Харолд Робинс
Самотната лейди (51)

7

Щом видя Фанън, Джерили разбра, че новините нямаше да са добри.

— Исках да ти се обадя по-скоро — извини се той, след като я целуна по бузата. — Но край мен беше истинска лудница.

— Няма нищо. Разбирам те.

— Цигара?

— Не, благодаря.

— Изглеждаш уморена.

— Не спах много добре. Нощите са горещи, а климатичната инсталация се повреди.

— Трябва да се измъкнеш от града. Имаш нужда от малко провинциален въздух.

Тя погледна към него, без да отговори. Нямаше как да му каже, че няма пари.

Фанън разтвори пиесата и се вгледа в първата страница.

— Харесваш ми — рече той натъртено.

Тя се опита гласът й да прозвучи безгрижен.

— Но не харесваш пиесата ми, така ли?

Очите му сякаш я пронизваха.

— Искаш ли истината да е захаросана?

— Не, ще я приема и така.

— Не харесвам пиесата ти. — Той прочисти гърлото си. — Исках да я харесам, повярвай ми. Смятам, че можеш да пишеш. Но нещо не се получава. Това е едно емоционално упражнение, поредица от сцени, които нямат нищо общо помежду си, история, която просто не се връзва. Но аз не съм се разочаровал от теб. Мисля, че някой ден ще напишеш пиеса, която ще разтърси този град.

— Но не и този път, така ли? — продума тя напрегнато.

— Не и този път.

— Няма да стане, дори ако я преработя?

— Не. В нея просто няма същинска история, никакъв фокус. Всичко остава незавършено, разхвърляно е като в калейдоскоп. Щом го завъртиш и картината се разпада. Когато я прочетох, бях толкова объркан, че не знаех какво съм прочел.

— И какво предлагаш?

— На твое място бих я оставил да отлежи. Може би след време нещата ще се избистрят. Тогава ще можеш да се върнеш към нея. Сега няма да стане. Мисля, че трябва да се захванеш с нещо друго.

Тя не отговори. Беше лесно да кажеш на някого да прави нещо друго, след като не се отнасяше до теб самия.

— Не унивай — продължи Фанън. — Всеки преуспял драматург има пиеси, които не стават. Важното е да продължиш да пишеш.

— Знам — отвърна тя и наистина така си мислеше.

— Съжалявам. — Фанън се изправи на крака.

Тя го погледна и разбра, че срещата е свършила. Успя да запази гласа си спокоен.

— Благодаря ти все пак.

Фанън заобиколи бюрото, подаде й ръкописа и я целуна отново по бузата.

— Недей да се покриваш както предния път. Обаждай се.

— Ще се обаждам.

— Обади ми се другата седмица да обядваме заедно.

— Добре. — Тя премина бързо през стаята на секретарката му, опитвайки се да не заплаче. Не искаше никой да я вижда разстроена. По пътя надолу в асансьора едва успя да преглътне сълзите си.

Когато излезе на улицата, видя един кош за боклук до бордюра. В пристъп на яд и самосъжаление тя хвърли в него ръкописа.

Почти бе изминала разстоянието между две пресечки, когато се обърна и изтича обратно, за да измъкне ръкописа от дъното му.

Може би подсъзнателно през цялото време си бе мислила, че пиесата й щеше да бъде отхвърлена, дори когато я бе писала. Ала не би могла да спре да пише. Твърде много се бе отдала на тази пиесата. И бе решила да я свърши на всяка цена.

Сега всичко бе приключило и трябваше да започне отново. Но откъде? И как? Имаше много други неща, за които трябваше първо да се погрижи — наема, сметките. Трябваше да намери отнякъде пари, за да преживее, докато си намери някаква работа. Тогава може би животът й щеше да се подреди.

 

 

— Ало — чу тя гласа на майка си.

— Майко, имам нужда от помощта ти. — Нямаше смисъл да си губи времето в празни приказки. В момента, в който майка й чу гласа й, бе разбрала причината за обаждането.

— За каква сума става въпрос този път?

Джерили се постара да запази спокойствие.

— Нуждая се от двеста и петдесет долара, за да платя сметките си за този месец. Ще ти ги върна, щом си намеря работа.

— Защо не поискаш от приятеля си? Сигурна съм, че може да ти даде нещо.

— Той си отиде, мамо — каза Джерили, опитвайки се да контролира гласа си. — Скъсахме преди близо месец.

Майка й замълча за момент.

— Време беше да ти дойде умът в главата — каза тя най-накрая.

Джерили не отговори.

— А пиесата ти? — попита майка й. — Завърши ли я?

— Да — отвърна Джерили. — Не струва. Занесох я на Фанън. Не иска да я постави.

— Има и други продуценти.

— Не струва, мамо — повтори тя спокойно. — Препрочетох я. Фанън е прав.

— Нищо не разбирам. Не го ли съзнаваше, докато работеше върху нея?

— Не — отговори Джерили.

— Не мога да те разбера, Джерили. — Тонът на майка й бе неодобрителен. — Защо не можеш да си като другите момичета? Да си намериш работа, да се омъжиш, да имаш семейство.

— Съжалявам, мамо. Бих искала да съм като другите. Така би било по-лесно за всички около мен. Но не съм.

— Мога да ти изпратя сто долара. — Майка й най-сетне се върна на въпроса. — Акциите спаднаха и парите не са много.

— Няма да ми стигнат. Само наемът е сто седемдесет и пет долара.

— Това е всичко, което успях да спестя този месец. Ако нещата се пооправят, следващия месец може да ти дам и малко повече.

— Прати ми поне парите за наема. Днес ми връчиха предупреждение за напускане. — Джерили се ядоса на себе си, че се моли, но добре разбираше, че нямаше друг изход.

— Винаги можеш да се прибереш вкъщи.

— Какво да правя там? За мен няма работа в този град.

— Ти все едно не работиш.

Джерили изгуби търпение.

— Майко, ще ми дадеш ли парите или не? Няма смисъл да спорим, защото навлизаме в омагьосан кръг.

— Ще ти изпратя по пощата сто долара — с леден глас отвърна майка й.

— Няма нужда! — Джерили затръшна слушалката. Винаги ставаше така, когато разговаряха. Очевидно бе невъзможно да установят нормален контакт.

Джерили се върна на дивана и започна да оглежда последния брой на „Кастинг нюз“, който публикуваше обяви за артисти. Нищо. Бизнесът бе замрял, а малкото налични работни места бяха в ръцете на импресариите.

На последната страница отново имаше обява за клуб „Торчлайт“. Тя не слизаше от страниците на „Кастинг нюз“. Очевидно текучеството сред момичетата бе голямо. Спонтанно вдигна телефонната слушалка и набра телефона на клуба.

— Клуб „Торчлайт“ — обади се женски глас.

— Господин Да Коста, моля ви.

— Кой го търси?

— Джерили Рандал.

— Момент, моля. — Жената не показа с нищо, че името й бе познато.

Чу се прещракване, после той се обади.

— Ало. — Тонът му бе предпазлив.

— Винсънт, Джерили е.

— Как си, скъпа?

— Добре. А ти?

— Никога не съм бил по-добре. Как се сети да се обадиш?

— Имам нужда от работа.

Той мълчеше.

— Онзи негър още ли живее с теб? — попита най-сетне Винсънт.

Въпросът му я изненада. Не бе подозирала, че той знае за Фред.

— Не.

— Време беше да ти дойде умът в главата. От такова момче можеше да очакваш само неприятности.

Тя не каза нищо.

— А какво стана с пиесата, която пишеше?

— Не струва. За боклука е.

— Много лошо. — В тона му обаче нямаше капка съчувствие. — Каква работа търсиш?

— Каквато и да е. Нямам избор.

— Старото ти място е попълнено. Взех едно момче.

— Казах ти, че съм съгласна, на каквото и да е — отвърна тя. — Познавам цялата структура. Мога да се справя навсякъде.

— Добре. Ела да поговорим.

— По кое време?

— Една минута, само да прегледам разписанието си за днес. Целия следобед съм плътно зает. Какво ще кажеш за седем часа в апартамента ми? Можем да пийнем нещо и да поговорим, без някой да ни безпокои.

— Добре. Ще дойда.

Тя стана и отиде в банята. В шишенцето бе останало едно успокоително. Тя го изпи и се погледна в огледалото.

Погледът й бе мътен, но няколко капки за очи щяха да го избистрят. Може би все пак нещата не бяха толкова зле. Ако получеше работа, беше сигурна, че Винсънт щеше да й даде аванс.