Харолд Робинс
Самотната лейди (8)

8

Слънцето печеше безмилостно и топлината му се разливаше по цялото й тяло. Дремеше, опряла лице върху ръцете си, със затворени очи срещу светлината. Позна гласа му в момента, в който я заговори, макар че го беше чувала само веднъж преди почти един месец.

— Здрасти, Джерили. Аз отново съм тук и все още искам да ти купя кока-кола.

Тя погледна първо нозете му. Вече бяха загорели от слънцето.

— Къде се загуби? — попита тя.

— Бях в Калифорния при майка ми. Те са разведени с баща ми. — Той направи пауза. — Все още ли се притесняваш от разпоредбите?

Тя поклати глава. С напредването на сезона разпоредбите за общуване между персонала и членовете на клуба вече не бяха толкова строги. От Лиза разбра, че всяка година става така. Изправи се. Стори й се по-висок, отколкото го бе запомнила.

Когато се запътиха към открития бар, той я хвана небрежно за ръка. Сякаш електричество протече през ръката й и я накара да потръпне, щом я докосна. Почувства лека слабост в краката си, стомахът й се сви на топка. Учуди се защо с него това усещане бе по-силно, отколкото с всеки друг.

Той посочи една от малките масички под чадъра.

— Седни там. По-хладно е, отколкото на бара. Ще донеса напитките.

— Искам черешова кока-кола — поръча си тя.

След малко той се върна с кока-кола за нея и кутийка бира за себе си. Седна срещу нея и се усмихна.

— Наздраве — отпи голяма глътка от кутийката.

Тя всмукна от колата през сламката. Беше по-голям, отколкото си бе мислила. За да му дадат бира, трябваше да е над осемнайсет години.

— Хубава ли е? — попита той.

Тя кимна.

— Досега добре ли мина лятото?

— Да.

— Имам предвид времето.

— Разбрах.

Във въздуха увисна неловко мълчание. След няколко минути той заговори.

— Ти си първото момиче, което потърсих, когато се върнах.

Тя го погледна право в очите.

— Защо?

Той се усмихна.

— Сигурно защото си много хубава.

— Има и по-хубави момичета. — Тя нито кокетираше, нито се подценяваше. Просто спомена един факт.

— Въпрос на мнение — усмихна се той. — Виждаш ли, не съм забравил името ти. Обзалагам се, че си забравила моето.

— Уолт.

— А по-нататък?

— Ти никога не си ми го казвал.

— Уолтър Торнтън младши. А как е твоята фамилия?

— Рандал — отвърна тя. Погледна го. — Да не би баща ти да е…

— Да. Познаваш ли го?

— Не съвсем. Просто всяка сутрин сядаше до мен в автобуса на път за гарата.

Той се засмя.

— Да, това сто на сто е баща ми. Той не умее да кара кола.

— Тук ли е сега? — попита тя. — Чух, че заминал в Европа.

— Върна се вчера. Прелетях от Лос Анжелис, за да го посрещна.

— Не знаех, че членува в клуба. Никога не съм го виждала тук — рече тя.

— Той наистина не идва в клуба. Не мисля, че кракът му е стъпвал някога тук. Стана член заради майка ми. Тя се оплакваше, че скучае, докато го няма.

— О-о — възкликна разочаровано Джерили. — Мислех, че ще мога да поговоря с него. Искам да стана писателка и смятам, че той е много добър писател.

— Мога да накарам татко да поговори с теб.

— Благодаря ти.

Той се усмихна.

— Така може би ще ми обърнеш внимание.

— Та аз ти обръщам внимание.

— Не съвсем. Повечето време само отговаряш на въпросите ми.

— Не знам за какво да говоря.

— Поне си искрена. — Той се засмя. — От какво се интересуваш?

— Казах ти. Искам да стана писателка.

— А нещо друго? Обичаш ли да спортуваш? Да танцуваш?

— Да.

— Това не е кой знае какъв отговор.

— Опасявам се, че не си падам много по танците. Не приличам на момичетата, които познаваш.

— Откъде знаеш?

— Те знаят как да прекарват добре. А аз не знам. Порт Клеър не е много интересно място за подрастващи. Тук не се случва нищо.

— Ще дойдеш ли довечера на танците? — попита той.

Тя кимна.

— Значи ще те видя там.

— Добре. — Тя стана. — Благодаря за колата. Вече трябва да тръгвам.

— До скоро. — Той я проследи с поглед, докато тя стигна до сградата на клуба. Беше права за едно. Не приличаше на другите момичета, които той познаваше. По един или друг начин те всички бяха съблазнителки, които не бутаха, а неизвестно защо той имаше чувството, че тя никога не би играла такава игра.

Мускулите на стомаха й се отпуснаха, когато влезе в клуба. Той й въздействаше странно. Изведнъж физически усещаше това, което е, и у нея се надигаше сексуална вълна. През цялото време, докато беше с него, тя усещаше непрекъснато влагата между краката си.

Отиде в помещението с шкафчетата на персонала, свали банския си и взе студен душ. Душът обаче не помогна. Докато се сапунисваше, се докосна в слабините и почти се свлече на колене от незабавно настъпилия силен оргазъм.

След малко дойде на себе си и опря глава на студената, облицована с плочки стена на кабинката на душа. С нея ставаше нещо нередно. Много нередно. Сигурна беше, че никое от познатите й момичета не беше изживявало онова, което тя чувстваше.

— Май ще ти отнемат малкото маце, Фред. — Джак, барабанистът на оркестъра, посочи с палка към дансинга.

Джерили и Уолт танцуваха бавен фокстрот. „Как я е притиснал, много я е притиснал“ — помисли си Фред. На лицето на Джерили бе изписано изражение, което той не бе забелязвал никога преди това — напрегнатост, която Фред почти можеше да усети. Рязко смени мелодията и засвири, без да прави пауза, бърз линди. За миг оркестърът се обърка, но скоро влезе в тон с него.

Джак се изхили.

— И това няма да ти помогне. Ти пак го свириш бавно като предишното парче.

— Тя не е такава — гневно прошепна Фред. — Тя си е просто едно хлапе.

— Не споря, бе. Щом казваш, е хлапе. Ама е готова за оная работа. Малкото й сладко русо котенце е узрял плод, който чака да го откъснат.

— Откъде пък се извъди такъв специалист? — попита гневно Фред.

— Щото в акъла ми са само две неща, човече. Барабаните и котенцата на мацките. Ако не мисля за едното, значи мисля за другото. — Той се засмя. — Няма лъжа, няма измама.

Фред пак погледна към дансинга, но Джерили и Уолт си бяха отишли.

 

 

Щом ръцете му я обгърнаха, той почувства през тънката риза как гърдите й се притискат в него. Не носеше сутиен. Сигурен беше. Мигновено усети, че се възбужда, и се опита малко да отдалечи бедрата си от нея, така че тя да не разбере. Ала тя последва тялото му, въздъхна леко и положи глава на рамото му.

— Хей — тихичко я повика той.

Тя вдигна лицето си.

— Винаги ли танцуваш така?

— Не знам. Просто те следвам.

— А знаеш ли какво правиш с мен? — попита той. — Възбуждам се силно.

Очите й останаха сведени.

— Не знаех, че правя това. Мислех, че ти го правиш с мен.

— Искаш да кажеш, че и ти си се възбудила?

— Струва ми се, че ако ме пуснеш, ще падна. Усещам такава слабост в краката си.

Той се вгледа в нея. Явно бе сгрешил. През цялото време си мислеше, че тя е просто едно невинно момиченце. Изведнъж оркестърът засвири бърз танц. Уолт спря и я погледна.

— Джерили, да си вървим оттук.

— Добре. — Тя го последва през отворените врати на терасата. Пресякоха тревната площ и стигнаха до паркинга. Тя не промълви и дума, преди той да й отвори вратата на колата си.

— Къде отиваме?

— Някъде, където можем да сме сами — отвърна той.

Тя кимна, сякаш предварително знаеше какво ще каже той, и се качи в колата. След десет минути те завиха по алеята пред малка къща точно до плажа.

Уолт загаси двигателя и я погледна.

— Вкъщи няма никой. Баща ми ще остане в Ню Йорк до утре, а икономката си отиде.

Тя го изгледа, без да каже нищо.

— Нищо ли няма да кажеш?

Джерили заби поглед в сгънатите си в скута ръце, после продума:

— Малко ме е страх.

— От какво?

— Не знам.

— Не се страхувай. — Той нямаше и най-малка представа за онова, което будеше опасения у нея. — Никой не знае, че си тук. Най-близкият съсед е на половин миля надолу по плажа.

Тя не отговори.

— Отзад има басейн с топла вода. Страхотно е човек да поплува там нощем. Искаш ли?

Тя кимна.

— Да, но не си нося бански.

Той се усмихна.

— Това е едно от най-приятните неща на плуването нощем. Тъмно е. — Той слезе от колата и отиде до отворената порта. — Идваш ли?

Изведнъж тя се засмя.

— Защо не?

— На какво се смееш?

— Страхувам се, че изобщо няма да разбереш. — За пръв път от месец насам тя се чувстваше по-добре. Сякаш винаги е знаела, че ще се случи точно така.

Отидоха до къщата и през задната врата стигнаха до басейна. Той посочи към малката кабинка на душа.

— Можеш да си оставиш дрехите там.

— Добре. — Тя се запъти натам. — А ти къде отиваш? — попита Джерили, когато видя, че той се връща обратно към къщата.

— Ще се върна след минута. Искам само да взема няколко студени напитки.

Когато влезе в кабинката, Джерили се огледа в голямото огледало над тоалетната масичка. На лицето й бе изписано такова спокойствие, че тя се изненада, защото не съответстваше на надигащата се у нея възбуда. Бързо разкопча блузата си и гърдите й щръкнаха свободни. Зърната й бяха набъбнали и уголемени. Докосна ги нежно. Наболяваха я, но при допира й беше приятно. Всъщност това бе причината да не носи сутиен. Твърде много я убиваше на гърдите. Внимателно натисна отново гърдите си и почувства как желанието се разлива в слабините й. Свали си полата. Пликчетата й се бяха овлажнили и тъмното й окосмяване се виждаше ясно през влажния найлон. Бавно ги смъкна и ги разпростря внимателно на пейката, така че да изсъхнат.

Чудеше се какво ли си мисли той. Спомни си колко беше възбуден, когато танцуваха, толкова бе твърд, че я болеше, когато се притискаше към венериния й хълм. На два пъти почти се препъна и щеше да падне, когато достигна оргазъм по време на танца. Всеки път се питаше дали той разбира какво се бе случило, но нямаше признаци да е разбрал.

Чу го, че я вика отвън.

— Върнах се. Ще излезеш ли скоро?

Тя натисна ключа на лампата, кабинката потъна в мрак и Джерили отвори вратата. Уолт беше разпрострял хавлиени кърпи на големите шезлонги до отсрещния край на басейна. Все още беше облечен и стоеше гърбом към нея. Джерили се плъзна тихо във водата. Той имаше право — беше топла и нежна.

Той се обърна мигновено.

— Ама не е честно. Ти влезе във водата, преди да съм те видял.

Тя се засмя.

— Ти си този, който не постъпва честно. Дори още не си се съблякъл.

Той се наведе през масата й включи портативното радио, което бе донесъл. Музиката се понесе тихо над басейна. С гръб към нея Уолт се съблече бързо, свали си дрехите на земята, после рязко се обърна и се гмурна преди тя да може да го зърне. Показа се в противоположния край на басейна.

— Харесва ли ти? — поинтересува се той. — Достатъчно топла ли е водата?

— Харесва ми. За пръв път се потапям гола. Усещането е приятно за мен. По-добре е, отколкото ако си в бански.

— Това казва и баща ми. Според него, ако природата е искала да ходим в дрехи, сме щели да се раждаме с тях.

— Баща ти като че ли е прав. Просто не съм се замисляла никога над това.

— Баща ми има още много други странни мисли. За всичко. Според него ако хората се научат да са честни пред себе си, това ще сложи край на повечето проблеми в света.

— А ти честен ли си пред съвестта си? — попита го тя.

— Опитвам се.

— Мислиш ли, че можеш да си честен с мен?

— Да, така ми се струва.

— Защо ме доведе тук?

— Исках да бъда насаме с тебе. А ти защо дойде?

Тя не отговори. Вместо това започна да плува и се насочи към дълбокия край на басейна. Той я последва. Джерили се обърна рязко под водата и се показа от другата му страна. Той се засмя и я хвана откъм плиткото.

Държеше я за ръката.

— Не ми отговори на въпроса.

Очите й бяха вперени в неговите.

— Защото ти не беше честен с мен.

— И защо според теб те доведох тук? — попита я той.

— Защото… — Тя се поколеба за миг и после, неспособна да измисли по-добър начин да изрази онова, което й беше в ума, продължи: — искаш да ме чукаш.

Мигновено той пусна ръката й и излезе от басейна. Вдигна една хавлиена кърпа, завърза я около ханша си и си сипа ром с кока-кола. Отпи, без да каже и дума.

Тя се бе облегнала на края на басейна.

— Сърдиш ли ми се? Да не би да казах нещо лошо?

Той отпи още една голяма глътка от питието си.

— Божичко, Джерили, звучиш ми евтино и вулгарно.

— Съжалявам. Само се опитвах да бъда честна. Почувствах те, когато танцувахме, и си помислих, че това е, което искаш.

— Но момичетата не постъпват така — възрази той. — Не можеш да го правиш с всяко момче, което се възбуди от теб.

— Аз и не го правя.

— Поне така се изразяваш. Какво друго би си помислил човек?

— Така ли смяташ?

— Не знам какво да мисля. Никога досега не съм имал такова момиче.

Изведнъж топлото чувство я напусна и тя усети, че всеки момент ще се разплаче. За миг замълча. Когато заговори, гласът й бе вече спокоен.

— Става късно, Уолт. Мисля, че е по-добре да ме закараш вкъщи. Родителите ми ще се чудят къде съм.

Отвори й вратата, но той самият не понечи да слезе от колата.

— Лека нощ, Уолт.

— Лека нощ — рязко отвърна той. После включи на скорост и потегли, а Джерили остана на алеята. Тя бавно се запъти към къщата и се прибра.

Когато влезе, баща й откъсна поглед от телевизора. Тя го целуна.

— Къде е мама?

— Уморена е и си легна. Ти се прибираш рано. Кой те доведе?

— Едно момче — Уолт. Членува в клуба.

— Хубав ли е?

— Да. — Джерили тръгна да излиза от стаята, но спря. — Татко?

— Да?

— Възможно ли е човек да е прекалено честен?

— Въпросът ти, скъпа, е странен. Защо питаш?

— Не знам. Струва ми се, че когато отговоря искрено на някой въпрос, приятелите ми се сърдят.

Той я погледна замислено.

— Понякога хората не искат да чуят истината. По-скоро предпочитат да живеят с илюзии.

— Винаги ли е така?

— В известен смисъл, струва ми се, да. Аз се опитвам да съм колкото мога по-честен с хората. Има случаи, в които това обаче не е възможно.

— Честен ли си с мен?

— Надявам се.

— Обичаш ли ме?

Той се протегна и изключи телевизора. После се обърна и протегна ръка към нея.

— Би трябвало да знаеш, че те обичам.

Тя коленичи пред креслото му и положи главата си на гърдите му. Той сключи ръце около нея и я притисна безмълвно към себе си. Продължително време не промълвиха и дума.

Накрая тя продума с напрегнатия глас на обиден човек.

— Знаеш ли, тате, не е лесно да пораснеш и да бъдеш жена.

Той я целуна по бузата и вкуси от солената влага на сълзите по бузите й. Обзе го необичайна тъга.

— Знаеш ли, скъпа — нежно рече той, — струва ми се, че изобщо не е лесно да пораснеш и да бъдеш каквото и да било на този свят.