Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (3)

Пролог

Жестоко и безсмислено принасяне на човешки жертви.

Човекът, който обичаше да нарича себе си Iudex — Съдията — се отпусна в наподобяващото трон кресло и отпи от бокала си ледено бяло фалернско вино. Той млясна одобрително и пак се вторачи в скелета, разпънат на дебелите дървени греди, закрепени в стената от червени тухли. Съдията вдигна тост към черепа и увисналата челюст, разглеждайки внимателно вече пожълтелите кости. Да, помисли си той, това се казва наистина добре свършена работа! Гвоздеите бяха майсторски забити между костите на всяка китка — през онези малки пролуки, толкова удобно пригодени за такъв ритуал. В края на краищата един гвоздей, пробил дланта на ръката, е безполезен; жертвата се мята, бори се, гвоздеят пробива меката плът и се измъква. А един добре изострен железен гвоздей във всяка китка я задържа здраво. Същото се отнася и за краката. Вярно, размишляваше Съдията, така беше по-трудно. Той бе закрепил малко дървено трупче към гредата, преди да закове по-големия шип в пролуката между костите на глезените. Всичко това беше направено, преди смесеното с упойващи билки вино да престане да действа и жертвата да си върне съзнанието. О, това беше прекрасно! Ужасът, изненадата, силното страдание, виковете и клетвите, молбите и хленчовете! Съдията беше слушал това много дни, докато гледаше как жертвата му бавно умира, как кръвта се стича от раните; наблюдаваше усилията й да диша, да се изтръгне от гвоздеите, гледаше как се мята и широко отваря уста, за да поеме дъх в горещия въздух на онова подземие. Съдията взе друг бокал от червена глина и отпи малко „мулсум“, подсладено с мед вино, докато мислеше за храната, която щяха да му поднесат по-късно тази вечер в любимата му гостилница. Да, този път щеше да избере агнешко и може би съселче, или печено прасенце-сукалче с хрускава кожичка. Отново се загледа в прикования към дървото скелет.

— Направих някои проучвания — промърмори Съдията, сякаш разговаряше със стар приятел — как да съхраня костите ти. То е нещо като смола, макар че излезе по-скъпичко. Защото искам да продължа да те посещавам и да се връщам към старите спомени…

Той си пое шумно въздух и се вторачи в грубата рисунка на стената вдясно от разпятието. Очертана с черен въглен, картината изобразяваше двама гладиатори, които се сражаваха помежду си, докато зад тях, една жена, завързана за стълб, бе заплашвана от чудовищен лъв с черна грива. Край жената художникът бе изписал думата Christiana, християнка, и Съдията се запита кой ли я е нарисувал. Някой, който се е криел тук? Доста ясно можеше да си представи историята: единият от гладиаторите трябваше да убие другия, преди да се хвърли да защитава жената от лъва. Съдията размишляваше дали двамата гладиатори не са я обичали. Дали единият от тях щеше да приеме бърза смърт, та другият да я спаси в отчаян двубой, разбирайки, че от неговото умение зависят два живота? Наистина ли са били християни, запита се Съдията. Истинска ли беше историята, нахвърляна от художника върху стената? Наследство от преди няколко години, когато императорите Диоклециан и Максенций свирепо преследваха новата вяра?

— Дааа — прошепна към разпънатия скелет Съдията, — как се върти колелото, а? Новият император и неговата деспотична майка Елена сега покровителстват вярата на робите и простолюдието!…

Съдията осъзна, че гласът му отеква, затова остави бокала и се замисли, притиснал пръсти върху устните си. Християнството се бе появило от катакомбите и други потайни места, за да внуши уважение към себе си и да бъде покровителствано от Големите в Рим. Те дори му бяха дали някои от храмовете и земите на старите богове, а техният понтифекс^[1] Милтиад и неговата сянка, презвитер Силвестър, сега бяха редовни посетители на императорските дворци на Палатина^[2].

— Ето! — Съдията вдигна чашата си и смигна на скелета. — Всичко се промени в наше време, но дали ще се промени отново? — небрежно попита той. — Император Константин управлява Запада, Лициний — Изтока. Не! — Съдията се размърда в креслото си. — Съвсем скоро те ще трябва да потеглят на война, за да се реши кой ще бъде imperator totius mundi — император на целия свят.

Съдията вдигна бокала за тост към скелета. Ставаше му все по-трудно да осъзнава, че тези останки някога са били човешко същество, изпълнено с кръв и страсти. Той се обърна към жалките вещи, струпани на купчинка под прикованите крака: гребени от чемширово дърво, от слонова кост и от коруби на костенурки, бели и пурпурни мрежи за коса, бронзово ръчно огледало, сребърни обици и гривна от червеникав халцедон. Съдията се смя, докато му потекоха сълзи. Спомни си как й я беше купил. Стана и закрачи из подземието, в което влизаше светлина единствено през наредени близо един до друг прозорци с железни решетки високо в стената, и спря до дълъг ковчег от полирано дърво, украсен със сложна и грижливо изработена резба, каквато той бе поръчал.

Прокара ръка по стената му и усети йероглифите, криещи тайни молитви, с които изпращаха „ка“, душата на прекрасната млада жена вътре, през далечния хоризонт към вечния запад. Погали полираната повърхност на капака и се вгледа в лотосите и лилиите, резбовани върху него. Затвори очи и се наведе над ковчега, после ги отвори и се взря в наредените под балдахин гърнета върху прикрепената над него полица. Вдигна капака на ковчега, леко го наклони назад, отмести златоленените покривала и впи очи в онази, която наричаше своя Нефертити, великата и блестяща любов на живота му. Загледа се в красивите страни, правия нос, пълните червени устни и клепачите, почиващи леко като пеперуди върху кожата, която изглеждаше, сякаш е била посипана със златен прах. Бе наел най-добрия балсаматор в Рим. Искаше тя вечно да остане такава, каквато я познаваше: прекрасна, без никакви следи от страдания, с една вечна маска, която прикрива ужаса на нейната смърт.

Понякога Съдията мислеше, че полудява. Животът толкова се бе променил! Бе намерил такова щастие, докато… Гневно се обърна и се върна към разпънатия скелет, отпи от виното си и плисна утайката върху страховитата гледка, към която толкова често се връщаше. Извърна се, но после пак приближи и се вторачи в празните очни ябълки, които някога горяха яростно и зложелателно, насочени към него.

— Казват, че пак ще започне, но — изсъска той, — как би могло?…

Блудницата Фауста беше доволна от себе си. Бяха я поканили на вечерно пиршество, давано от банкера Улпий. Тя най-щедро почерпи пухкавото си тяло с три порции от глиганската плешка, четири от свинския бут и от бутчетата на крехкия заек. В голяма кърпа, която беше откраднала, сега носеше няколко печени дрозда, миди, парче сладкиш, чепки грозде, ябълки, лепкави смокини, гъби, резенчета от печена на скара гургулица. Всичко това тя стискаше здраво под опърпаната си сива наметка. Улпий, мислеше Фауста, докато ситнеше под съпровода на подрънкващите си евтини украшения, беше много щедър домакин. Бе поднесъл гъсто, тъмно опимийско вино, както и блюда, отрупани със свински ребърца, ливадни птици, половин кефал, цяла щука, нарязана на ивици змиорка и пилешки бутчета в сос с много подправки. От Фауста се изискваше само да се грижи за един стар търговец. Да го остави да опипва гърдите й, а после да приеме поканата му и да отиде при него на по-удобната му лежанка за още по-чувствени ласки. Фауста се съгласи с известно колебание, но в края на краищата си хапна добре и още по-добре си пийна.

Тя спря и се облегна на една стена, за да пристегне връзките на сандала си, и изпод гънките на наметката й се показа гладък, добре намазан с благовонно масло крак, а навитата й на букли коса падна напред и покри лицето й. На търговеца това му се понрави; той похвали прическата й, докато се тъпчеше с намазано с мед и поръсено с маково семе съселче, последвано от запечени в сладко тесто дроздове, пълнени с орехи и стафиди.

Когато вечерята свърши, Улпий я освободи. Фауста беше решила да стигне до кръчмата „Магариците“ в Целийския квартал, преди съвсем да мръкне. Скоро всички обитатели на подземния свят, крадците и разбойниците щяха да се измъкнат от скривалищата си в загнилите, зловонни мазета на големите insulae^[3], възвишаващите се като кули домове, разделени от спекулантите на безброй малки обители, тесни проходи и мрачни ъгли.

Фауста с половин ухо се вслушваше в шумовете на нощта: крясъци и плачове, дрънкане на тамбурина, тракане на кастанети, едва достигащи до нея думи на някаква песен, кучешки лай в тъмнината, писукане на мишки. Искаше й се да си бе тръгнала по-рано. Спомни си надраскания надпис на стената на сградата, в която живееше: „Луд си да отидеш на вечеря, без да си направиш завещанието.“ Само богаташите в техните алени наметала, придружавани от тълпа слуги, които носеха факли и медни лампи, бяха в безопасност. Единствено боговете можеха да помогнат на онези, които трябваше да бъдат съпровождани от луната в небето или от слабия светлик на свещ със зорко пазено пламъче.

Фауста тръгна, но спря на ъгъла на алеята. Покритата с мръсотия стена блестеше на светлината на димлива факла, прикрепена в нишата зад входа на дълъг тунел, който водеше към шумна кръчма. Изкуши се да влезе, но после се сети за „Магариците“ и трупата пътуващи артисти, отседнали на лагер край нея, както и обещанието на кръчмаря Полибий да ги нагости с охлюви, хранени с мляко и изпържени в масло. Въпреки храната, която бе погълнала и откраднала, устата й се напълни със слюнка. Тя мина край приличащия на тунел вход с гротескно голям пенис, издялан над прага. Надписите върху лошо осветената стена привлякоха погледа й: „Всички пияници от тази кръчма обичат Фруктий“; „Пиенето зависи от виното“, после един, надраскан със синя боя, прикова погледа й: „Пази се от Поругателя“. Гърлото на Фауста пресъхна, сърцето й затупка и тя веднага се вмъкна в една тясна ниша в стената, като се опитваше да овладее страха си. Прииска й се да има някого за придружител. Навярно можеше да убеди Улпий да й даде. Сега трябваше да се бори със сълзите си. Тези места бяха достатъчно опасни, но Поругателя — Nefandus — както наричаха убиеца, който преди две или три години бродеше по тези тъмни, тесни улички, сега се бе завърнал. Мъж, който обичаше да убива блудници като нея.

Фауста си спомни Калпурния, старата проститутка, която се беше превърнала в приносителка на лоши новини. Тя определено ужаси Фауста и другите „щерки на Изида“^[4], събрали се в неясната светлина на онази кръчма на улицата към Колизея, която често посещаваха проститутки и мъжеложци, бивши гладиатори, крадци и всякакви други отрепки, от които гъмжаха отходните канавки и тесните, вонящи улички на Субура^[5], където се намираха копторите на имперски Рим.

Калпурния беше пълна с разкази за Поругателя, ужасния образ, който по времето на управлението на стария император… кой беше той? А, да, Максенций, когото днешният император Константин беше победил при Милвийския мост. Фауста загриза върха на нокътя си. Беше научила тези имена от войниците от градския гарнизон, които бе забавлявала. Неочаквано някакво куче нададе вой. Стресната, Фауста погледна към небето. Ловджийска луна, така я наричаха. Тя внезапно се почувства изтощена, уморена да бъде изплашена, да се крие като някакво ужасено създание в тази тясна уличка, която вонеше на урина и всякакви други нечистотии.

Долови звук, затаи дъх и се вторачи. Нищо! И все пак ужасът продължаваше да се надига в нея. Беше чула слухове, че Поругателят пак се е появил. Една от сестрите й от „Домът на Изида“ беше намушкана и убита по най-ужасяващ начин.

Чуха се гласове. Отново преизпълнена със страх, Фауста се взря пред себе си, но това бяха само Ахилей и Нерей, vigiles^[6] на квартала, които крачеха по тясната уличка, като разговаряха и се смееха. Бяха ли я забелязали? Фауста се приготви да пристъпи напред и да ги поздрави, но си спомни тяхното нахално, самоуверено държание и грубия начин, по който подигравателно задяваха нея и другите момичета. Тя промени намерението си. Вместо това се отдръпна още по-навътре в нишата, отвори една торбичка, прикрепи я към връвта около китката си, изтръска няколко капки слаб парфюм и ги размаза по лицето си. Домина^[7] Агрипина, господарката на публичния дом, непрекъснато повтаряше, че жените имат едно оръжие и винаги трябва да са готови да го използват. Фауста отдавна възнамеряваше преди да стигне в „Магариците“ да си потърси клиент и да припечели няколко монети. Междувременно реши да остави двамата стражи да отминат. Сви се по-дълбоко в сенките. Ахилей и Нерей продължаваха да се смеят за нещо. Отначало Фауста помисли, че се канят да спрат и се взря в тясната уличка, но те отминаха и продължиха пътя си.

На улицата настъпи тишина. Фауста разбра, че разполага само с мигове, преди да се появят други хора. Тя се измъкна от нишата и като пристъпваше леко с обутите си в сандали крака, побягна надолу по тясната уличка и свърна зад един ъгъл. От другия край на улицата отекваха суетня и шумове; светлините от една кръчма примигваха в мрака. Трябваше да иде там. Стигна до ъгъла и се канеше да пресече, когато някакъв звук я накара да се обърне.

— Клиент ли търсиш?

От сенките изникна мъж. Носеше алена наметка като офицер, на главата си имаше блестящ шлем; поради широките предпазители на страните Фауста не можеше да види лицето му, но на престорената й усмивка той отвърна с подрънкване на монети. Фауста се успокои. Беше си намерила клиент! Тя приближи към офицера, който се обърна и тръгна надолу по улицата, после сви в един тесен проход между сградите. Фауста затвори очи и простена. Облегна се назад и усети острите камъни на стената зад гърба си. Все пак последва клиента си в тъмното.

Мъжът се обърна и пристъпи по-близо. Фауста го загледа. Отвори уста, за да изкрещи пред ужасната маска на лицето му, но един нож прободе корема й, докато груба ръка стискаше рамото й…

Във вила „Хортензия“, която бе построена на собствена земя зад Аврелиановата порта, водеща към Виа Апия^[8], Друзила, компаньонка в леглото и прислужничка на архитекта Атий Енобарб, отчаяно се беше вторачила в голямата дъбова врата, здраво заключена отвътре. Кокалчетата на пръстите й бяха почервенели от чукането и тя започна да изпада в паника. Погледна към освобожденеца^[9] на Атий, Фронтин.

— Какво можем да направим? — проплака тя. — Толкова пъти похлопах! — Наведе се и надникна през ключалката. — Заключена е отвътре, ключът още е там, нали?

Фронтин също разгледа ключалката.

— Да — въздъхна той. — Ключът е вътре!

— Знам, че господарят скоро се върна от Рим — пак проплака Друзила. — Изморен е, но…

Фронтин, набит мъж с груби черти на лицето, чиито малки очички бяха почти скрити от гънки тлъстина, поклати плешивата си глава и изтри потта от бръснатото си лице.

— Не знам защо господарят се крие там — каза той. — Още откакто се завърна, се е затворил вътре. Рядко излиза. А сега и това!

Фронтин се обърна и тихичко изруга.

Друзила го чу как минава през галерията и се изкачва по стъпалата на вътрешния двор. След малко се върна и доведе със себе си един як роб, един коняр, един слуга и едно момче от кухнята. Четиримата носеха тежка пейка; под наставленията на Фронтин те започнаха да блъскат по вратата на стаята. Друзила се надяваше че това поне ще събуди господаря, но блъскането продължаваше, а отвътре не се чу никакъв звук. Сърцето й се разтупка. Беше толкова доволна, че Атий се е върнал; добър господар, въпреки че имаше странни навици и желания в леглото. Все пак той беше доволен от нея, въпреки че бе започнал да става затворен и настояваше да живее тук, в тази укрепена стая. Нямаше друг вход, само решетка в стената, през която да влизат въздух и светлина.

Блъскането продължи. Слугите, целите в пот, ругаеха и люшкаха пейката напред и назад. Нито вратата, нито пейката показваха признаци, че поддават. Фронтин им изкрещя да вложат повече сила. Плувнали в пот, мъжете напрегнаха сили още повече и блъскането отекна през оградената с камъни галерия като нестройно бумтене на барабан.

В другия край до стъпалата се бяха събрали още слуги и роби. Светеха фенери, лампи и факли. Друзила се закашля от носещите се валма черен дим. Тя разбра, че първата й паника не е била безумен изблик. Атий винаги заключваше тази врата, за да пази в безопасност себе си и онова, което наричаше „своето драгоценно ковчеже «Ихтус»“^[10].

С разтуптяно сърце и влажни от пот длани, Друзила се опита да си припомни какво беше споделил шепнешком с нея Атий. Бе се върнал от пътуванията си из империята, целият напрегнат и затворен в себе си, като шумно изразяваше гнева си, че старият начин на живот умира и тихичко ругаеше императора и августейшата му майка Елена. Друзила наистина се плашеше. Императорските шпиони щъкаха навред, безбройни като бълхи в завивка. Друзила не разбираше какво се случва. Искаше само Атий да е в безопасност и да си запази благоразположението на двора. Той обаче бе станал саможив, остана във вилата и се заключваше в стаята си. Хранеше се предимно през нощта, винаги сам, и пиеше твърде много неразредено вино. Понякога викаше Друзила в леглото си, но винаги ставаше едно и също: той просто лежеше, погълнат от други мисли, без всъщност да й обръща внимание. Кога се беше върнал? Друзила притвори очи. Преди две седмици? Атий се бе затворил в себе си. От императорския дворец пристигаха вестители, които го призоваваха на една или друга среща; Атий винаги се преструваше на болен. И сега това! Гърлото на Друзила пресъхна. Атий винаги се беше гордял, че е от старата школа и се унасяше в спомени за древните републиканци като Катон^[11]. Дали не бе решил да напусне живота достойно по примера на някои от древните римляни? Веднъж заплаши, че ще си пререже вените, след като притъпи сетивата си с няколко бокала вино.

Друзила гледаше, докато вратата поддаваше и здравите панти започнаха да се късат. Дървото около масивната ключалка започна да се пропуква. Фронтин крещеше на слугите „По-силно! По-силно!“. Мъжете вече бяха хванали ритъма. Жулещата ръцете им пейка уверено се устремяваше напред и после назад. Последва пронизващ слуха трясък и вратата провисна на една от пантите. Още един удар и тя поддаде напълно, рухвайки назад с грохот.

Фронтин веднага заповяда всички да отстъпят, но Друзила не го послуша. Тя бе подчинена на Атий, а не на неговия освобожденец, и затова влезе първа в полутъмната стая. Лампите едва-едва светеха, повечето бяха угаснали. Само една, поставена върху голямата дъбова маса, зловещо мъждукаше. Атий не се виждаше никъде.

Друзила се взря в другия ъгъл, където беше леглото му. В това време Фронтин вече бе огледал ключалката, прекрачи прага и каза на Друзила да търси драгоценното ковчеже на писалището. Друзила го чу как простена в тъмнината.

— Много късно! — прошепна той. — Друзила!

Тя се обърна. Отначало не съзря нищо нередно. Атий лежеше на леглото с обърнато към стената лице. После забеляза, че дясното му око е отворено. Тя бързо се върна, грабна лампата и я поднесе напред, сетне се вторачи, ужасена. Атий се беше прострял върху леглото. Забитата дълбоко в гърба му кама с дълго острие бе угасила живота му.