Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (14)

Глава единайсета

Копнеех да уталожа зловредното разпространение на този безпорядък.

Когато се върна в „Магариците“, Клавдия се поуспокои и каза на Ливия да иде при останалите момичета, които в другия край на залата с удоволствие изпразваха делва с вино, смееха се и разговаряха с Петроний Сводника и Симон Стоика — вече събудени, бодри и освежени. От градината надойдоха и други, които бяха научили, че нещо се е случило. Муран се върна и съобщи, че гладиаторите, които бе наел, вече бесят труповете. Клавдия само поклати глава и се качи в стаята си, последвана от Муран. Като влязоха, тя се наведе към стената и скри лице в дланите си. Ледената решителност, която я беше обладала, докато разпитваше Ливия, Нерей и Ахилей, бе изчезнала. Почувства, че леко й се гади, в съзнанието й объркано се смесваха образите на онази тъмна уличка, светлината на факлите, Ливия, Нерей, който се опитваше да измоли пощада, Ахилей, който плюеше кръв и проклинаше. Муран я остави сама, отиде до прозореца и се загледа към пируващите в градината.

— Новината скоро ще обиколи целия квартал! — промърмори той. — След като Полибий знае, ще заведе приятелите си да видят труповете и ще опише подвизите на своята мъдра племенница Клавдия. Ти подозираше ли нощните стражи?

— Не! Не и преди тази нощ. Мислех, че убиецът може да е някой висш офицер или развратен сенатор, на когото му доставя удоволствие да гледа как умират млади жени. Е, колкото до онези, които… Разбира се, те са се прикривали един друг, познавали са квартала като петте си пръста и са имали достъп до докладите. Останалото беше лесно…

— Но те само са подражавали на Поругателя!

— О, да, знам! А утре, Муране, утре сутринта ще станем рано и ще започнем още от зори! Искам отново да се видя с трибуна Макрин! — Клавдия въздъхна и се изправи. — Онези мъже сами се обрекоха на смърт. — Тя се приближи до Муран и докосна ръката му, после посочи към градината. — Не сме ли странни създания? Тези хора там се забавляват, ядат и пият, смеят се и се веселят, а само на крачка оттук ние току-що екзекутирахме две ужасни изчадия, които носеха страшна смърт на невинни млади жени! Предполагам, че точно затова винаги ми е било трудно да приема аргументите на Силвестър за един любящ Бог!…

— Може би именно любящият Бог им въздаде справедливост! — отвърна Муран. — Ще слезеш ли долу?

— Не! — Клавдия се повдигна на пръсти и нежно го целуна по устните. — Разбери къде е домът на Макрин и ме събуди точно преди разсъмване! Трябва да го посетим. Помоли Извинявай да ми приготви малко разредено вино и нещо, сготвено от Целад. Храна, която успокоява стомаха…

Муран обеща и си тръгна. Малко по-късно Извинявай й донесе чиния и бокал вино. Беше пълен с въпроси за станалото, обясни й какви слухове вече са тръгнали в залата за хранене и в градината. Клавдия само се засмя, целуна го по главата и го избута през вратата. Бавно се нахрани и изпи виното си, преди да се върне към писалището. Взе лист велен и написа имената на трибуна Макрин, жена му, съдържателката на публичния дом и Бризеида. Кой друг? Седна и се загледа, като се опитваше да си спомни всяка подробност, която беше научила за тайнствения трибун, и накрая намери търсеното. Стана и затвори капаците на прозорците, запали още една маслена лампа и я доближи до мястото си. После взе друг лист и написа на него името Атий Енобарб и въпросите, които още продължаваха да я смущават.

Primo: Защо Атий и другите са били изпратени във Византион? Каква е истинската причина? Защо е била тази потайност? Има ли други причини, поради които Атий е бил помилван, освен обстоятелството, че е знаел къде е гробът на галилееца?

Клавдия поклати глава, тя нямаше отговор на това.

Secundo: Атий е бил жесток. Имал е съвсем малко приятели. Обичал е да причинява болка на жените, бил е насилник и скандалджия. Бил е помилван от Константин, но все пак изглежда, че е живеел в страх от онова, което наричал „по-голям демон“. Кого е имал предвид — Харон или Валентиниан?

Tertio: Ковчежето „Ихтус“. Клавдия започна да гризе края на писалката си. Защо Атий е криел тайната за гроба на галилееца в ковчеже? След като то сигурно е можело да бъде откраднато? Един лукав човек като Атий би запаметил всичко и би унищожил всяко доказателство. Загадъчното споменаване на „стария приятел на Цезаря“ го потвърждава. И ако тайната за това къде е гробът на галилееца не е била пазена в ковчежето, защо е било взето?

Quatro: Парите на Атий. Той несъмнено е натрупал състояние, като е преследвал християни, заграбвал богатството и унищожавал светините им. Сигурно е съхранил част от придобитата по такъв злодейски начин плячка. Според Улпий обаче Атий бил не много заможен човек. Но това не обяснява красивата вила, разкошната мебелировка, разточителния начин на живот на Атий. Тогава къде е криел парите си?

Quinto: В следобеда, когато Атий е бил убит, той се срещнал с колегите си в градината, после се върнал в стаята си. Сетне Нарс и Макрин слезли при него, но когато си тръгнали, той бил все още жив. Очевидно някой друг е убедил Атий да отвори вратата на тази стая, убил го е, взел е ковчежето, после е избягал, но не и преди да заключи вратата отвътре, което е пълно противоречие само по себе си.

Sexto: Друзила, вероятно единственият човек, който е обичал Атий, и негова наложница. Получила писмо и напуснала вилата, за да отиде в „Магариците“. Защо? Според Нерей, той и Ахилей не са я нападнали и убили. Кой тогава?

Septimo: Атий е бил вероотстъпник, грубиян, преследвал е всичко християнско и все пак е започнал да пише писмо до Силвестър, в което вероятно го е молел за защита и покровителство. Защо Силвестър, а не императора?

Octavo: Без никакво съмнение Харон е изиграл някаква роля във всичко това. На него му харесва идеята да замайва главата на императрицата, да иска пари и да показва силата си. Зад него се крие онази загадъчна личност, зловещият бивш дякон Валентиниан.

Клавдия остави перото и се загледа в лампата, над чийто пламък лудешки танцуваха пеперуди. Тя взе друг пергамент. Има ли някаква друга връзка между Макрин и Атий, освен очевидните? Седна и се замисли със затворени очи. Бавно, но сигурно тя поемаше пипнешком по тъмния път на загадката към решението и вярваше, че е близо до него.

 

 

Седнал, Харон наблюдаваше как Хеката и помощничката й подготвят обреда. Нощното небе беше ясно, само лек ветрец поклащаше храсталаците и клоните на дърветата в изоставеното гробище край големия Апиев път. Беше топла, тайнствена нощ, навсякъде край тях бяха разлагащите се останки на мъртвите. Харон вдигна очи към небето. Бяха се появили няколко облака — в такава нощ, така го убеждаваше Хеката, лемурите^[1] се навъртат около своето последно място за покой. Там гладно се спотайва Ламия^[2], ужасяващата жена от Хадес с магарешки крака и космат корем, и търси живи същества, а версипелите — върколаците, се промъкват по самотните коларски пътища и улици на града. Харон не вярваше особено в такива твари, въпреки че много от следовниците му непрекъснато бяха нащрек за всяка поличба за лош късмет, било то змия на покрив, плъх, изгризал дупка в чувал с брашно, или врана, кълвяща основата на статуя. Те се молеха, щом дочуеха първия тътен на гръмотевицата, подсвиркваха, когато просветваше мълния и носеха живи бълхи в бяло парцалче срещу уроки.

Господарят Харон се вгледа в запаления от двете вещици огън. На него несъмнено му трябваше промяна в късмета. Нападението срещу „Магариците“ беше нещастие, ужасно поражение. Цереб го предупреди, че много от хората му са изгубили другари и открито се жалват и съпротивляват. Редно ли беше да вярват на Валентиниан, бе попитал Цереб. Кой в края на краищата беше този човек? Не беше ли предал собствените си хора, християните, в катакомбите им? Какво доказателство имаха, че пази тайната за гроба на галилееца? Тогава Харон спокойно го бе изслушал и бе кимнал. Тайно в себе си той кипеше от гняв заради загубите си, но кого можеше да обвинява? Клавдия, тази малка, душеща навсякъде мишка? Хеката й беше пратила проклятие. Не трябваше ли да предприеме по-груби действия? И все пак, нападението срещу „Магариците“ се бе провалило. Може би трябва да я нападне на някоя пуста улица?

Той вдигна един мях и отпи дълбоко, за да успокои пробождащия го страх. Трябваше да бъде внимателен, да мисли трезво. Клавдия беше любимка на онази кучка, Августата; ако умре, само боговете знаят какво можеше да направи Елена! Нападението срещу „Магариците“ беше достатъчно злощастие, вече се носеха слухове, че императорът може да изпрати кохорти, за да прочистят гробището.

Господарят Харон бе станал много предпазлив. Беше пратил шпиони из града да разберат каквото могат, но възнамеряваше да направи и жертвоприношение. Обърна се към двете грозни жени с боси крака и чорлави коси, с мъртвешко бледи лица, облечени в черно, които редяха оплаквателните си песнопения. Бяха разкопали няколко гроба, за да намерят кости, които да стрият на прах, и сега призоваваха душите на мъртвите. Разровиха земята с нокти и изляха в дупката кръвта на черно агне, което бяха разкъсали на парчета. Харон напрегнато ги гледаше и се опитваше да не обръща внимание на писъка на прилепите, прелитащи от гроб на гроб. Хеката беше донесла със себе си две восъчни кукли, едната изобразяваше него самия с вдигнати величествено и заплашително ръце, по-малката сякаш молеше за милост. Тя ги хвърли в огъня, преди да прати там и изрязаната от смокиново дърво груба фигурка на бога на градините Приап. Восъкът започна да цвърчи и се разтопи. Вещиците напрегнато гледаха как огънят загасва, после Хеката се зае с нажежените до червено въглени, отся ги и започна да търси нещо сред тях. След това полази до него на четири крака, с окървавено лице и вторачени очи.

— Внимавай! — изсъска тя. — Ако имаш избор, недей да стоиш редом с Валентиниан! Два пъти проклет, той ще остане проклет. Не забравяй това!

Тя се върна обратно да довърши жертвоприношението. Господарят Харон впери очи в нощта. Може би беше време да смени съюзниците си. Валентиниан му бе донесъл само лош късмет. Този безочлив предател, дръзнал да използва името му! Но кой все пак беше Валентиниан? И кога щеше да се появи? Не бе поискал да се срещнат след поражението при „Магариците“…

Харон се засмя в себе си. Валентиниан не беше глупак. Съветът, който му даде, доведе до истинско бедствие. Ако се появеше сега, цъкна с език Харон, изходът навярно щеше да е друг…

 

 

Валентиниан клечеше в градината в дома на Атий Енобарб, скрит в сянката на овощните дърветата. Обикновено градината се осветяваше от благоуханни лампи и прозрачни алабастрови делви, ароматът им се смесваше с уханието на паднали плодове, на последните летни цветя и отчетливо доловим полъх от билковата градина.

Сега всичко беше тъмно. Само понякога от вилата се долавяше далечен отблясък. Смъртта бе приспала всичко. Вътре лежеше трупът на Друзила. Прислужниците и робите вече се бяха разбягали, бяха разграбили имуществото и ценните вещи, и бяха изчезнали с тях. Така да бъде. Валентиниан се загледа в звездите. Не възнамеряваше да търси среща с Харон. Нападението на „Магариците“ доведе до най-унизителен неуспех. Харон щеше да поиска обезщетение и гаранции. Не, беше настъпило времето пак да изчезне.

Валентиниан впи поглед във вързания човек, който лежеше до него в безсъзнание. Трябваше да е сигурен, че никой не знае какво прави. Добре щеше да е да се сбогува с Фронтин, с вилата, с Атий Енобарб, с Апиевия път, но оттам накъде?

Валентиниан затвори очи. Имаше някаква ирония в обстоятелството, че вилата на Атий беше разположена край Апиевия път, същия този път, по който преди двеста и петдесет години се бе опитал да избяга от гоненията на Нерон галилеецът Петър. Според легендата, Петър срещнал Христос, който вървял към Рим.

„Quo vadis, Domine?, Къде отиваш, Господи?“, попитал той. Христос отвърнал: „Връщам се в Рим, за да Ме разпънат отново.“ Петър размислил и се върнал в града, където бил арестуван, съден и осъден. Бил екзекутиран в цирка на Нерон и казал на палачите си да го разпънат с главата надолу, защото не бил достоен да приеме същата смърт като своя Господ. След това тайно отнесли тялото му и го погребали. Само Валентиниан знаеше истината за този гроб…

Какво трябваше да направи сега? Навярно да се скрие, да вземе останките на Петър и да избяга при Лициний на изток?

Лежащият край него човек дойде на себе си, опита да се освободи от вървите и започна да стене през парцала, завързан около устата му.

— А, Нарсе? — прошепна Валентиниан. — Хубаво… — Той се наведе и свали парцала. — Къде отиваш?

Нагласи маската си, която скриваше лицето и променяше гласа му.

— Трябваше да се видя с Фронтин! — Нарс дишаше с мъка. — Той ме повика да дойда тук…

— Защо? — продължи да пита Валентиниан.

— Аз… Не знам… Каза, че е много важно! Отчаян съм…

— Защо си отчаян, Нарсе? Какво знаеш?

— Нищо не знам!

— Гробът на галилееца, знаеш ли къде е?

— Казах ти, че не знам! — Гласът на Нарс се извиси във вик.

Валентиниан отново завърза парцала на устата му.

— Сигурен ли си, че не знаеш, Нарсе? Искам да кажа, ти си от хората на Атий…

Мъжът само го погледна втренчено и поклати глава.

— Е, добре! — прошепна Валентиниан. — Нощта минава. Достатъчно те разпитвах. Онова, което знаеш или не знаеш, вече наистина няма значение…

Той извади чук, стовари го жестоко няколко пъти върху главата на Нарс, после се изправи и замъкна трупа към вилата. Отвори една странична врата, тръгна по коридора и натика тялото на Нарс в една стая. Вилата тънеше в мрак, не се виждаха никакви прислужници.

Валентиниан премина от стая в стая и разсипа маслото, което носеше. После взе факла, хвърли я в една от стаите и се загледа как маслото избухна в огнен език.

Удовлетворен, Валентиниан напусна вилата. Известно време остана в сянката и наблюдаваше как пожарът се разпространява; пламъците лакомо се показваха от прозорците. Онези прислужници, които бяха останали, се разбягаха. Валентиниан се засмя. Накрая беше отдал почит на Друзила: тялото й щеше да бъде изгорено, прахът й щеше да се смеси с праха на онези от вилата, които беше обичала. Обърна се и бързо се отдалечи от големия пожар, който бе причинил.

 

 

Клавдия нямаше нужда някой да я буди рано сутринта. Беше на крака преди съмване. Изми се, преоблече се, отиде в кухнята да намери нещо за хапване и вече се канеше да тръгне, когато Муран с натежали очи се спусна по стълбището и я поздрави. Клавдия го разтърси да се пробуди и скоро той беше готов, въоръжен с меч и бойна тояга, и увит с наметалото си.

Двамата излязоха от кръчмата и се отправиха към площада. Труповете на Нерей и Ахилей висяха зловещо, приковани към няколко парчета дърво на ъгъла; един надпис в подножието на ешафода съобщаваше за престъпленията им и тяхното наказание. Клавдия отклони поглед.

— Защо Макрин? — попита Муран. — Защо сега?

— Трябва да приключим със загадката! — прошепна Клавдия. — Имаме да направим още нещо. Макрин знае повече, отколкото ни каза.

Те тръгнаха забързано през Целийския квартал към Клавдиевия акведукт^[3]. Беше мрачна сива утрин, но дори в този ранен час бедняците бързаха да напуснат дупките си, пълни с плъхове и бълхи, с мътна светлина и разнебитени мебели. Край тях вече минаваха амбулантни търговци с табли, пълни с дреболии. Момчета от гостилниците се опитваха да примамят клиенти със съблазнително миришещи наденички, гърнета с грахова каша и кратери с топло, разредено вино. Изпод моста, където беше прекарал нощта, изпълзя змиеукротител, опитвайки се да накара гадинките си да играят пред тълпата, а един предприемчив дресьор на маймуни с камшик в ръка увещаваше маймунката си с шлем на главата и щит в лапата, да хвърли дротик^[4] в целта пред нея.

Клавдия и Муран забързано минаха по улицата на стъкларите, през пазара на касапите, където търговци на домашни птици вече окачваха убити фазани, яребици, щъркели и жерави, и особено шумно предлагаха фламингите, чиито езици се смятаха за голям деликатес. Прегърбени под товара си носачи бутаха ръчни колички, за да обслужат други собственици на сергии, които нямаха търпение да започнат дневната си търговия. Изгладнели клиенти бързаха към вилите на покровителите си. Муран хвана Клавдия за ръката:

— Казах ти къде е къщата на Макрин, вървим в правилната посока, но…

— Първо трябва да посетим друг един човек — прекъсна го тя — и то колкото може по-рано! И така, къде е улицата на златарите?

Намериха я и бързо стигнаха до средата й.

Банкерът Улпий беше зает, вече бе отворил сергията си, над която висяха закрепени с връвчици златни верижки, сребърни гривни и украсени със скъпоценни камъни купи, проблясващи на сутрешното слънце. Наблизо чираците му закусваха с горещи наденички и парчета свинско, купени от близката гостилница. Улпий покровителствено ги наблюдаваше, облечен в тъмносиня туника и разкрачил дебелите си крака. Обърна се, когато Клавдия го повика по име. Масивното му червендалесто лице сияеше от задоволство. Той почеса сплъстената си снежнобяла коса, малките му черни очички внимателно я изучаваха.

— Питах се дали ще дойдеш да ме видиш, Клавдия. Как е чичо Полибий? „Магариците“ още ли носи печалба? Чух за голямата битка там. Ще трябва да посетя тази кръчма.

— Да влезем вътре! — прошепна Клавдия. — Трябва да поговоря с теб, Улпий!

— Тогава заповядай, скъпа моя! — ухили се подигравателно Улпий. — Ще те въведа в моята светая светих!

През магазина по полутъмен тесен коридор те стигнаха до доста голяма стая със стенопис на едната стена. На стенописа бе изобразено как котка убива яребица. На другата стена, точно зад внушително писалище, висеше скелет с огромни везни. Улпий им посочи с ръка скамейката пред писалището, улови погледа на Клавдия и й се ухили през рамо.

— Зловещи картини! — заяви той. — Те са любимите на клиентите ми. Когато хората въртят търговия, добре е да си напомнят, че всяко нещо си има край. Аз пък имам това…

Той прекоси стаята, отвори arca^[5], един обкован с метал сандък, и извади оттам голям сребърен скелет, чиито кости бяха свързани така, че той можеше да се покланя и танцува.

— Мислех да го предложа на Полибий. Убеден съм, че ще го харесат в „Магариците“…

Той съзря твърдия поглед на Клавдия и въздъхна.

— Но ти не си дошла заради „Магариците“, нали? Салуст трябва да ти е съобщил за състоянието на Атий… — Той постави тлъстите си ръце на писалището и безстрастно се взря в Клавдия. — Нищо повече не мога да кажа…

— Улпий! — Клавдия се наведе и стисна ръба на писалището. — Ти знаеш не по-зле от мен, че можеш да ми кажеш всичко, или тук, или в Палатинския дворец! Чичо ми работи добре с теб. Императрицата се вслушва в думите ми и твоите дела могат да процъфтят още повече…

Очите на Улпий засияха, устните му се разтвориха, той прокара език по белите си зъби.

— О, това е новина, която стопля сърцето на всеки банкер! Тогава — наведе се напред той, — какво искаш да знаеш?

— Атий е вложил известни суми при теб, нали така?

— Да.

— Тогава къде е държал останалите си пари? При друг банкер ли?

— Казах на Салуст, че се съмнявам в това. Ако бях на мястото на Атий, човек, поддръжник на стария режим, когото Константин не обичаше, винаги щях да имам пари подръка…

— С други думи — готов да избягаш незабавно, ако се наложи?

— Точно така! Подозирам, че Атий е държал богатството си у дома. — Улпий посочи с ръка към обкования с метал сандък. — Или в нещо като това, или в ракла или скрин, скрити някъде. Клавдия, когато има смутове или напрежение, хората започват да закопават имането си, обикновено в градината. Убеден съм, че съществуват големи съкровища, скрити из цял Рим, по-голямата част от тях заровени и забравени. — Той разпери ръце. — Е, някои от онези, които са заровили имането си, не са оцелели, за да го изровят пак… Подозирам, че така е станало и с Атий. Сега ще ти кажа нещо, което не споделих със Салуст, тъй като го научих едва по-късно. Помниш ли последното надбягване с колесници, при което Скорп беше фаворит и мнозина заложиха, на него?

Клавдия кимна:

— Ние бяхме там.

— Както и аз. Сега знам, че това, което се случи с колесницата на Скорп, не е било случайно. Има общо с някакъв гвоздей, закрепен отвътре на колелото, поради което колелото се удари в бронзовите стълбове и се счупи. Скорп изгуби водачеството и Павзаний победи. Носят се слухове, че надбягванията са били купени… — Улпий сви рамене. — Съвсем лесно е да се направи. Един кон може да окуцее, едно колело може да се повреди, юздите се протриват… За този ден специално, така научих, Харон — о, да, самозваният цар на подземното царство, заложил огромна сума пари, че Павзаний ще победи. Отначало залагал на Скорп, както и всички останали, после внезапно изтеглил парите си…

— Мислиш ли, че Харон има пръст в тази работа с колесницата?

— Не, не, не мисля! Твърде опасно би било за него, хората говорят. Ако възнамеряваш да се намесиш в едно състезание, това става, като един човек плаща на друг. Колкото повече хора са в заговора, толкова по-опасен става той. Господарят Харон е доста предпазлив. За да уредиш такава злополука, трябва да подкупиш хора, да изпратиш писма, сама знаеш…

— Но надбягването с колесници беше уговорено! — засмя се Муран. — Виждал съм същото да се прави и на арената…

— О, да, обаче е станало и още нещо. Появил се нов залог. — Улпий заговорнически смигна: — Да, Харон изтеглил парите си, но на сутринта преди надбягването, около час преди началото, се появил тайнствен играч…

— Кой?

— Е, ако знаех, нямаше да е тайнствен, нали така? — духовито отбеляза Улпий. — Тъй или иначе, тайнственият играч извадил злато, но не солидите на Константин; всички монети, минали при различни брокери, били златни и сребърни монети на Галерий^[6] и Максенций…

— С други думи — заключи Клавдия, — някой, който е служил при тези императори. Някой, натрупал златни и сребърни монети, после загубил могъществото си, но запазил скрито някъде съкровището си и така и не го разменил за нови монети.

— Точно така!

— Атий Енобарб! — заяви Муран. — Той е натрупал състоянието си при Максенций, като преследвал християни. Максенций е убит при Милвийския мост. Атий е скрил съкровището си за черни дни и никога не би го разкрил някому, за да не го ограбят!

— От теб ще излезе добър банкер, Муране! О, между другото, ако решиш отново да се върнеш на арената…

— Не сега! — намеси се Клавдия. — Има само един проблем, нали?

Улпий кимна и разпери ръце:

— Не може да е Атий, защото вече е бил убит. Знам това, както го знае и целият Рим; кой тогава е тайнственият играч?

— Някой от другите търсачи? — предположи Муран. — Някой като Нарс?

— Съмнявам се! — отхвърли идеята Улпий, отмести стола си назад и се изправи на крака. — Те не са богати хора като Атий. О, между другото, чухте ли? Миналата нощ във вилата на Атий имало пожар…

Клавдия му благодари за новините и стана.

— Пожар… — прошепна тя. — Мисля, че знам кой го е запалил, но първо…

— Кой? — запита Муран. — Валентиниан ли?

— Ето, това е интересно име! — размаха дебелия си пръст Улпий.

— Какво знаеш за него? — настойчиво попита Клавдия, следвайки банкера до вратата.

— Онова, което знам, вони на злина, но, ако трябва да кажа истината, то е съвсем малко…

— Какво? — настоя Клавдия.

— Веднъж Атий дойде тук да изтегли малко пари. Говореше за „доброто старо време“. Попитах го дали знае какво е станало с Валентиниан, дяконът на християнската общност край Ватиканския хълм. Разбираш ли, Клавдия, понякога се налага да стоя в сянката…

— С други думи, криеш се от закона?

— Е, много християни влагаха парите си при мен, те ми имаха доверие. Някои от тях бяха от Ватиканската общност, но всички изчезнаха, а аз още пазя парите им. Направих някои проучвания. Чух много разкази, че Валентиниан е вероятният предател на тази общност. Тъй или иначе, попитах Атий Енобарб за това. Той отвърна почти шепнешком, че ако има демон с човешко лице, това бил Валентиниан. — Улпий сви рамене. — Това е всичко, което мога да ти кажа…

Той набързо ги изведе през магазина към улицата.

Когато бяха вече вън, Клавдия се огледа. Един амбулантен търговец привидно купуваше парче свинско с подправки. Тя беше сигурна, че се бяха разминали с него на улицата, когато идваха насам. Клавдия пъхна ръката си в ръката на Муран, а после бързо погледна назад. Да, търговецът ги наблюдаваше и тя се запита кой ли е.

— Много си мълчалив, Муране! — подразни го тя.

Той спря и се огледа.

— Мислиш ли, че ни следят?

— Знам, че ни следят! — Клавдия стисна ръката му. — Тайната се изяснява, истината започва да изплува, но — първо Макрин!

Къщата на трибуна беше построена на собствена земя на ъгъла на улицата на майсторите на коси. Беше удобно двуетажно жилище, скрито зад порта, която отвеждаше към малък вътрешен двор. През него се отиваше към двукрилата входна врата. Муран почука на полираното черно дърво; чу се звук от сандали, които шляпаха по настилката, после дрънкане, когато някой отключи и изтегли резетата. Облечен в дълга до коленете бяла туника, трибунът Макрин отвори вратата и ги поздрави с усмивка.

— Клавдия! — възкликна той. — Очаквах те!

— Разбира се, че си ме очаквал! Съдържателката на публичния дом трябва да те е предупредила… Помислих, че може да избягаш, но какъв смисъл би имало? Освен това, сигурна съм, че нямаш прислужници или роби, нито дори освобожденец като Крастин, който да те шпионира. Помниш ли Крастин?

Макрин не обърна внимание на нападателния й тон и махна с ръка:

— Влезте! — меко каза той. — Още не съм закусил, ще ми направите компания!

Той ги поведе през внушителния вход към един атриум, където прикована с верига към стойката си опитомена сврака им пожела „късмет и добро утро“. Макрин се спря да я нахрани с късче хляб.

— Сдобих се с нея по време на пътешествията си — обясни той, като ги водеше покрай малък перистил с покрита колонада и засадени на групички храсти и цветя. В центъра имаше малък басейн, в чиято прозрачна вода, украсена с лотосови листа, се щураше малка златна рибка. Клавдия забеляза и една зарешетена преградна врата точно преди Макрин да ги въведе в разточително обзаведен триклиниум с възглавници и малки масички.

Макрин им предложи да хапнат и пийнат нещо, но Клавдия и Муран отклониха поканата, затова той ги въведе в малка библиотека — квадратно помещение със столове и кресла с широки облегалки, писалище, сандъци, кошници от тръстика и отворен шкаф с рафтове с прегради за писма. Стените бяха варосани и украсени с рисувани пана, представящи как Аристотел учи младия Александър. На плочи бяха поставени бюстове на философи. Макрин ги отведе при столовете и седна с лице към тях на походен стол с кожена облегалка.

— Мислех, че ще закусваш? — забеляза Клавдия.

— Това може да почака. По-важно е да ви поздравя. Домина Агрипина ми съобщи, че сте заловили Поругателя!

— А каза ли ти и за Бризеида?

Макрин погледна встрани.

— Каза ли ти за Бризеида? — настоя Клавдия. — Била е от „щерките на Изида“. Ти си я познавал, макар да заяви пред мен, че нямаш почти нищо общо с тази гилдия.

— Нямах!… С изключение на Бризеида…

— Трибуне, коя беше тя?

— Обичах я! — сухо отвърна Макрин. — Бях женен. Жена ми умираше. С кариерата ми беше свършено. Оставаше ми единствено да патрулирам по мръсните улици на Целийския квартал. После срещнах Бризеида, с коси като злато, с прекрасно лице, с мила външност. Беше умна, благородна и приветлива. Тя преобрази живота ми, внесе светлина в мрака — Макрин говореше сякаш на себе си. — Всичко край нея беше свежо и радостно. И все пак, чувствах се виновен — леко се усмихна той, — какво можех да направя? Обичах я. Дано боговете се смилят над мен. Жена ми скоро научи, но не ме укори. Дори настояваше, когато умре, да постъпя най-почтено — да взема Бризеида от „Домът на Изида“ и да се оженя за нея. Ако всички християни бяха като жена ми, още утре бих приел тяхното кръщение…

— Трибуне — поклати глава Клавдия, — къде е Бризеида?

— Избяга.

— Не ти вярвам! А твоят освобожденец Крастин? Ти веднъж спомена името му, но само един-единствен път! Къде е той?

— Той също избяга.

— Двамата заедно?

— Да, да…

— Никога не си казвал преди!

— Беше личен въпрос…

— Значи, Бризеида и Крастин тайно са имали връзка. Ти си разбрал и те са избягали. Взеха ли нещо от богатството ти?

— Не.

— Съдържателката на дома търсила ли е Бризеида?

— Не мога да кажа, не знам…

— А ти търси ли я?

— Опитах се, но хаосът в Рим…

— Откъде беше Бризеида?

— От Сицилия.

— Потърси ли я там?

Мълчание.

— Отиде ли там?

Отново мълчание, Макрин я гледаше втренчено.

— Жена ти е била християнка, нали?

— Ти го знаеш.

— Давал ли си подслон на християни по време на гоненията?

— Разбира се, доста често…

— Значи си мразел хората като Атий Енобарб?

— Да, и онова, което правех, ми доставяше удоволствие.

— Значи, действително си го мразел, нещо, което е привлякло вниманието на Августата. Ти си бил най-подходящият човек, който да наблюдава Атий и останалите, когато са ги пратили във Византион. Защо?

— Получих заповеди. Аз съм войник и ги изпълнявах.

— Спорил ли си с Атий и другарите му, когато бяхте извън Рим?

— Заминах с тях. Наблюдавах ги, когато беше възможно. Избягвах да разговарям с тях.

— Странно… — Клавдия се изправи и отиде да разгледа един бюст. — Значи, имаме един трибун на нощната стража, който отговаря за Целийския квартал; по времето, когато в квартала се случват ужасни убийства, той се влюбва в млада жена. Тя изчезва, изчезва и освобожденецът Крастин, приблизително по същото време, точно преди Константин да се отправи към Рим. Очевидно си мразел Поругателя, но сега, когато се споменава името му, не обръщаш внимание, сякаш това ти се струва маловажен проблем. Живееш сам в празна къща. Никакви робини, никакви прислужници, никакви освобожденци, дори и вратар няма. Сврака, която е научена да говори, но никакво куче, никакъв домашен любимец, никакъв приятел. Това ми се струва странно, трибуне Макрин… — Тя се обърна и застана до него. — А онова, което ми се струва още по-странно е, че ти си много опитен офицер, заради което си бил назначен в Целийския квартал, но тъй и не си успял да заловиш Поругателя. Августата високо цени качествата ти, заради това те изпраща до Византион. Ти си човек, на когото може да се вярва, който мрази Атий и може да го държи под око, не защото е Поругателя, а поради нещо друго, но това е въпрос, който ще обсъдим след малко. Както знаеш, Макрине, Целийският квартал е нещо като лабиринт от леговища, такива са тесните му улички, човек може да изпрати цял легион там и да не намери злосторника. И все пак трябва да ти е идвало на ум да поставиш капан, да пуснеш примамка, а каква по-добра примамка от една красива жена? В края на краищата, опитал си всичко друго, нали? Самият ти призна — струвало ти се е, че Поругателя сякаш чете мислите ти. Той ти се е подигравал, а ти все пак не си постигнал никакъв напредък. Нека сега разкажа какво подозирам, че е станало. — Клавдия се върна и седна на мястото си. — И ако това, което кажа, не е вярно и ти можеш да докажеш, че не е вярно, аз ще стана, ще напусна дома ти и никога повече няма да те безпокоя!