Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (10)

Глава седма

Тираните грабеха безсрамно и продаваха имуществото на набожните люде.

Клавдия подостри една тръстикова писалка, потопи я в мастилото и внимателно започна да пише:

Primo^[1]: Поругателя, ужасният убиец, който в продължение на години е всявал ужас сред проститутките в Целийския квартал. Тези жестоки убийства внезапно спрели, когато Константин влязъл в Рим. Сега, след две години, през този месец септември, Поругателя се е завърнал. При първата поредица убийствени нападения той е убил поне двайсет и четири млади жени, вероятно изнасилени, със сигурност разрязани от утробата до гърлото, а дясното им око е извадено. Повечето от жертвите му били от „щерките на Изида“, проститутки, които изоставяли сигурността на своите бордеи, за да търсят клиенти по улиците. Рим гъмжи от такива момичета, предлагащи тялото си. Те сигурно са били предпазливи, но са били изправени пред мрачен избор: да си намерят клиенти или да умрат от глад. Били са внимателни, но Поругателя се е оказал хитър. Мълвата твърди, че бил облечен като преториански гвардеец. Сега преторианците са разформировани, обаче Извинявай също видял нещо подобно. Императорски офицер? Дали Поругателя не е примамвал жертвите си, преоблечен така, или като богаташ с положение? Уличните момичета ще бъдат привлечени от такава личност като нощна пеперуда от светлината.

Трибунът Макрин, вероятно с помощта на господарката на „Домът на Изида“, е преследвал Поругателя, като използвал хората си, шпиони и доносници, но без особен успех. Носят се слухове, че Поругателя е научавал поверителни сведения за плановете на Макрин. Дали Поругателя не е бил член на групата на Макрин?

Клавдия спря да пише, затвори очи и помисли, преди да продължи. Задачата на Макрин е била извънредно трудна. Целийският квартал е лабиринт от улици, канавки и коларски пътища, в някои от които двама души едва се разминават. Бедняшки квартал с бедняшки къщи, с безброй врати, порти и прозорци, идеално място, където да се притаи убиец и да нанесе удара си. Все пак убийствата внезапно престанали преди две години, за да започнат отново сега. Дали е същият Поругател или той е бил убит в сражение, а днес някой му подражава?

Клавдия знаеше всичко, което трябваше да знае за „Школата на луната“, общество, което се перчеше с пурпурен бокал като негова емблема. Някой много наподобяващ Поругателя беше убил брат й Феликс и бе изнасилил нея. Рим беше пълен с хора, които получаваха удоволствие така, както го пожелаеха, отдадени на плътски наслади и насилие. Последните две жертви сред „щерките на Изида“ определено са изнасилени. Според Нарцис по тях имало толкова сперма, сякаш злодеянието не е било дело на човек, а на бик! Фауста е умряла бързо, но Марина се е борила за живота си, ноктите й били покрити със следи от кръв, под тях имало черни и бели косми. От какво са били те? Човешка коса, нишки от наметка или остатъци от дреха? А заподозрените? Атий е единият, но ако вземем най-последните убийства, той е бил извън Рим при първото и самият той е бил убит в следобеда преди второто. Нещо повече, и Клавдия грижливо отбеляза това, като подчерта думите си, ако Атий е бил извън Рим, когато е станало първото убийство, с него са били четиримата му спътници, както и Фронтин, и Макрин. Всички са били изпратени на онази тайнствена проучвателна експедиция във Византион.

Елена я накара да разследва загадката около смъртта на Атий и да открие тайните на ковчежето „Ихтус“, и все пак — Клавдия изду устни — Поругателя е част от всичко това. Клавдия беше решена да направи всичко по силите си, за да залови човека, извършил тези ужасни убийства. Клетата Друзила, лежаща в подземието на кръчмата като парче месо на тезгяха на касапин! Защо беше оставила сигурността в дома на Атий и се бе забързала към „Магариците“? Дали е просто съвпадение, че е срещнала Поругателя, или има нещо друго? Клавдия въздъхна, начерта линия и продължи нататък.

Secundo^[2]: Атий Енобарб. Ветеран, центурион, твърд човек — навярно не е бил Поругателя, но определено е бил мъж, който обича да унижава и измъчва жени. Бил е галеник на Максенций, който преследвал християните в катакомбите, унищожавал светилищата им, като при това извличал и полза за себе си. Константин и Елена опростили него и другите търсачи, защото така можели да научат къде е гробът на галилееца Петър, както и да ги използват за онази тайнствена експедиция до Византион. Тук имаше редица главоблъсканици. Първо, как може Атий да умре, намушкан в заключена отвътре стая? Как е избягал убиецът му с ковчежето „Ихтус“? Що се отнася до тайния гроб, Константин и Елена имаха право: Атий е знаел тайната или поне къде може да се намира гробът. Тогава защо не е използвал тези сведения преди? Кой е по-големият демон, от който толкова се е страхувал? Кой е старият приятел на Цезаря, който всъщност знае къде е гробът? Защо сега е писал на презвитер Силвестър?

Tertio^[3]: Друзила. Наложница на Атий, получила по-рано през деня писмо, побързала през нощта да стигне в „Магариците“, само за да има злощастието да попадне на Поругателя. Но толкова просто ли е било всичко? Коя е Друзила? Да не би да е по-големият демон? Какво е знаела за Атий?

Клавдия прехапа устни. Каквито и тайни да е пазела мъртвата, отнесла ги е в гроба.

Quatro^[4]: Трибунът Макрин. Почтен човек, високопоставен офицер, оттеглил се от поста и станал командир на нощната стража в Целийския квартал, честен служител, положил всички усилия да свали маската на Поругателя, но не успял. Оттеглил се от поста си веднага, щом Константин дошъл на власт, но бил поканен да конвоира Атий и другите търсачи. Може би защото Елена е знаела за подозренията на Макрин, че Атий е Поругателя? Била доста резервирана, когато споменавали името му. Накрая, защо Макрин, който така енергично е действал за залавянето на Поругателя, сега е станал толкова равнодушен и ясно показва, че съвсем малко се интересува от последните убийства?

Quinto^[5]: Търсачите. Група бивши войници, привърженици на Максенций, покровителствани от августейшите само затова, че навярно знаят нещо за гроба на галилееца. Също били изпратени във Византион. Защо? А сега, според Макрин, двама от тях са изчезнали.

Клавдия поклати глава.

Sexto^[6]: Харон, господарят на подземния свят. Очевидно знае мястото на гроба, който императрицата търси, и й е предложил сделка. Как го е научил? От Валентиниан? Дали бившият дякон на римската църква е станал член на бандата на Харон, или може би той самият е Харон? И защо предложението е направено сега? Харон ли изпрати онова проклятие като предупреждение към Клавдия?

Тя се разрови в паметта си, за да извади оттам каквото знаеше за този повелител на римския подземен свят, зловеща фигура с повече шпиони и доносници от императорския дворец. Да, той би могъл да изпрати проклятието като предупреждение към Клавдия да не си пъха носа там, където не й е работа.

Клавдия чу отдолу смехове. Стана, протегна се, отиде до прозорците, отвори капаците и погледна към градината. В нощта светеше само един-единствен фенер.

— Тъй или иначе, не бива да ги забравям! — прошепна тя. — Чичо Полибий и неговите планове! Лабиен предложил да напише пиеса!…

Клавдия харесваше бръснаря, но той беше човек, който изпитваше някаква дяволита наслада да вкарва Полибий в един или друг безумен план, като никога не забравяше и собствената си изгода.

Клавдия затвори капаците, протегна се отново и пак се обърна към писалището. Щеше да остане тук до сутринта. Трябваше да помисли, да намери някакви отговори на тези въпроси. Освен това имаше нужда някой да й помогне. Ще изпрати да доведат издирвача Салуст и ще разпита другите двама търсачи, Север и Нарс. Те би трябвало да знаят нещо! Въпреки че искаше да съсредоточи вниманието си върху смъртта на Атий, образът на потъналото в кръв и обезобразено тяло на Друзила не излизаше от мислите й. Легна, вторачи се в мрака и в нея нахлуха образите на онези, които обичаше, особено на малкия Феликс. Как, мислеше си тя, мога да примамя Поругателя?

 

 

Валентиниан, някогашен дякон в римската църква, си тананикаше под нос мелодията на древен химн, докато разглеждаше обезобразените, жалки останки на декуриона Филип. По-голямата част от плътта представляваше овъглени черни буци, а лявата страна на лицето бе останала незасегната от подпаленото масло, което правеше гледката доста зловеща. Малко по-нататък Гавин изглеждаше действително поруган, цялото му лице и краката му бяха подпухнали и покрити с петна. Като продължаваше да си припява, Валентиниан се приведе внимателно и премести затворения фенер, чийто стени от полиран рог блещукаха в адската тъмнина на тесния тунел.

— Много погрешно! — размаха пръст Валентиниан като ядосан учител. — Наистина много погрешно!

Той погледна стъклените мъртви очи на Гавин, зяпналата уста, обраслата брадичка, покрита с петна от ивицата засъхнала слюнка, протекла от подпухналите устни. Потупа тежката плоча, която вече затваряше тунела като защита срещу пепелянки. Той така или иначе се беше подготвил за всичко, носеше дебел кожен панталон и високи походни ботуши.

Валентиниан въздъхна, изправи се, извади навито въже от торбата, която носеше, завлече двамата мъртви мъже извън тунела и ги остави на земята. Хвърли трупа на Гавин върху почернелите останки на Филип. След като бяха разположени както трябва, той извади меча си и изкусно, като месар, отсече главата на Гавин. Изтръска я, зави я в наметката на мъртвеца и я пъхна в торбата, после се върна до тунела и разчисти всички следи от смъртта, които биха могли да привлекат вниманието на други посетители. Сетне се приведе в малкото преддверие, задъвка от зърната на чепка грозде, отпивайки обилно от меха, който носеше. Щом Гавин и Филип бяха открили това място, дали и други знаеха за него? Клекна, плюейки семена и люспи от гроздето и се огледа. Гавин и Филип бяха умрели. Трупът на Атий, това вместилище на злоба и коварство, бе погълнат от пламъците рано тази сутрин. Друзила също я нямаше. Но малката кучка Клавдия можеше да бъде опасна! Валентиниан всмукна въздух през зъби. Трябва да направи нещо с нея!

 

 

Бившият дякон се засмя в себе си. Би трябвало да стане голям актьор. Вместо това, майка му с онова нейно остро, изпито лице го бе принудила да приеме християнската религия и през цялото време му говореше за любящия Господ. Малко, много малко бе видял Валентиниан от тази любов през живота си! Толкова много хора, толкова много зло! Животът чезнеше като фитил на маслена лампа. Добре, добре! Той привърши с гроздето. Вратата към едно ново бъдеще се бе отворила пред него. От какво да се страхува?! От нощните стражи ли? Той се изсмя наум. От августейшите? От презвитер Силвестър? Глупаци, които се препъват в тъмното. От хората на Атий? Определено щеше да се погрижи за тях. От господаря Харон? Може би, но в момента имаше голяма нужда от Харон и неговите безбройни главорези. Валентиниан бе прекарал години в катакомбите и познаваше подземния свят на Рим. Ако Харон се опиташе да го измами, наказанието щеше да е сурово. А Поругателя? Валентиниан се почеса по брадичката. Кой би могъл да бъде този човек? Върна се към Клавдия. Тя беше друго нещо. „Магариците“ трябваше да се наблюдават много отблизо и за това му е нужен Харон.

Валентиниан загаси фенера, взе торбата си и забърза надолу по тунел, който водеше към малкото преддверие и стъпалата на старата гробница. Когато се показа навън, на свежия въздух, той внимателно се огледа, но не долови никаква опасност. Върна на мястото капака на гробницата, бръкна в торбата, извади маска и здраво я завърза на лицето си. Огледа през процепите тази призрачна обител на смъртта, после присви очи към слънцето. Скоро щеше да стане пладне. Извади късия си меч от ножницата и, стиснал торбата в другата си ръка, започна да се провира край рушащите се паметници, през бодливия оплетен храсталак и острата висока трева. Отнякъде долетя зловещ крясък на птица. Преряза го острият и настоятелен вик на сойка. Валентиниан се засмя. Този вик му напомни далечните години, когато вярваше в Господа Христа и водеше паството си през самотните, обрасли с шубраци гробища и катакомби край Рим. Точно в такъв един ден го бяха заловили и го завлякоха в мръсна килия на Тулиевия затвор. Последваха изпълнени с ужас дни и нощи, когато се молеше и умоляваше за утеха и спасение. Но никой не отговори на молитвите му. Един ден Валентиниан се взря в чернотата и тогава разбра, че там няма нищо.

Шум от яростно боричкане сред храсталаците го накара да спре и да приклекне. От гъсталака излезе куче, стиснало в окървавените си челюсти заек. Валентиниан тръгна към стария зелен дъб, където трябваше да се срещне с Цереб, помощника на Харон. Стигна до мястото и седна навътре в сянката, облегнал гръб на дънера. Беше предупредил Цереб по кой път да дойде. Погледна вляво и вдясно. Познаваше това място по-добре от всеки друг; пътеките, празните гробници и паметници, където би могъл да се скрие. Всички онези изоставени гробове, които можеха да го отведат под земята, както и местата, където тайно бе оставил мехове с масло и сухи подпалки, за да може да предизвика пожар и да прикрие бягството си. Високата остра трева срещу него внезапно се раздвои и се показа Цереб. Очите на грозното му лице внимателно наблюдаваха всичко наоколо, той душеше въздуха като ловджийско куче.

— Привет, приятелю! — пропя Валентиниан. — Сам ли дойде?

Цереб вдигна лявата си ръка с разперени пет пръста.

— Да останат там, където са! — предупреди Валентиниан. — Ти обаче можеш да се приближиш.

Цереб се приближи.

— Някакви новини от Рим? — попита Валентиниан. — Императорската кучка отговори ли на писмото на господаря ти?

— Не! — отвърна кратко Цереб.

Скрит зад маската, Валентиниан стисна зъби, но прикри разочарованието си.

— Тогава навярно е време за второ писмо!…

Той бръкна в торбата, извади медна халка за свитъци и я подхвърли. Халката падна близо до Цереб и се търкулна към него. Цереб я вдигна.

— Господарят ми каза, че агентите са се хванали на работа и че онази малка мръсница Клавдия души наоколо.

— Значи, души и…

— Господарят ми я предупреди! Освен това каза, че двама търсачи на мъртъвци, работещи в Палатинския дворец, са изчезнали.

— Така изглежда…

— Господарят ми има шпиони в императорската канцелария. Другите двама търсачи са били поканени в „Магариците“. Тази Клавдия иска да ги разпита там.

— Да, явно е така… — Валентиниан беше благодарен, че маската скрива лицето му. Всъщност нямаше представа от онова, което Цереб току-що му каза. — Ако това стане — сухо заяви той, — може да бъде опасно. Господарят ти може би ще се погрижи за проблемите, при това на едно място и едновременно.

— Искаш да кажеш — посещение в „Магариците“?

— Разбира се, тази вечер! Има плячка за прибиране, има опасности, на които човек трябва да се противопостави, има рискове, които трябва да бъдат премахнати. Освен това твоят господар ще отправи към кучката на Августата ясно предупреждение, както правя аз.

Валентиниан посочи халката за свитъци, която Цереб бе скрил в пазвата си.

— Казваш, господарят ми да посети „Магариците“, така ли? — повтори Цереб.

— Защо не? Там не патрулират императорски войски, а само двама пияни нощни стражи.

— Ти ще бъдеш ли там?

— Не, разбира се! — озъби се Валентиниан.

— Господарят ми ще трябва да помисли.

— Кажи му да мисли по-бързичко. Вярно е, има рискове — сви рамене Валентиниан, — както и във всяко търговско начинание, но има и много за вземане. Ако приеме съвета ми, твоят господар ще покаже силата си в Рим.

— Това е работа на господаря ми. Той се пита дали Атий е отнесъл тайната за гроба на галилееца със себе си в Хадес! Наистина, дали той пръв беше разкрил тайната?

— О, не! Атий притежаваше тайната, сега я притежавам аз!

— Другите знаят ли?

Валентиниан се изсмя:

— Знаеха и двама от тях платиха цената. Покажи това на господаря си, но първо, ако Харон реши да посети „Магариците“, нека знам по кое време.

— Как?

— Нека остави бележка между многото обяви в портика на Венера в Целийския квартал, обява за продажба на магарица и кога точно може да стане това. Кажи му да го направи бързо. Времето е много важно!

Цереб кимна:

— Имаш ли да ми покажеш нещо?

Валентиниан разтвори торбата и като разгъна окървавената наметка, търкулна отсечената глава на Гавин към Цереб.

— Погледни я добре!

Цереб скочи напред, сграбчи страховития подарък и го опря на един камък.

— Петилий Гавин! — обясни Валентиниан. — Бивш декурион в Двайсети „Виктрикс“, търсач на мъртви на покойния, но неоплакван император Максенций. Нахапан до смърт от усойници.

— А другият търсач, Юлий Филип, къде е той?

— Изгоря, превърна се в пепел…

— Ти ли ги уби?

— Не, гробът ги уби! Кажи на господаря си!

— А освобожденецът Фронтин?

Валентиниан тихичко се изкиска.

— Женственият ревльо Фронтин ли? Днес той е наблюдавал как точно след зазоряване тялото на господаря му е било изгорено. Безгръбначен човек, изпълнен с боязън. Дори отмени пиршеството след погребението поради нещастие в семейството.

— Какво?

— О, не си ли чул? — Сега Валентиниан вече видимо се забавляваше. — За Друзила, наложницата на Атий? Ако е знаела нещо, отнесла го е със себе си в Хадес. Била е убита миналата нощ от Поругателя край „Магариците“. Кажи на господаря си.

Цереб се загледа в отсечената глава, чието лице беше придобило ужасяващ синкавобял цвят. Когато пак вдигна очи, гротескната маскирана фигура, свила се в сянката на зеления дъб, беше изчезнала.

 

 

Гемел Север, бивш декурион в Двайсети „Виктрикс“, също би искал да можеше да си иде. Беше се сгърбил в помещението пред императорската канцелария в сърцето на Палатина и горчиво съжаляваше за участието си във всичко това. Погледна към стената отсреща: нарисуваните там танцуващи менади^[7] сякаш му се надсмиваха, ликувайки невъздържано край преса, от която се лееше вино. Художникът бе изобразил танцьорките в различни пози, с увенчани с гирлянди глави, с крака и ръце, опръскани с пурпурния сок на гроздето, сред което танцуваха. В центъра на картината седеше на трон богът на виното Дионис, загърнат в пурпурни кожи, с флейта в едната ръка и с обсипан със скъпоценни камъни бокал в другата. На Север неистово му се искаше да избяга от всичко това, дори и да трябваше да изпие няколко големи кани с фалернско вино една след друга. Искаше да бъде далеч от Рим. О, да можеше да не се занимава с плановете на Византион, да е свободен от миналото с неговите преследващи го тайни, от днешните опасности и бъдещите заплахи!

Север прокле деня, в който доброволно се бе съгласил да стане един от поддръжниците на Максенций. Бе се забъркал в търсенето на гроба на галилееца. Виновни бяха Нарс и Атий. Той беше чужденец, станал късно декурион в легиона и скоро се доказа като въодушевен преследвач и унищожител на всичко християнско. Сега Гавин и Филип бяха изчезнали, а онзи дърт шпионин Макрин беше бесен.

Север знаеше къде са отишли — да гонят вятъра, да търсят гроба на галилееца. Не бяха ли научили урока си? Атий беше убит, преследването на тази светиня носеше само злощастия. Нарс сега беше отишъл да търси колегите си или поне така обясни, когато излезе от двореца рано сутринта. Макрин им бе казал в началото, че може да напускат двореца само един по един. Дали Макрин бе тръгнал след Нарс? Север не беше виждал трибуна от заранта. Яростно се взря в тайните планове, разгънати на масата. Не е чудно, че той и останалите бяха опростени от Константин! За това трябваше да платят висока цена!

Чу стъпки навън, в коридора. Плувнал в пот, с мръсна туника, в стаята влезе Нарс и се упъти направо към лавариума да измие ръцете и лицето си.

— Нищо! — заяви той, обърна се и се избърса с кърпа. — Ходих чак до Ватиканския хълм, ни вест, ни кост от тях!

— Може ли да са избягали?

— Избягали?! — рязко повтори Нарс. — Къде?! С какво?!

— На изток! При Лициний!

Нарс приближи и се наведе над другаря си:

— Размърдай си мозъка, Севере! — изсъска той. — Отишли са да търсят онзи гроб, знаеш го и аз го знам! Мисля, че са мъртви, както може скоро да бъдем и ние. Вече нямам нищо общо с този гроб! Сега Атий е само урна с пепел, Гавин и Филип вероятно също… О, между другото, чу ли мълвата?

Север поклати отрицателно глава.

— Друзила, наложницата на Атий, е мъртва! Убита е миналата нощ от Поругателя. Целият град говори за това…

— Кой би могъл да е убиецът? — несигурно продума Север. — Фронтин ли?

— Фронтин?! Атий ни каза всичко за него. Страхлив писарушка…

— А Макрин?

Нарс направи гримаса, обърна му гръб и отиде до лавариума.

„Или ти, каза си Север, чужденецът сред нас?“ Канеше се да стане, когато вратата се отвори и влезе Макрин.

— Къде беше? — попита Нарс.

— Не е твоя работа, но всъщност търсех теб и другите! — остро отвърна Макрин. — Между другото, нося съобщение от Августата.

Север простена под унищожителния поглед на Макрин.

— Онази жена, Клавдия, иска да ви разпита, но не тук. Ние — криво се усмихна Макрин — ще бъдем нейни специални гости тази вечер в кръчмата „Магариците“ в Целийския квартал.

— Защо?

— Не знам! — сряза го Макрин. — Искането пристигна в императорската канцелария. Августата даде съгласие. Писарите издадоха пропуските. — Той тупна Север по рамото. — Това е покана, която не можеш да откажеш…

 

 

Тази сутрин Клавдия спа до късно. Бе прекарала тревожна нощ и точно преди зори изпрати Океан в града с писмо до Августата и издирвача Салуст. Сега отдъхваше в градината на кръчмата, а край нея седеше Нарцис. Той набързо обясни, че останките на Друзила са отнесени в неговата стая за балсамиране и че няма какво ново да каже за убийството й.

— Защо според теб Поругателя вади дясното око на жертвите си? — попита Клавдия.

— Ако ме беше попитала вчера — отговори Нарцис, — нямаше да мога да ти кажа, но докато работех над трупа на клетата жена, си спомних нещо от времето ми в Антиохия. Този град е построен така, че от трите му страни има гъсто залесени стръмни хълмове. По мое време там намираха удушени жени под дърветата, с разпорени кореми, двете им очи извадени — нещо, което много напомня убийствата на Поругателя. Бях забравил за това до снощи… — Той се усмихна на Клавдия. — Опитвам се да не си спомням нищо от миналия си живот, защото дори само мисълта за жена ми ме вбесява. Тъй или иначе, убиецът, когато го хванаха, призна колко мразел жените. Твърдеше, че очите им му се надсмивали, също както и телата им, ето защо ги убивал по този начин. Жесток изверг! Управителят го разпъна край моста над Оронт; минаха няколко дни, докато умря, и дори тогава трябваше да пробият пищялите му^[8].

— Как го заловиха?

— О, да! — изкриви лице Нарцис. — Как го заловиха ли? — Той се ухили: — Много просто — със свирка! От онзи вид, който центурионите използват в сражение. Свирки и затворнички.

— Не те разбрах?

— Губернаторът посещава градския затвор. Предлага да помилва осем осъдени жени. Те трябва да се облекат като блудници и да обикалят улиците край портата на Алепо, квартала, от който са жертвите. Както в Рим, блудниците обикалят край градските порти, за да търсят клиенти и удобно местенце за срещите си. В Антиохия ставаше по-лесно: там наблизо имаше красива хълмиста местност с гъста растителност…

— После? — продължи да разпитва Клавдия.

— Затворничките биват облечени и гримирани, после им дават свирките. В същото време управителят изпраща кохорта планинари, илири, по гористите скатове. Осъдените жени са готови на всичко, за да бъдат помилвани. Въпреки грима и одеянията, те са опитни и решителни, за разлика от горките избити момичета. Заловили нападателя почти веднага. Избраната жертва се борела като тигрица и надувала свирката си; нападателят побягнал, но илирите го заловили.

Клавдия отправи поглед към градината. Тръпка на възбуда накара стомахът й да се свие. Разбира се, има два начина за преследване: да търсиш или да заложиш капан. Защо Муран да не опита втория? И защо да не го направят сега?

Муран се появи, дъвчейки къс пилешко, и й съобщи, че от Палатина е пристигнало съобщение: търсачите на мъртви заедно с Макрин ще бъдат тук точно преди залез-слънце. Измърмори неясно, че щял да отскочи до бръснаря Торкват и се върна в кръчмата. Клавдия стана, прекоси моравата и седна на любимото място на чичо си, загледана в клоните. Хрумна й една мисъл: трябва да се срещне с презвитер Силвестър и да поиска аудиенция от Елена. Поругателя може да бъде подмамен.

Чу, че някой я вика по име и се обърна. С протегнати ръце, със сиво лице, сиви коси и сиви дрехи, по поляната приближаваше издирвачът Салуст. Клавдия стана да го поздрави, целуна го по двете страни и го покани да седне. Отзад се появи Извинявай с поднос с чаша от най-хубавото вино на Полибий, хляб, сирене и нарязана ябълка. Клавдия изчака Салуст да хапне, после му разказа какво е станало и от какви сведения има нужда. Салуст само кимаше, като примигваше срещу слънцето или опипваше ъгълчетата на устата си. Клавдия имаше пълно доверие в него. Въпреки невзрачния си вид той беше най-добрият издирвач в Рим. Имаше безброй помощници — синове, братовчеди, чичовци, племенници и племеннички, разпрострени като огромна паяжина из целия град. Ако изобщо съществуваха някакви сведения, Салуст и хората му щяха да ги намерят. Клавдия му вярваше безусловно. През последната гражданска война Салуст бе застанал на погрешната страна и единствено благодарение на намесата на Клавдия избегна императорския гняв. Въпреки това изгуби много от имуществото си и изгаряше от нетърпение да възмезди загубите си.

След като Клавдия свърши, Салуст се изправи. Той заяви, че ще направи всичко, което е по силите му, но каза, че нищо не може да обещае със сигурност. Клавдия му благодари, изпрати го с поглед, после отвори кожената си торбичка с принадлежностите за писане, която бе оставила на градинската пейка. Имаше да направи толкова много, а все още нямаше отговори на въпросите, които си бе изброила предишната вечер. Муран я повика и тя се сети, че той смяташе да ходи при бръснаря Торкват. Това беше друг проблем! Върна се в кръчмата. Полибий и неговият съзаклятник, Лабиен, седяха в една сенчеста ниша, приближили главите си една до друга като заговорници, каквито и бяха. Без да каже нищо, Клавдия придърпа стол и седна до тях.

— Чичо — започна тя, — колко пъти съм те предупреждавала да избягваш обзалагания и безумни начинания! Чух всичко за предложението на Торкват. Ти не можеш да го приемеш! Не и не! — Тя вдигна ръка: — Слушай! Аз ще дам загадка на Торкват, ако той успее да я реши, тогава пиесата тръгва. Ако ли не, ще даде гощавка тук, в „Магариците“!

Полибий се опита да възрази, но Лабиен, който очевидно вече съжаляваше, че на пияна глава са се забъркали в такива глупости, взе страната на Клавдия и Полибий с неохота се съгласи.

— Добре! — възкликна Клавдия. — Сега е време за Торкват.

— Какво ще му кажеш? — поинтересува се Полибий.

Клавдия се наведе и целуна чичо си по челото.

— Миличък чичо, да ти кажа би било все едно че съм го разгласила из целия квартал или съм забола обява на вратата на кръчмата. Ти само стой и чакай!

— Измисли ли историята? — попита Лабиен.

— Измислих загадката! — отвърна Клавдия.

Тя отиде в кухнята, където Муран, прегърнал Калигула, гледаше как Целад приготвя вечерята. И мъжът, и котаракът бяха като омагьосани от апетитните аромати, които се носеха от тиганите. Целад приготвяше горещ сос за печеното свинско, а в същото време приготвяше и друг сос за вареното пиле. От време на време Муран разсеяно хапваше от парчето пушено месо, което Целад бе поставил в току-що изпечена кифличка от пшенично брашно или разбиращо кимаше, докато Целад обясняваше на него и на котарака как се приготвя сос. Клавдия взе Калигула от ръцете на Муран, после изведе приятеля си от кръчмата и го помъкна по улицата към голямата сикомора, където работеше Торкват. Беше пладне и работата вървеше вяло преди обичайната суматоха, настъпваща, когато хората привършваха дневната си работа и търсеха услугите на Торкват, след което се отправяха към винарните или баните. Торкват величествено ги подканяше в „светилището“, както наричаше той своето местенце, със столове и маси, отрупани с бръсначи, ножици, ролки за навиване на коса и бурканчета с канела, дарчин и други аромати. До тях се мъдреха купчинки бели кърпи, сребърни гърненца и съдове с вода, които Торкват можеше да нагрее на преносимата печка.

Те си размениха поздрави и благопожелания. Муран беше настанен на стол с кърпа на врата, пристегната отзад на туниката. Клавдия се загледа в огледалата, провесени встрани на паравана. Тя подуши бурканчето с паяжина, накисната в масло и оцет, което както я убеждаваше Торкват, според твърденията на Плиний^[9], било най-добрия лек ако, да пазят боговете, порежеш лицето на клиента си. С ножица в ръка Торкват започна да подрязва ниско подстриганата коса на Муран и в същото време го убеждаваше, че никога нямало да оплешивее, а отвращението на Муран към брадата било „последен вик на модата“.

— О, да — заяви Торкват, — по-добре е да си бръснат с бръснач и гореща вода, вместо да използваш помади от бръшлянов клей, магарешка мас, съсирена козя кръв, кръв от прилеп или счукана на прах пепелянка, за да премахнеш космите.

Докато той бъбреше, Клавдия четеше епиграмите на Марциал, изписани на различни пергаменти и закачени по паравана за забава на клиентите. Тя се засмя на една: „Докато бавният бръснар обикаля по лицето ти и ти стърже страните, пониква втора брада.“

— Аз също я харесвам! — Торкват престана да подстригва Муран и се усмихна на Клавдия. — Но ти защо си тук? Да гледаш как подстригват любимия ти или може би и ти ще се възползваш от услугите ми?

Клавдия му се изплези и продължи да чете епиграмите.

— Знаеш защо съм тук, Торквате! Заради баса ти с Лабиен и чичо Полибий. Искал си да ти напишат пиеса с някаква загадка или мистерия, която публиката да не може да разгадае. Сам знаеш, че това е невъзможно! Каквото и да измътят, то трябва да се даде на артистите, а те със сигурност ще се раздрънкат…

Торкват се ухили:

— И аз го помислих! — съгласи се той. — Възнамерявах да се видя с Полибий…

— Сега ние с теб ще направим друг облог — Клавдия пристъпи напред, — и той е следният: аз ще ти задам загадка, която ще трябва да разгадаеш. Ако успееш, чичо Полибий ще те покани на пиршество в „Магариците“. Но ако не можеш да отгатнеш в продължение на четири дни, ти ще бъдеш наш домакин в кръчмата!

Торкват избърза пръстите си в една кърпа и протегна ръка, Клавдия я пое и я стисна.

— Договорено! — обяви той. — А сега загадката!

— О, съвсем е простичка. Един мъж се заключва в стая, която няма скрити входове или проходи. Неговият слуга и държанката му се опитват да го събудят. Наложницата очевидно е убедена, че ключът е завъртян в ключалката отвътре, слугата твърди същото. Нямат друг избор, освен да разбият вратата. Когато влизат вътре, намират господаря си проснат на леглото с кама, забита в гърба.

— Говориш за Атий Енобарб, нали? Чух тази история…

— Да, говоря за Атий Енобарб. Ако можеш да отгатнеш как убиецът се е промъкнал в онази стая, убил е жертвата си и си е тръгнал, като е заключил вратата отвътре, заслужаваш толкова чаши вино, колкото можеш да изпиеш!…

— Я почакай! — Докато бръснарят миеше с вода лицето на Муран, бившият гладиатор й смигна, а тя му отговори с гримаса. — Искам да бъде съвсем ясно! — продължи Торкват и започна да точи бръснача на бруса: — Никакви номера! Стаята няма други входове, вратата със сигурност е заключена и ключът е сложен в ключалката отвътре. Първи въпрос: не може ли да има и друг ключ?

— Има само един! Слугата и наложницата твърдят, че бил вътре, когато са разбили вратата…

Торкват прокара леко бръснача по едната буза на Муран.

— Втори въпрос: убиецът имал ли е някакво средство, с което би могъл да завърти ключа отвън?

— Невъзможно! — заяви Клавдия. — Ключалката беше масивна и дълбока, ключът бе вътре в нея. Към стаята няма друг вход, освен вратата, а тя бе защитена с тежката ключалка; ключът беше намерен вътре; няма втори ключ…

Торкват обля лицето на Муран с още топла вода.

— Възможно е — каза той, обръщайки гръб на Клавдия, за да се съсредоточи върху Муран, — убиецът да е нанесъл удара си, да е забил камата в гърба на жертвата и да е избягал от стаята. Жертвата не е умряла веднага, а се довлякла до вратата, завъртяла ключа, върнала се и паднала на леглото си…

— Възможно е — съгласи се Клавдия, — но ако случаят е такъв, защо Атий не е отишъл до вратата, за да повика за помощ? Имаше съвсем малко кръв, открити бяха само няколко капки между вратата и леглото. Според мен този отговор е много неправдоподобен. Камата беше забита твърде дълбоко, той трябва да е умрял веднага. Ето за какво се обзалагам, Торквате: или ще ми дадеш отговор, който е приемлив за двама ни, или аз ще ти дам, също приемлив и за двама ни отговор. Нашият облог се основава на доверие и честност, най-добрата гаранция. — Тя се засмя: — Искаш ли да продължа?

Торкват кимна.

— И ако спечеля аз — твърдо добави Клавдия, — ще трябва да обсъждаш с мен всеки нов план, който предлагаш на чичо Полибий, преди дори да си сънувал, че говориш с него!