Харолд Робинс
Самотната лейди (40)

19

Обадих му се по телефона от фоайето на хотела в девет часа на другата сутрин. Стори ми се сънен.

— Джерили Рандал е. Съжалявам, че ви събудих.

— Няма нищо — отвърна той.

— Исках само да ви кажа, че оставих парите, които ми дадохте, в плик на ваше име на рецепцията. Благодаря ви все пак.

— Почакайте! — Явно се бе събудил окончателно. — Откъде се обаждате?

— От долу.

— Не си тръгвайте. Ще сляза след минута. Можем да изпием по едно кафе или да закусим.

— Не искам да ви безпокоя.

— А аз искам да ви видя.

Затворих телефона. След няколко минути той излезе от асансьора. Изобщо не беше сънен, както ми се бе сторило. Бе гладко обръснат и облечен. Не продума, докато не влязохме в ресторанта и сервитьорът не ни донесе кафе.

— Не трябваше да го правите — каза ми той.

— Още по-малко вие.

— Не разбирате нищо. Това е част от бизнеса.

— Но не и от моя.

— Вие наистина сте едно старомодно момиче, нали?

— Не. Супермодерна съм. Не обичам да приемам пари, които не съм спечелила.

— Какво става с работата ви? — поинтересува се той.

— Продължавам да търся.

— Ще поговоря с Луиджи за вас. Искам да съм сигурен, че няма да ви подведе.

— Няма да се върна при него — поколебах се, преди да задам следващия въпрос. — Паолуци наистина ли ще прави филм, за който има нужда от американска актриса?

— Паолуци се интересува единствено от филми с жена си — отговори той.

— Тогава всъщност работа няма?

— Не.

— Е, най-после разбрах за какво става дума. Наистина съм глупачка.

— Шоубизнесът е глупав. Има милиони момичета, които искат да го направят, а местата за работа са малко. Дори талантливите рядко успяват.

— Аз ще успея. Вече веднъж го правих.

— Не бяхте ли омъжена за Уолтър Торнтън?

Разбрах накъде бие.

— Дадоха ми „Тони“ за добра актьорска игра, а не защото съпругът ми е написал пиесата.

— Но всеки се нуждае от приятел. Най-малкото, за да минава безпрепятствено край секретарките.

— Какво искате да ми кажете?

— Паолуци ме държа до среднощ, за да ми говори за вас. Казва, че в Италия можете да получите повече работа, отколкото сте в състояние да свършите — ако имате добър спонсор, разбира се.

— Себе си ли има предвид?

Да Коста кимна.

— Не, благодаря — понечих да стана.

Той ме хвана за ръката.

— Не бъдете глупава. Мога да назова поне пет-шест звезди, които са пробили по този начин — включително и самата Карла Мария. Тя беше само на седемнайсет, когато той я откри в Неапол преди десетина години.

— Това не е в стила ми. Веднъж едва не го направих и се почувствах така, сякаш бях някакво получовешко същество.

— Независимостта не е онова, за което я представят. Повечето независими хора, които познавам, са неудачници.

— А какво ще кажете за себе си? Забелязах, че не участвате в семейния бизнес.

Той се зачерви почти незабележимо.

— Това е нещо различно.

— Кое е различното?

— Това, че аз съм мъж, а вие — жена. Аз бих могъл да се грижа за себе си по-добре, отколкото вие за вас.

— Може би в момента е така, но аз ще се науча. И когато това стане, разликата между нас двамата ще изчезне.

— Но светът няма да се промени. Ако сте достатъчно умна, ще намерите някой добър мъж, ще се омъжите и ще народите куп деца.

— Това ли е единствената възможност, която според вас ми остава?

— Тази. Или другата. Но както вече казахте, другата не ви интересува.

— Искате да кажете, че трябва да стана съпруга или курва. Няма ли друг начин да успея?

— Има и трета възможност, но тя е една на един милион.

— Възможността, която ми допада. Благодаря ви за кафето.

Той взе ръката ми в своята.

— Харесвам ви и бих искал отново да се видим някой ден.

— И аз искам да се видим. Но при едно условие.

— И какво е то?

— Да не говорим за бизнес. Никакви глупости.

Той се усмихна.

— Съгласен съм с вас. Как да ви намеря?

Дадох му телефонния си номер и после излязохме във фоайето.

— Ще ви се обадя следващата седмица, когато изпратя всички тези хора.

— Добре. — Стиснахме си ръцете и аз излязох на улицата. Слънцето грееше, денят бе ясен. Неизвестно защо, изведнъж се почувствах по-добре.

Не го видях през следващите три месеца. През това време положението и на двама ни се промени. Същото лято почина баща ми и за пръв път в живота си разбрах какво е да си наистина сам на този свят.

През лятото работа нямаше дори и в летните трупи. Всеки ден обикалях, четях обявите и отговарях на всяко телефонно обаждане. Без импресарио бях заникъде. Оказа се, че дори за телевизионните реклами е нужен импресарио, който да те въведе през вратите на рекламните агенции.

Всяка вечер се връщах изтощена в малкия си апартамент, заспивах веднага, но само за няколко часа, после се събуждах, без да можех отново да заспя. Работех върху новата си пиеса, но и от нея нищо не излизаше. Всяка дума, която напишех, като че ли бе изкуствена, сякаш изсмукана от пръстите ми. След известно време изобщо престанах да пиша. Седях пред пишещата машина и гледах през прозореца към тъмната улица в нощта, не бях в състояние дори да мисля.

По някакъв начин баща ми усети какво става с мен и един ден, без каквото и да било обяснение, получих чек за сто долара. Оттогава чек идваше редовно всеки понеделник. Без тези пари нямаше да се справя.

Веднъж се опитах да поговоря с него за това. Той обаче не каза нищо, освен че те с майка ми го били решили, защото ме обичали и ми вярвали. Когато отидох да благодаря на майка си, тя ме изгледа студено.

— Идеята е на баща ти. Аз смятам, че трябва да се върнеш и да живееш при нас. Не мога да се съглася, че едно младо момиче като теб трябва да живее само в големия град.

След тези нейни думи реших още по-твърдо, че ще й покажа на какво съм способна. Нахвърлих се с настървение върху пишещата машина. Не помогна. От амбицията ми да докажа себе си пред майка ми не излезе нищо добро.

Чувствах се много, много самотна. Нямах приятели — нито мъже, нито жени. Приятелство в шоубизнеса не съществуваше на равнището, на което бях аз — поне за мен. И тогава един ден осъзнах и нещо много по-неприятно — факта, че вече не бях млада.

Обадих се по една обява за статистки — момичета, които трябваше да играят незначителни роли във филм, който щеше да се снима на Лонг Айланд. Прослушването трябваше да се състои в голяма зала над салона „Роузланд“ на Бродуей и според изискването всички бяхме облечени в бански костюми и бикини. Бях почти последна в редицата от около трийсет момичета. Стоях и чаках да мина покрай асистент-режисьора и продуцента с тайната надежда, че местата ще се запълнят, преди да ми дойде редът.

Фигурата ми винаги е била добра. Съзнавах го и я поддържах, като всяка сутрин по половин час правех упражнения. Чух си името и тръгнах с небрежно-елегантна стъпка по малката сцена.

В средата спрях, завъртях се бавно според инструкцията и после се отдалечих от тях, поклащайки съблазнително бедра. Почти бях стигнала до края на сцената, когато чух продуцентът да прошепва:

— Не.

— Но тя има величествена фигура и страхотен задник — възрази асистент-режисьорът.

Продуцентът продължи да шепне, ала аз го чух. В гласа му се чувстваше нотка на категоричност:

— Много е стара. Трябва да е поне на двайсет и пет.

Отидох зад кулисите да си взема дрехите. Докато се обличаха, другите момичета бъбреха помежду си, но очевидно никое от тях нямаше какво да ми каже. Думите на продуцента бавно проникваха в съзнанието ми. Много е стара. Всичките бяха по-млади от мен — седемнайсет-осемнайсет годишни, жизнерадостни, свежи и с нищо необременени.

Изведнъж се замислих защо се опитвах да живея в свят, който бях надраснала.

Бродуей се задъхваше от юлската жега, но аз реших да се прибера вкъщи пеша.

Когато стигнах на моята улица, бях потънала в пот и изтощена. Реших да мина през магазина за спиртни напитки, откъдето купих студена бутилка бяло калифорнийско вино. После се качих в апартамента си и започнах да пия. След час вече бях пияна. Виното имаше по-силен ефект на гладно, а аз не бях закусвала, защото не исках коремът ми да изглежда подут, когато изляза на сцената по бикини.

Седях до прозореца и гледах нагорещената улица. По дяволите! Какво ставаше с мен?

Телефонът започна да звъни, но тъй като не очаквах някой да се обади, реших да не отговарям. Той обаче продължаваше да звъни и аз накрая го вдигнах.

Обаждаше се майка ми. От сдържания й стоманен глас разбрах, че се е случило нещо лошо.

— Джерили? Къде ходиш? Цял ден се опитвам да те открия.

Ядосах се и в същото време изпитах страх.

— За бога, мамо! Търсих си работа. Какво според теб мога да правя?

Стоманената нотка в гласа й не се бе разтопила.

— Баща ти получи инфаркт сутринта. Умря, преди да успеят да го закарат в болницата.

Сърцето ми се сви от болка. Едва успях да проговоря.

— Веднага се прибирам, мамо.