Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (8)

Глава пета

Такова беше поведението, което тази жена показа.

Силвана ги поведе към вътрешността на къщата. Пазачите тръгнаха след тях. Според един надпис над прага, те влизаха в „Беседката на любовта“, чиито стени бяха украсени с еротични картини, изобразяващи любовния живот на Изида и помощта, която тя оказва във вечната война на Хор срещу Сет, Унищожителя. От двете страни на коридора се виждаха тесни врати от кедрово дърво. В края на коридора прекосиха богато натруфен триклиниум, обзаведен с блестящи маси и пищни лежанки. Навсякъде светеха и пръскаха ухание маслени лампи, въздухът сладнеше от благоухание като в лятна градина. Меко прозвънваха висящи орнаменти; отнякъде се носеше мелодия, изпълнявана на лира и флейта. Приятно място, помисли Клавдия, ако не беше потискащото чувство, че непрекъснато те наблюдават. Тя се запита дали в стените няма специални отвори за гледане и подслушване. Вече се канеха да напуснат триклиниума, когато една сянка до нея привлече вниманието й. През полуосветеното помещение се промъкваше прегърбена фигура в зловеща маска. Въпреки че изглеждаше толкова странна, фигурата й беше някак позната. Клавдия поклати глава и продължи напред.

През задната част на къщата ги отведоха в малка градина, заобиколена от трите страни с висока стена от червени тухли, с остри шипове отгоре. В центъра на градината имаше перистил от кедрово дърво, колоните му бяха боядисани в блестящо зелено и златно, а наклоненият покрив — в тъмна охра. Силвана тръгна по една пътека край лехи с цветя и билки, и влезе в перистила. Покривът беше отворен към небето, точно под отвора имаше квадратен, облицован със зелени плочи басейн, а в центъра му шуртеше фонтан с формата на лотос. В светлосинята вода плаваха цветя и Клавдия съзря как проблесна златистият гръб на шаран. Облечена също като Силвана, на каменна пейка в другия ъгъл седеше жена. Тя стана, когато те влязоха, и посочи с ръка два покрити с възглавници стола до пейката. Клавдия и Муран седнаха. Силвана им предложи храна и напитки. И двамата отказаха.

Господарката на дома седеше с наведена глава, сякаш разглеждаше плочките със сребърен ръб по краищата на басейна. Тя вдигна поглед едва когато Силвана и пазачите изчезнаха. Имаше силни, остри черти, косата й бе стоманено сива, очите — черни и решителни, носът — властен, устата — с тънки устни. Без грим, скъпоценности или украшения, домина Агрипина, както се представи, напомни на Клавдия за императрица Елена. Те си размениха любезности, преди Клавдия внимателно да се насочи към целта на посещението им. Зададе същите въпроси, както на Макрин и получи почти същите отговори. „Гилдията на Изида“ била прочута. Съдържателката се грижела за момичетата възможно най-добре, според силите си. Те забавлявали гостите тук, но тя обясни, че момичетата били свободни да излизат на улицата и да си търсят клиенти; само най-предпочитаните оставали тук за „специални клиенти“. Жената беше достатъчно проницателна, за да прецени, че Клавдия знае много за „щерките“ и за убийствата. С леко ироничен тон тя помоли Клавдия да й разкаже какво е научила. Клавдия го стори, а жената седеше и кимаше, като леко се поклащаше напред-назад. Когато Клавдия свърши, домакинята вдигна ръка.

— Нищо не мога да добавя — заяви тя. — Тези бедни момичета излизаха на улицата. Аз ги предупреждавах и съветвах, но те действаха на своя глава. Бих казала, че за четири години бяха убити най-малко двайсет и четири от тях.

— Най-малко? — учуди се Клавдия. — Не знаеш ли точния брой?!

— Три от тях просто изчезнаха — отговори Агрипина. — Може да са избягали, или да са били отвлечени. Не знам! — сви рамене тя. — Момичета идват и си отиват. Те забавляват посетителите ни, но не са робини, не са затворнички. Всяко от тях може да излезе от тази къща и от гилдията, когато реши.

— Имаш ли някакви подозрения кой е убиецът? — попита Клавдия.

Агрипина изду устни и поклати отрицателно глава.

— А Атий? — настоя Клавдия.

— Атий ли? — Агрипина тихо се засмя. — Да, той беше чест посетител. Всички знаехме, че обича насилието. Да, понякога вземаше някое момиче и го блъскаше в стената на някоя уличка. Но той идваше, защото… е, след като вече е мъртъв, ще ти кажа: имаше дял в този дом.

— Какво?! — възкликна Клавдия.

— Да, той вложи пари, но след победата на Константин край Милвийския мост аз изкупих дела му. Атий изгуби своята власт тук. Вече не се интересуваше от мен, от „Щерките на Изида“ или от дома.

— Идвал ли е тук? — поинтересува се Клавдия. — Искам да кажа, когато Константин потегли към Рим?

— Нито веднъж!

— Значи не мислиш, че той е бил Поругателя?

— Не, не мисля.

— Все пак, както ти казах — настоя Клавдия, — момичетата трябва да са отивали при убиеца, трябва да са се чувствали в безопасност с него.

— Трибунът Макрин мислеше същото, но пак ще ти кажа, някои от момичетата имаха нужда от пари и един офицер от преторианците — да, и аз чух слуховете — би бил предпочитан клиент. — Тя се обърна: — Колко време трябва, за да се убие едно момиче? С нож в корема? Те знаеха за риска. Всеки път, когато излизат на улицата, са в опасност!

— И ти не можеш да им предложиш никаква защита? — обади се Муран.

— Защита ли? — Съдържателката се засмя. — Каква защита? Животът е евтин, плътта е като трева, която може да се стъпче или сланата да я попари. — Тя поклати глава: — Не знам нищо за смъртта на моите момичета. Вземам ги, къпя ги и ги храня, слагам им червени панделки, уча ги на това, което знам. Да, Поругателя би могъл да бъде някой, на когото момичетата са имали доверие. Да, подозираха Атий…

— Но ти самата какво мислиш?

— Аз ли, господарке Клавдия? Мисля, че Поругателя все още броди из улиците. Той е лъжец, двулико същество, но дълбоко е размишлявал върху стиховете на Симонид^[1] от Аморгос.

— Не те разбрах?

— Не си ли чела поезията му? — Господарката на дома се изсмя, после се вгледа в тавана и затвори очи. — Как беше? „От самото начало боговете оформиха ума на жената като нещо отделно, направиха го като дългокосместа свиня, която преглъща в калта и се търкаля по земята.“ Трябва да прочетеш това стихотворение, Клавдия. По-нататък разказва как женският ум е създаден като куче, като червата на кучка или на отвратителна костенурка. — Тя изду устните си: — Такъв човек, който е мразел жените, е убил моите момичета и докрай се е наслаждавал на деянието си.

— А Макрин?

Домакинята отвърна поглед:

— Добър офицер — прошепна тя. — Да, един от малцината…

— Никога ли не е идвал тук?

— Много рядко.

Отговорът дойде твърде бързо, твърде безпрепятствено.

— Сигурна ли си? — настоя Клавдия. — Знам, че жена му е била много болна. Мъжете си имат своите нужди…

— Не и той! — рязко отвърна съдържателката и махна с ръка. — Не мога да ти кажа повече. Атий беше нерез, необуздан и злонамерен. Сега е мъртъв и все пак Поругателя очевидно се е върнал. — Тя взе бронзовото огледало до себе си и се вгледа в образа си. — Не мога да ти кажа нищо повече.

— Мисля, че можеш! — натъртено произнесе Клавдия. — А последните две жертви?

— Марина и Фауста ли?

— Те бяха от „Щерките на Изида“, членове на твоята гилдия и следователно ти си се погрижила за погребението им…

— Да.

Жената издържа погледа на Клавдия, без да мигне.

— Тялото на Марина е било изгорено, — продължи Клавдия, — а Фауста?

— Сега е долу в едно подземие. — Домина Агрипина облиза връхчетата на пръстите си и посочи земята. — Готова и разкрасена; най-доброто, на което е способен Анубис!

Пак облиза пръстите си, сякаш току-що си беше взела лепкава меденка, доста зловещ жест, въпреки че иначе се държеше така, сякаш нямаше нищо общо със събитията, които описваше.

— Анубис ли? — повтори Клавдия.

— Нашият балсаматор, уредникът на погребенията.

— Бих искала да говоря с него. — Клавдия се сети за странната фигура, която беше зърнала, докато минаваха през триклиниума. — Той трябва да е тук! — настоя тя. — Погребението на Фауста сигурно ще е скоро?

Съдържателката въздъхна, взе бокала си и отпи от него, очите й под тежките клепачи не изпускаха Клавдия.

— Веднага! — продължи да настоява Клавдия. — Ако не говоря с него незабавно, ще се върна с германците на Августата!

Господарката на дома се прозя и остави рязко бокала на масичката. Клавдия се запита дали в него няма някакъв опиат.

Жената посегна зад мраморната седалка, взе един звънец с дръжка и го разлюля. Този път Силвана дойде тичешком по пътеката, гънките на туниката й се развяваха. При други обстоятелства Клавдия щеше да се разсмее, защото очарованието бе нарушено. Атмосферата на този ведър дом на любовта беше като вино, чийто аромат е предназначен да се вдъхва, но то самото не се пие. Всичко беше илюзия, под която се бяха притаили напрежение и тайни, като въртоп под гладката повърхност на потока. Силвана спря и отвори уста, за да си поеме дъх. Вече не изглеждаше толкова красива и невъзмутима. Господарката бързо й заговори на някакъв гърлен диалект, който Клавдия не разбираше. Силвана кимна, бързо си тръгна и се върна с някакво гротескно създание — мъж, облечен в кожена поличка и сандали; по двете му ръце, от рамото до китката, се виеха бронзови образи на Апеп, голямата змия на подземното царство. На лицето си мъжът носеше черно-златната кучешка маска на Анубис, египетския бог на мъртвите. Гърдите му бяха украсени със сини и червени татуировки. Клавдия го изгледа подозрително. Имаше нещо много познато в това космато тяло, в костеливите крака и в твърде конвулсивните движения.

— Ти ли си Анубис? — попита тя.

— Аз съм!

Гласът зад маската беше доста гробовен.

— Не си! — рязко изрече Клавдия. — Нарцисе, свали тази маска!

— Аз…

— Свали я!

Мъжът свали маската и в Клавдия се вгледа печално Спретнатия Нарцис, най-добрият балсаматор в Рим, или поне той твърдеше така. На изпитото му лице бе изписано подходящо трагично изражение. Той изтри с пръст капка пот от лицето си, после почеса оредяващата си коса.

— Седни! — тихо заповяда Клавдия.

Той заобиколи басейна и клекна пред нея. Клавдия присви очи и го загледа втренчено. Нарцис беше добър балсаматор, според разказите му бил най-добрият в Сирия, докато не бил пленен по време на един метеж. Някога роб, сега беше римски освобожденец. О, да, засмя се в себе си Клавдия, и един от най-близките пияници от тайфата на чичо Полибий. Нарцис бе освободен от Елена като награда за някои оказани от него услуги. Бе се преместил в „Магариците“ и с помощта на чичо Полибий си бе купил жилище в същата сграда.

— Съвместно предприятие! — бе заявил тогава Полибий. — Аз се грижа за клиентите приживе, а Нарцис — след смъртта им.

— И така?… — Клавдия се опита да не обръща внимание на смеха на Муран.

— Почувствах се самотен, господарке! — оправдаваше се Нарцис. — Посетих „Щерките“… — Балсаматорът започна да върти глава в двете посоки. — Едното води до другото…

— Така изглежда! — потвърди Клавдия.

— Ние го наехме! — остро се намеси домакинята. — Той е голям майстор!

Клавдия изпита жал към Нарцис и реши да премине към въпроса, който я интересуваше:

— Ти ли облече труповете на двете момичета, убити от Поругателя?

— Разпорени, с извадено дясно око — отвърна Нарцис, вече успокоен, защото говореше за неща, които знаеше. — Със сигурност са били изнасилени. Количеството сперма върху двете беше по-скоро от бик, отколкото от човек. Работих и по ноктите им, Клавдия, и мога да ти кажа, че първата се е борила за живота си, докато Фауста е умряла по-бързо.

— Откъде знаеш?

— Под ноктите на Марина имаше косми, както и засъхнала кръв, тя е дращила нападателя си. Черна коса, няколко бели косъма. При Фауста — не, нейните нокти бяха чисти. Нямала е време да се бори…

Клавдия обърна поглед към езерото. Не беше задала тези въпроси на Макрин. Подозираше, че предишните жертви на Поругателя са били набързо прибрани и телата им са били изгаряни, докато трибунът е преследвал техния убиец.

— Нарцис определено е майстор! — повтори домина Агрипина. — Другите момичета бяха облечени за погребението и това бе всичко. Не беше открито нищо.

— Атий оглеждал ли е някой от онези трупове, на другите?

— Не! Наистина е странно, но казваше, че не можел да понесе гледката.

— Откри ли нещо друго? — обади се Муран. — Откри ли изобщо нещо?

Нарцис замига бързо, опитвайки се да си спомни. С живите той беше мрачен, оживяваше се само, когато говореше за мъртви.

— Първата жертва — внимателно заговори той — имаше драскотини по гърба, грозни драскотини. Трябва да е била притисната към стена с остри и груби камъни. По Фауста нямаше такива белези, тя сякаш е била положена върху плат или черга.

— Някакви следи от завързване, някакви други разкъсвания?

— Нито едното, нито другото! — отвърна Нарцис. — Наистина нямаше нищо, мога да кажа само, че ножът е бил много добре наточен от двете страни и с остър връх.

— Атий познаваше ли тези две момичета?

Господарката завъртя отрицателно глава.

— А Макрин?

— Не! — отвърна тя много подчертано. — Трибунът Макрин не идва тук. Определено не и през последните пет години.

— А нощните стражи на този квартал? Ахилей и Нерей?

— Типично за тях! — подсмръкна жената. — Всичко безплатно или…

— Също както в „Магариците“! — бързо добави Нарцис. — Знаеш ги как ядат и пият без пари!…

Агрипина взе чашата си, кръстоса крака и загледа Клавдия:

— Няма друго, денят преваля. Ние имаме работа, господарке…

Клавдия и Муран напуснаха „Домът на Изида“ и хапнаха в една съседна кръчма — схлупена и жалка, в която предлагаха кападокийска леща, праз, риба тон, украсена с резенчета яйца и малки наденички, а за десерт сирийски круши и неаполитански кестени. Двамата ядоха мълчаливо. Храната едва можеше да се преглъща, виното беше кисело, масата — покрита с мазни петна, а столовете едва се крепяха Клавдия бързо привърши и побутна чинията встрани.

— Научих едно нещо — прошепна тя, докосвайки нежно носа на Муран.

— Да? — Муран бе изгладнял. Той бързо обра чинията си, преди да посегне към тази на Клавдия.

— Мисля — Клавдия се загледа в някакви надписи върху стената на кръчмата, — че Макрин и господарката на публичния дом са преследвали ожесточено Поругателя, каквото и да казват. Сега изглеждат спокойни, изчерпани, сякаш Поругателя е част от миналото, а не от настоящето, въпреки че пак има убийство! Питам се… — допи виното си Клавдия. — Но хайде, любими, вилата на Атий ни чака!

Тя продължи да разглежда надрасканите надписи и изведнъж избухна в смях.

Муран се обърна и огледа думите, които бяха привлекли вниманието й: „Аз не бях, аз бях. Сега не съм и не ме интересува.“

— Хайде! — засмя му се Клавдия. — В живота има и други неща освен това тук.

Тя отдръпна стола си назад, стана и вече се канеше да погали Муран, когато отнякъде се появи хлапак с нечисто лице, загърнат в мръсна козя кожа. Той застана пред нея, ухили се, пъхна къс пергамент в ръката й и бързо изчезна. Клавдия разгъна пергамента и прочете черните драсканици:

„Призовавам те, безглави боже, който виждаш с краката си, който мълнии и гръмове освобождаваш. Ти си този, който от устата си бълва огън. Ти си, който заповядваш!

Необходимост, призовавам те срещу жената Клавдия.

Разума й разруши. Душата й разкъсай, волята й отслаби.

От всичкото, що върши, нека нищо не стане!“

Клавдия се огледа. Никой не я наблюдаваше. Тя притисна ръце към гърдите си, подаде проклятието на Муран, после излезе от кръчмата и се вгледа в небето. Слънцето все още напичаше, въпреки че отдавна бе превалило пладне. Клавдия се опита да възвърне самообладанието си. Възнамеряваше да посетят вилата на Атий, но вече се бе нагледала на смърт. Муран дойде при нея, ругаейки. Върна й парчето пергамент и се отдалечи малко, сякаш се надяваше да види изпращача в тълпата наоколо. Клавдия пусна пергамента в малката кожена торбичка, провесена на колана от лявата й страна. После тръгна и пъхна ръката си в неговата. Муран я погледна.

— Кой може да бъде? — запита той.

Клавдия се усмихна насила и въздъхна:

— Сигурно съм привлякла нечие внимание. Но — тя стисна пръстите му и продължи шепнешком, — само от тъмнината! Нека си починем от всичко това!

 

 

По-късно същия ден, когато сенките започнаха да се удължават, Друзила, която някога бе забавлявала в леглото Атий Енобарб, бързаше по уличките на Целийския квартал. Нощта бавно падаше. Капаците на магазините бяха спуснати. Тълпите се разпръсваха, тесните улички утихваха, след като амбулантните търговци бяха прибрали таблите си и се насочваха към най-близката кръчма или гостилница. Друзила вече съжаляваше за своята припряност, но писмото, което бе получила, беше недвусмислено. Сега тя го стискаше в покритите си със скъпоценности пръсти. Този, който бе го написал, очевидно познаваше убиеца на Атий, знаеше и нещо за ковчежето „Ихтус“, както и за източника на мръсните слухове за господаря й. Друзила не беше казала никому за писмото. Подателят категорично настояваше тя да го запази в тайна и да се срещне с него в кръчмата „Магариците“ около десетия час. Тя веднага тръгна, въпреки че ставаше късно. Светлините от къщите светеха зловещо през решетките на прозорците, стопаните вече бяха затръшнали капаците. Край пътя прелитаха сенки, носеха се странни миризми. Дим се виеше като мъгла. Беше времето на прилепите, между светлото и тъмното, онзи странен час, когато дневната работа е свършила, а нощната току-що започва. От един тъмен ъгъл изскимтя просяк, протегнал костелива ръка, и Друзила я отблъсна с удар. Тя сви и едва не се сблъска с двамата нощни стражи Ахилей и Нерей, които спокойно си вървяха и въртяха тоягите си. Уплашена, тя отстъпи.

— Съжалявам — каза, — но трябва да бъда в „Магариците“…

Стражите я огледаха от горе до долу.

— Коя си ти?

— Друзила, освободена робиня от дома на Атий Енобарб… — И добави бързо: — Познавам трибуна Макрин.

Стражите вече кимаха разбиращо. Съдейки по дрехите и гласа й, те можеха да определят що за жена е. Предупредиха я да внимава и я попитаха дали има нужда от придружители. Тя колебливо отказа, така че двамата й посочиха пътя и й махнаха за сбогом.

Друзила бързо продължи напред. Стигна до края на тясната уличка и в светлината на една факла видя напукания фонтан на площада, близо до който беше кръчмата „Магариците“. Забеляза, че пред нея върви някаква самотна фигура; приличаше на малко момче. Тя забързано пое след него. Зад гърба й вече едва-едва се чуваше смехът на стражите.

— Слава на боговете, дойде!

Тя рязко спря в тясното начало на един тунел, водещ вляво.

— Безопасно е! — прошепна някой в тъмното.

В следващия миг тя чу пукот на огниво. Лумна факла, която пръскаше искри наоколо, и я заслепи. Друзила навлезе в тунела.

— Ела, ела! — подкани я гласът.

Друзила усети как една ръка сграбчва нейните и грубо я придърпва към жестокия връх на остър меч…

 

 

Когато късно вечерта пристигнаха във вилата на Атий Енобарб, Клавдия и Муран намериха тежките двукрили врати затворени; върху тях бяха заковани лаврови и борови клонки, които показваха, че в дома има мъртвец. Прислужници с посивели от ритуалното посипване с пепел дрехи и лица ги поведоха по пътеката през още врати с траурна украса и ги въведоха в атриума^[2], където отекваше траурна музика на флейта и лира. Горяха лампади и тяхната примигваща светлина караше сенките да танцуват. Въздухът тежеше от аромата на венците, поставени в краката на статуи и пред затворената врата на наоса^[3], в който се пазеха домашните богове или ларите^[4]. Лицата на статуите и бюстовете бяха забулени, а шкафът с пожълтелите, покрити с петна от благовонни масла маски на предците на Атий, беше отворен в очакване на траурната церемония на другия ден. В центъра на атриума лежеше Атий в скъп ковчег, с крака към вратата, с восъчно лице под сивеещата коса. Беше заобиколен от прислужници и онези, които щяха да останат на нощното бдение и да принасят жертви на боговете, за да бъде безпрепятствено пътуването на покойния към подземния свят. Беше студено, тъй като капаците на прозорците не бяха затворени, за да може душата по-лесно да премине. Само няколко мангала с въглища излъчваха немощна топлина. До тях клечаха три професионални оплаквачки, които тихичко нареждаха, опитвайки да се сгреят. Фронтин излезе от едно странично помещение. Той кършеше ръце, на тлъстото му лице беше изписан страх.

— Друзила! — простена той веднага, след като ги поздрави. — Очевидно е получила писмо точно преди да мръкне и още не се е върнала. Трябваше да стои на бдение, погребението е утре… — Той изтри очите си с опакото на ръката, когато разбра, че прислужниците го гледат. — Най-добре елате… Искате ли да видите стаята?

Клавдия кимна. Фронтин ги подкани със заговорнически знак и ги поведе през тъмнеещата градина на перистила, където мъждееха няколко лампи и открояваха багрите на цветята, проблясващата вода на басейна и сенчестите контури на статуите. Задната част на къщата беше студена и тъмна, и още миришеше остро на соления разтвор и на билките, използвани от балсаматорите. Фронтин спря пред една ниша и затърси ключовете си, като обясняваше, че вилата някога е била жилище на селски стопани и че тук са били избите на старата постройка. Той отключи вратата и бързо слезе по стъпалата, като от време на време спираше да запали по някоя факла. Долу се простираше настлан с плочи под, заобиколен от обковани с желязо врати. Той запали още факли и тяхната трепкаща светлина освети слабо дълъг, мрачен коридор. Фронтин спря пред стаята на Атий, разбитата й врата лежеше долу. Влезе, запали лампите и ги повика да дойдат при него.

Клавдия беше удивена колко голяма беше подобната на пещера стая с висок таван, набразден от черни греди. В дъното, в горния край на стената, в камъка имаше зарешетен отвор, през който влизаше въздух. Стените бяха гладки и боядисани в бяло. Помещението беше скромно, но удобно обзаведено, подът бе застлан с вълнени килимчета, а на малките масички от лъскаво акациево дърво имаше лампи с разнообразни форми: глава на грифон, на змия, на бога Бес, на щъркел, на дракон.

— Господарят ги събираше… — обясни печално Фронтин.

Клавдия взе една от тях и я премести до широкия нар в другия край, точно под решетката. Завивките и възглавницата бяха свалени, но върху кожената покривка на сламеника още се виждаше тъмно петно от кръв.

— Намерихме Атий тук, проснат по лице, с леко извърната глава — обади се Фронтин, — и с дълбоко забит в гърба нож.

Той посочи голямото дъбово писалище с широк походен стол зад него. Клавдия приближи и вдигна камата с медна дръжка, кръстообразен предпазител за ръката и дълго, назъбено и наточено острие. Кървавите петна по него бяха изтрити.

— Чия е камата?

— На господаря, той винаги я държеше подръка.

— Защо?

— Господарят подкрепяше Максенций. Преследваше християните или поне търсеше техни светилища. Натрупа богатство. Имаше врагове, които не го харесваха и дори му завиждаха.

— Кои например?

— Дори другарите му и особено Макрин не го обичаха. Предполагам, че единствените двама, които бяха поне малко привързани към него, бяхме ние с Друзила.

Клавдия се загледа в голямото дъбово писалище. Върху писалището имаше мастилници с червено и черно мастило, тръстикови писалки, пемза и нож за подостряне. От двете страни на плочата за писане лежаха две купчинки спретнато подредени ръкописи. Нищо не беше побутнато.

— А завещанието на Атий? — попита тя.

— Разбрах, че Друзила, аз и другите получаваме дарения, но голямата част от богатството на Атий, включително и тази вила, се наследяват от негов племенник в Масилия, родния му град. Атий беше от галоримски произход.

— Така…

Клавдия се върна при вратата. Тя беше опряна на стената, откъсната от пантите. Ключалката беше разбита, но ключът още стоеше, вкаран отвътре. Клавдия го извади и разгледа ключалката и дървото около нея. По всичко изглеждаше, че вратата е била здраво заключена и затова е трябвало да я насилят. Тя се обърна.

— Атий беше изпратен във Византион, нали?

— Да… — Фронтин сви рамене. — Не се е случвало нищо необичайно.

— Нищо ли?

— След победата на императора при Милвийския мост Атий се застоя тук, грижеше се за градините, отбягваше другите, докато августейшите не избраха него за онази експедиция.

— Спътниците му зарадваха ли се?

— Успокоиха се, че императорът и августейшата му майка ги приемат.

— А гробът на галилееца, ковчежето „Ихтус“?

— Господарке — каза с уважение Фронтин и по лицето му се разля подкупваща усмивка, — прегледай внимателно докладите. По произход съм от Иберия, роб съм, макар и доста образован роб. Преди много години Атий ме купи, сетне ме освободи. Добре се справям с ръкописи, изчисления, всякакви работи, свързани с управлението. Аз съм иконом, прислужник на Атий. Грижех се за нуждите му. Ходех с него в града, когато посещаваше блудниците. Стоях край него, когато се хранеше, но за личния му живот, както и за диренето на гробове на християни…

— А ковчежето „Ихтус“?

Фронтин направи гримаса:

— Атий беше потаен. Много неща пазеше само за себе си. Господарке Клавдия — пристъпи напред освобожденецът, — не искам да увъртам, но когато господарят работеше за Максенций, задачата му беше поверителна. Той не можеше да се доверява на никого. Много прислужници и роби бяха християни, някои от тях бяха много образовани и можеха да четат и пишат. — Фронтин почука с пръст по слепоочието: — Атий пазеше своите тайни за себе си, не ги споделяше дори с мен, нито пък имаше доверие на спътниците си.

— Защо да им вярва? Разбира се! — засмя се Клавдия, отговаряйки на собствения си въпрос. — За намирането на такива светилища са давали награди. Атий е пазел сведенията за себе си, включително и за това къде е гробът на галилееца Петър, ако го е открил.

Тя се загледа към Муран, седнал на ръба на леглото.

— А в последните дни преди смъртта си?

— Питай Друзила — отвърна Фронтин, — когато си дойде. Когато господарят се върна от Византион, той не беше променен, а по-скоро…

— Изплашен?

— По-предпазлив, потаен… Затвори се тук, в стаята, която обзаведе след падането на Максенций. Тя му създаваше чувство за сигурност.

— Но какво правеше тук?

Фронтин посочи документите, струпани на високи купчини по писалището, по лавиците и сандъците в стаята.

— Преглеждаше всичко това. Както ти казах, питай Друзила.

— Срещаше ли се с някого?

— Само със спътниците си в следобеда, преди да умре. Говори с тях навън, в градината. Те си тръгнаха, след като се нахраниха тук.

— Би ли могъл някой от тях да го проследи тук или да го причака в коридора вън? Той е тъмен…

— Възможно е, но вратата беше заключена отвътре! — Фронтин си пое дълбоко дъх. — Сигурен съм, че Атий е дошъл тук сам. Аз наглеждах слугите в градината. По-късно Друзила се опитала да го събуди. Хлопала, но никой не отговорил. После погледнала през ключалката и видяла, че ключът е вътре. Той е специален, уникален, само Атий го държеше. Никога не го изпускаше от поглед. Друзила започнала да се безпокои и ме повика. Никой не отговори и трябваше да насилим вратата. Лампите вътре горяха слабо. Атий се беше проснал по очи на леглото. Друзила отиде до писалището и веднага възкликна, че ковчежето „Ихтус“ го няма. — Фронтин седна на един стол: — Господарке — гласът му прозвуча жалостиво, — не мога да ти кажа нищо повече. Погребението на господаря чака, има бдение…

— Най-добре ще е да вървиш. Почакай!

Фронтин се обърна.

— Къде е Друзила?

— Скоро ще се върне. Тя ще отговори на всички твои въпроси.

— Не, ти ми отговори. Каква беше тя на Атий?

— Купи я преди много години. Беше много хубава. Той я освободи. Забавляваше го в леглото и умееше да пази тайна.

— Оставаше ли тук с Атий?

— Понякога. Виж, Друзила и аз не се харесваме особено, просто се търпим взаимно. Понякога тя решава да се държи приятелски и аз й отвръщам със същото. Много рядко е споменавала за тайните на Атий. Мисля, че й беше строго забранено. Започна да говори повече през последните няколко дни, понеже все повече се тревожеше, че Атий не излиза от тази стая. Между другото, знаеш ли, че Атий е бил християнин по рождение?

Клавдия го погледна въпросително.

— Не съм твърде сигурен каква е Друзила, но напоследък тя твърдеше, че още доста преди да умре Атий бил не толкова изплашен, колкото преследван от мисълта, че го грози някаква заплаха от миналото. Говорел за призраци. Цитирал християнското писание, за някакви зли кроежи против него и казвал, че всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат. — Фронтин облиза устните си. — Да, така мога най-точно да опиша Атий — сякаш някой го преследваше, сякаш се криеше от нещо…

— Възможно ли е Друзила да го е убила?

— Възможно е… — Фронтин се почеса по главата и се върна при Клавдия, която седеше зад писалището. — Знам, че Атий понякога се отнасяше грубо с нея. Тя много се ядосваше и го кълнеше, но винаги твърдеше, че не може да го остави, че той си имал качества.

— Кой друг според теб би могъл да го убие? — попита Муран, стана от леглото и тръгна към тях.

— Трибунът Макрин го мразеше.

— Защо?

— Според мен Макрин подозираше, че той е Поругателя, въпреки че нямам доказателство за това, но пак ще кажа, че спътниците на Атий също не го харесваха много. Смятаха го за селяндур и арогантен; той винаги вземаше лъвския пай от възнагражденията. А освен това, разбира се, да не забравяме и самия Поругател.

Клавдия го загледа.

— Разбираш ли — наведе се към писалището Фронтин, — Атий знаеше, че е обвиняван в тези ужасни убийства. Само се смееше на това. Надсмиваше се над Поругателя и твърдеше, че по-скоро някой мъж може да опита меча му, отколкото някоя уличница. Това си беше подигравка. Друзила спомена, че Атий получил веднъж заплаха от Поругателя.

— Какво?! — възкликна Клавдия.

— Да, заплаха, че някой ден можел да опита късмета си с Атий, но това било всичко. Има ли друго, господарке?

Клавдия мълчаливо извърна глава.