Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (7)

Глава четвърта

И така, наистина може да се каже: земята лееше сълзи и всеобхващащите небеса също скърбяха заради проливането на кръв.

Муран веднага заяви, че е уморен, отиде до леглото, хвърли се върху него и тутакси заспа. Клавдия вдигна очи към небето, запуши ушите си, за да не чува хъркането му и звуците отвън, примъкна към себе си покритите с прах свитъци, разви ги и започна да чете докладите. Бяха писани на простонароден латински от писар или чиновник. В тях имаше пропуски, особено за времето, когато войските се бяха събрали около Рим, а някои текстове бяха писани набързо. Все пак Клавдия изпита чувство на дълбока благодарност, когато четеше подробностите, предадени от нощните стражи и понякога някой доклад на Макрин. Описани бяха ужасни убийства, едно подир друго, в Целийския квартал, понякога извън него. Жертвите бяха предимно проститутки, няколко прислужнички или млади жени, бродещи там, където не би трябвало да бъдат. Всички бяха убити по особено жесток начин. Клавдия пресметна, че според докладите бяха убити поне двайсет и четири млади жени. Тя се облегна назад. Сега си спомни! След нападението срещу нея и Феликс, чичо Полибий беше споменал други страховити убийства, но това беше по време на гражданската война, когато нейният свят и целият град бяха завладени от изпълнени с насилие събития.

Докато Клавдия четеше докладите, бе изненадана от онова, което научи за Макрин. Той не бе умореният, циничен държавен служител, за какъвто се представяше. Въпреки болестта на жена му, която се споменаваше от време на време, той се бе проявявал като енергичен разследващ, който изглежда бе прекарвал всеки час от времето си, когато не е спял, в преследване на Поругателя, както сам се бе нарекъл убиецът. Въпреки целия хаос в града, Макрин бе давал всичко от себе си в преследването на този изверг.

Клавдия научи и друго. Това не беше просто преследване на един убиец, а жестока кръвна вражда между Макрин и Поругателя. Някои намеци и откъслечни слухове го показваха. Ако Макрин бе преследвал Поругателя, убиецът също бе преследвал Макрин и открито се бе надсмивал над трибуна за неуспеха му да го хване. В някои изречения се срещаха думите contumelia и irrisus — подигравка и присмех. Тя взе един свитък и най-внимателно препрочете написаното; в него се споменаваха такива съобщения, надраскани по стените дори тук, в казармите. Клавдия цъкна с език. Само арогантен човек би могъл да го направи, някой, който е бил сигурен, че ще съумее да избяга. Атий? Макрин все пак съвсем ясно бе дал да се разбере защо Атий не е убиецът. Този месец бяха станали и други убийства. През това време Атий или е бил извън Рим, или е седял заключен на сигурно място в стаята си, а последното убийство бе станало в самия ден на неговата смърт. Клавдия остави доклада на масата. Имаше и друга загадка: Макрин беше верен, трудолюбив, енергичен служител. Бе преследвал с години един убиец и все пак, когато Поругателя бе преустановил своите набези, Макрин също бе спрял да го търси, без да покаже ни най-малко желание да работи и по-нататък по този въпрос.

Клавдия стана, отмести свитъка встрани и отиде при Муран. Наведе се и го целуна по устните.

— Хайде, любими! — разтърси го тя. — Събуждай се! Днес имаме още работа!

Муран отвори очи, простена, разтърка лицето си и се надигна от леглото.

— Тук има нещо нередно!

Той обви с ръка кръста й и я притегли към себе си.

— Какво? — попита шеговито Клавдия. — Гладен ли си? Искаш да се върнем и да се присъединим към сбирщината в „Магариците“ ли?

— Не! — За голямо разочарование на Клавдия, Муран отдръпна ръката си и седна на края на леглото.

Клавдия внимателно го наблюдаваше. Нейният любим обичаше да се преструва на човек, изтъкан само от мускули, без грам мозък в главата. Клавдия знаеше, че не е така. Муран беше умел, опасен боец, който дължеше победите си, самото си оцеляване на своя бърз ум и съобразителност. Тя се наведе към него:

— Какво не е наред? — и го потупа по коляното.

— Поругателя! Защо един член на преторианската гвардия ще ходи по копторите с ризница? Бил ли е убит в гражданската война, или просто е намерил къде да се скрие? Колко убийци има? И защо са нарочили Атий за главен заподозрян?

— Спри! — стана Клавдия и се върна при свитъците. Тя трескаво зарови из тях, после вдигна глава и се засмя. — О, мой велики философе, аз не се сетих това! — Тя взе един свитък и го остави да падне. — Атий почти не се споменава тук. — Тя се върна. — И какво още?

— Защо Атий и другарите му са били опростени, докато другите са изпаднали в немилост и са били прогонени от града?

— И?

— Защо точно те са били изпратени във Византион на експедиция за оглед? Това е доста обикновена задача, биха могли да използват и други инженери и архитекти от града. Защо точно те?

— После?

— Защо е бил изпратен военен съветник, като Макрин? Дали той е бил шпионин на Елена, техен конвоиращ или тъмничар? Има и нещо друго… — Муран стисна китката на Клавдия. — Презвитер Силвестър и Елена. — Вдигна ръка и сключи два пръста: — Те са едно, те преследват същия блян, и все пак между тях са възникнали действителни противоречия.

— Относно какво?

— Мисля, че е относно гроба на галилееца Петър, но… — той се изправи — Аз трябва да пазя входовете, не да подслушам зад тях. Това е само подозрение. Странно… — Муран отиде до прозореца и се загледа навън. — Знам малко за християните. Някога преследвана секта, те живеели под земята, в мрака, а сега се радват на светлината на императорското благоволение. Клавдия — погледна я той през рамо, — те вече станаха много могъщи. Дадоха им злато, храмове за църкви, земя в града, чиновници и слуги. Сега Силвестър има нужда от телохранител, а и други християнски служители искат същото. Ако нещата продължават така, императорският двор и християнската църква ще станат едно, човек трудно ще може да направи разлика между тях. Ще процъфтяват интриги, животът ще стане много сложен! — Той се върна, пристъпвайки бавно, като поставяше единия си крак пред другия, сякаш измерваше разстоянието между себе си и Клавдия. — Мислила ли си някога — той сведе поглед и се загледа втренчено в нея, — че ще изживеем всичко това?

— Защо? — Клавдия усети как стомахът й се свива. Да не би Муран вече да се отегчаваше? Дали не замисляше да се върне на арената?

— Не, не замислям нищо подобно! — Той се засмя, сякаш четеше мислите й. — Нямам желание да се връщам. Нещо повече — той потърка корема си и протегна ръка, — вече надебелявам и ставам по-муден, но преди всичко остарявам. Няма значение колко съм добър, как умея да „танцувам“ срещу противника, един ден ще срещна някой, който ще е по-бърз, по-смъртоносен… А тълпата? — Лицето му се изкриви. — Променлива е като лунната светлина; ще поиска смъртта ми също толкова възторжено, колкото възторжено крещеше името ми!

— Тогава какво ще правим? — Клавдия се приближи и стисна ръцете му. — Да си купим земя извън града или да отворим кръчма като чичо Полибий?

— Ако ти се тревожиш за мен — Муран нежно я целуна по челото, — аз пък се тревожа за теб! Ние скитахме по мръсните улици. Разследвахме и проучвахме тъмните неща на живота…

Клавдия се усмихна:

— Всеки човек трябва да има свое пристрастие, Муране! Чичо Полибий е обладан от „Магариците“ и от всякакви други налудничави планове, които му идват на ум. Целад — от готвенето. Елена и Константин мечтаят за империя, както и презвитер Силвестър…

— А ти, Клавдия?

— Ти спомена за това, Муране: интересува ме тъмната страна на живота. Не съм християнка, за разлика от баща си и майка си. Оглеждам се около себе си и виждам жестокостта и опустошението — онези трупове, приковани към развалините; Поругателя, който се промъква по улиците на Целийския квартал. Трудно ми е да повярвам, че един любящ Бог се интересува от всеки от нас поотделно, но вярвам в това, Муране: има тъмни страни на живота, има и светли. Един ден — усмихна се тя, — рано или късно, ние ще станем фермери или ще си имаме своя кръчма, но дотогава аз трябва да избирам: дали да служа на светлината или да задълбочавам мрака. Не знам какво се е случило с Поругателя, но аз също преживях нападение, подобно на нападенията срещу онези бедни жени. В тяхна памет трябва да се въздаде справедливост и ние трябва да се погрижим това да стане! Докато не изгубя тази своя страст, дотогава ще се ровим в тъмните неща и така малко по малко ще проправяме път на светлината. А сега, философе мой — тя го щипна по ръката, — нека поговорим с Макрин.

Муран излезе и се върна с Макрин, който мрачно пристъпваше след него. И началникът искаше да се присъедини към тях, но Клавдия съвсем ясно му даде да разбере, че желае само да зададе някои въпроси на Макрин и — край на посещението. Началникът кимна начумерено и се отправи навън. Макрин се настани на стола зад писалището; Клавдия седна на другия, а Муран се разположи на пейката. Клавдия разглеждаше лицето на трибуна: добро лице, помисли тя, въпреки че изразителните му очи са уморени. Тя забеляза дълбоките бръчки по страните и край устата му; кожата му беше доста бледа с изключение на червеникавия белег.

— Някакви вести от Гавин и Филип?

Макрин завъртя отрицателно глава.

— Казах на другите двама да изпратят съобщение тук, ако са се върнали.

— Трибуне Макрин — наведе се напред Клавдия, — аз те харесвам…

Той едва забележимо се усмихна.

— Наистина те харесвам! Ти си смел войник, добър следовател, способен администратор, човек предан на справедливостта. Съмнявам се, че някога си вземал подкуп или си потискал някого. — Тя посочи пейката и пода: — Не мисля, че това е твое дело…

Макрин твърдо отвърна на погледа й.

— Мисля, че каза истината. Опитваш се да вървиш по пътя на правдата. Затова нека започнем наново. Бивш войник си, нали?

— Бях водещ центурион, после ме повишиха в трибун. Получих много военни венци и се уволних с почести. Въпреки че жена ми беше християнка, императорът ме назначи за трибун на нощната стража в Целийския квартал. Неговите приближени ми дадоха заплата, както и пенсия. Поискаха да наложа ред, което и сторих. Ако попиташ вуйчо си… Вярно, беше малко преди той да дойде, но аз мразех онези, които ограбват другите. Аз укрепих закона. Пазех мира. Ако обещавах нещо, изпълнявах го…

— Докато не се е появил Поругателя… Ти наистина си го мразел, нали? — попита Клавдия. — Защо?

Макрин погледна встрани.

— Защо, трибуне?

— Не беше само заради жестокостта, варварството, убиването на невинни млади жени!… Разбираш ли, той се наслаждаваше на това! Знаеше, че го преследвам — сигурен съм, че ти ще се натъкнеш на това — и започна да ми се надсмива. По стените започнаха да се появяват надраскани надписи, сякаш той и аз играехме някаква детска игра на котка и мишка. Понякога безочието му стигаше дотам, че ми изпращаше съобщение тук, спретнато написано на парче пергамент, сякаш беше списък за покупки.

— Къде са тези съобщения?

— Отървавах се от тях. Можеш да си представиш. Някои унищожавах веднага, други запазих, но по-късно ги изгорих.

— И какво се казваше в тях?

— О, обичайното! Колко глупав съм бил да обикалям в тъмнината…

Клавдия посочи купчинката ръкописи.

— Значи, не можа да го заловиш?

— Очевидно…

— Имал си подозрения, но не си събрал доказателства срещу никого, така ли?

— Вече ти отговорих: нищо за никого!

— Тогава защо подозираха Атий?

— И на това ти отговорих: поради лошата му слава.

Клавдия леко побутна купчинката към Макрин.

— Ти си добър войник, съвестен служител. Той те е уязвявал и въпреки че жена ти е била болна, ти през цялото време си се опитвал да го хванеш…

Макрин кимна утвърдително.

— Гражданската война избухва, убийствата престават, ти излизаш в оставка. Не ти ли беше любопитно кой е убиецът? Защо не продължи да го търсиш?

— Вече ти казах. Жена ми умря. Положението в Рим се промени. И най-важното — убийствата престанаха.

— И все пак си приел поръчението да напуснеш Рим и да придружиш Атий и останалите във Византион.

Макрин изкриви лице:

— И ти ще се отегчиш само да седиш под лозата, да окопаваш лехите с цветя, да пиеш вино и да гостуваш на стари приятели. Беше само едно кратко пътуване. Служил съм в Гърция и на други места. Приятно е отново да пътуваш. Интересно е.

— От какво боледуваше жена ти?

Макрин посочи корема си:

— Имаше някакъв израстък; мина много време, преди да умре.

— Защо прие поръчението да пътуваш с Атий?

— Както ти казах, времената се промениха. Добре е да пътуваш и да ти плащат за това.

Клавдия поклати глава:

— Трудно ми е да приема отговора ти.

— Боя се, господарке, че това е единственият отговор, който можеш да получиш.

Клавдия се загледа в пода. Беше сигурна, че Макрин не лъже, но като типичен стар войник й казва само онова, което според самия него трябваше да й каже, което би трябвало да я задоволи.

— Знаеш ли, Макрине — Клавдия се почеса зад ухото, — мисля, че си приел това поръчение, защото си мразел Атий. Подозирал си, че той е Поругателя. Мислил си, че ако пътуваш с него, може би ще можеш да го проучиш по-отблизо, да откриеш малко повече.

Макрин криво се усмихна:

— Такава мисъл не ми е минавала през главата.

— Кажи ми — Клавдия облегна лице на ръката си, — ти си преследвал Поругателя почти четири години. Питал ли си се някога защо убива по този начин?

Макрин задъвка ъгълчето на устата си. Вдигна очи към гредите на тавана, после се обърна към прозореца.

— Аз съм войник, служил съм в легионите. Сражавал съм се в битки. Превземал съм градове. Твоят приятел — той посочи Муран — ще ти каже същото. Убивах, защото трябваше. Убивах, за да се защитя или да изпълня заповеди. Когато беше възможно, ако врагът се предадеше и свалеше оръжието си, с това всичко приключваше. Мога да се закълна в които богове поискаш, че никога през цялата си служба не съм убил жена или дете. Обаче и Муран ще се съгласи, че има мъже, които просто обичат да убиват! Те се присъединяват към легионите или излизат на арената в амфитеатъра само за да убиват други човешки същества. Служил съм с такива хора, дори съм ги повишавал. Те бяха смели мъже, бяха безмилостни, но живееха само за да убиват! Напомняха ми на животни, на някой гладен вълк или тигър на арената. Те нямаха избор, трябваше да убиват!

— А младите блудници в тесните улички на Рим?

— Срещал съм войници, които казваха, че не могат да изпитат удоволствие, докато не насилят една жена, а когато свършат, я презират и измъчват. Поругателя беше далеч по-опасен; той искаше да ги унижава и да ги убива.

Клавдия изпита вълнение. Макрин говореше провлечено, опитваше се да произнася думите бавно, но като наблюдаваше очите му, тя можеше да съзре в тях интереса, вълнението, което бе преживял, докато е преследвал Поругателя, как е искал да научи повече за този безмилостен убиец.

— А разрезът от утробата до гърлото? — попита тя.

— Чудех се… Дали пък не е бил касапин? В края на краищата касапите по същия начин разрязват трупа на животното. Виждал съм и войници да го правят с жени на врага. Дълбок прорез тук — той показа с ръцете си, — в меката част на корема, и нагоре. Никой не може да оживее след такъв разрез. Той обезобразява тялото и поругава мъртвеца.

— А дясното око?

Макрин взе гърнето с вино от масата и изсипа остатъка в устата си.

— Мога да говоря само от собствен опит…

— Тогава говори!

— Бил съм войник в продължение на десетилетия. Служих с мъже, които можеха да се почувстват оскърбени само от начина, по който някой ги погледнеше. Вземи дори нашия началник; той е доста добър човек, но боговете да са на помощ на онзи, когото не харесва. Например някой подчинен, който му говори по начин, който за него е неприемлив. Нашият началник веднага ще намисли как да му плати за това.

— А Поругателя?

— Подозирам, че не е харесвал начина, по който жените го гледат, техните съблазняващи погледи и срамежлив вид. Искал е да спре това, да го унищожи!

Клавдия с половин ухо се вслушваше в звуците, които долитаха отвън — цвилене на кон, мъжки вик, подрънкване на гърнета и тигани.

— С години си преследвал Поругателя, нали?

— Да.

— Използвал си своите хора — шпиони и доносници, а жриците на любовта с готовност са ти предоставяли подробности, които според тях са можели да ти бъдат от полза при преследването?

— Разбира се.

— И все пак не го залови?

— Не.

— Трябва да си кроял планове, да си замислял и подготвял засади и клопки?

Макрин кимна:

— Разбира се!

— И никога дори не си и зървал този убиец?

— Вече ти казах!

— Значи си започнал да подозираш, че Поругателя трябва да е или някой много могъщ човек, или някой, който работи с теб, член на нощната стража?

Макрин примигна и погледна встрани, но Клавдия видя погледа, бързото трепване в очите му. Макрин определено знаеше повече, отколкото признаваше.

— С кого си обсъждал преследването на Поругателя? — твърдо попита Клавдия.

Макрин дълбоко пое дъх:

— Връщах се нощем у дома и го обсъждах с жена ми. Въпреки че беше болна, тя много се интересуваше от работата ми и беше ужасена от онова, което чуваше. Такива бяхме… — засмя се той. — Щастлива двойка! Каквото и да станеше, винаги й казвах. Тя ми даваше добри съвети.

— С кой друг си говорил? — Клавдия не позволи разговорът да бъде отклонен в друга посока.

— Ами, със сегашния началник… — Макрин остави бокала си на масата. — Тогава той беше декурион, мой помощник. Имах нужда да се съветвам с него, той трябваше да знае какво става.

— И… — Клавдия посочи ръкописите. — Някои доклади липсват, нали?

— Да, липсват — бързо отговори Макрин. — Трябваше да докладвам на Атий Енобарб. — Той разпери ръце. — Разбираш ли, Атий беше преторианец! Той беше ухото на префекта на преторианците, както и на императора. Често идваше в казармите и, както се изразяваше, обсъждаше работата ми. Настояваше да чете докладите и да разбере как напредвам.

— Така ли правеше?

— Беше покровителстван от императора, Клавдия, можеше да прави каквото си поиска. Беше мой началник. Нещо повече, често посещаваше „Щерките на Изида“. Лесно можеше да каже, че има специален интерес към тях.

— Такъв, че да ги изтезава?

— Никоя не се оплака. Атий плащаше за удоволствието си. Може и да е тормозил момичетата, но също така ги и възнаграждаваше. — Той слабо се усмихна: — Не забравяй, някои дами на нощта са привикнали на такива неща, няколко юмрука и няколко синини не могат да ги изплашат! Получават златна монета, навярно и някой подарък, както и благоразположението на човек като Атий.

— А! — Клавдия стана и се протегна. Тя пристегна кожения колан около кръста си. — Мога да разбера защо Атий е станал основният ти заподозрян. А по време на пътуването до Византион успя ли да го проучиш по-добре?

— Разбира се, но не открих нищо особено. Той беше враждебен, потънал в себе си, оплакваше „доброто старо време“, както се изразяваха и той, и останалите. Не ги харесвах и те не ме харесваха. Понякога се хранехме заедно, но най-често ги оставях сами. Пътувахме по суша, нощувахме в странноприемници, кръчми и ханове. Веднъж спахме под открито небе. Използвах императорските писма, за да получаваме храна, коне и каквото друго ни трябваше. Всичко много напомняше на военен поход. Изпълнявах заповедите, които ми бяха дадени.

— Какви бяха тези заповеди, трибуне?

— Ако искаш отговор, най-добре ще е да попиташ Августата.

— Ще я попитам, но не можеш ли да ми отговориш и ти? Като техен пазач, техен конвоиращ ли беше там? Бяха ли ти дадени разпореждания какво да правиш, ако някой се опита да избяга?

— Те не бяха затворници…

— Според мен определено са били. Виждам колко си притеснен от изчезването на Гавин и Филип.

Макрин дълбоко пое дъх, сякаш се канеше да заговори. После затвори уста и разтърка лицето си с ръце.

— Бяха ми дадени ясни разпореждания — прошепна накрая той. — Трябваше да ги охранявам и да ги следя.

— А ако някой се опиташе да избяга? — попита Муран.

— Защо да бяга? Къде би могъл да отиде?

— Отговори на въпроса ми! — настоя Муран. — Ами ако някой се опиташе да избяга?

— Трябваше да го арестувам и веднага да го пратя обратно в Рим.

— Същите тези правила прилагат ли се и днес? — обади се Клавдия. — Отнасят ли се до казармите?

— Да, може да се каже… Аз разбирам заповедите, които са ми дадени — продължи Макрин. — В края на краищата, те бяха преторианци, подкрепяли Максенций, защо Константин да им се доверява?

— Но той им се довери — отговори Клавдия. — Изпрати ги на специална експедиция във Византион. Защо?

Макрин само сви рамене и прояви по-голям интерес към празното гърне за вино.

Клавдия разбра, че им е казал всичко, което можеше да каже за момента, нямаше смисъл да продължават. Тя му благодари, потупа го леко по гърба, а после изстреля въпросите, които пазеше скрити като стрели в колчан.

— Макрине?

Той я погледна уморено.

— Жертвите на Поругателя бяха „щерки на Изида“, от гилдията на проститутките, нали?

— Точно така — потвърди той. — Живеят на два или три етажа в една жилищна сграда на ъгъла на улица „Янус“.

— И в продължение на четири години те са изгубили може би двайсет и четири жени! — заяви Клавдия.

— Бих казал, между двайсет и четири и трийсет. Не съм съвсем сигурен — отговори Макрин. — Но преди да продължиш да разпитваш, Клавдия, не забравяй, че за много бедни момичета има само един начин за препитание. Гилдията на Изида е популярна. Господарката на дома се грижи за момичетата си или поне се опитва да се грижи. Тя ги защитава, наела е лекар за неразположенията им, тъй че винаги има млади жени, които силно желаят да бъдат повикани за такава служба.

— Дори и когато същите тези момичета биват варварски убивани?

— Ти би трябвало да знаеш най-добре! Колко мъже искат да бъдат гладиатори? Въпреки че колцина оцеляват след първото си сражение? И колцина изкарват повече от година? Това е Рим — в гласа на Макрин прозвуча горчивина, — животът е евтин. Хората ценят едно магаре повече, отколкото младо момиче или млад мъж.

— И следващият ми въпрос…

— Мислех, че си тръгвате.

— Всички тези жертви — с равен глас заговори Клавдия — са били предимно от „щерките на Изида“; други са били млади жени, попаднали на погрешното място в погрешното време. Можеш ли да кажеш дали техният нападател е имал сношение с тях?

— В много случаи беше викан лекар и върху бедрата и между краката им е била откривана засъхнала сперма.

— Значи, тези момичета — продължи Клавдия, свела лицето си към трибуна, — трябва да са се съгласили да приемат клиент, макар да са знаели, че по тесните улички броди убиец?

— Златна или сребърна монета лесно може да прогони всякакво чувство за опасност! — заяви Макрин.

— И все пак, искам да кажа — настоя Клавдия, — че техният нападател трябва да е бил някой, на когото те са вярвали; освен блясъка на златото или среброто, сигурно са мислели, че са в безопасност с този човек. Вероятно и ти си мислил по този въпрос. За проститутките не е необичайно да откажат на клиент, ако усетят опасност или имат чувството, че нещо ги заплашва.

— Мислил съм за това — съгласи се Макрин. — Вероятно е бил някой от нас, войник, или друг някой, когото са познавали… Жрец? Посетител на техния дом на ъгъла на улица „Янус“? Не знам, но да, бил е някой, на когото са имали доверие…

— А описанието на преторианския офицер, по-рано или по-късно се появи при разследването?

— Не знам! — отговори Макрин. — Вероятно е някой от онези слухове, които се носят по тесните улички като вятър; последния път, когато едно от момичетата е било видяно, било с такъв мъж.

— Но ти не си намерил убедително доказателство, нали? Не видях нищо в докладите…

— Така е, права си…

— Значи, може да е било слух?

— Възможно е.

— Един последен въпрос… — замълча Клавдия. — Убиецът винаги е вадел дясното око на жената; то при трупа ли е оставало или е било отнасяно?

— О, винаги беше отнасяно…

 

 

„Домът на Изида“ се намираше на ъгъла на улица „Янус“. Изглеждаше много поддържан, с чисти тухлени стени и скоро боядисана дървения. От всяка страна на голямата дъбова врата, обкована с медни гвоздеи, имаше живи изображения на Изида, която получава семето на Озирис в ръцете си. Над вратата блестеше Ваджет, Всевиждащото око, което пази от опасности и зли духове. Четирима плещести здравеняци, облечени в цветовете на гилдията — зелено, златно, пурпурно и синьо, и въоръжени със злокобно изглеждащи тояги, осигуряваха по-практична защита. Те веднага познаха Муран и почтително го въведоха вътре. Той и Клавдия се озоваха в свят на крещящ, показен разкош. Външният вестибюл беше украсен с фрески с хващащи окото отсенки на златно, охра, зелено и синьо, които изобразяваха добродетелите и силите на Изида. Вдясно на това помещение имаше малък олтар, изрязан във формата на египетски храм, над него се намираше статуя на безметежно усмихната Изида, съвсем гола, с протегнати за поздрав ръце. Около основата на статуята бяха разпръснати свежи цветя, треви, парченца плодове и вази, от които се виеше дим с остър аромат, както и редица различно оцветени алабастрови масленици, чиито танцуващи пламъци хвърляха трептяща светлина. Подът бе покрит с малки червени и бели плочки с рисунки. Едва когато се вгледа по-внимателно, Клавдия разбра, че те изобразяват различни екзотични образци на сексуални пози.

Черната решетъчна преграда в другия край на помещението леко се плъзна. Появиха се още трима набити пазачи, които съпровождаха млада жена. Тя беше облечена в бяла ленена роба, на краката си носеше обточени със сребро сандали, кръстът й бе здраво пристегнат с алена лента, от двете страни на гримираното й лице се спускаше старомоден воал с червени ресни. Поради достолепните си движения тя заприлича на Клавдия на жрица. Жената се поклони дълбоко, гривните и цветните верижки около китките й рязко издрънчаха, пръстените на ръцете й отразяваха светлината.

— Клавдия, Муране! — Гласът й прозвуча почти като шепот. — Името ми е Силвана. Приветствам ви! Господарката ви очаква!