насърчихме я да пише писма. Сметнахме, че така бихме могли да се доберем до семейството й.

— Искате да кажете, че никой не я посещава, нито приятели, нито семейството й?

— Точно така. Доколкото знаем, тя е съвсем сама. Докато не ви писа, нямахме контакт с никого, когото тя познава.

— Боже господи.

— След като сте тук, предполагам, че искате да й помогнете. Първото, което трябва да знам, е какви са отношенията ви.

— Страхувам се, че ще ви шокирам, докторе.

— Господин Милстейн, в моята професия човек се научава да не се шокира от нищо. Вече предположих, че сте любовници.

Милстейн се разсмя високо.

— Съжалявам, но грешите, докторе. Виждал съм я два пъти и не това бе целта. — Той видя озадаченото изражение на лицето на лекаря и продължи. — Аз съм детектив в полицията на Санта Моника и единственият контакт, който съм имал с нея, бе да я арестувам.

— Щом е така, защо дойдохте?

— Съжалих я. Когато я срещнах, беше напълно възможно да я изпратят в затвора за нещо, което не бе направила. Не можех да остана настрана и да позволя това да се случи. Когато получих писмото й, изпитах същото чувство. С нея става нещо, което тя не може да превъзмогне. Искам да разбера дали мога да й помогна.

Лекарят мълчеше, тъй като бе напълнил и палеше лулата си.

— В писмото си тя пише, че смятате да я изпишете — продължи Милстейн.

— Така беше. Тя наистина се възстановяваше добре, откакто е тук. Има обаче някои неща, които ни озадачават. Затова се колебаем.

— Какви неща?

— Преди да стигнем до това, трябва да разберете защо тя е тук.

Милстейн кимна мълчаливо.

— Постъпи след лечение в болницата „Ист Емууд“ през септември миналата година, където е преминала курс на лечение за дезинтоксикация. Била е силно пристрастена към наркотици с химически компоненти.

— Колко силно?

— Страдала от параноя и халюцинации вследствие комбинирана употреба на различни наркотици като ЛСД, амфетамини, съчетани с успокоителни, барбитурати и марихуана. Преди да бъде изпратена тук, е била арестувана три пъти — два пъти за проституция и веднъж за нападение срещу мъж, който тя твърди, че я преследвал и дразнел, което, разбира се, не е вярно, но е типичен симптом за психоза на наркотична основа. Освен това прави два опита за самоубийство. Първия път се е опитала да се хвърли под влака в метрото, но била спасена от един служител. Втория път взела свръхдоза барбитурати, които били изпомпани от стомаха й от екип на пожарната команда. Това е последният й арест, след което тя бе изпратена тук. Мъжът, когото нападнала, снел обвиненията, повдигнати срещу нея, но тя продължавала да халюцинира и така била изпратена в „Крийдмор“ от медицинската комисия в „Ист Емууд“.

Милстейн мълчеше.

— Имаше ли някакви признаци за тези проблеми по времето, когато я познавахте, господин Милстейн? — попита накрая лекарят.

— Не мога да преценя, не съм лекар. Забелязах, че е много нервна и в един момент бе много изплашена.

— Знаете ли дали тогава е употребявала наркотици?

— Всъщност не. Но в Калифорния смятаме, че всички млади хора ги употребяват в една или друга степен. Ако не е марихуана, са хапчета. И ако не прекаляват, не им обръщаме внимание. Иначе няма да ни стигнат затворите.

— Ясно. Смятам, че отстранихме проблема с наркотиците, поне временно. Не можем да предвидим обаче какво ще се случи, когато излезе оттук.

— Значи ще я пуснете?

— Ще се наложи. След две седмици ще й бъдат направени контролни прегледи и съм сигурен, че тя ще се представи добре.

— Но вие все още не сте напълно спокоен за нея, нали?

— Честно казано, не. Имам усещането, че не сме разгадали истинския проблем, който я е тласнал по този път. Ето защо исках да се свържа с приятелите й или със семейството й. Бих се чувствал по-спокоен, ако знаех, че тя има къде да отиде и кой да се погрижи за нея. Бих искал да продължи терапията.

— А ако няма къде да отиде?

— Отново ще се срине. Натискът ще бъде същият като преди.

Милстейн осъзна какъв глупак е бил, като е смятал, че може да направи нещо. Трябваше да изпрати писмото и да забрави за случая. Той не бе Господ. Не бе в състояние да попречи на никого да извърви своя път до Ада.

— Споменавала ли ви е името Джерили? — попита лекарят.

— Не, коя е тя?

— Сестрата на Джейн. Нещо като идол, струва ми се. Доброто дете в семейството, на което всички са обръщали внимание. Джейн я обича и мрази едновременно — истинско съперничество между сестри. Част от проблема на Джейн е, че тя иска да е Джерили, но не може. Докато осъзнае какво всъщност иска, била отишла твърде далеч в противоположна посока и не могла да се върне.

— Опитахте ли се да откриете сестра й?

— Единственият начин да го направим, е чрез Джейн, но тя твърди, че Джерили е мъртва. — Лекарят погледна детектива. — Тук нямаме възможности да правим разследвания.

— Искате да кажете, че не вярвате на думите й?

— Нито вярвам, нито не вярвам. Просто не знам.

— Разбирам — кимна бавно Милстейн. — Може ли да я видя сега?

— Разбира се. — Той натисна някакво копче на бюрото си. — Благодаря ви, че дойдохте и поговорихте с мен.

— И аз ви благодаря, докторе. Дано да съм ви помогнал с нещо.

— В моята работа всичко помага — каза лекарят и в този момент сестрата влезе в стаята. — Бихте ли завели господин Милстейн в стаята за посещения, за да се види с Джейн. — След това отново се обърна към детектива. — И още нещо, господин Милстейн. Опитайте се да не показвате изненадата си, когато видите Джейн. Помнете, че току-що е преминала химическа и електрошокова терапия, което забавя реакциите и причинява временна амнезия. Сега лечението е спряно, но последиците от него ще отзвучат едва след няколко дни.

— Няма да забравя, докторе.

Стаята за посещения бе малка, но удобна, с цветни пердета на прозорците.

Тя влезе в стаята колебливо, като почти се криеше зад сестрата.

— Джейн, добрият господин Милстейн е дошъл да те види — каза й сестрата с професионално весел глас.

— Здравей, Джейн — насили се да се усмихне той. Беше слаба, много по-слаба, отколкото я помнеше. Косата й бе дълга, но прилежно сресана, а очите й изглеждаха огромни на изопнатото лице. — Радвам се пак да те видя.

За миг тя го погледна, без да го познае. После светлинка промъждука в очите й и тя несигурно се усмихна.

— Детектив Милстейн.

— Да.

— Моят приятел, детектив Милстейн. Моят приятел. — Тя пристъпи към него, очите й се изпълниха със сълзи. — Моят приятел, детектив Милстейн.

— Да, Джейн. Как си?

Тя пое ръката му и я притисна към лицето си.

— Дошли сте да ме отведете оттук? Както миналия път?

Той усети буца в гърлото си.

— Надявам се, Джейн. Но тези неща изискват време.

— Сега съм по-добре. Виждате, нали? Вече няма да правя глупости. Напълно излекувана съм.

— Знам, Джейн — успокои я той. — Ти скоро ще излезеш оттук.

Тя отпусна глава на гърдите му.

— Надявам се. Тук не ми харесва. Понякога ти причиняват болка.

Той бавно я погали по главата.

— Това е било за твое добро. Била си много болна.

— Знам, че бях болна. Но не може да лекуваш болни хора, като ги нараняваш още повече.

— Всичко вече свърши — увери я той. — Доктор Слоун ми каза, че лечението е приключило.

— Получихте ли писмото ми?

— Затова съм тук.

— Вие сте единственият приятел, който имам. Нямах на кого другиго да пиша.

— А на Джерили?

В очите й се появи уплаха.

— Знаете ли за нея? — прошепна тя.

— Да, доктор Слоун ми разказа. Защо не й пишеш?

— Той не ви ли каза, че е мъртва?

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Добра ли беше?

Тя го погледна с блеснали очи.

— Беше красива, всички я обичаха. Всички искаха да се грижат за нея. А тя бе толкова умна, че можеше да направи каквото поиска. Когато се появеше, човек не можеше да забележи никой друг. В един момент бяхме много близки, после се разделихме, а когато отидох да я потърся, беше твърде късно. Тя бе мъртва.

— Какво й се случи?

— Моля?

— Как умря?

— Самоуби се — прошепна тя.

— Как?

Лицето й придоби измъчено изражение.

— Взела хапчета, хвърлила се под трамвая или скочила от някой мост — извика тя с изпълнен с болка глас. — Какво значение има как е умряла? Важното е, че умря и аз не мога да я върна.

Той я прегърна през раменете и тя се разплака, тялото й се разтърсваше от ридания, притиснато към гърдите му. През тънката памучна дреха той усещаше острите й кости.

— Не искам повече да говоря за нея.

— Добре. Няма повече да говорим за нея.

— Трябва да изляза оттук — каза тя. — Ако не го направя, наистина ще полудея. Не знаете какво е тук. Не ти дават нищо да правиш. Сякаш сме по-низши от животни.

— Скоро ще излезеш.

— Искам да се върна на работа. Когато изляза, знам един импресарио, който ще ми намери пак място на танцьорка.

Той си припомни пишещата машина в апартамента й и ръкописите, за които му бе казала, че импресариото е върнал.

— А какво ще стане с писането? — попита той.

— Писането? — попита тя, искрено озадачена. — Сигурно грешите. Аз не съм писателка. Джерили беше.