Харолд Робинс
Самотната лейди (27)

6

Беше сряда, денят за дневни представления, и „Сарди“ бе пълен с дами от предградията.

Барът също бе претъпкан, но главно с редовни посетители. Кимнах за поздрав на неколцина от тях, към мен се приближи метрдотелът.

— Госпожо Торнтън. — Той се поклони. — Толкова се радвам да ви видя. Господин Фанън ви очаква.

Последвах го до обичайната маса на Фанън, която беше залепена към стената, разделяща ресторанта от „малкия бар“ — най-важното място в заведението. Всеки, който влизаше или излизаше от „малкия бар“, можеше да види всички останали и да бъде видян от тях. Бях чувала, че от петнайсет години Фанън не е пропускал седмичния си обяд тук, като се изключат случаите, когато е бил в болница, но и тогава му носели любимите ястия от ресторанта.

Беше седнал между масата и стената и когато приближих, се опита да стане, но шкембето му се заклещи и той бе принуден да остане полуприведен, докато седна до него. Отпусна се на седалката с въздишка и ме целуна по бузата.

— Изглеждаш прекрасно, мила — изрече той с дрезгавия си глас.

— Благодаря ви, господин Фанън.

— Адолф, скъпа. Наричай ме Адолф. В края на краищата, стари приятели сме.

Кимнах. Познавахме се от почти две години. Това беше отдавнашно познанство, дори приятелство по критериите на Бродуей.

— Благодаря, Адолф.

— Коктейл с шампанско за госпожа Торнтън. — Сервитьорът се оттегли и той се обърна към мен сияещ. — Само най-доброто за теб.

Обичам шампанско, но от коктейл с шампанско ми се повдига. Въпреки това се усмихнах.

— Благодаря, Адолф.

— Опитай — подкани ме той, когато сервитьорът се върна с коктейла.

Понечих да вдигна чашата към устните си.

— Почакай малко, трябва да вдигнем тост. — Той взе собствената си чаша, която би трябвало да съдържа водка с лед, но всички знаеха, че всъщност пиеше вода. Язвата му беше отнела разрешителното за алкохола. — За твоята пиеса — рече той.

Кимнах и отпих. Отвратително сладкият коктейл преобърна стомаха ми, но все пак успях някак си да се усмихна.

— Чудесно — похвалих питието.

Лицето му придоби сериозен израз.

— Трябва да ти съобщя нещо много важно. — Той сложи ръката си на коляното ми.

— Да, Адолф — погледнах го.

— Реших да се захвана с пиесата ти. — Ръката му бе наполовина на бедрото ми. — Репетициите ще започнем през август. Искам премиерата да е през октомври в Ню Йорк.

Изведнъж забравих за ръката на бедрото ми.

— Наистина ли?

— Да. Харесах преработката. Вече изпратих ръкописа на Ан Банкрофт.

— Мислиш ли, че ще приеме ролята?

— Да. Никога не е имала по-добра. Освен това тя винаги е искала да направи пиеса с Гай.

— Той ли ще е режисьорът?

— Да. Обадих му се в Калифорния тази сутрин и той се съгласи — ръката му измина останалата част от пътя нагоре.

— Адолф, досега не съм срещала някой, който да действа така бързо — отбелязах многозначително.

Той прочисти гърлото си.

— Когато нещо ми харесва, значи ми харесва. Не съм привърженик на разиграването.

— Нито пък аз. — Погледнах го в очите. — Обаче аз вече се подмокрям и ако не си махнеш ръката, ще свърша направо тук.

Той почервеня и измъкна ръката си отгоре на масата.

— Съжалявам. В ентусиазма си съм се увлякъл.

— Няма нищо. Аз пък много лесно се възбуждам. Никога досега не съм познавала мъж като теб.

— Така ли? — Интонацията му бе въпросителна.

— Ти си нещо различно. В един бизнес, където е пълно с безинтересни хора, ти действаш според убежденията си.

— Аз винаги вземам решенията. — Изглеждаше видимо поласкан. — Както ти казах, знам какво искам.

— Ето затова ти се възхищавам.

— Ще се виждаме често. Не съм от продуцентите, които оставят всичко на режисьора. Следя отблизо пиесите, на които съм продуцент.

— Знам. Затова се радвам, че точно ти се заемаш.

— По ръкописа има още работа. Ще трябва скоро да започнем. Бих искал да споделя идеите си с теб, преди Гай да се е върнал от Калифорния.

— Казвай тогава. На разположение съм.

— Добре. — Той очевидно бе доволен от развитието на нещата. Пресметливо му бях казала всичко, което знаех, че би искал да чуе. Ръката му отново се намести върху коляното ми. — Моята канцелария подготвя договора. Мисля, че аванс от десет хиляди долара ще ти дойде добре. Това е почти три пъти повече от това, което плащам за първа пиеса.

Вярвах му. И Гай, и импресариото ми казаха да не очаквам повече от три хиляди и петстотин.

— Повече от добре е. Благодаря ти, Адолф.

— Ти го заслужаваш. — Той се усмихна. — Освен това, доколкото съм чувал, няма да ти е трудно да ги изхарчиш. Разбрах, че Уолтър не ти дава алименти.

— Аз не поисках — обясних веднага.

— Повечето момичета в този бизнес не постъпват така.

— Това си е тяхна работа. Аз мога да работя и да се грижа за себе си.

Ръката му пак пое на път.

— Ето това уважавам у теб.

— Вече съм гладна — опитах се да го отклоня. — Не съм закусвала.

— Нека поръчаме тогава.

Преди обаче да е успял да повика сервитьора, в ресторанта влезе Ърл Уилсън от „Ню Йорк пост“ и погледът му попадна веднага на нас. Кръглото му лице се разля в усмивка.

— Адолф, Джерили, какво кроите?

— Улучи десетката, Ърл. Ще поставям новата пиеса на Джерили.

— Каква роля ще играеш този път, Джерили?

— Този път тя не играе, Ърл — обясни Фанън. — Написала я е.

Ърл подсвирна ентусиазирано.

— Ето това е сензация — усмихна ми се той. — Бившият съпруг помогна ли ти с нещо?

— Уолтър няма нищо общо — бързо отговори Фанън. — Джерили е повече писателка, отколкото актриса. Тя игра само защото Уолтър настояваше да направи ролята в неговата пиеса.

— Имаш ли някого наум за главната роля? — попита журналистът.

— Ан Банкрофт.

Ърл ме погледна.

— А ти какво ще кажеш?

— В трепетно вълнение съм — отговорих аз и почти скочих от мястото си, за да потвърдя думите си. Фанън пак бе заровил ръка в слабините ми.

На следващия ден това беше водещата тема в „Ню Йорк пост“.

Адолф Фанън, известен бродуейски продуцент, сподели с нас вчера в „Сарди“, че възнамерява следващия сезон да постави нова пиеса на Бродуей, написана от бившата жена на Торнтън. За главната роля е ангажирана Ан Банкрофт.

Нито повече, нито по-малко. Бившата жена на Уолтър Торнтън. Макар че от развода бяха минали два месеца, Ърл Уилсън дори не беше споменал името ми.

Оставих вестника на кухненската маса и отидох в дневната точно когато телефонът започна да звъни.

Гай се обаждаше по мое поискване от Калифорния.

— Поздравявам те — започна той.

— Исках да ти благодаря. Ако не беше хвърлил толкова усилия в тази пиеса, Фанън никога нямаше да я купи.

— Само направих някои предложения. Ти я написа.

— Радвам се, че ти ще си й режисьорът.

— И аз също.

— Изпратил е ръкопис на Ан Банкрофт.

— Той ли ти го каза? — В гласа на Гай усетих недоверие.

— Дори го съобщи на Ърл Уилсън, който го е написал за Днешния вестник.

Гай се разсмя.

— Не му вярвай. Обзалагам се десет към едно, че тя не е получила пиесата.

— Тогава защо ще го казва?

— Удар в тъмното. Пресметнал е, че тя ще чуе и веднага ще прояви любопитство, като накара импресариото си да й достави екземпляр от пиесата. По този начин тя ще го моли, а не той нея.

— О, боже — възкликнах аз.

— Получи ли договора?

— Импресариото ми се обади сутринта. Взел го е. Между другото, вземам десет хиляди долара аванс.

— Това е страхотно. Какъв е графикът на изплащане?

— Не знам. Защо?

— Той никога не плаща повече от три хиляди и петстотин долара, преди пиесата да е тръгнала на Бродуей. Вероятно ще получиш хиляда, когато подпишеш, хиляда, когато започнат репетициите, и хиляда и петстотин след премиерата, а останалата сума ще дойде, когато и ако се появим на нюйоркска сцена. Не харчи нищо предварително.

— Не знаех — той каза аванс от десет хиляди долара.

— Всичко, което получиш, преди пиесата да тръгне на Бродуей, се смята за аванс. Провери подробностите при импресариото си.

— Добре. Кога се връщаш?

— Ще се задържа тук още около месец.

— Моля те, побързай, Гай. Липсваш ми.

Когато Гай затвори, се обадих на импресариото си. Плащанията бяха разпределени точно както предположи Гай. Очевидно имах още много да уча.

Седнах на кухненската маса и извадих чековата си книжка. Дори с тези три хиляди и двеста долара, които бях получила от застрахователната компания за колата си, ми оставаха около четири хиляди долара. Обзавеждането на апартамента ми бе излязло по-скъпо, отколкото очаквах.

Направих набързо някои сметки. Апартаментът ми струваше около хиляда и сто долара на месец, включително газ, електричество, телефон и прислужница два дни в седмицата. Храната, дрехите и такситата правеха още най-малко четиристотин долара. До евентуалната премиера на Бродуей оставаха пет месеца, през които щях да изхарча почти всичко. Ако пиесата не успееше да стигне до Бродуей, щях да съм разорена.

Не можех да се справя. Нямаше как да си позволя да бездействам и да чакам пиесата да пробие. Трябваше да намеря някаква актьорска работа, за да изкарам лятото. И то веднага.