Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (18)

Бележка на автора

Главните теми на този роман се основават на факти. Рим бил разпрострял се на длъж и шир град, с огромно население, което трябвало да се изхрани и подслони. Всеизвестно било, че копторите били плодородна почва за банди разбойници и в „Сатири“ на Ювенал^[1] е описано ясно колко опасно било човек да излезе по тъмно или да броди по места, където самоуважаващите се граждани не ходели. Превъзходният телевизионен сериал „Рим“ описва точно съперничеството между различните престъпни банди и контрола, който те упражнявали над Субура. Човешкият живот бил неимоверно евтин. Можело да се наемат убийци и да се купят цели тълпи, факт, неподминат от поредицата императори, възприели политиката на „хляб и зрелища“, за да ощастливяват градското население. Да се служи в законоохраняващите органи било също толкова опасно. Много от пазачите на дивеч били бивши бракониери, а нощните стражи си спечелили име на корумпирани и продажни хора, въпреки че понякога се появявали отделни личности, които се опитвали да укрепят закона, а не да търсят лична облага.

Както казва поетът, животът в Рим бил много, много евтин. Купували и продавали роби, с които собственикът можел по волята си да се държи жестоко и които буквално били лишени от всякакви права. Популярни били амфитеатърът и арената, където се разигравали кървави зрелища, в които хора се сражавали един срещу друг или затворници били хвърляни на диви животни. Екзекуциите били нещо обикновено. Затвори като Тулиевата тъмница били просто заграждения, където държали затворени хората, преди да ги пратят на ешафода, на работа в сицилианските мини или на кръста. Разпъването на кръст се смятало за най-ефективното наказание. Хораций го описва като horribile, най-точната дума за него е „отвратително“! Разказът на Макрин, в който описва смъртта на Крастин, е точен, разпънатият умирал от задушаване. На кръста се гледало като на нещо, което трябвало да се презира и да всява ужас. Дори християните са го превърнали в свой основен символ много по-късно. Вместо него те използвали думата Ichtus, чиито букви на гръцки означават „Иисус Христос, Син Божи и Спасител“. Символите chi-rho също били популярни.

В романа се говори също и за сериен убиец в Рим. Мисля, че е грешка да се смята, че серийният убиец е феномен на XIX и XX век. В Рим от IV в., където дори магарето било ценено повече от роба, проститутките се приемали като законна мишена за всеки човек с отклонения. Съгласен съм, няма доказателства, че в града са върлували серийни убийци, освен упоменаването на един отровител в Рим през II в., който минавал през тълпата и убождал минувачите с отровна игла. Въпреки това хора като Поругателя трябва да са съществували и те са вършели кървавото си дело, докато не се самоубивали или не били залавяни с окървавени ръце.

От самото си начало християнството си осигурило опора в Рим. Галилеецът Петър несъмнено се отправил натам, а Павел бил затворен в града. Според историята и преданието, и двамата били екзекутирани в Рим около 66 г., по време на гоненията на Нерон, след като императорът решил да обвини за големия пожар в Рим тази нова, опасна секта. Преди това християнството се стремяло да бъде асоциирано с еврейската общност. Обаче след възникването на пропастта между двете религии, християните били презирани, ненавиждани и от тях се страхували. Римски писатели споменават как християни се събирали нощем „да ядат своя Бог“, вероятно те са имали предвид Евхаристията. Разбира се, новата религия оказвала силно влияние върху римското общество и особено върху робите. Християнството проповядвало, че всички мъже и жени са равни пред Бога и всеки човек е предопределен за вечен живот.

Тази революционна концепция скоро била приета и имала пламенни привърженици. Гоненията на Нерон положили само началото. По време на погрома Павел бил екзекутиран, според традицията, чрез обезглавяване, защото бил римски гражданин. Петър обаче решил да избяга от Рим. Той напуснал града и тръгнал по Апиевия път, където преживял видението си. Ако тръгнете по този път, можете да посетите църквата, изградена на мястото, където той решил да се върне и да посрещне последиците от своя статут и своите проповеди.

Както го описвам в романа, Ватиканският район бил доста запуснато и диво място, прочуто със своите пепелянки и лоша почва. Няколко императори подред се опитвали да го облагородят и разработят, но нямали особен успех. Гробът на Петър очевидно е бил скрит от римските власти и не е намерен до царуването на Константин, когато императорът изградил църква над него. Тайнствеността около гроба е разбираема. Различни императори нападали големите християнски селища в Италия и Палестина. Добър пример за това са езическите храмове, построени от император Адриан на мястото на Светия гроб и другаде. Константин и особено майка му Елена посветили много време и средства, за да търсят и определят тези свети места и реликвите, които те пазели. Разбира се, прочут факт е как Елена намерила Светия кръст. Тя ревностно действала в Рим и Палестина, за да открива и направи прочути основните християнски светилища като Витлеем, Йерусалим и други места в Палестина.

Милтиад и Силвестър са исторически личности. Силвестър по-късно станал папа. И двамата отдавали силите си на укрепването на тяхната религия и на тясното сътрудничество с императора и неговата майка. Епископите на Рим особено подчертавали важността на гроба на Петър. Те го използвали, за да наложат своята духовна власт над другите епископи. Ръководството на светилището на Петър винаги е било упражнявано от папството. В началото на Втората световна война папа Пий XII решил да бъдат предприети дълбоки разкопки под катедралата „Свети Петър“, за да се установи къде в действителност е гробът на рибаря и какво съдържа. Превъзходна е книгата върху тази тема на Джон Е. Уолш „Костите на Свети Петър; впечатляващ разказ за търсенето на тялото на апостола“ (изд. „Виктор Голанц“, 1983 г.). Аз силно я препоръчвам като най-занимателна и въпреки това ерудирана студия по този въпрос.

Описаните в този роман големи гонения на християнската вяра също са истина. Някои императори толерирали новата религия, но други като Диоклециан решили да я унищожат из корен. Една от причините за тази трагедия било невероятното разрастване на броя на християните между 260 и 300 г. сл.Хр., което пък било съпроводено от също така огромно развитие на мрежата от катакомби покрай пътищата, водещи извън Рим. Според един източник, не по-малко от 11 000 християнски гроба в катакомбите датират от този период. (Ако човек посети Рим, полезно ще е да се разходи покрай Виа Апия към катакомбите на Свети Себастиян.) Преследванията на Диоклециан били особено ожесточени и безмилостни, те били продължени от Максенций и едва победата на Константин край Милвийския мост през 312 г. довела до техния край. Обаче с прекратяването на преследванията на християнската църква и след като тя започнала да бъде толерирана и дори фаворизирана, се появили нови проблеми. Възникнали яростни дебати по въпроса какво трябва да понесат онези, които по време на гоненията са се отклонили от правия път, станали са отстъпници, информатори на държавата, да не говорим за сблъсъците по важни доктринални въпроси. За негова чест, Константин успял да съхрани превъзходни отношения с епископите и с християнската общност, въпреки че самият той бил кръстен едва малко преди смъртта му.

Издигането на Византион като Константинопол също е исторически факт. Константин е бил категоричен, че трябва да има един император и една империя. Това не станало до 324 г. сл.Хр., когато той успял да разгроми съперника си Лициний, а след това работата по изграждането на новия град започнала ускорено. Това създало проблеми на християнската църква. Претенцията на епископа на Рим за върховенство над другите епископи и особено над този на Константинопол лежи в корена на бъдещите диспути, продължили през столетията. След заминаването на императора, Рим започнал все повече да става град на папите, а папата отстоявал интересите на „римляните на Рим“. Всъщност папите поели администрацията и управлението на града. Сто години след Константин, папа Сикст подкрепил финансово възраждането на архитектурата, а Лъв Велики успешно се намесил, за да попречи на хуна Атила да завземе Рим. В действителност с понтификата на папа Геласий от 492 г. нататък папството с всички сили се опитвало да определи какво може и какво не може да се прави в града, както и да дефинира легитимната сфера на светската власт като противоположност на духовната — въпрос, които ще може да бъде решен след столетия. Чак през XIX в. и с обединяването на Италия папството ще бъде ограничено в рамките на Ватикана, а едва след идването на власт на Мусолини, през 1920-те и 1930-те години между църквата и държавата успешно се установяват приятелски взаимоотношения.