Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (16)

Глава тринайсета

Защото във времето такова било старанието на неблагочестивите (или нека кажа по-скоро, на цялото племе на злите духове в тяхната презряност) да предават на мрака на забравата този божествен паметник.

Те усетиха миризмата на дима от вилата на Атий Енобарб веднага, щом минаха през оживената Аврелианова порта. Самата къща беше опустошена, тя не представляваше нищо повече от тлеещи греди и чернеещи стени. В нея вече бяха влизали мародери, няколко войници се навъртаха наоколо и се чудеха какво да правят. Клавдия показа пропуска си, като поиска да говори с някой офицер и скри голямата си изненада, когато откъм ъгъла на черната, воняща сграда се появи чорлавата глава на гиганта Бур начело на кохорта германци. Бур не беше в добро настроение. Той спря пред нея, застана мирно, поклони се, после лаконично заяви, че Августата е бясна. Клавдия попита защо. Бур разказа как Нарс, последният търсач, избягал от Палатина и не могли да го намерят. Германецът посочи с пръст камарата опустошени от пламъците греди и камъни.

— Палеж, умишлен палеж и всичко е отнесено! Ако огънят не се е погрижил за нещо, слугите определено са го сторили. Друзила и Фронтин са само овъглен прах.

— Фронтин?

— Разпознали го по пръстена на ръката му, верижката около врата и останките от сандалите му. Трябва да вървя! — Воднистите очи на Бур се вторачиха надолу към нея. — Августата няма да е доволна… Вече пита за теб…

— Кажи й, че работя и се старая да й угодя! — сладко отвърна Клавдия, после се повдигна на пръсти и целуна Бур по бузата.

Всички германци едновременно ахнаха от удоволствие. Бур се ухили, потупа Клавдия по главата, заповяда на подчинените си да вървят след него и се отдалечи. Клавдия ги гледаше как вървят.

— Винаги мисля, че са големи и забавни като мечоци — прошепна тя, — а всъщност са толкова опасни, толкова непредвидими! — Тя се обърна се към Муран: — Когато са много пияни, ако Елена не ги укроти с бича, с езика или с бастуна си, те могат да нахлуят в Рим и да вземат главата на всеки, който не й харесва. Както и да е, да огледаме опустошенията!

Двамата тръгнаха покрай димящите развалини. Още хвърчаха искри, виеше се черен дим, от отвратителната гранива миризма на изгоряло масло им се повдигаше. Зловеща гледка. Вдясно се простираха спокойните, ведри и красиви градини на вилата; вляво лежеше опустошена ивица земя, тръгваща от вестибюла на вилата и стигаща до задните помещения. Няколко слуги и роби бродеха наоколо като деца, изоставени от родителите си. Кохорта нощни стражи от казармите край Апиевия път се опитваше, но не успяваше да спре дребните кражби. Когато някой намереше оцелял от пламъците предмет, грабваше го и побягваше с него. Клавдия и Муран предпазливо пресякоха потъмнелите, още горещи развалини и откриха стълбите, които водеха към убежището на Атий. Внимателно се спуснаха долу и прекосиха вонящия на дим коридор, за да видят, че стаята също е била плячкосана. Голямото дъбово писалище беше изместено наред с леглото, столовете и малките масички. Двамата се върнаха навън, където един стар прислужник, главният градинар Арминий, се опитваше да въведе някакъв ред в безпорядъка. Небръснатото му лице беше мокро от сълзи, той можеше само да стене след онова, което се бе случило.

— Беше точно преди полунощ — Арминий посочи гледката край себе си. — Хората от вилата вече се канеха да си лягат, трупът на Друзила беше положен в атриума. Фронтин се занимаваше със задълженията си. Свещите и лампите бяха загасени. — Той свъси вежди. — А после пламна огънят. Сякаш Юпитер хвърли огнен гръм и цялата вила беше обхваната от пламъци от единия до другия край!

— Значи, било е умишлено? — попита Клавдия.

— О, да! — заяви старецът. — Тъй трябва да е било. Започна от толкова много места и по едно и също време. Още преди да се събудя както трябва, димът вече се виеше навсякъде, ние нищо не можехме да направим. Изворите са доста далеч, Фронтин беше мъртъв, нямаше кой да организира каквото и да било. Слугите скоро разбраха, че навсякъде цари хаос, затова спасиха каквото можаха и го задържаха за себе си. Стаята на Атий, ти я видя, не бе засегната много от пожара, защото е под земята, но тази сутрин беше обрана. Никой не знае какво ще става по-насетне. Искам да кажа, наследникът на Атий е в Масилия, ще минат седмици, докато пристигне тук. Но дотогава няма да е останало нищо, нито дори градините!

— А трупът на Фронтин? Той къде е?

Арминий ги поведе покрай развалините. Отидоха навътре в градините при едно малко заграждение, където под платнище от грубо зебло бяха положили труповете, извадени изпод развалините. Мърморейки нещо под нос, Арминий повдигна едната страна на платнището, погледна под него и поклати глава. Имаше навярно десетина трупа. Накрая Арминий намери трупа на Друзила, който представляваше само обгорени кости. До тях лежеше Фронтин, лицето и тялото му бяха напълно изгорели, бяха останали само овъглените крака, обвити с дебелите връзки на тежки сандали. Клавдия се наведе и прокара ръка над тях.

— Какво има? — попита Муран.

— Няма значение! — отвърна Клавдия, изправи се и изтри ръце в платнището, преди пак да го придърпа над зловещите останки. — Арминий, ти се грижиш за градините, нали?

Той кимна.

— Не си ли забелязвал нещо необичайно, нещо не наред през последните няколко дни?

Арминий стоеше с длан пред устата си и продължаваше да мърмори нещо.

— Какво беше то?

— Дупки! — отвърна той. — Намерих дупки там, където не би трябвало да има…

— Какви дупки?

Арминий ги отведе още по-навътре, докато се озоваха в истински рай — от фонтаните бликаше и проблясваше вода и поемаше по изкуствени канали, които захранваха малки езерца и рибни басейни. Край тях имаше сенчести портици с пътеки, покрай които растяха различни дървета, кипариси, чинари и брястове, използвани като подпора за надвисналите отгоре лози. Въздухът беше изпълнен с аромата на мирта, чимшири, олеандър и лавър, чиито благоухания се смесваха с по-тежкия мирис на рози и виолетки. Арминий спря под един голям бряст и посочи дупката, изкопана в земята, която всъщност напомняше повече на голяма цепнатина. Земята беше насечена и разхвърляна на дължина не по-малко от един меч.

— Има и други! — печално посочи Арминий.

— Сигурна съм, че има — кимна Клавдия, — но сега да вървим. Атий е мъртъв, къщата му няма да ни разкрие други тайни.

Когато напуснаха вилата и тръгнаха към извисяващата си порта на Аврелиановата стена, Муран попита Клавдия какво означава последната й забележка. Клавдия обаче само поклати глава, а в съзнанието й се мяркаха ужасяващи образи: почернелите мъртъвци, овъглените останки, отвратителната миризма на изгоряло масло, виещите се струйки дим, вонята на смърт и разложение, която се смесваше с благоуханията на градините.

Минаха под сводовете на портата, край тях се разнасяше трополенето на каруци и колички, заобикаляше ги гъмжило от хора, заети със собствените си дела. Селяни, придружавани от семействата си, возеха или носеха произведеното от тях в града. Продавачи на риба до миризливите си сергии, пълни с току-що хванати морски дарове, високо крещяха цените им. Жени носеха кошници, претъпкани със зеленчуци, наоколо се блъскаха ловци с окървавени зайци, провесени на пръти, изпотени червенолики готвачи предлагаха парчета месо от препечени прасенца-сукалчета. Група жреци от Македония, в блестящи многоцветни роби и евтини украшения, шестваха пияни след поставен на носилка образ на почитана от тях светиня. Иберийски танцьорки със смугли лица и провесени по телата им гирлянди от блестящи дрънкулки, потропваха с крака и се вихреха под звуците на тамбурин, флейта и кастанети.

Улиците зад портата бяха също толкова оживени, изпълнени с амбулантни търговци, сводници и проститутки. Стара вещица беше привлякла тълпа богати млади жени и ги учеше как да изпълняват зловещите ритуали на Тацита Мълчаливата. Клавдия за миг се сети за изпратеното й проклятие. В края на краищата, дали то наистина имаше значение? Тези загадки не можеха да се решават с проклятия, песнопения или магии, а с внимателно, най-подробно вглеждане в обстоятелствата, с необорими факти и с не малко опасности.

Навлязоха в Целийския квартал и прекосиха площадчето, водещо към „Магариците“. Торкват имаше работа, той вдигна ръка, извика, че не е напреднал със загадката и попита Клавдия дали я е решила вече.

Клавдия отвърна очи от обесените и само вдигна рамене. Нямаше търпение да си тръгне оттук. В „Магариците“ беше сравнително тихо; вълнението от отминалите дни вече се бе уталожило. В кухнята Целад припяваше нещо на Калигула. Попея почистваше масите заедно с Януария и метеше пода. Муран се извини и тръгна към кухнята. Попея припряно отиде при Клавдия и й съобщи, че Салуст я чака в градината.

Клавдия намери издирвача да седи на пейката и тъжно да се оглежда край себе си.

— Прекрасно е! — прошепна той, когато тя седна до него. — Ако не бях такъв глупак да заложа на погрешната страна, щях да имам такава градина…

— Я стига! — скастри го тя. — И сега си достатъчно богат, за да имаш такава градина! Защо дойде?

— Заради Тит Лабиен, стария приятел на Цезаря — отговори Салуст. — Гробницата му е на Ватиканското гробище. — Той й подаде малък свитък. — Начертах карта или по-скоро сдобих се с начертана за теб карта. Онова, което търсиш е там!

— Сигурен ли си, че това е гробът е на Тит Лабиен, който издирвам?

— Клавдия, кога съм се лъгал? Вярно е, има и други с това име, но само един е старият приятел на Цезаря. Ще се убедиш, че съм прав!

Той се изправи, пресуши бокала си и лицето му стана по-твърдо, а погледът — изпитателен. Клавдия разбра, че този мъж е съвършен актьор, способен да се мери с най-добрите. Играеше ролята на изморен стар човек, но това беше само образ; зад маската си Салуст притежаваше остър ум и силна воля.

— Какво има, Салусте?

Той се наведе и постави ръка на коляното й.

— Отиваш там, нали? Вземи поне Муран!

— Защо?

— Клавдия, Ватиканското гробище е като онова край Апиевия път. В покрайнините му човек е в безопасност, но колкото по-навътре навлиза, толкова по-опасно става. Както знаеш, аз купувам сведения от хора, на които другите не обръщат внимание: просяци, сводници и проститутки. Ще кажа откровено, че хора на Харон са били виждани там. Не само някой случаен шпионин, а цели групи! Това е място, което човек трябва да избягва!

— Какво съдържа според теб гробницата на Тит Лабиен? — прошепна Клавдия.

— Съмнявам се, че е съкровище. — Салуст зарея поглед през градината. — Предполагам, че в нея ще се открие някакъв таен вход към старите катакомби. Ще отидеш там, нали?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре! — отговори Клавдия. — Трябва да го направя, онова, което търся, вероятно е скрито там.

— Трябва да вземеш и други хора със себе си!

— Не смея да водя премного хора, това може да привлече вниманието на Харон. Ще бъде по-безопасно, ако отидем само двамата с Муран.

Салуст се изправи.

— Тогава обещай ми едно нещо, Клавдия! Не тръгвай натам, докато не ти изпратя помощ, независимо дали ще я приемеш или не, но поне ще имаш избор…

Клавдия се съгласи и след като Салуст си тръгна, се зае с всекидневните работи — почисти стаята си и помогна на Попея в малката външна пристройка, която служеше за баня. После се включи в кръчмарските приказки и клюки, въпреки че мислено се опитваше да отдели истината от лъжите, фактите от измислиците. Искаше й се да тръгне веднага, за да започне издирването, но реши да изчака докато пристигне обещаната от Салуст помощ.

Слънцето започна да залязва, дърветата трептяха на прохладния ветрец, когато Океан съобщи, че някакъв странен посетител я чакал пред входната врата.

Клавдия излезе. Там стоеше дребен мъж, почти джудже. Беше облечен в препасана с колан тъмнозелена туника, с кама в ножницата. На краката си носеше сандали, на раменете му беше закопчана сива наметка. В едната си ръка държеше бастун, в другата — каишката на голямо куче с печална муцуна.

Клавдия прехапа устни. Никога не беше виждала куче и собственикът му да имат толкова много общо помежду си, поне в израза на лицата.

— Аз съм Белатон. Праща ме Салуст. Може би ще можеш да се възползваш от мен. — Белатон потупа кучето по главата: — Това е Пугна^[1]. Имаш ли нужда от нас?

За толкова дребен човек гласът на Белатон беше учудващо плътен.

— Не знам! — съвзе се от изненадата си Клавдия. — Най-добре ще е да влезеш вътре…

Новопристигналият предизвика смайване. От градината с вдигната опашка се появи Калигула, изсъска с отвращение и побягна, също както Януария и Извинявай, които твърдяха, че „се боят до смърт“ от кучета. Другите се скупчиха наоколо, обсъждайки продълговатата глава на кучето, питащите му черни очи, мощните челюсти и острата муцуна, която продължаваше да души във въздуха. От кухнята излезе и Целад с парче пиле, но Пугна извърна нос пред него. Целад внимателно огледа кучето, голямата му глава, силните крака, пригладеното тяло и странната му тъмножълта козина. После тържествено съобщи, че помощните войски, служили на голямата стена в Северна Британия^[2] използвали такива животни за преследване. Муран се съгласи и добави, че е виждал императорските войски да използват такива кучета край блатата в родната му Фризия. После възникна обща дискусия, подбудена от сводника Петроний, който твърдеше, че кучето било от Иберия. Това отклони вниманието и Клавдия отведе гостенина си навън, до една маса край овощната градина. Там поднесе на Белатон онова, което той пожела: гърне гореща чорба от леща, мек хляб, сирене, череши и чаша разредено вино. Пугна през цялото време остана прилегнал като войник на пост, с неподвижна глава и очи, които наблюдаваха не господаря му, а Клавдия. С дългия си розов език той облизваше пенестата слюнка по челюстите си.

— Защо не поиска пилето? — заинтересува се Клавдия.

— Той не обича пилета — отговори Белатон. — Ако наистина искаш да станете приятели, Клавдия, дай му мляно месо с кимион, полято с малко шипков сок.

Клавдия се върна в кухнята и поговори с Целад, който сви рамене.

— Ще направя каквото мога! — промърмори той.

Тя отиде в залата за хранене, където сводникът Петроний се беше обявил за специалист по всякакви кучешки въпроси. След малко се върна към кухненската врата и се загледа навън. Белатон ядеше като гладен човек, Пугна изобщо не бе помръднал. Тя излезе, седна край масата и разгледа дребния човек. Лицето му удивително приличаше на кучешкото: имаше голяма, обърната надолу уста и космати страни, широко разположени печални очи. Целият му вид беше такъв, сякаш се канеше всеки миг да подхване погребална песен.

— Кой си ти? — попита го Клавдия.

Почти веднага съжали за въпроса си, защото Белатон остави лъжицата и се впусна в подробно описание на семейството на Салуст и как той, Белатон, бил син на втори братовчед на Салуст. Дребното човече не спираше да дърдори.

— А Пугна? — енергично го прекъсна Клавдия. — Винаги ли е бил при теб?

— Още от кутре.

— А ти с какво се занимаваш?

— Господарке, ние сме близки както колесничар с любимия му кон. Аз израснах с Пугна. Ако ти трябва да намериш нещо, да примамиш, да издириш или потърсиш, Пугна ще го направи. Неговият нюх е дар от боговете и въпреки че не изглежда така, може да бъде яростен като лъв. Салуст често ме наема да издирвам удавници по бреговете на реката или трупове из гъсталаците. — Върху лицето на Белатон се изписа удивително добросърдечна усмивка. — Дори долу в катакомбите, а ти отиваш там, нали?

Белатон замълча, защото на кухненската врата се появи Целад и викна към Клавдия. Тя отиде при него, пое чинията с мляно месо и го занесе на Пугна. Клавдия никога не беше виждала храна да изчезва толкова бързо. С наведена глава, Пугна, без дори да подуши месото, започна да мляска, ушите му потрепваха, големият розов език пробягваше от едната страна на челюстите до другата. Когато свърши, погледна нагоре. Очите му изразяваха истинско обожание. Без господарят да му заповяда, кучето полекичка се приближи, постави огромните си предни лапи в скута на Клавдия и церемониално започна да ближе лицето й. Клавдия се разсмя и се опита да се предпази. Кучето продължи, докато не се почувства задоволено, после пак легна, напрегнато като страж, с вперени в Клавдия очи, сякаш тя беше източникът на всички земни радости.

— Ти си добра, господарке! — обади се Белатон. — Познава се по очите ти. Повечето хора ми се присмиват, а ти ми поднесе храна, донесе и на Пугна. Ние ще направим всичко, което поискаш!

Клавдия погледна небето. Слънцето вървеше към заник. Беше време да тръгва. Тя помоли Белатон да изчака, бързо отиде в кръчмата и измъкна Муран, прекъсвайки играта му на зарове със Стоика Симон.

— Вече трябва да тръгваме! — прошепна тя. — Въоръжи се, вземи меча, бойната тояга и камата, обуй си високи обувки заради шубраците. Вземи торба, фенер, няколко факли и огниво.

Муран направи гримаса:

— Защо сега, Клавдия? Не може ли да изчакаме до сутринта?

— Трябва да тръгнем сега! — настоя тя.

— Защо не изчакаме за помощ от Бур?

— Не, най-добре ще е да влезем сами във Ватиканското гробище. Хайде, ела!

Муран се подчини. Клавдия потърси Океан и го накара да повтори съобщението, което трябваше да отнесе веднага в Палатинския дворец.

— Ще поискаш среща или с Елена, или с началника на агентите Крис! — припомни му тя. — Кажи им, че отивам във Ватиканското гробище.

Океан се опита да я разубеди.

— Не, трябва да отида! — поклати глава Клавдия. — Кажи на Елена да действа колкото може по-бързо.

— Какво ще правиш там?

— Полибий и Попея не бива да знаят! — предупреди го Клавдия. — Кажи на Августата, че търсим гробницата на Тит Лабиен. Тит Лабиен! — натъртено повтори тя. — Августата сигурно разполага с карти на гробището. Бур трябва да разположи хората си там колкото може по-скоро. Да! — промърмори тя. — Подозирам, че истинската опасност ще възникне едва когато намерим гробницата.

Клавдия накара Океан да повтори отново подробностите, после бързо се отправи към градината.

 

 

Малко по-късно Клавдия и Муран с Белатон пред тях и Пугна, който се дърпаше на каишката, навлязоха в лабиринта от улички на Целийския квартал, водещ към Тибър. Пугна, разбира се, предизвикваше голям интерес, после хората разпознаваха Муран и искаха да го поздравят или да се разговорят с него за предишни сражения, но бившият гладиатор само поклащаше глава. Клавдия забеляза също така, че ако някой се доближеше до нея, Пугна незабавно спираше и изръмжаваше така заплашително, че караше всички да се държат на разстояние. Те бързо минаха през тълпите — обичайните сводници и проститутки, които натрапчиво предлагаха услугите си, амбулантни търговци и продавачи, тълпи, съчетаващи в себе си цялата пъстрота на Рим, бродещи в крещящите си дрипи, продаващи всичко и опитвайки се да подмамят някой клиент за винарна, хазартна игра или ново момиче от Кападокия. Минаваха наемни войници и нощни стражи в кожени брони, с небръснати, зачервени от пиене лица, стиснали в ръцете си тояги, готови да налетят на бой. Въздухът беше напоен с миризмите на нечистотията на кухни и гостилници, с рибния дъх на гарум, примесен с уханието на печено месо и току-що изваден хляб, последния за деня.

Отминаха улиците покрай Тибър, стигнаха до Емилиевия мост и бързо поеха през лабиринта от сгради с ронеща се мазилка, от храсталаци и дървета, покриващ Ватиканския хълм. От някои вили или кули тук-там проблясваха светлинки. Досега преминаването им минаваше безпрепятствено, но все пак Клавдия беше убедена, че ги следят; точно преди да прекосят моста, тя се обърна и зърна същия амбулантен търговец, когото бе видяла в края на Целийския квартал. Все пак нямаше какво да направи, освен да се надява, че Океан е отнесъл съобщението й възможно най-бързо. Бе все така потънала в собствените си мисли и промърморваше нещо неясно в отговор на въпросите, които й задаваше Муран. От време на време се усмихваше ободряващо на Белатон. Пугна понякога се връщаше да подуши глезените й или да се опита да я близне по лицето, преди да поеме отново напред.

Клавдия често бе ходила на голямото гробище край Апиевия път, това тук не беше по-различно.

Като оставиха коларските пътища зад себе си, те навлязоха в блатиста местност с мътни потоци, преплетени храсталаци, запуснати паметници, рушащи се гробници във форма на ковчег с плоски покриви, ронещи се плочи, колони и статуи.

Градският шум внезапно бе останал надалеч и го замениха зловещи, опъващи нервите звуци: крясък на преследваща плячката си птица, шумолене на животинки в храсталаците.

Клавдия бе взела със себе си картата на Салуст, въпреки че вече беше запаметила нейните простички указания. Тя потърси горичката от терпентинови дървета, потънала в море от прещип и шипки. Отначало завиха погрешно, но накрая откриха терпентиновите дървета точно, когато слънцето започна да къпе гробището в странен червеникав блясък.

Гробницата на Тит Лабиен стоеше самотна. Муран остави торбата си на земята, извади фенер, удари огнивото и го запали. С Пугна до себе си, Белатон се наведе, а Клавдия внимателно огледа надписите по стената на гробницата. Тя намери името, след което имаше съкращения, описващи чина на Лабиен във войската и постиженията му. Опипа почвата наоколо. Беше твърда и утъпкана. Сега насочи вниманието си към покривната плоча на гробницата, натисна я и тя леко помръдна.

— Трябва ни светлина…

Макар и малко трудно, те запалиха още два фенера и факла. Клавдия вдигна факлата, а Муран отмести плочата. После тя се наведе и огледа вътрешността на гробницата. Усети миризмата и забеляза обгарянията по камъка, както и купчинките орлова папрат — знак, че гробницата е била отваряна неотдавна. Тя се спусна предпазливо надолу, опипа с ръце пространството край себе си и скоро намери преградната врата, която побутна навътре. Муран помогна на Белатон и Пугна също да се вмъкнат вътре. Кучето се движеше все така безшумно, но Клавдия усети напрежението в него, а носът му почти докосваше земята, докато те внимателно започнаха да слизат по тесните, стръмни стълби.

Отначало не забелязаха нищо нередно. Пугна обаче оставаше странно напрегнат, очите му бяха вперени в тъмнината, носът му учестено душеше въздуха. Белатон се наведе към кучето с ръце върху нашийника. Муран вдигна малък фенер и те се огледаха край себе си. Клавдия забеляза груби факли, прикрепени в пукнатините на стената. Муран запали няколко от тях. Кучето гърлено изръмжа. Белатон го накара да млъкне и посочи петте тунела, които тръгваха от помещението.

— Тук има някой! — прошепна той.

— Откъде знаеш?

— Не аз, Пугна знае!

Клавдия напрегна слух, но не чу нищо. Пое дълбоко дъх и усети миризмата на лютивия дим и на още нещо, горчиво и сладникаво едновременно — мирис на разложение. Тя се огледа. Беше студена, потискаща пещера, изсечените в скалата стени и издълбаните по тях надписи бяха почти невидими от сенките, танцуващи в светлината на фенерите и факлите.

Това ли бе пътят към гроба на галилееца Петър, или беше капан? Обърна се към Пугна. Кучето бе все така напрегнато и се взираше напред, сякаш се опитваше да види нещо, което друг не може да съзре.

— По кой тунел? — попита Муран.

— Нека Пугна реши! — отвърна Белатон.

Той прошепна нещо в ухото на кучето, почеса го по главата и остана полуприведен, а каишката остави пристегната около китката си. Пугна тръгна напред, отначало здраво пристъпваше на лапите си, после се сведе надолу така, че коремът му почти докосваше земята, и се насочи към втория тунел отляво. Миризмата на масло, на дим и онзи горчив дъх ставаха все по-силни.

— Сигурен ли си? — прошепна Клавдия.

Белатон й се усмихна в тъмнината.

— В този тунел има нещо — прошепна той — и то не е нито приятно, нито много далеч. Не върви пред Пугна!

Те пристъпваха в мрака, кучето лазеше пред тях, Клавдия и Муран отчаяно се опитваха да осигурят малко светлина пред себе си. Кучето пак изръмжа гърлено и спря. Сега Клавдия още по-осезателно почувства миризмата, от която й се гадеше. Белатон посочи пред себе си.

— Натам! — каза той. — Не много далеч…

Отстъпи встрани и като притегли кучето към себе си, остави Клавдия и Муран да минат напред.

— Внимавайте! — добави той, а гласът му прозвуча гробовно в това кухо, изпълнено със сенки пространство.

Клавдия и Муран тръгнаха. Клавдия свали фенера, Муран се промъкна още малко по-напред. Някакво съскане зад тях ги накара да спрат. Появи се полуприведеният Белатон, а Пугна като сянка се движеше край него.

— Нека вървя отпред! — предложи Белатон. — Внимавайте! Пугна е много напрегнат, може да има капани.

Клавдия гледаше как фигурите на Белатон и Пугна изчезват в тъмнината. Тя чу слаб вик. После Пугна излая и Белатон настойчиво ги повика. Той вече повръщаше, докато отстъпваше назад. Клавдия прикри носа и устата си с ръка и се вторачи в ужасяващите останки. Единият труп беше толкова почернял, че вече не можеше да се разпознае, на другия главата беше отрязана и той представляваше подпухнала, слизеста мръсна купчина плът. Клавдия сведе фенера надолу.

— Гавин и Филип? — прошепна тя. — Те трябва да са! Валентиниан сигурно е взел главата на Гавин, но какво би могло да породи тези страшни рани, да стане причина за тази отвратителна смърт?

Белатон вече се оправяше. Пугна продължаваше да души овъглените останки. Муран се наведе.

— Филип е изгорял жив! — заяви той. — Но Гавин? — Вдигна поглед нагоре. — Нали Ватиканският хълм гъмжи от усойници? Мисля, че това го е убило. Погледни!

Той измести фенера и посочи обсипаните с петна крака и червените белези точно над глезена.

Сега Белатон оглеждаше земята. Пугна незаинтересувано се отдръпна назад.

— Не са били убити тук. Вижте! — отбеляза Белатон и посочи следите по пода.

Те се върнаха в подземието и Муран огледа входовете на другите тунели. Атмосферата беше зловеща, Белатон си мърмореше нещо, Муран задаваше въпроси и все пак наоколо властваше тази предзнаменователна тишина, сякаш нечие злостно присъствие се спотайваше в сенките.

— Мислиш ли, че Валентиниан е тук? — попита Муран, като се върна в кухината. Белатон и Пугна също оглеждаха входовете на тунелите.

— О, да! — отвърна Клавдия. — Муране, това ще бъде по-опасно от всичко, с което си се сблъсквал някога на арената! Валентиниан ще избяга. Ще се опита да се измъкне, той иска да ни убие. Никога не е очаквал, че ще открием това място. Той е отчаян и отмъстителен човек, но въпросът е — кой тунел и къде ще ни отведе той?

— Този! — върна се Белатон, докато Пугна се дърпаше от каишката си, и дребничкият мъж посочи средния тунел. — Там са били убити онези двамата. По пода има масло. Подозирам, че скални пепелянки и усойници гнездят тук, в цепнатините от двете страни. Трябва да внимаваме!

Муран заяви, че ще тръгне по тунела, но Белатон го дръпна за ръката и се засмя:

— Може и да си шампион на игрите — прошепна той, — но тук шампионът е Пугна! Той ще ни осигури безопасност!

Те се вмъкнаха в тунела и спряха на мястото, където са били убити Гавин и Филип. Белезите бяха очевидни: мястото още вонеше на овъглена плът, от двете им страни, в пукнатините имаше много гнезда на усойници.

— Сега не са опасни! — обади се Белатон. — Огънят, предизвикан вероятно от изпусната в маслото факла, ги е привлякъл. Усойниците винаги се примъкват към топлото. Освен това те ще се боят от Пугна.

Той замълча и каза на Муран да вдигне фенера колкото е възможно по-високо. Муран го вдигна и светлината освети голямата локва масло.

— Простира се на около метър — прошепна Муран. — Как може да я заобиколим?

— Не можем! — обясни Белатон. Той протегна бастуна си и го пъхна в локвата. — Не е дълбока. По-безопасно ще е да я прекосим по средата и да се държим по-надалеч от стените. Загасете факлите!

Клавдия се подчини, Белатон прошепна нещо на Пугна, който тръгна напред, маслото очевидно не му правеше впечатление. Муран го последва, а накрая вървеше Клавдия. Тя усети как маслото накваси краката й, острата миризма дразнеше носа и гърлото й. Съзря на светлината на фенера сребристите люспи на змиите, но те не представляваха истинска опасност. Клавдия беше изпитвала същото, когато играеше като дете: змиите са опасни само, когато ги нападнеш или преднамерено ги предизвикаш.

Накрая се измъкнаха. Свиха край един ъгъл и пред тях се простря останалата част на тунела — пуста чернота, която ги призоваваше. Вече нямаше масло и Муран не откри никакви следи от усойници или пепелянки. Пугна обаче оставаше предпазлив и бавно се прокрадваше напред, въпреки подканянето на Белатон от време на време спираше и ръмжеше. Белатон помоли Муран да вдигне фенера. Муран протегна ръка колкото можеше по-високо. Белатон пак се опита да тръгне напред. Пугна отказа. Белатон посочи орловата папрат и клонките, разпилени по земята.

— Капан! — прошепна той.

Муран тръгна напред, като използваше бастуна на Белатон да опипва земята. Внезапно, без никакво предупреждение, бастунът се плъзна надолу през орловата папрат.

— Яма! — установи Муран с подпрян на стената гръб. Той пристъпи напред, като опипваше земята пред себе си. Отначало тя изглеждаше твърда, после папратта отново поддаде и се разкри яма, дълбока около метър. В неясната светлина на фенера Клавдия видя късите, остри колове, набити по дъното. Тя усети и миризмата на плесен и изпражнения.

— Стар номер! — направи знак с ръка към тях Муран. — Тези колове са намазани с човешки изпражнения. Ако не те убият направо, ще отровят кръвта ти.

Преминаха безопасно, завиха при друг ъгъл и спряха. Тунелът се простираше пред тях и в другия му край зловещо просветна фенер.

— Валентиниан! — прошепна Клавдия. — Трябва да е тук!

— Защо не се е опитал да избяга? — запита Муран.

— Не може! — прошепна Клавдия. — Подозирам, че има само един вход. Ще се сражава!

Сега Пугна се оживи и започна да се дърпа от каишката, готов да се хвърли напред. Белатон го последва почти бежешком. В светлината в края на тунела се появи фигура. Човекът хвърли факла, после друга и освети мрака. Муран изкрещя към Белатон, който спря и се наведе в момента, когато долетя първата стрела. Муран и Клавдия веднага се хвърлиха на земята. Тъмната фигура отново се появи в танцуващата светлина, друга стрела прелетя през тъмнината. Също като първата, тя се удари в стената на тунела и с шум падна на земята.

— Това е скитски лък! — прошепна Муран. — Той е мощен и смъртоносен. Изглежда, че Валентиниан е много опитен!