Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (4)

Глава първа

Около пладне Константин каза, че е видял със собствените си очи символа на кръста да свети в небето над слънцето с надписа: „С този знак ще победиш!“

— Ще успее! Ще успее! Скорп, обичаме те!

Викът отекна като грохот от гръмотевица, надигайки се към двата древни хълма, Палатин и Авентин, между които като в люлка се намираше Circus Maximus^[1]. Природата сякаш съзнателно ги бе създала заради безумно опасното надбягване с колесници с четири коня, което щеше да започне сега. На южната страна на цирка се издигаше cavea, сгушената в страната на хълма трибуна, предназначена за зрители. Долните редици от мраморни блокове бяха за сенаторите и конниците^[2], следваха редици дървени седалки; най-горе имаше седалки от вулканичен туф, изсечени в хълма за сто и петдесет хилядната тълпа, нахлуваща през мраморните арки на входовете. На другата, северната страна на цирка се възвисяваше мястото, отредено за Господарите на Рим, Любимия на Бога Константин, император на Запада и майка му Елена, Gloria Purpurae Atque Caudium Mundi, „Славата на пурпура и Радостта на света“. Обаче Любимият на Бога и Радостта на света не бяха особено щастливи. Двамата се бяха отпуснали в своите инкрустирани със сребро и драпирани в пурпур, наподобяващи тронове кресла, и с празни погледи гледаха долу колесниците, препускащи по насипания пясък, който проблясваше, когато слънчевата светлина паднеше върху слюдестите му песъчинки.

Императорът и майка му сякаш напълно бяха забравили за четирите колесници, появили се от carceres, дълбоките, подобни на пещери помещения в западната страна на цирка, където се намираха конюшните и помещенията на водачите на колесници и техните помощници. Императорската двойка разсеяно гледаше spina, дългата стена, която пресичаше арената. Колесниците трябваше да препускат около нея и да завиват при metae, позлатените бронзови стълбове, които се издигаха в двата края на стената и бележеха началото на следващата обиколка. По средата на стената се издигаше обелискът на египетския фараон Рамзес II, плячкосан от Египет — мрачно напомняне как славата на империята може скоро да помръкне и как ограбеното от една династия лесно може да се превърне в плячка на друга. Наистина, императорът и майка му изглеждаха потънали в себе си от момента, когато квадригите, колесниците с четири коня, великолепни със своите обсипани със скъпоценности обкови, се появиха изпод арките и се подредиха зад въжето, което бележеше старта. Всяка от четирите колесници представляваше една от градските партии: белите, сините, зелените и червените — пламенни привърженици на надбягванията. Конете с венци на главите ровеха с копита земята, опашките им бяха високо вдигнати във въздуха заради пристегнатите в тях възли, гривите бяха украсени с плат с перли по него, върху кървавочервените им нагръдници имаше прикрепени свещени емблеми, а юздите бяха украсени с панделки в цветовете на партиите им. Във всяка колесница стоеше кочияш, късата му туника беше също в цвета на партията му, бедрата му бяха обвити с платнени ленти със същия цвят; босите му крака с пръстени по пръстите здраво се опираха върху посипания с пясък под на колесницата. На главата си носеше богато украсен шлем с поклащащи се пера. Юздите на конете бяха обвити около китките му, а на лявата ръка имаше привързана с лента кама, за да ги среже, ако се случеше някакъв инцидент.

Надбягванията тъкмо бяха започнали, когато се стигна до инцидент. Главк от зелените, нетърпелив да подкара четириконната си колесница около стълбовете на стената, отчаяно се мъчеше да овладее излезлите от контрол жребци и да ги накара да завият. Той не успя да прецени точно, блъсна се в един стълб и, както казва поетът, „завърши надбягването с тъмните, прашни коне на Смъртта“. Сега Скорп от сините водеше във втората обиколка, колесницата му отскачаше, колелата бързо се въртяха, четирите черни коня, покрити с пот, сякаш нямаха търпение да стигнат завоя, докато тълпата отново избухна във възторжени викове.

Константин обаче само гледаше с полуотворена уста и оцъклени очи, докато Елена, „Славата на Пурпура“, внимателно изучаваше сина си. Не я интересуваше кой цвят ще победи. Беше въвлечена в една друга надпревара и вярваше, че е добре обучена и ще съумее да я спечели. Елена се бе настанила в трона, облечена само в бяло като весталка, и с пурпурна наметка около раменете. На ушите, врата или пръстите й не проблясваха скъпоценности. Нямаше нищо, което да отвлича вниманието от нейното продълговато, бледо лице, украсено само с големите изразителни очи, които толкова бяха пленили бащата на Константин, когато, както се мълвеше, той бил амбициозен армейски офицер, а тя — дъщеря на кръчмар.

Разбира се, сега никой не смееше и да продума за това. Елена беше многообичаната Августа, която изцяло властваше над сина си — отношения, които възнамеряваше да запази и в бъдеще. Тя се върна към действителността, когато Скорп вече водеше и премина край колоните, за да започне третата обиколка на стената. От седемте сиви бронзови яйца на техните пиедестали, изрязани във форма на риба, с които се отчита броят на обиколките, вече бяха свалени четири. Скорп, любимецът на Рим, с яркоцветен шлем, който блестеше на слънцето, се подпря, за да устои на тръскането на колесницата, умело опъна юздите и насочи четирите лъскави черни коня по-близо до стената. Шампионът беше решил да затрудни съперниците си и да ги държи от външната страна, заслепени от виещия се прах.

Константин несъмнено е объркан, размишляваше Елена — твърде много вино, печено свинско и виещи стан млади куртизанки! Беше време синът й пак да се върне към обучението. Тя се обърна и ослепително му се усмихна, той отвърна ядно на погледа й, леко изпъкналите му очи бяха зачервени по краищата. Елена забеляза небръснатите му страни и леко влажните устни. Константин се канеше да протегне ръка към бокала с фалернско вино. Елена шумно разгъна ветрилото си и енергично започна да си вее. Тя докосна черните си букли и заплашително го изгледа над горния край на ветрилото. Императорът шумно въздъхна, свали ръката си и се отпусна като нацупен ученик с издадена напред долна устна. Елена пак затвори ветрилото. Да, Константин беше надебелял! Е, през септември обикновено нямаше празници и официални случаи, и той би могъл да се поупражнява с Муран, прочутия бивш гладиатор и — Елена направи гримаса — навярно любовник на нейното „мишле“ Клавдия. Елена присви очи, пое дълбоко въздух, безучастна към дрънченето на колесниците, трополящите копита, виковете и крясъците на тълпата, постоянните отблясъци на слънцето по бронза, златото и среброто. Тя прокуди всичко онова, което я разсейваше, дори пронизителния смях на глупавата, празноглава жена на банкера Руфин, седнала точно зад нея, и потъна още по-дълбоко в мислите си.

Константин хвърли бърз поглед вдясно. Добре, помисли си той, майка ми се забавлява със сложните си кроежи и тайни планове. Императорът вдигна бокала с вино и вдъхна топлия аромат на Кампания, такова желано облекчение от пълзящата воня на гарума, любимия рибен сос на поданиците му, които бяха насядали горе с дървени паници, в които вдигаше пара храна от импровизираните готварници в аркадите на цирка. Константин отпи голяма глътка. Имаше нужда! Освен това имаше нужда да помисли и обмисли, да крои планове за онова, което майка му наричаше res secretissima — най-тайните работи, а както винаги — и за онзи Лициний!

Константин скръцна със зъби и отново отпи от бокала. Две години бяха минали, откакто бе победил съперника си Максенций при Милвийския мост, бе завзел Рим и се бе обявил за император на Запада, делящ света със съперника си Лициний, който се спотайваше в Никомедия отвъд пролива на Византион. Константин беше решил да сложи край на това. По-късно тази година, когато жътвата приключеше и захладнееше, легионите му щяха да потеглят на изток, бойните му галери щяха да проучат крайбрежната защита на Лициний. Щеше да унищожи Лициний, както преди време Лициний се беше опитал да унищожи него.

Константин притвори очи и си спомни императорската вила в Бая^[3], залеза на слънцето, прохладния ветрец. Ясно помнеше онази фатална вечер. Беше хапнал леко — ароматна лещена супа със затоплено вино, и се смееше на пътуващата трупа клоуни. Бяха бутнали перуката на един, докато други двама бяха килнали своите настрани. Константин гледаше мимовете и с половин ухо долавяше как градинарите подострят пръти за лозите или плетат нови кошери. Смехът внезапно спря. Двама от актьорите забързаха към него. Това вече не беше игра или гуляй! И двамата бяха въоръжени със закривени ками. Константин не беше толкова пиян, на какъвто често се преструваше, ритна стол към единия от убийците, изправи се да срещне другия и се сблъска с него като борец на арената. Беше реагирал по-бързо дори от телохранителите си. Заговорниците бяха заловени. Трима мъже и една жена. Константин лично разпита мъжете, които бяха вързани за колове в градината. Там слагаха нагорещени чинии върху гърдите им, после ги вдигаха и отлепваха с тях кожа и плът и оставяха отворените рани да зеят, за да пъхат в тях горящи въглени и да ги поливат с урина. И тримата признаха, че са убийци, пратени от Лициний. Бяха се снабдили с подправени препоръчителни писма до столника, уреждащ пировете. Константин заповяда този нещастен придворен да бъде вързан за опашката на кон и да го влачат от Бая до Рим. Когато сарматските наемници стигнаха в околностите на града, от него беше останал само един крак. Тримата убийци бяха разпънати на кръст, а съучастничката им изпратиха в Колизея. Там съблякоха дрехите й, завързаха ръцете й отзад и я качиха на гърба на див бик, който щеше да я блъска и премята, докато накрая я набоде на рогата си. Това беше открит отговор на Лициний, че заговорът му се е провалил!

Константин започна да гризе кокалчетата на пръстите си и ядосано огледа императорската ложа. Заговори, заплахи, изнудвания!

На кого може да се довери? На знаменосците, личните му телохранители с техните бели и пурпурни туники и блестящи брони, с кожите на мечки, вълци и пантери, които красяха главите и раменете им? Въпреки че всички тези мъже се бяха сражавали за него при Милвийския мост…

На банкера Руфин и облещената му, шумна жена? След като беше отдал имуществото и живота си, дома и богатството си на звездата на Константин, ако императорът паднеше, Руфин сигурно щеше да го последва.

На Крис, плешивия управител на двореца с педантично присвитите устни и малките кръгли очички? Странен човек беше този Крис! Говореше се, че се занимавал с тъмни изкуства. Носеха се приказки, че можел да чува черните жаби, квакащи в Стикс^[4]. Мъж, който се криеше зад веселията и плътските наслади и все пак, ако беше вярно, по пълнолуние принасял в жертва черна овца сред кипарисите в императорските градини. Тогава от жертвата с писъци изскачал дух с огнена опашка и поемал да дири Древната Хеката.^[5] Или това бе само злобна мълва? Крис си беше създал много врагове. Бе се самопровъзгласил за поет и мъдрец. Веднъж един могъщ царедворец го запита защо не му изпрати една от поемите си да я прочете.

— По-добре ти ми изпрати някоя от твоите! — отвърна управителят на двореца.

Не, Крис имаше премного врагове, за да се осмели да измени на императора. А останалите? Бур, славата на Германия, застанал от другата страна на Елена с ръка върху дръжката на меча, с дебели панталони и наметнат с рунтава меча кожа въпреки есенната горещина? Константин тихичко се изсмя в себе си. С чорлавата си коса и брада Бур приличаше на див звяр от родните му тъмни гори. Той и неговите грубияни имаха един само бог, бяха предани, верни и живееха само за един човек — за Елена.

А другите, седнали зад него? Константин бързо погледна през рамо. Придворните, ласкателите и държавните чиновници бяха погълнати от надбягването, стиснали в едната ръка залозите си, а в другата талисмани за късмет. Слуги на момента, размишляваше Константин, като изключим групичката, настанила се от лявата му страна и сред тях — Силвестър, могъщият съветник на Милтиад, епископа на Рим, който предявяваше претенции за духовна власт над всички християни в империята, а и отвъд нейните граници.

Константин неспокойно се размърда. Беше нащрек спрямо християнството, религията на робите, които вярваха, че един разпънат на кръст евреин е въплътеният Бог. Все пак и Елена вярваше в това, ето и онези видения, които сам беше имал преди Милвийския мост… Каква беше истинската причина за тях? Връхлитащата го болест — резултат от умората, неразреденото с вода фалернско? И все пак видението, блянът или каквото там беше то, обещаваше на Константин победа, ако приемеше кръста и символа на християнската религия chi-rho^[6]. Той ги прие и победи!

Константин обеща търпимост на християните и те излязоха от укритията и катакомбите в Рим и отвсякъде другаде.

Той наистина се изненада, когато разбра колко много сенатори и конници тайно изповядваха тази нова религия, разпростряла се като заплетено коренище на всички равнища на имперското общество и извън него.

Елена бе убедена, че християнството е основата на нова империя. Императорът се изправи в креслото си. Може би и на нов град? Той бързо погледна към майка си, все така погълната от собствените си мисли, после се обърна към арената при следващия рев на тълпата. Отново хвърли поглед през рамо и долови погледа на Клавдия, „мишлето“ на Елена — нейни „очи и уши“. Защо майка му я беше поканила тук? Заради смъртта на Атий? Или заради заплахи от изнудване? Но тази тема беше прекалено деликатна. Константин примигна и погледна надолу. От другата страна на стената, сред дрънченето на дърво, стомана и бронз, сред кълба прах, Скорп водеше пред гърка Павзаний, който, в сребърен шлем и пурпурен плащ, се носеше с грохот зад него с великолепните си дорести коне.

Константин отпи от бокала и пак се запита защо майка му е поканила Клавдия. Погледна бързо с ъгълчето на окото си. Добре, Елена продължаваше да се рее в тайните покои на собствената си душа. Може би трябваше да изпие още един бокал вино.

Елена не се възпротиви на това, че Константин пие. Щеше да го скастри по-късно и щеше да се опита да го убеди да слезе в двора за гимнастически упражнения. Сега мислите й бяха заети с Лициний и неговите заговори в Никомедия. Синът й беше по-добър пълководец и подкрепата за Лициний отслабваше както в собствените му провинции, така и навсякъде другаде. Елена се беше погрижила за това. Християнската църква имаше пипала, които бяха проникнали в сърцето и на най-тайните съвети на Лициний.

Императрицата се засмя. Лициний скоро щеше да разбере това, но щеше да бъде много късно. Нея повече я занимаваше въпросът какво ще се случи след това: нов Рим, нова империя, нова вяра, една религия, един Бог, един закон. Християнската религия можеше да го постигне, тя щеше да стане свързващата сила на новата империя. Вярно, унасяше се в мислите си Елена, хората малко ще се объркат кой е императорът и кой е върховният първожрец — Константин или епископът на Рим? Тя прехапа устни. Не би ли могло Константин да бъде и епископ на Рим? Интересна мисъл… Трябваше да попита Анастасий, глухонемия секретар, зает сега в тайния кабинет в Палатинския дворец да подготвя всичко за срещата, която щеше да се състои по-късно.

Елена въздъхна. Това насочи мислите й към „мишлето“, Клавдия, с нейното сладко обло личице под гъстата черна коса; крехка, приветлива, спретната и непретенциозна, с изключение на онези очи, черни и страстни, и пъргавия ум зад тази невинна маска: съвършен agens in rebus! Наистина, беше една от най-добрите. Елена имаше нужда от нея. Трябваше да измъкне Клавдия по-надалеч от онази пъстра паплач, която вдигаше врява в кръчмата на чичо й Полибий край Флавиевата порта…

Вдигна очи и се загледа над арената, без да чува виковете и радостните възгласи, когато свалиха още едно голямо бронзово яйце. Оставаха още две обиколки. Тя се вгледа в морето от лица. Някъде на горните редове, стиснали костените си пропуски, трябваше да бъдат Полибий и неговата шайка постоянни посетители на „Магариците“.

Елена се обърна да заговори сина си, после промени намеренията си и се сети за Поругателя, онзи подъл убиец, който бродеше из мръсните улици и тесни проходи на Целийския квартал. Питаше се дали Клавдия знае нещо за това. Имаше обаче един по-неотложен въпрос: тайнственото убийство на Атий Енобарб. Дали смъртта му не заплашваше нейния блян за един нов Рим? Дали не беше препятствие към res secretissima, най-тайното нещо?

Елена се обърна към арената. Верни ли са историите, питаше се тя. Дали галилеецът Петър, най-близкият приятел на възкръсналия Христос и първи епископ на Рим, е бил разпънат на кръст с главата надолу на това място? Дали трупът му е бил погребан тайно близо до мястото на екзекуцията?

Внезапен рев откъсна Елена от мислите й. Тя погледна надолу. Скорп се бе доближил премного до стълбовете и лявото колело на колесницата му навярно беше закачило колоната, защото сега криволичеше. Павзаний беше преминал край него и вече напредваше с грохот към финалната линия. Елена се наведе и разтърси рамото на Константин.

— Знам, майко — обади се той. — Очаквай неочакваното!

— Не, скъпи ми сине! — просъска Елена. — Следи за внезапната грешка, която може да погуби всичко!

Вдигна глава и улови острия, немигащ взор на Клавдия. Да, помисли си Елена, докато кимаше на „мишлето“ си: не от злобата на враговете си трябваше да се бои, а от грешките на своите приятели. Елена трябваше да измине дълъг и опасен път. Благоразумието и бдителността бяха нейната сигурна защита срещу кървавите убийства и интригите. Пак се обърна назад. О, да, и Клавдия…

 

 

Клавдия леко се изкашля и се огледа из Херкулесовата зала в Палатинския дворец. Надбягването беше свършило, тълпата весело бе крещяла или дюдюкала в зависимост от това кой печелеше или губеше. Чуха се много викове, че надбягването е било нагласено. Клавдия всъщност не се интересуваше особено много от него. Вече се канеше да си тръгне, когато Бур, началникът на германските наемници, й даде ясно да разбере защо са я поканили в императорската ложа. Августата искаше да я види.

— Знам! — изсъска Клавдия срещу ухиленото брадато лице на германеца, което вонеше на вино, месо и парфюм.

Сега двамата бяха тук, седяха лениво, сякаш на интимно пиршество, въпреки че истинската причина за присъствието им най-вероятно беше някакъв назряващ проблем. Клавдия седеше пред „най-августейшата от майките“. От дясната страна на Елена се бе отпуснал Константин, със зачервено лице, полузаспал. Маска, помисли си Клавдия. Константин беше ленив, но много способен, капризен, но състрадателен. В много отношения роден артист, той би бил чудесно допълнение към актьорската трупа „Сатирикон“ на Лабиен, която лагеруваше край „Магариците“.

Отляво на Елена седеше загадъчният Силвестър, в скромна туника и наметало. Беше ведър на пръв поглед мъж, но също актьор, помисли си Клавдия, човек, толкова опасен, колкото и Елена, и Константин, с бляновете си за този и отвъдния свят. Зад Августата беше вечно бдящият Бур, убиец до мозъка на костите си, а до него — глухонемият Анастасий, който говореше с очи на Клавдия и я предупреждаваше да внимава. Муран се беше настанил на стол до Клавдия с леко разкрачени мускулести крака. Бившият гладиатор вече бе свикнал на такива срещи, още повече, че сега беше назначен за телохранител на Силвестър. Това бе породило у Клавдия огромно облекчение — приемаше всичко друго, само не и арената!

Клавдия се загледа във фреската върху стената зад Августата. Тя прославяше подвизите на полубога Херкулес, който крадеше червените крави от чудовищния крилат Герион и пращаше други гиганти обратно в огнените гробници на подземния свят. Клавдия въздъхна и премести поглед върху полираната маса от рядко африканско цитрусово дърво, украсена с теракотени орнаменти с цвят на охра.

— Атий Енобарб — разчупи тишината гласът на Елена, — бивш центурион^[7] в Двайсети легион „Виктрикс“^[8] и до последно инженер и архитект. Чувала ли си за него?

Клавдия завъртя отрицателно глава.

— А за Макрин, бивш трибун^[9] на нощната стража в Целийския квартал край Флавиевата порта?

— Това е било преди да отида там, твое величество, може би чичо ми…

— А за Фронтин — остро продължи Елена, — освобожденец на споменатия Атий?

Клавдия реши да замълчи.

— За Юлий Филип, Лукреций Нарс, Гемел Север, Петилий Гавин — декуриони^[10] в същия Двайсети легион, всички инженери, архитекти и чертожници?

— Двайсети „Виктрикс“?… — заекна Клавдия. — Нали това е бил един от легионите на Максенций в гражданската война срещу…

— Срещу мен, техният законен император! — провлечено се обади Константин. — Двайсети беше гръбнакът на противника. — Той се прозя и разтърка лицето си: — Ако имаше начин, щях да разпъна на кръст всички тях!

Клавдия кимна с разбиране.

— Твое величество не разформирова ли легиона? — заекна Муран.

Константин лениво се засмя и махна с ръка към майка си да продължи.

— Двайсети беше разформирован — продължи с равен глас Елена. — Умният Анастасий е събрал всички сведения…

Клавдия се усмихна на глухонемия, макар да подозираше, че императрицата не е получила всички сведения. Нещо в тази среща й правеше силно впечатление. Силвестър седеше съвсем мълчалив, докато Елена говореше далеч по-остро, сякаш искаше да подчертае неотложността на въпросите.

— Както казах, Двайсети легион беше разформиран — продължи Елена, — но Атий и неговите командири не бяха наказани. — Тя бързо стрелна с поглед Силвестър, седнал като изваяна от мрамор статуя. — Разбираш ли, Максенций ги използваше като scrutores mortuorum.

— Търсачи на мъртъвци?

— На мъртви християни, ако трябва да бъда по-точен — Силвестър заговори след даден му от Елена знак. — Диоклециан и неговият наследник Максенций предприеха най-жестоките гонения на нашата църква, това ти е известно. Те искаха да ни унищожат до корен. Нападаха хекатомбите, разбиваха олтарите ни, поругаваха светилищата ни и…

— Но търсачите? — настоятелно попита Клавдия.

— Нашата църква… — В покритите с тежки клепачи очи на Силвестър блесна някакъв сарказъм, който се почувства и в гласа му. Той преднамерено прокарваше линия между себе и Клавдия; нейните родители бяха християни, а тя не.

— Твоята църква? — попита със съмнение Клавдия.

— Има преобилно свои мъченици и светци, те са нейното богато наследство.

Клавдия кимна в знак на съгласие, макар че вътрешно простена. Крайната пристрастеност на Елена към реликви съгласно християнската традиция беше добре известна. Дори чичо Полибий й бе продал една!

— Или би трябвало да кажа — Силвестър много внимателно подбираше думите си, — някои от тях! По времето на Нерон, преди около двеста и петдесет години, галилеецът Петър е бил разпънат с главата надолу в императорския цирк на Ватиканския хълм. По-късно бил погребан близо до мястото на екзекуцията. Петър беше основател на църквата в Рим. Неговият гроб е много ценен за нас. Той съдържа останките на човек, който е вървял с Христос. Този гроб подчертава силата на нашия понтифекс, епископът на Рим.

Лицето на Силвестър започна леко да поруменява. Той гледаше без да мига Клавдия, която издържа погледа му. Сила! Клавдия знаеше точно накъде бие презвитерът. Един ден, може би дори много скоро, Силвестър можеше да стане новият понтифекс. Клавдия тайно беше работила с него като връзка между него и Елена. Тя и Силвестър добре се познаваха, макар че Клавдия не споделяше бляновете му.

— Гробът на Петър беше пазен като голяма тайна — продължи Силвестър. — Той трябваше да бъде укрит от хора като Аврелиан, Север, Деций, Диоклециан и други императори, които желаеха да унищожат нашата вяра. Точното му място се знаеше от потомците на семейството, първо погребало останките на Петър. Може би са знаели и други, но само когато гоненията престанели, това тайно място щяло да бъде разкрито. В наше време — Силвестър нервно се покашля — тайната на блажения Петър се пазеше от един наш дякон, Валентиниан. Преди осем години обаче той изчезна. Или е избягал, или е бил убит по време на големите гонения. Никой не знае…

Клавдия се канеше да започне да разпитва, но улови острия му поглед. Той й нареждаше да мълчи, поне за момента.

— С Атий работеха и други — поде историята Елена, — които бяха назначени от Диоклециан и Максенций да търсят из Рим, да претърсват града за светилища и реликви на християнски мъченици, особено тези на Петър. Тъй като бяха инженери и архитекти, можеха да проникват в тайните подземни проходи, пещери и тунели. Те намериха някои гробове и ги унищожиха.

— А този на галилееца?

Силвестър примигна, когато Клавдия използва разпространеното название.

— Никога!

— Но те са преследвали Валентиниан?

— Все пак очевидно никой досега не го е намерил.

— Тогава защо запазихте живота на тези търсачи? В края на краищата, те са били послушни оръдия на Максенций.

— Защото знаеха какво е било направено; може би знаеха повече, отколкото признаваха.

— А какво са признали?

— О, признаха, че са търсили гроба на Петър, но не са го открили — отвърна Силвестър. — Той си останал в тайна. Не знаеха също нищо и за Валентиниан, което беше странно. Валентиниан бе високопоставен в християнската общност. Ако е бил задържан и убит, би трябвало да останат някакви архиви, но ние потърсихме и не намерихме никаква следа.

— Вярно — разпери ръце Елена. — Валентиниан може да е умрял от естествена смърт, може да е избягал, да е бил тайно отвлечен или тайно убит…

— Значи — заяви Клавдия, — търсачите са признали, че не знаят нищо, но въпреки това провиненията им са били опростени, а правата — възстановени напълно.

— Приехме ги в обятията си — изфъфли Константин, сякаш в просъница. — Като заблудени овци. Ние наистина вярвахме, че могат да ни кажат много, особено до момента, когато Атий беше убит преди три нощи.

— Решихме да ги използваме — обади се Елена толкова бързо, че Клавдия се запита дали не се опитва да скрие нещо в потока от думи.

Августата облиза устни, преди да продължи:

— Атий и хората му бяха пратени към Хелеспонт^[11], за да направят план за повторното изграждане на града-крепост Византион^[12], който контролира проливите. Те се върнаха преди две седмици и бяха настанени тук в двореца, да подготвят записките си и да отговорят на въпросите, които имахме. Искахме да ги държим заедно. Бяха наглеждани от Макрин. Техният пазач е нещо като специалист в изкуството на войната. След завръщането им поведението на Атий стана странно. Престори се на болен, остана в дома си и не се присъедини към останалите в двореца. Никога не излизаше. През по-голямата част от времето стоеше заключен в една сигурна стая в приземния етаж на вилата си. Ако това продължеше дълго, щяхме да се намесим. Както и да е, преди три вечери любовницата на Атий, Друзила, се опитала да го събуди. Вратата на стаята му била заключена отвътре. Когато не й отговорил, Друзила извикала Фронтин, освобожденеца на Атий. Вратата била разбита и открили Атий мъртъв със забита в гърба му кама. Не открили нищо друго, освен че ковчежето „Ихтус“ липсвало.

— „Ихтус“?

Елена направи гримаса.

— Досега не знаехме колко е важно. Очевидно в него имало ценни книжа, вероятно нещо свързано със загадката около гроба на галилееца Петър.

— Защо мислиш така?

— Вчера вечерта… — Елена млъкна. — Ах, да, нали знаеш Колоната на тайните?

Клавдия кимна. Кой не я знаеше? Големият железен сандък с форма на вълча муцуна с отворена уста, поставен в основата на Палатинския хълм, до оградата на двореца, за да приема анонимни сведения от всеки гражданин, желаещ да издаде тайните на някой друг — тази практика затрупваше с работа agentes in rebus и secretissimi, очите и ушите на императора.

Елена вдигна ръка и щракна с пръсти. Анастасий й връчи малък свитък, който Елена подаде на Клавдия. Пергаментът беше с добро качество, почеркът — спретнат и добре оформен. Писмото известяваше августейшите, че след загадъчната смърт на Атий Енобарб тайната, къде е гробът на галилееца Петър може да стане тяхна за три милиона златни солиди^[13] в новоизсечени монети. Уговорката за продажбата можела да се осъществи веднага, щом августейшите огласят съгласието си и това на презвитер Силвестър в bulla^[14], поставена на Цезаровия форум. Уведомлението трябвало да гласи, че желаят да получат aliqua sacra — някои свещени предмети. Писмото беше подписано цветисто — „Харон^[15], господар на подземния свят“.

Клавдия се засмя в себе си. Определено беше чувала името на този „император и цар“ на inferni^[16] и на грабителите — на мрачния подземен свят на Рим. Харон беше вожд на банди разбойници, убийци, крадци и вещери, от каквито гъмжаха тъмните, вонящи тесни улички на града.

— Значи — заяви тя, — Атий през цялото време е знаел тайната.

— Както подозирахме…

— А някой друг?

— Може би другите търсачи, но ние още не искаме да ги плашим, ето защо те призовахме тук. Ти трябва да проучиш. — Елена се наведе напред, единият й крак потропваше върху пурпурноцветния камък, с който бе настлан подът. — Открий истината за смъртта на Атий. — Тя неудобно се размърда на мястото си, кресло с наклонен гръб, чиито ъгли бяха украсени с медни орнаменти, представляващи ангелски глави. — Ще се движиш между пантери, Клавдия. — Елена замълча, подбирайки внимателно думите си. — Атий и другите търсачи бяха членове на Schola Lunae, „Лунната школа“. Те почитат Диана, ловджийката, и носят на ръката си signum purpurae calicis, знакът на пурпурния бокал.

Клавдия усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Стомахът й се сви и устата й пресъхна, но тя протегна ръка да успокои възбудата на Муран. Преди години Мелеагър, гладиатор с подобен знак на ръката, беше изнасилил Клавдия и убил красивия й, но малоумен брат Феликс, като ги изненада в едно самотно място край река Тибър…

— Клавдия, Клавдия! — прошепна Елена. — Муран уби Мелеагър!

Клавдия се взря в лицето на императрицата. Очите на Елена бяха меки и нежни. Маска? Тя бързо хвърли поглед към останалите. Константин се почесваше между веждите и я наблюдаваше през пръсти. Силвестър изучаваше пръстена на лявата си ръка, върху който се виждаше емблемата chi-rho. Останалите бяха доловили напрежението. Никой не помръдваше. Тишината се нарушаваше само от жуженето на пчела, която се въртеше над ваза от сандалово дърво със сладникав мирис.

— Нямаме доказателства срещу другите — продължи Елена, — но подозираха Атий, че бил Поругателя.

Клавдия зяпна и се откъсна от призрачните си спомени.

— Убийствата на проститутки спряха точно преди славната победа на сина ми при Милвийския мост. — Елена си пое дълбоко дъх. — Атий със сигурност се държеше грубо с проститутките. Той беше известен сред тяхната гилдия — „Щерките на Изида“, и те се бояха от него. Той често посещаваше техните свърталища с други „търсачи“, ергени и вдовци; често са ги виждали там.

Клавдия се опита да възстанови душевното си равновесие.

— Мнозина го подозираха — прошепна Елена, — но нищо не беше доказано. Пратихме го във Византион, защото се страхувахме, че може да се върне към мръсните си навици — Елена се усмихна презрително, — както и за да държим под око тази скъпоценна шайка. Затова заедно с тях пратихме като техен надзирател и Макрин, бившия трибун на нощната стража в Целийския квартал.

— С други думи, като шпионин?

— Да, с други думи, като шпионин — усмихна се Елена.

— А сега?

Императрицата се загърна по-плътно с наметката си и се изправи.

— Ти, Клавдия, си моят пазител. Открий истината за смъртта на Атий! Аз не възнамерявам — повиши глас тя — да купувам тайната за гроба на блажения Петър от някой, който е обявен извън закона, главорез от копторите. — Тя се наведе, сграбчи китката на Клавдия и здраво я стисна. — Намери ковчежето „Ихтус“ и онова, което е в него…