Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (15)

Глава дванайсета

Самата светлина на деня помръкваше от тежка печал и удивление пред тези сцени на ужас.

Макрин примигна, стана, отиде до малка масичка, покрита със сребърна плоча, и си наля чаша вино. Предложи на Клавдия и Муран, но те отказаха.

— Слушам! — заяви той и седна.

— Ти си командвал нощната стража в Целийския квартал. Хората ти са били много малко, всъщност те не са си вършили работата, нали? Бивши войници, обикновено пияни, побойници. Ти обаче си приел работата сериозно. Жената ти е била християнка, затова ти силно си искал да се съсредоточиш върху поддръжката на закона и порядъка и си оставял такива като Атий Енобарб и Север да преследват бедните християни. Водел си еднообразен живот, докато не се появил Поругателя и не започнал кървавото си дело. В хода на служебните си задължения ти си посетил „Домът на Изида“, срещнал си Бризеида и животът ти се преобразил. Обичал си тази млада жена, но истинската ти работа е била да заловиш Поругателя. Той, разбира се, ти се е измъквал, подигравал ти се е и ти си бил близо до полудяването. Тогава жената, която си обичал, Бризеида, ти предложила да стане примамка и загинала трагично. Подозирам, че смъртта й те е навела на мисълта, че Поругателя е твоят освобожденец Крастин, довереният ти личен слуга, който е четял докладите ти, обсъждал е въпроса с теб и е подслушвал зад вратата, когато ти си го обсъждал с жена си. Трупът на Бризеида не е бил предаден на „Домът на Изида“; името й не се споменава в списъка с жертвите. Съдържателката на публичния дом се е съгласила. Ти специално си се погрижил за тялото, нали така? Освен това си се погрижил и за Крастин. Вероятно си го изтезавал, после тайно си го екзекутирал. Убийствата престанали. За пред другите Бризеида и Крастин просто са изчезнали. Навярно любопитството на хората е било възбудено, но ето, Константин тръгнал към Рим. Светът сякаш се обърнал с главата надолу и кой всъщност го е било грижа за бедните проститутки, убити в Целийския квартал, или за един стар трибун, който е изпълнил задачата си и се е оттеглил? Кого го е било грижа за един освобожденец и една проститутка, които са изчезнали? Войски се сблъсквали, империи се сривали, а дори и в най-добри времена животът в Рим може да бъде много, много евтин…

Макрин жадно отпи от бокала си. Клавдия долови усмивката в очите му.

— И какви доказателства имаш? — попита той, докато поклащаше бокала. — Какви доказателства можеш да представиш?

— О, предполагам — отговори Клавдия, — че доказателства могат да се намерят, но пак бих искала да попитам — защо човек като теб живее съвсем сам в такава празна къща, освен ако не желае да скрие нещо? Когато гоненията са се вихрели, бедната ти жена е помагала на християните. Ти си човек с меко сърце, Макрине! У теб има благородство, ти също си помагал на преследваните. Къде са се криели християните, когато са идвали тук? В края на краищата дори човек като Атий Енобарб и подобните му не би дръзнал да нападне къщата на един трибун, офицер, който служи в Целийския квартал, уважаван от властите, независимо кой е императорът. Моля те, покажи ми къде са се криели християните!

Макрин с бавни крачки отиде до един сандък, отвори го и извади връзка ключове.

— Има ли значение? — тихо промълви той. — Наистина, има ли значение? Жена ми е мъртва! Бризеида е мъртва! Какво повече? Най-добре елате с мен…

Той ги изведе от библиотеката и те се върнаха до ъгъла на перистила и до тежката врата, която Клавдия бе забелязала, когато влизаха. Свали лоста, вкара ключовете в главната ключалка и в една друга над нея. После отвори вратата и ги покани да тръгнат напред. Клавдия поклати глава.

— Трибуне Макрин, бих предпочела ти да слезеш долу пръв и да запалиш колкото е нужно лампи и факли…

Трибунът сви рамене и тръгна надолу по стълбището. Чуха чаткане на огниво и видяха да проблясва светлина. Следвана от Муран, Клавдия внимателно тръгна надолу по малки, тесни и стръмни стъпала, стените от двете им страни бяха наскоро боядисани. В дъното се виждаше голямо помещение, то напомни на Клавдия стаята на Атий, в която той бе смятал, че е в безопасност.

— В името на господарите на светлината! — задъхано възкликна Муран.

Очите на Клавдия вече бяха свикнали със светлината. От лявата си страна тя видя голяма ракла или сандък; върху боядисаните бели стени имаше някакви рисунки, но погледът й ужасено се прикова в другия край на помещението. Тя бавно тръгна към него. Страховитата сцена се очертаваше още по-ясно от лампите, които Макрин запали от двете страни — това беше скелет, разпънат на дървени греди, вкопани в стената от червени тухли. Клавдия впи очи в грозната картина: провисналият череп, майсторски забитите през костите на китката гвоздеи, както и дървеното трупче, поставено да подкрепя краката, кръстосани един върху друг и приковани с огромен шип. Тя не знаеше кое смразяваше повече кръвта, дали разпънатият или зловещият вид на малката масичка и удобното кресло пред нея, сякаш трибунът обичаше да седи пред някаква любима статуя и да й се наслаждава, докато вдъхва аромата на бокала с вино. Огледа вещите, струпани под прикованите крака: гребени от чимширово дърво, от слонова кост и от черупка на костенурка, огърлици, бели и пурпурни ленти за коса, красиво резбовано ръчно огледало, сребърни обици и гривна от червен халцедон.

Тя се наведе, леко ги докосна, после прекоси подземието и отиде до дългия ковчег от полирано кедрово дърво. Прокара ръка по страната му и почувства резбите по него. Върху капака му имаше прекрасно резбовани лотоси и лилии. Обърна се и погледна Макрин, който сякаш не се тревожеше от ставащото.

— Моля те, вдигни капака на ковчега. Това е Бризеида, нали?

Той кимна и се подчини, като леко повдигна капака и го подпря назад, после отметна златотканите ленени материи, за да открие мумифицираното тяло на красива млада жена, чиито клепки леко почиваха върху покритата сякаш със злато кожа.

Клавдия не почувства студ или тревога, а по-скоро страхопочитание. Това подземие криеше смесени силна омраза и дълбока любов. Върна се и погледна Муран, който разглеждаше скелета отблизо.

— Бил е намазан със смола! — отбеляза през рамо Муран. — Нали? Бил е покрит със смола, за да не се разпаднат костите. Кой го е направил?

— Аз.

Макрин отиде, взе креслото, върна се и седна пред Клавдия.

— Аз го направих. — Погледът му отбягваше нейния. — Внимателно проучих всичко заедно с египетските балсаматори, които подготвиха тялото на Бризеида за погребението. Заклех ги да пазят тайната и богато ги възнаградих. Те изпълниха с радост желанията ми. И по-странни неща стават в Рим…

— И ти донесе трупа на Бризеида тук?

— О, да!

— Дълго ли, преди да разпънеш Крастин?

— Да! — Той направи гримаса. — Известно време, преди да разпъна Крастин. Той знаеше, че тя е погребана тук…

— Кажи ми какво е станало! — заповяда Клавдия. — Истината!

— Знаеш по-голямата част! — отвърна Макрин. Той се облегна в креслото си: — Когато разпънах Крастин, нарекох себе си Iudex, Съдията. Бях в правото си. В Рим нямаше кой да раздаде подобаващо правосъдие. Какво можех да направя?!

— От самото начало! — прошепна Клавдия. — Моля те, разкажи ми от самото начало!

— В началото беше така, както ти каза. Бях ветеран, офицер, уволнил се с почести и бях натоварен да отговарям за Целийския квартал. Купих тази къща, но малко след това жена ми тежко се разболя. Беше добра жена, Клавдия, с прекрасен характер, прекрасно беше и всичко друго в нея. Наистина я обичах. Както и да е — той дълбоко си пое дъх, — лекарите не можеха да направят нищо за нея. Казаха, че било въпрос на време, да й давам вино с упойващи вещества, докато онова, което я разяждаше, не я убие. Направих всичко, за да й помогна…

— А Крастин?

— Беше млад роб. Купих го. Беше образован. Беше родом някъде от Гърция, баща му участвал в някакъв бунт, но преди това успял да образова Крастин, който беше изкусен писар, знаеше няколко езика. За нас той стана синът, когото нямахме. Аз се грижех за него, разглезих го, освободих го. Дадох му почетно и сигурно място в семейството ни. Той стана мой доверен писар, знаеше всичко, което знаех аз. Когато ме назначиха в Целийския квартал, Крастин се оказа много умел администратор. Казваше ми да не се безпокоя за нищо, само да се грижа за жена си. Можел да прави всичко, можел да ми помага…

— И никога ли не се проявяваха демоните в него?

— О, понякога, като си помисля… Особено шумно изразяваше гнева си за глупостта, която некадърният му баща допуснал — да се замеси в бунта, но особено ненавиждаше майка си. Тя го презирала и му се присмивала.

— Защо?

— Крастин беше разумен и притежаваше остър ум, но беше грозен, с близо поставени очи и доста провиснала долна устна. Изглеждаше леко уродлив. Освен това заекваше, когато ставаше нервен, майка му очевидно му се е подигравала заради това. Все си мислех, че тези демони са прогонени и безусловно се доверявах на Крастин. После се появи Поругателя. Аз го преследвах, Клавдия, преследвах го толкова умело, колкото не съм преследвал никого през живота си. Правех всичко, за да го заловя, но той винаги ми се изплъзваше. Мисълта за Поругателя ме владееше повече от всичко, от грижите за жена ми и още повече от тези за Целийския квартал. После срещнах Бризеида…

— Крастин знаеше ли за нея?

— Разбира се! Казваше, че я обожава, че я обича силно и би направил всичко, за да помогне.

— А какво беше отношението на жена ти към Крастин?

— Жена ми винаги бе таила дълбоки подозрения към него. Твърдеше, че има тъмно сърце, че е човек на най-черната нощ. Питах я защо мисли така. — Той глухо се засмя: — Като всички жени, тя отговаряше, че не е въпрос на логика, а на нещо по-дълбоко. Казваше, че понякога хващала Крастин да я наблюдава и забелязвала в очите му да проблясва омраза, но аз, разбира, се не й вярвах. Чувствах се виновен заради Бризеида, а Крастин толкова ми помагаше… Вярно е — шумно въздъхна той, — все повече се тревожех как така Поругателя сякаш знае всичко, което замислям, за да го заловя. Подозирах нощните стражи, но нямах доказателства. Мисълта за залавянето на Поругателя ме беше обсебила, обсебила бе и Бризеида. Тя беше смела жена, преизпълнена с гняв към този жесток убиец, посегнал на толкова от сестрите й. След като срещнах Бризеида, тя престана да се вижда с други мъже, за което се договорих с господарката на дома. Дадох й пари и се грижех за Бризеида.

Той млъкна, борейки се със сълзите.

— Една нощ трябваше да остана в къщи, жена ми непрестанно повръщаше. Слугите нямаше с какво да ми помогнат. Крастин ми каза да остана и да се грижа за нея, той щял да иде в казармите и да вземе нещата в ръцете си. Същата нощ Бризеида, боговете да се смилят над нея, си наумила да подмами Поругателя. Решила, че ако е въоръжена с нож и тояга, ще може да се защити. — Макрин замълча и преглътна с мъка. — Намериха трупа й на следващата сутрин — точно както останалите, разпорена отгоре до долу, дясното й око липсваше. Не бях на себе си от скръб. Казах на съдържателката, че Бризеида е моя работа, че аз ще се погрижа за нея. Крастин ми помогна. Познавал един балсаматор, египтянин, умел в тези работи. Там занесох трупа й. Казах на жена си. Тя също се съгласи, че трупът на Бризеида трябва да бъде донесен тук. Не бивало да я изоставям в смъртта й.

Макрин отново въздъхна:

— Смъртта на Бризеида дълбоко потресе жена ми. Тя изпадна в дълбок сън, от който така и не се пробуди, и така издъхна. Бях като обезумял. Пиех и бях потънал в черни мисли. Убийствата продължаваха, после един ден съдържателката на публичния дом ми изпрати писмо. Намерила малко ковчеже с вещите на Бризеида, питаше искам ли да го взема? Не желаех да отивам в „Домът на Изида“, затова донесоха сандъчето тук. В него имаше — той посочи страховитата сцена зад себе си, — дреболии, пръстени, огърлици, но и писмо от Бризеида. Повечето от момичетата в оня дом бяха образовани. Бризеида ми беше написала бележката в следобеда, преди да я убият, и ми казваше какво е замислила, като допълваше, че ме обича и че единственият човек, на когото се е доверила, бил…

— Крастин! — предположи Клавдия.

— Точно така. Тя казала на Крастин, че възнамерява да действа като примамка, после обяснила, че никой не бивало да знае какво си е наумила, особено пък аз.

— Бризеида вярваше ли на Крастин?

— Не, не му вярваше. И тя като жена ми беше много подозрителна, винаги беше нащрек спрямо него и, като помислиш, по същата причина: беше убедена, че той носи маска, която понякога пада, за да покаже тъмната страна на същността му. Когато прочетох бележката, Клавдия, помислих, че Бризеида предлага себе си като живо доказателство, за да ми покаже кой всъщност е Поругателя.

— Но трябва да е знаела, че е опасно?

— Мога да видя логика в действията й — отвърна Макрин. — Тя може и да е имала някакви подозрения относно Крастин, но аз нямах. Ако ги беше споделила, нямаше да й повярвам. Щях да повикам Крастин и да го обвиня открито, но той беше толкова сладкодумен, че щеше да ме обори и да отрече обвиненията. Аз гледах на него като на мой син. Поругателя щеше да престане с опустошителните си набези, поне за известно време, докато лукавият ум на Крастин измислеше някакво средство да се защити. — Макрин се изкашля. — Сега говоря с мъдростта на отминалото, но Крастин вече си е бил набелязал Бризеида и тя е щяла да умре, каквото и да бе станало. След като го залових, накарах го да си признае. Той действително я ненавиждаше.

— Бризеида навярно е мислила, че ще успее?

— Да, била е уверена, че може да успее, без да пострада. Винаги казваше, че Поругателя е истински страхливец. Когато намерили трупа й, било очевидно, че се е борила, а ножът, който носела, липсвал. Сетне се сетих как след смъртта на Бризеида Крастин се правеше на обезумял от скръб. Запази тайната в себе си, но промени начина си на обличане. Обикновено носеше туники без ръкав, а след смъртта й започна да облича дреха с ръкави, сякаш искаше да скрие нещо. Отначало не исках да приема истината, докато не размислих върху писмото на Бризеида и как Поругателя винаги ми се изплъзваше, спомних си личните обиди, подигравките. Реших, че ако това е пътят, по който трябва да тръгна, ще го извървя.

Макрин млъкна за миг, после продължи:

— Държах се така, сякаш вярвах на Крастин повече от всякога. Казах му, че не се чувствам добре и че не мога да поема всекидневните си задължения. Той излезе и аз тръгнах след него. Тази нощ не се случи нищо, но след няколко нощи всичко се промени. Вместо да тръгне към казармите, Крастин пое по уличка, не много далеч от „Магариците“, един тъмен, тесен проход. Той го използва, за да изчезне в нощта. Аз останах на мястото си и чаках. Мина една „щерка на Изида“. Видях как се появи онази тъмна фигура. Странно, когато Крастин напусна къщата, не носеше нищо, но очевидно някъде по пътя си беше скрил кожена торба, в която е имало шлем и плащ, навярно откраднати или купени. Сега ги беше сложил. — Макрин всмукна въздух през зъбите си. — Дори от мястото, където бях застанал, чух подрънкването на монети, момичето се смееше, когато го последва в тъмнината. Затичах се след тях, но беше твърде късно. Чух писък, който внезапно прекъсна, нищо друго. Известно време обикалях в мрака, но когато стигнах до онова място, Крастин беше изчезнал, оставяйки кървавото си дело зад себе си.

Макрин изтри устни с опакото на ръката си.

— В онази нощ аз се върнах у дома. Наливах се с вино, докато започна да ми се повдига, и спах през целия следващ ден. Само това можех да направя, за да запазя маската си, но дори и тогава замислях отмъщението. Хаосът в Рим все повече нарастваше, Максенций и преторианската му гвардия се прегрупираха и бяха готови да тръгнат от Рим и да се изправят срещу Константин. Заведох Крастин в една градина. Седнахме за малко там, докато аз си припомнях миналите дни. През цялото време сърцето ми беше обладано от убийствена омраза. Имах усещането, че ще го намушкам на това място, но вече бях нарекъл себе си Съдията. Бях решен да го накарам да си признае. Слязохме тук, в това подземие. Приготвих вино, силна настойка от опий. Крастин скоро заспа дълбоко, упоен. — Той сви рамене. — Аз съм войник, Клавдия, служил съм по всички краища на нашата империя. Присъствал съм на повече разпъвания на кръст, отколкото който и да е друг през целия си живот, това бяха все дезертьори, убийци, престъпници. Подпрях тялото на Крастин на стената, като си помагах с колове. След като веднъж приковеш ръцете, нататък е лесно. Забиваш гвоздея през дупка между костите на китките. Ако го прекараш през дланта, гвоздеят просто се измъква през кожата и плътта.

— Болката навярно е накарала Крастин да се събуди? — попита Муран.

— Разбира се, но аз му дадох още опий. Дясната ръка, лявата ръка, после краката: подходящо трупче, забито в гредата, краката се кръстосват един върху друг, забиваш гвоздей през пролука между костите на глезените, първо на левия, после на десния. Хората мислят, че разпънатият умира от загуба на кръв… Не, не е вярно! Той умира от задушаване; гръдният му кош притиска дробовете и той буквално се задавя и умира. За да остане жив, Крастин трябваше да се надига на краката си и с отворена уста да се опитва да поеме въздух. Отначало той се молеше и се защитаваше. Сигурно се надяваше да намери някаква пролука, някакво съмнение в мен. Аз само придърпах това кресло, приготвих си вино и бокал и го слушах. През първите няколко часа го оставих да бръщолеви. После болката започна да става все по-мъчителна. Предложих му още вино с опий, но при едно условие — да ми признае истината.

— А другите слуги? — попита Клавдия. — Те трябва да са чули крясъците!

— Първо, това подземие е дълбоко — обясни Макрин. — Второ, заради хаоса в Рим, освободих всички слуги, дадох на всеки по няколко монети и им казах, че не знам какво ще донесе бъдещето. За какво ми трябваха слуги след Крастин? Заклех се никога да не позволя някому да влезе тук. Както и да е, Крастин се опита да отрича, но болката беше много силна и той призна. Проверих дали говори истината — различните жертви, времето и местата. Как се е ровел из документите ми и е подслушвал зад вратата, колко лесно е било. За награда му дадох малко вино. Той дойде на себе си и помоли за още. Продължих да го разпитвам за Бризеида. Той призна, че тя навярно го е подозирала и че е направил грешка, че я е убил. Накрая разбра, че ще умре и премина към обидите. Попитах го защо ме мрази толкова много. Той отговори: „А защо не?!“. Но какво съм виновен аз, че е бил продаден като роб, че на него са гледали отвисоко? Попитах го защо е бил толкова жесток към жертвите. Знаеш ли какво каза? „Разрязването на телата им беше отмъщение към майка ми.“

— А окото? — попита Муран.

— Майка му очевидно се е отвръщала встрани и го е поглеждала насмешливо с крайчеца на окото си, като се е наслаждавала на унижението му. Той никога не могъл да забрави този поглед, изваждал окото на жертвата си и го изгарял. В края на краищата минаха няколко дни, преди да умре. Аз го наблюдавах. Наслаждавах се на всеки отделен миг. Демон ли имам в себе си, Клавдия? Мислех единствено за онези бедни момичета, за Бризеида, за доверието, което Крастин предаде. Не знаех какво става в Рим. Прегрупирането на легионите, крушението на империята, хората, които бягаха да спасят живота си или криеха съкровищата си… Всичко минаваше покрай мен. Колкото до трупа на Крастин… — той тихо се засмя. — Отначало мислех да изгоря костите му, но защо? Оставих тялото да гние тук, докато подземието завоня на костница, но мен не ме беше грижа. За мен това беше благоухание. Спал съм на бойни полета. Виждал съм трупове, скупчени по-високо от високата трева. Бях заловил Поругателя! Аз, Съдията, бях въздал правосъдие. Тялото на Крастин щеше да бъде светилище на правосъдието. Месеците минаваха. Почистих мръсотията и опуших с дим стаята. След като Крастин не беше нищо повече от скелет, аз се обърнах към моя балсаматор. Попитах го как могат да се запазят човешки кости. Той ми даде някаква лепкава течност. Намазах грижливо всяка поотделно. Исках да го съхраня, все още го съхранявам.

— Освен това си пренесъл и някои документи от казармите, затова има липси, нали?

— Вярно е, Клавдия. Много се срамувах, че Поругателя е бил член на семейството ми.

— А Атий Енобарб?

— О, Атий!… Знаех за Атий и търсачите, побойниците на Максенций… Съдържателката на публичния дом често се оплакваше от насилията на Атий, но не можеше да направи нищо особено. Той все още беше силен, беше вложил немалко пари в „Домът на Изида“… Какво можеше да стори тя? Разпространих мълва, че той е Поругателя, това навярно щеше да го изплаши и да го държи далеч от Целийския квартал, но не стана така, поне не и до победата на Константин. След смъртта на Крастин бях като вкаменен, не бях на себе си. Накрая се измъкнах от това си състояние, разбрах, че светът продължава да се движи напред. Ръцете, които държаха властта, се бяха сменили. Сега господари на света бяха Константин и Елена, а Лициний господстваше на изток. Върнах се към книгите си, после Елена изпрати да ме повикат. Попита ме дали не искам да бъда custos, пазител на една експедиция до Византион? Не ме интересуваше къде ме праща. Разбира се, Елена знаеше за жена ми и за начина, по който бях помагал на християните. Презвитер Силвестър също призна това. Мислеха, че съм идеалният избор. Знаеха, че мразя Атий Енобарб. Аз приех назначението. Щях да се чувствам добре далеч от тази къща, да мога да се откъсна малко, да поразмишлявам.

— Не се ли безпокоеше, че някой може да влезе тук и да открие това?

— Какво ме беше грижа?! — разпери ръце Макрин. — Тъй или иначе, за всеки случай, помолих Елена, докато отсъствам, да заключат къщата, да я запечатат и да я охраняват императорски войски. Обясних, че е пълна със скъпи спомени за жена ми, че не желая насилници или крадци да я осквернят. Тя, разбира се, се съгласи, всичко стана лесно. На вратата към това подземие сложиха решетка и я заключиха; отвън пазеха императорски гвардейци. Кой щеше да посмее да нахлуе вътре? Освен това й казах, че в знак на благодарност към мен, когато умра, желая трупът ми да бъде изгорен тук, в дома ми, а цялото място да бъде погълнато от пламъците. Августата беше изненадана. Обясних й, че тази къща е била животът ми, че е пълна със спомени. Августата отново се съгласи. Не вярвам да е заподозряла нещо. Тя и синът й бяха погълнати от по-големи планове, за да се поинтересуват от къщата на един трибун, построена на собствена земя край Целийския квартал.

— И така, ти замина за Византион?…

— Разбира се. Беше ми приятно, че пътувам. По-скоро се радвах, че отговарям за Атий Енобарб и че държа под око този развратник.

— Дори и след като знаеше, че той не е Поругателя?

— Но нали продължаваше да бъде развратник!

— Тогава по уличките се появи новият Поругател, нали?

— Клавдия, виждал съм жестокост и диващина, на каквито равни няма. Разбрах какво се е случило. Някой друг беше разучил онези отвратителни убийства и просто им подражаваше за собствено забавление. Когато те срещнах — усмихна се той, — имах усещането, че ти може би ще си по-бърза от мен! Че по-бързо ще се справиш с това! Казах го на господарката…

— Никога ли не си помислял да ни предупредиш за истинския Поругател? — запита Муран.

— Как бих могъл? Каква полза щеше да има от това? — изправи се Макрин. — Истинският Поругател просъществува толкова дълго, защото беше Крастин, моята дясна ръка, моят помощник, моят син… Направих ужасна грешка и Бризеида, и други платиха за нея!

— Имаше ли някакви подозрения за новия Поругател? — заинтересува се Клавдия.

— Чудех се дали не е член на нощната стража, но не забравяй, че подозирах в същото и собствените си войници. Както и да е! — въздъхна той. — Сега какво възнамеряваш да направиш, Клавдия? Ще накараш Муран да ме задържи и да ме отведе в затворите на Палатина ли?

Клавдия взе наметката и загъна раменете си.

— По какво обвинение, трибуне Макрин? Ти си добър офицер. Направил си всичко по силите си. Въздал си правосъдие на Крастин, нарекъл си себе си Съдията и това е било твое право. Миналата нощ Муран екзекутира Нерей и Ахилей за престъпленията им. Ти си сторил същото с Крастин и истината възтържествува. Тъй или иначе, той би трябвало да бъде разпънат. Колкото до Бризеида, ти си я обичал в живота, защо да не я обичаш и в смъртта? О, не, трибуне Макрин, ще те помоля само за едно.

— За какво?

— В името на любовта ти към твоята жена, в името на любовта ти към Бризеида! — Тя посочи към отвратителните останки, разпънати на отсрещната стена: — Изгори това, изгори го сега! Пречисти тази стая! Бризеида заслужава нещо по-добро! Правосъдието е въздадено! Присъдата е постановена и изпълнена! Остави това!

Макрин кимна.

— И още нещо! — Клавдия пристегна закопчалката на наметката си. — Името Валентиниан говори ли ти нещо?

— Чувал съм го, но само мимоходом…

— А местоположението на гроба на галилееца?

— О, вярвам, че Атий и някои от търсачите може да са го знаели, подочух някои думи, докато бяха във Византион, но нямах достатъчно доказателства, за да ги предизвикам да говорят.

— А освобожденеца на Атий, Фронтин?

Макрин изкриви лице:

— Нищожество! Празно буре, човек, който се крие в сенките, но все пак — засмя се той, — може пък да не съм съвсем наясно, нали?

Клавдия кимна. Тя се обърна към стъпалата, Муран тръгна към нея.

— Клавдия?

Тя се спря.

— Имам да ти казвам още нещо! — Макрин махна с ръка, за да я върне. — Ти беше справедлива и състрадателна, това е последното, което мога да направя…

Клавдия слезе обратно.

— Изпратиха ме във Византион. Елена избра Атий Енобарб и другарите му по много основателна причина. Може и да не вярваш, но император Константин… — Макрин замълча и си пое дълбоко дъх: — Император Константин й майка му имат планове за един нов Рим!…

— Разбира се! — съгласи се Клавдия. — Строителните работи вече са започнали.

— Не, не! Константин възнамерява да премести центъра на империята от Рим във Византион; този град ще носи неговото име. — Макрин се засмя като видя как Клавдия остана с отворена уста. — Помисли за това! — продължи той. — Сега империята е разделена между Изтока и Запада. Рано или късно Константин ще тръгне срещу Лициний. Мога да се обзаложа, че Константин ще победи! Империята няма вече да бъде разделена. Второ, както знаеш, Константин не обича особено Рим, обяви го за столица заради Максенций. Сега това е един разпрострял се на голяма площ град, който трудно може да се отбранява.

— Значи, той ще премести центъра на империята? — прошепна Клавдия. — От Италия при Хелеспонт, на самото онова място, където изтокът и западът се срещат?!

— Точно така! От този нов град той ще може да упражнява цялата си власт над новата империя. Затова бяха избрани Атий Енобарб и другите с него. Те се заклеха да пазят мълчание. Там те трябваше да съставят карта на земята, на притоците на вода, на местата, удобни за лов на дивеч, на пристанищата, пътищата, на всичко, от което императорът ще има нужда, за да построи своя нов град! И това ще стане, Клавдия!

— Разбира се! — усмихна се Клавдия. — Ето защо Харон споменава в последното си писмо за „един нов Рим“! Той също знае за този замисъл и заплашваше августейшите, че ще разкрие тайната на всички. Тогава по улиците ще се извият вихрушки, ще избухнат бунтове!…

— Трябваше да бъде тайна — продължи Макрин. — Нямаше да стане веднага, а едва когато Константин бъде готов. Все пак приготовленията са започнали. Той и майка му планират да преместят престола на своята власт във Византион и да изградят нова империя с нова религия. Това следва логично.

— Как го научи?

— Подслушвах зад вратите. Наблюдавах какво правят. След известно време можах да стигна само до едно-единствено заключение. Когато се върнах в Рим, Елена ме разпита, искаше да научи какво знам. Бях честен и й казах истината. Казах й също, че няма значение откъде управлява империята; че мен ме интересува повече следващия ми бокал с фалернско. Тя само се засмя. Казах й, че в каквото и да съм замесен, кълна се да пазя тайна. Че няма да го разкрия пред никого извън моя дом. — Той се усмихна: — Сега ти си част от моя дом, поне за известно време.

— А презвитер Силвестър знае ли?

— Нямам представа! — изкриви лице Макрин. — Какво ме засяга? Виж, Клавдия, не мога да ти кажа нищо повече…

 

 

Когато излязоха навън, Клавдия се обърна и погледна черното полирано дърво на входната врата.

— Толкова много места и всички пълни с толкова много тайни! — прошепна тя. После посочи към Палатина. — А там има още повече! Не е чудно, че презвитер Силвестър не е особено доволен. Църквата на Рим демонстрира надмощие над епископите на други градове. Той сигурно не желае нов съперник в лицето на Византион…

— А гробът на галилееца? — попита Муран. — Затова Елена го издирва, нали?

Клавдия погледна към небето и пресметна, че часът трябва да е един по пладне.

— Питам се дали Елена желае да вземе светите мощи и да ги пренесе в новия град. Можеш ли да си представиш, Муране? Нов Рим на Босфора и Хелеспонт, на мястото, където се срещат Европа и Азия! Свещен град, претъпкан с църкви и във всяка от тях — велики реликви на християнството, истински център на управлението и средоточие на вярата! Елена е решена да върви по този път, ето защо презвитер Силвестър е недоволен!

— Дали да не го попитаме?

— Не, не! Чака ни още по-важна среща. Ела, любими!