Харолд Робинс
Самотната лейди (61)

17

Импресарското бюро „Марк Грос и съдружници“ се състоеше от една изтормозена секретарка и един телефонен секретар. Самият Грос бе млад мъж, който бе работил за няколко от големите агенции, преди да започне собствен бизнес. Караше лимузина „Линкълн Континентал“, вноските за която изплащаше винаги с два месеца закъснение, беше обречен да се занимава с губещи имена и говореше за големи сделки, които непрекъснато се отлагаха. Въпреки всичко той беше приятен млад човек и правеше всичко, което зависи от него, за клиентите, които бяха почукали на вратата му. Проблемът беше, че по-известните импресарски агенции винаги получаваха истинските таланти, а той трябваше да се занимава с многообещаващите.

Когато Джерили влезе в кабинета му, той се изправи на крака с искрена усмивка на лицето си. Тя бе един от малкото му работещи клиенти.

— Не ме свързвайте с никого, докато съм с госпожица Рандолф — поръча той на секретарката си. — Имаме много работа — обърна се той важно към Джерили.

Джерили кимна, без да каже дума.

— Ансбак ми каза, че вашият филм е страхотен. Накарах го да ми обещае, че ще ми даде няколко клипа, така че да имаме какво да показваме, преди да започне прожекцията. Идеята е да ви намерим още няколко работни места и да създадем приемственост в ангажиментите ви на актриса. — Внезапно той се спря и се вгледа в нея. — Във филма с руса перука ли сте?

Тя кимна.

— Видях някои ваши снимки. Трябва винаги да я носите. Помага за изграждане на образа ви на актриса.

— За ролята подхождаше. Но с нея не приличам на себе си — възрази тя.

— Няма значение. Продуцентите искат това. Придава леко порочен вид.

— Искате да кажете порнографски.

— Въпрос на мнение. Аз го наричам „НЧ“ вид.

— Какво означава пък това?

— Непрекъснато чукане. Като излязла направо от някой филм.

— Малко съм старичка за снимки на блондинка в сексуален маратон.

— Не е вярно. Вие сте точно на подходящата възраст. Днешните мъже търсят нещо повече от тъпата млада блондинка. Искат жената да изглежда по-опитна, да знае какво искат те от нея и да може да им го даде. Сега ви уреждам няколко срещи и искам, когато се появите на тях, да носите русата перука.

— Добре.

— Кога се връщате на работа в бара?

— Започвам тази вечер.

— Да, не е зле да използваме тази възможност. Какво ще кажете да ви доведа няколко продуценти?

Тя го погледна скептично.

— Не мислите ли, че това по-скоро ще ги изплаши? Не вярвам студиата да си падат по мадами, които работят в барове.

— Студиата да го духат. Действието не се разиграва там. Независимите продуценти определят тенденциите. Студиата само се опитват да не изостанат.

— Не бих искала да направя кариера в мотоциклетни екшъни.

— Че какво им е лошото? На Джак Никълсън, да не би да му беше зле? Направи четири от тях, преди да играе в „Свободен ездач“, и вижте къде е сега. Един от най-големите.

Тя мълчеше.

— Съзнавам, че парите не са много, но пък в тази област има много работа.

— Не знам.

— Ансбак иска пак да работи с вас. Този път не е мотоциклетен филм.

— Какво е?

— История за женски затворнически лагер. Има две добри роли във филма и ако поискате, можете да вземете главната.

— Имате ли сценария?

— Знаете как работи той. Сценарият няма да бъде готов, докато не започнат снимките. Имаме обаче екземпляр от разработката на сюжета. — Той й подаде няколко страници. — Докато четете, ще се обадя на няколко места.

— Искате сега да ги прочета?

— Това е единственият екземпляр, с който разполагам, и имам нужда от него. Той иска да му намеря още няколко момичета. Няма да ви отнеме много време. Само дванайсет страници са.

Тя свърши с четенето още преди Грос да е провел втория си разговор.

— Какво мислите? — попита я Марк.

— Мисля, че не е за мен.

— Това е голяма роля.

— Чист садомазохизъм.

— Това желае публиката.

— На мен не ми харесва. Дори няма и помен от сюжетна линия. Редят се една след друга сцени, в които момичета правят орален секс с други момичета или момичета бият други момичета.

— Ами в тези затвори е точно така. Освен това тук само е загатнат сюжетът. Сценарият ще е по-добър.

— Не виждам как такъв филм би направил нещо за кариерата ми. Просто ще трябва да се превърна в лесбийката на всички времена.

— Вие сте актриса. А и за вас няма да е толкова трудно да се превъплътите в тази роля.

Тя долови лека промяна в тона му.

— Какво искате да кажете?

— Хайде де, Джейн — каза той, залагайки на чара си. — Големи хора сме. Знам какво обичате. Не съм сляп.

Тя не отговори.

— Срещнах се с вашата приятелка, която дойде от Ню Йорк.

Тя почувства, че се изчервява.

— Какво правя, си е моя работа — лаконично рече тя. — Колкото до предложението ви, мисля, че идеята е отвратителна, и не желая роля в този филм.

— Чакайте малко — помирително рече той. — Добре, добре. Двамата с Ансбак мислехме, че ще се съгласите. Ще има и други неща.

— А какво става с идеите за сценарии, които ви дадох? — попита тя.

— Раздал съм ги. Ще ви информирам.

— Можете да ме намерите в апартамента през деня. Вечер съм в бара.

— Скоро ще се чуем. Уреждам ви срещи в „Уорнър брадърс“ и в „Парамаунт пикчърс“. — Той я изпрати до вратата. — Какво става със сценария, върху който казахте, че работите?

— Ще ви го покажа, щом го свърша.

— Не забравяйте. Имам чувството, че с него ще направим пробив. — Целуна я по бузата. — Ще ви се обадя.

— Не очаквах да се върнеш толкова бързо — каза Лиша, когато Джерили влезе в апартамента.

Джерили погледна затворените куфари, подредени до вратата.

— Щеше да си тръгнеш, без да ми кажеш довиждане?

— Не обичам сбогуванията повече от тебе.

Джерили замълча за миг.

— И къде отиваш сега?

— В Чикаго — отговори Лиша. — Разговарях с Фред. Казах му, че тук всичко е наред. Той много се зарадва за теб. Не се сърди, че прекарваме заедно много време.

На вратата се позвъни и Джерили отиде да отвори.

Мъжът в униформа докосна с пръсти фуражката си за поздрав.

— Вие ли сте поръчали такси, мадам?

Тя посочи куфарите. Когато шофьорът тръгна, двете с Лиша застанаха една срещу друга и се погледнаха.

Лиша наруши тишината.

— Май е по-добре да тръгвам.

Джерили усети сълзи да напират в очите й.

— Не искам да си тръгваш така. Не искам да ми се сърдиш.

Гласът на Лиша бе равнодушен.

— Не ти се сърдя, мила. Просто снощи ти ми посочи къде ми е мястото. Никъде.

— Но ние можем да бъдем приятелки въпреки всичко.

Лиша леко въздъхна.

— Разбира се, мила. Но приятелството според моите и приятелството според твоите разбирания са две съвсем различни неща. — Тя се насили да се усмихне. — Е, да тръгвам. Самолетите не чакат никого.

Те се приближиха една към друга и устните им нежно се докоснаха.

— Довиждане, мила — прошепна Лиша.

Чуха звук зад себе си, обърнаха се и видяха на прага Майк.

— Тръгваш ли? — попита той.

Лиша кимна и мина покрай него, после го погледна.

— Да се грижиш за малкото ми момиче добре. Чуваш ли?

Майк кимна.

— Нещо не е наред ли? — попита Майк, когато вратата се затвори след Лиша.

Джерили поклати глава, сълзи премрежваха погледа й.

— Кой вятър те довя точно сега? — недоволно попита тя.

— Лиша ми се обади и ми каза, че искаш да ме видиш.

Това бе напълно в стила на Лиша.

— Бих пийнала нещо — каза Джерили.

— Водка с леден чай — бързо предложи той. След малко се върна с питието в ръка. Подаде й го усмихнат. — Искаш ли да възобновя обслужването?

Тя бавно кимна.

— Страхотно! Ще си събера нещата и ще се върна след час. За довечера да взема ли пържоли?

Тя отново кимна.

— Хей, ще бъде фантастично. Сега, като знам къде ти е умът, ще бъде още по-добре. Имам двама страхотни приятели, които наистина ще ти допаднат.

Той излезе, преди тя да успее да му отговори. Джерили започна да си загъва цигара с марихуана. Малко опиянение щеше да намали болката от усещането, че, изглежда, тя не можеше да общува с никого.