Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (13)

Глава десета

Както изглежда, някой зъл дух вероятно… подтикна тези хора към чудовищни деяния.

Клавдия и Муран се върнаха в „Магариците“. Денят гаснеше. Те минаха край голямата сикомора, където Торкват още въртеше занаята си. Той я повика по име и тръгна към тях.

— Още не съм намерил решението! — Почука с пръст по слепоочието си. — Обещавам ти, ще мисля. Нали нямаш нищо против, ако попитам някои клиенти?

— Нямам нищо против да попиташ и самия император! — рязко отвърна Клавдия. — Торквате, изморена съм. Желая ти успех със загадката! Както и на себе си! — добави тя и стисна ръката на Муран. — Аз също още не съм намерила решението…

Когато се върнаха в „Магариците“, Клавдия разбра, че за нея няма да има почивка. Полибий беше въодушевен от снощните подвизи. Бързо беше оправил всички щети: капаците, кухненската врата, белезите от сраженията по тревата и стъпканите лехи. Всяка следа от страховитата битка на живот и смърт в градината бе премахната. Кръчмата бе пълна с обичайните посетители, но имаше и новодошли, които нямаха търпение да чуят новините. Клавдия седна за малко на масата до Муран. Вече се канеше да стане, когато Океан започна да прибира голямото кожено покривало, което бе сложил на главния вход на кръчмата. То очевидно беше мокро от вино или кръв, Клавдия не можеше да види от мястото си. Кожата бе залепнала за ключалката и Океан започна да я отлепва с нож. Веществото бе лепкаво, вероятно по-скоро мед или неразредено вино. Тя стана, отвори вратата и се взря през ключалката. През отвора не се виждаше, сякаш имаше нещо, пъхнато от другата страна.

— Питам се… — промърмори тя, като се връщаше в кръчмата.

— Какво се питаш? — повтори Муран след нея.

— Нищо! — засмя се тя. — Просто се питам дали Поругателя ще нападне тази нощ?!

В края на краищата не се случи нищо. Клавдия се качи късно в стаята си. По някое време се събуди, но нощта беше тиха и тя пак заспа. Все пак Муран беше обещал, че ще я събуди, ако нещо стане. На другата сутрин тя занесе закуската си в градината, а Муран седна до нея, за да си разделят приготвеното от Целад пиле, нарязано на късчета.

— Нищо! — каза той, леко наклонил глава, сякаш слушаше пеещите в другия край на градината птици. — Нищичко! Освободих хората си, след като ми докладваха, че никога през живота си не са били толкова отегчени. Освен по някоя случайна поява на жена от „Домът на Изида“, нищо вълнуващо.

— А онези млади жени?

— О! — предъвка парче пилешко Муран. — Забавлявали са се, били са свободни.

— Всички ли са се върнали?

— Разбира се! Ако бяха избягали, къде щяха да идат?! За някои от тях това не е само свобода, то е чудо. Мога да се обзаложа, че ако се молят, ще споменават името ти! — Той я целуна по бузата. — Сега аз ще си почина, а ти?

Клавдия сви рамене:

— Ще седя и ще мисля…

— За мен ли?

Клепачите на Клавдия запърхаха:

— Разбира се, скъпи, за кого другиго?!

Накрая Клавдия пак се върна към бележките си, но все още не можеше да намери онази нишка, която да разплете загадката, така че, за да се поразсее, сложи ред в стаята си и слезе да помогне долу, в кръчмата. Късно следобед, сив както винаги, издирвачът Салуст се вмъкна като призрак в „Магариците“. Клавдия веднага го отведе встрани от останалите посетители, за да си поделят малко гърне вино, хляб, сирене и пушено месо. Слънцето още припичаше, от кръчмата се носеха различни шумове. Салуст отпи от виното си.

— Направих, каквото искаше! — започна той.

— Успя ли?

Салуст завъртя глава:

— И да, и не, но за теб, Клавдия, накарах всички от моя род да ми помогнат! И така… — Той извади свитък от кожената си торбичка и го разгъна, като използва чашите, за да затисне краищата му. — Първо, Атий Енобарб… е, носят се слухове, че някога е бил християнин. Знаеш ли това?

Клавдия кимна.

— Сетне станал отстъпник, шпионин на Максенций, яростен търсач на мъртви, унищожител на всичко, що е християнско. Никой от хората край него не го е обичал. Бил жесток с жените, наложницата му Друзила би могла да свидетелства за това, но научих, че тя също е мъртва. Единственият интересен факт, който открих за общия ни приятел, беше когато посетих банкера Улпий. Не че наистина беше готов да отвори архивите си, но, както каза, не обичал Атий, човекът бил мъртъв, и разбира се, щеше му се да получи онази златна монета, която му предложих. За да бъда откровен, господарке — изду устните си Салуст, — според Улпий, Атий Енобарб в действителност имал съвсем малко пари. Всъщност не повече от стотина солиди, внесени при него…

— Невъзможно! — задъха се Клавдия. — Виждала съм докладите! Атий е присвоявал парите на християните, плячкосвал е техни свети предмети, натрупал е цяло състояние!

— Така смята Улпий…

— Може ли да има друг банкер? — попита Клавдия. — Друг някой, който да пази парите му? Разбира се! — прошепна тя.

— Да, Клавдия, мога да предположа какво си мислиш. Атий Енобарб не беше точно любимец на силните. Беше добре познат като поддръжник на Максенций, знаеше се, че Константин едва го търпи. Не би поверил парите си никому другиму… — Салуст почеса челото си. — Улпий мисли, че Атий може да е скрил парите си някъде, но само боговете знаят къде са те сега.

— А дякон Валентиниан?

— А, това е зловеща и тайнствена фигура! Бил много добре образован и очарователен човек. Напреднал много бързо в преследваната църква и станал водач на общността край Ватиканския хълм. Сетне изчезнал, а християните в този регион били обкръжени и арестувани. Оцелели много малко… Всъщност, според моя шпионин, никой не е оцелял…

— Ами Харон?

Салуст се засмя:

— Клавдия, ще бъда честен: в това отношение се провалих. В Рим не мога да мина за човек на Харон. Просто оставям тази работа така. Тук не мога да ти помогна.

Клавдия кимна в знак на съгласие.

— А Поругателя?

— Нищо повече от това, което знаеш! С изключение на едно… По уличките се носят слухове, че Поругателя е бил убит.

— Знам — отвърна Клавдия. — В гражданската война.

— Може да е бил заклан и по-късно…

— Ами трибунът Макрин?

— Странен човек! Редови офицер от войската с добро име. Почтен администратор. Обичал жена си, после тя се разболяла. Но открих и нещо ново за него: трибунът Макрин бил голям приятел със съдържателката на „Домът на Изида“…

— Тя твърди, че рядко се е отбивал там.

— Е, може и да е вярно, както е вярно, че обичал жена си, но той дълбоко се влюбил в една от „щерките на Изида“, млада жена на име Бризеида…

Клавдия затвори очи и се опита да си припомни списъка с мъртвите в „Домът на Изида“.

— Сигурен ли си? Трибунът Макрин?

— Била кратка любовна история… — Салуст се приведе над масата с широко разтворени очи. — Нали знаеш как стават тези работи, господарке? Макрин бил верен съпруг, но Бризеида била много, ама много красива! Вярно, на него му било трудно да посещава „Домът на Изида“ или да броди из уличките на Целийския квартал, но от онова, което научих, разбирам, че той и Бризеида се срещали в императорските градини от другата страна на Рим. Бил влюбен до уши в нея!

— И какво станало?

— Не знам… — Салуст потупа с длан пергамента пред себе си. — Можем да издирваме само онова, което познаваме. Бризеида изчезнала. Може да е напуснала или умряла. В хаоса, настъпил в Рим след победата на Константин, всичко би могло да се случи… — Той разпери ръце: — Виж ме мен — дотолкова нямах късмет, че застанах на грешната страна!…

— Да, да! — вдигна ръка Клавдия. — Знам всичко!

Тя се вгледа в клоните на дървото, ябълките зрееха добри и Полибий щеше да е доволен.

— Какво, господарке?

— Бризеида изчезнала, Поругателя изчезнал… Сигурна съм, Макрин спомена, че още някой е изчезнал…

— Че жена му е умряла?

— Да, да, но освен това някой друг… — Клавдия замълча, защото кухненската врата се отвори. С бокал в едната ръка и къс пергамент в другата, през нея пристъпи напред Тит Лабиен, който декламираше стихове от някаква пиеса.

— В името на боговете, кой е пък този?

Клавдия погледна през рамо:

— О, не му обръщай внимание! Един от победителите в голямата битка на „Магариците“.

— Да, чух за нея. Харон изгубил много хора! Той никога няма да го забрави…

— Нито пък аз! — добави мрачно Клавдия. — Това е Тит Лабиен.

— Тит Лабиен ли? — изненада се Салуст. — Сигурна ли си, че това е истинското му име?

— Защо? — заинтересува се Клавдия.

— Просто съвпадение! — отвърна Салуст. — Не познаваш ли нашата история, Клавдия? Юлий Цезар имал много предан помощник с това име, но в гражданската война Тит Лабиен изоставил стария си приятел и се присъединил към Помпей. Мисля, че бил убит в следващото сражение.

Клавдия затвори очи и си припомни този фрагмент от пергамента: думите на Атий, че тайната за гроба на Петър била притежание на „стария приятел на Цезаря“.

— Знаеш ли къде е погребан Лабиен?

— Цезар бил благороден. Позволил труповете на враговете му да бъдат отнесени по домовете им за почетно погребение.

— Подозирам, че е погребан на Ватиканския хълм… — прошепна Клавдия. — Салусте, в Рим няма документ, който ти да не можеш да ми изровиш! И така, можеш ли да ми намериш карта, на която точно да е указано мястото на гробницата на Тит Лабиен на Ватиканския хълм? — Наведе се през масата и стисна ръката му. — Моля те! А сега, ако няма нещо друго…

Салуст вдигна рамене.

— В такъв случай — изправи се Клавдия — привърши хляба и виното си и не обръщай внимание на стария приятел на Цезаря… — Тя посочи актьора, който продължаваше да се разхожда напред-назад и да си рецитира тихичко. — Трябва да посетя един човек…

 

 

Съдържателката веднага прие Клавдия и я изведе в малката градина отвън.

— Безпокоиш се за момичетата ли? Още са тук и се държат добре. Всъщност — засмя се тя, — те се оказаха много подходящи! Трябва да го запомня или може би да помоля императрицата такива жени да бъдат освобождавани и да идват на служба при мен!

— Искам пак да погледна оня списък от погребалната служба с имената на жертвите на Поругателя.

Съдържателката се опита да възрази:

— Вече ти го показах…

— Бих искала пак да го видя! Трябва да го видя веднага!

— За какво става въпрос? — Жената бе изгубила самообладание, изглеждаше напрегната и облизваше устни, а пръстите й играеха със сребърната огърлица около врата й.

— Бризеида?

Съдържателката започна да мига.

— Какво става?! — изправи се Клавдия. — Попитах те за едно име! За Бризеида, младото момиче, в което е бил влюбен трибунът Макрин. Какво се е случило с нея? Да не би да е била убита от Поругателя?

— Не, разбира се! Иначе името й щеше да бъде тук.

— Тогава какво е станало с нея? — продължи да настоява Клавдия.

— Напусна! — Домина Агрипина доби строг и благоприличен вид като някоя стара мома. — Просто напусна!

— Имаш ли доказателство за това? Не е ли трябвало да се откупи? Да ти направи подарък? Не са ли й трябвали пари за пътуването? Откъде беше родом?

— От някакво село в Сицилия… Не знам… Семейството се преместило на континента, Бризеида избягала и дойде тук…

— Тогава, ако се е върнала, това би трябвало да е отбелязано някъде! — заяви Клавдия. — Има ли още момичета, които са работили с нея?

Съдържателката седна.

— Има ли? — повтори Клавдия.

Жената скри лице в ръцете си:

— Разбира се, че не! Ще ти кажа причината за притеснението ми. Бризеида просто изчезна. Така и не разбрахме дали Поругателя я е убил или се е изплашила и е избягала. Нямам никъде нищо записано за заминаването й, нищичко!

— Разбира се! — рязко се изправи Клавдия. — Благодаря ти. А сега искам да поговоря с моите шест дами!…

 

 

Клавдия се върна в „Магариците“ много доволна. Имаше чувството, че мракът и тъмнината, с които се сблъскваше, бяха почнали да се разсейват. Седна за малко в градината и високо се помоли тази нощ Поругателя да нападне и да бъде заловен. Младите жени изглеждаха благоразположени, въодушевени, успокоени, че са далеч от Тулиевата тъмница. Бяха убедени, че могат да се противопоставят и да избягат от всяка опасност в мръсните улички и проходи на Целийския квартал. Муран се върна и й съобщи, че гладиаторите са готови и разположени по местата си. Може би Поругателя ще се появи тази вечер? Клавдия се опита да овладее вълнението си. Искаше й се да разпита трибуна Макрин, но трябваше да изчака. Вместо това се върна при входната врата на кръчмата, където се появи Торкват и съобщи, че не може да реши загадката. Клавдия кимна разбиращо.

— А ти можеш ли да я решиш?

— Още не — засмя се Клавдия, — но защо не влезеш? Сигурна съм, че Полибий може да има някакви идеи.

За голямо облекчение на Клавдия Торкват отказа и си тръгна. Когато изчезна от погледа й, тя отново отвори вратата и разгледа ключалката. Вратата на кръчмата много приличаше на онази в стаята на Атий — дървото беше масивно, ключалката очевидно беше работа на добър майстор. Клавдия пъхна и извади ключа, после отиде в кухнята и се върна с друг ключ. Той обаче не съвпадна, ключалката не помръдна.

— Това трябва да е! — задъха се тя.

Появи се Извинявай и попита дали може да помогне с нещо. Клавдия разсеяно махна с ръка, разроши косата си и тръгна към своята стая. Трудно можеше да се отпусне, особено след като Полибий и приятелите му по чашка решиха да си устроят хубав нощен гуляй. Тя чу как вдигнаха тост в отговор на самохвалната реч на Полибий, според която той и Лабиен се оказаха истински воини. Обществото се разпиля из градината, където бяха запалени разноцветни лампи. Артистите от трупата на Лабиен „Сатирикон“ необуздано нахлуха с гротескните си маски и костюми, а Полибий съпроводи всеки поотделно из знаменитото си бойно поле.

Клавдия се засмя. Полибий и Лабиен наистина бяха същински деца, които живеят за момента. Бяха забравили напълно за облога си с Торкват. Почесвайки се по дебелия нос, Полибий бе убедил Лабиен, че неговата племенница ще реши всички проблеми. Клавдия седна на ръба на леглото и се запита дали настина ще направи това.

Вечерта беше тиха, не лъхваше дори ветрец, затова пронизващото изсвирване се чу отчетливо. Клавдия скочи на крака, нахлузи бързо сандалите, взе наметката си, грабна една тояга и хукна надолу по стълбите. Залата за хранене беше празна с изключение на Сводника Петроний и Стоика Симон, които, прегърнати, спяха дълбоко. Двамата продължиха да спят, въпреки блъскането и тропането по вратата. Клавдия отвори. На прага стоеше Муран с двама от плещестите си придружители. Единият от тях носеше факла. Муран отметна качулката от лицето си, лицето му лъщеше от пот.

— Клавдия, ела!

Отново прозвуча остро изсвирване.

— От другата страна на фонтана! — прошепна дрезгаво единият от мъжете.

Надолу по улицата и по площада отекнаха още викове и крясъци. Клавдия бързо тръгна натам заедно с останалите. По пътя й се стрелкаха тъмни сенки — разтревожени от суматохата просяци и всякакви нощни скиталци търсеха убежище другаде. Клавдия не сваляше очи от калдъръма, покрит с боклуци. Пристигнаха на площада, заобиколиха фонтана и тръгнаха по една странична улица, където пред входа на тунел стояха двама от гладиаторите на Муран. В светлината на факлата Клавдия видя да проблясва червена коса. Единият от мъжете държеше Ливия за ръката. Когато видя Клавдия, Ливия се освободи и побягна към нея с разчорлена коса и изпоцапано лице, върху един прорез на лявата й ръка имаше окървавен парцал.

— Те са там! — посочи тя. — Със сигурност са там!

— Къде е камата ти? — попита Клавдия.

— Намушках един от тях!…

— Тях?! Един от тях?! — повтори Клавдия. — Какво искаш да кажеш? Какво става? Повече от един ли са?!

— В капана са! — Единият от гладиаторите говореше на момче, което бе изскочило от някакъв вход, събудено от виковете и изсвирванията. — Уличката е сляпа от едната страна и охранявана от другия край!

Муран грабна факла и с кама в другата ръка тръгна надолу по тунела.

— В капан сте! — извика той. — Излезте, един от вас е ранен! Знаем го от жената, която нападнахте!

Клавдия се присъедини към него. Отначало не виждаше нищо освен черния мрак; после съзря, че нещо се движи и проблясва.

— Трябва да излязат! — заяви Муран.

Той извика през рамо на другарите си да дойдат при него. Пристигнаха още гладиатори и, водени от Муран, започнаха да се промъкват надолу по тунела. Клавдия се върна на мястото, където се беше свила Ливия с гръб към стената. Застанало до нея, момчето леко я галеше по главата. Клавдия разрови торбичката си и подаде на момчето една монета. То изчезна в къщата, а тя седна до Ливия. Огледа раната. Беше повърхностна, камата бе разрязала не много дълбоко кожата малко над китката.

— Разкажи ми какво стана! — каза Клавдия и се огледа, защото, разтревожени от шума и изсвирванията, повечето от другарките на Ливия започнаха тичешком да пристигат при тях. Гривните им подрънкваха, свободните им туники се развяваха.

Клавдия им разказа всичко и им нареди да останат заедно, да съберат и другите момичета, скрили се в „Магариците“ и да повикат Полибий да ги наглежда. Жените нямаха нужда от повторна покана и припряно тръгнаха натам, като се смееха и шегуваха, щастливи, че вече са далеч от самотните улици и надвисналата опасност.

Клавдия впи поглед в тунела. Муран и гладиаторите му се придвижваха бавно, факлите просветваха във вонящата тъмнина.

— Къде са те? — попита Ливия.

— Кои къде са? — попита Клавдия, върна се и се сви до нея.

— Нощните стражи. По-рано тази вечер минах край тях. Няма да са далеч.

По гърба на Клавдия се стече студена струйка пот. Тя продължаваше да се взира в тунела. Сега Муран крещеше предупреждения.

— Разкажи ми какво стана! — настоя Клавдия.

— Точно както миналата нощ! — отвърна Ливия, докато почистваше мръсотията от лицето си. — Избрах си улици по-наблизо до „Магариците“. Отначало ме беше страх, но повечето от онези, които доближаваха до мен бяха доста срамежливи. Младо момче, което искаше да ме опипа, старец, който се опитваше да си върне младостта, и разбира се, обичайните пияни грубияни. Тази вечер избрах същите улици и започнах да обикалям. Онова малко момче, което излезе ли? Бях говорила с него по-рано. Приличаше на сина, който имах някога. Улиците бързо опустяваха. Е, с изключение на просяците и крадците, но те не закачат…

— Разбира се, че не закачат! — съгласи се Клавдия. — Познават добре съдържателката на вашия дом! Тя си има свои побойници, които не позволяват волности от какъвто и да било вид. Продължавай!

— Тази вечер не беше по-различно — продължи Ливия. — Стигнах до площада и си измих ръцете във водата. Минаха двама нощни стражи. Аз продължих да обикалям.

— Как изглеждаха? — попита Клавдия. — Как изглеждаха нощните стражи?

— Държаха се арогантно. Единият имаше гадно лице, зад което се крие гадна душа, срещала съм такива и в Тулиевия затвор, и другаде. Аз съм Ливия от Тулиевия! — засмя се тя на собствената си шега. — Както и да е, тази вечер имаше малко клиенти. Помислих да намина към „Магариците“, да помоля за чаша вино и да приседна малко, но изведнъж чух шум и някой ме повика по име. Тръгнах по улицата, пред входа на един проход стоеше мъж. Беше облечен като императорски офицер, носеше шлем и плащ. Той отвори шепата си. Видях повече сребърни монети, отколкото някога са ми били предлагани. Сега разбрах как са били подмамени онези момичета. Забравих за опасността! Той ме поведе нататък. Каза ми какво иска, после ме блъсна към стената и нареди да коленича пред него. Изглежда, опипваше поличката си, за да я повдигне. Виж какво, Клавдия, била съм в затвора, където няма светлина, няма пламъци, няма свещи, нито фенери или маслени лампи. Очите ти се нагаждат към тъмнината. Не бях нито нервна, нито изплашена. Онова, което офицерът искаше да му направя… Е, тъмничарите в Тулиевия искаха същото… После чух шум надолу в тунела откъм дясната ми страна. Бързо се обърнах и видях, че друга сянка тича към мен. Значи, не беше един, бяха двама мъже, и вторият означаваше опасност. Държах камата си в торбичка, скрита в гънките на туниката ми. Изправих се. Казах ти, че започна да ми се повръща, не исках да го правя. Офицерът се опита да ме сграбчи. Забих камата в него и после надух свирката. Двамата щяха да избягат, обаче нанесената от мен рана явно е била сериозна…

Клавдия я погали нежно по главата, изправи се и тръгна към входа на тунела. Сега групичката беше проникнала още по-навътре. Чуха се викове, звън на стомана, някакви тъмни сенки се раздвижиха, после Муран и другарите му тръгнаха обратно.

Клавдия заподозря кого водят. С дълбока рана на лицето си, Ахилей сипеше ругатни; зад него пристъпваше със засрамено лице Нерей, целият в синини, с кървава драскотина на лявата ръка, получена при опита му да избяга. Муран ги избута на улицата и ги изкара на площада. Другите гладиатори образуваха кръг около пленниците. Муран нареди на двамата мъже да коленичат в светлото петно от примигващата факла. Ахилей беше толкова отпаднал, че трябваше да легне на хълбок, задъхваше се и тихо стенеше. От време на време вдигаше глава и проклинаше. Клавдия се наведе над пленниците.

— Вие сте Поругателя — заяви тя, — нали?! Вие двамата! Вие бродите по тези улици. Първата ви жертва, Марина, се е съпротивлявала, нали така? По ноктите й имало засъхнала кръв и косми от двама ви, но за втората, за Фауста, вие сте се подготвили, било ви е по-лесно!

Нерей само примигна.

— Вие сте изверги! — продължи Клавдия. — Били сте войници! Мога да се обзаложа, че когато сте превземали някой вражески град, не сте пощадили нито една от жените, които са ви се изпречили! После сте се уволнили от войската. Започнали сте работа като нощни стражи в Целийския квартал, на самото дъно на живота! Обикаляли сте и сте се облизвали по „щерките на Изида“, но разбира се, те искали да им се плаща! Какво стана, Нерей? Дали някое от момичетата е обидило теб и спътника ти, та затова сте намислили да си отмъстите?!

— Не започна точно така… — започна да заеква Нерей. — Отначало мислехме да се позабавляваме, но момичетата се съпротивляваха. Ахилей беше чул всички разкази за Поругателя и каза, че може би е дошло времето той да се завърне… Първото момиче отведохме в една странична уличка. Бяхме несръчни, тя започна да пищи и да ни заплашва, и преди да разбера, Ахилей извади меча си и я разряза от утробата до гърлото!…

— След като я изнасилихте, нали?! — сурово го прекъсна Клавдия. — След като двамата я изнасилихте, а?! Балсаматорът Нарцис намерил толкова сперма, сякаш бедното момиче е било нападнато от бик! Не се оправдавай, Нерей, ти си не по-малко зъл и гаден от този тук! Започнало е да ви харесва да го правите, нали?! За един бивш войник е лесно да намери шлем и плащ и да изиграе подобна роля. Единият от вас се представял за офицер, другият следял, готов да изскочи и да щракне капана. Колкото до второто момиче, Фауста, тогава сте знаели точно какво да правите. Същото сте се опитали да направите и тази нощ с Ливия! В някоя тъмна странична уличка, пред някой жалък тунел. Сега вие познавате този квартал по-добре от всеки друг — всеки ъгъл, всички ниши, в които да се скриете, къде светлината е силна или слаба, кой къде и кога отива. Ще пуснете някоя като Фауста. Ще разберете по какъв път минава и ще изчакате, затова беше толкова трудно да ви заловят. Вие, двамата нощни стражи, сте виновни за нарушеното спокойствие на императора! — Тя се изправи и ритна Нерей по крака. — За цялото зло, сторено от вас, ще умрете на кръста!

Нерей простена. Ахилей избълва някаква ругатня през покритите си с кръв устни.

— Господарке Клавдия… — умолително вдигна ръце Нерей.

— Никаква милост! — заяви Клавдия. — Заради Марина, заради Фауста, заради Друзила!

— Бърза смърт за двама ни — продължи да се моли Нерей, — и аз ще ти кажа нещо, което не знаеш!

Клавдия погледна към Муран, който с мрачно лице стоеше в светлината на факлите. Ливия, която пропълзя до тях, разкъса кръга и се опита да издере очите на Нерей. Един от гладиаторите я издърпа встрани.

— Кажи ми каквото знаеш и аз ще преценя!

— Ти спомена Друзила, наложницата на Атий… Вярно е, минахме край нея онази нощ, когато отиваше в кръчмата, но не я убихме ние!

Клавдия впи очи в него:

— Сигурен ли си, Нерей? Тъй или иначе ще умреш!

— „Щерките на Изида“… аз… — Гласът му се прекърши. — Точно така е, както казваш: двама стари войници, които бродят по тези мръсни улици и онези парфюмирани и гримирани момичета, които искат сребро… Ако зависеше от мен, щяхме просто да ги насилим, но една от тях се присмя на Ахилей, подигра мъжествеността му, каза, че не го бива особено. Срещнахме Марина. И двамата я обладахме, като й обещахме сребро, а сетне Ахилей я уби. След като това стана, двамата се върнахме в казармите и извадихме докладите. Разбрахме как е действал Поругателя до такива подробности като изваждането на едното око… Вече го знаехме, но потърсихме и други сведения. По-късно нападнахме Фауста… Опитах да помоля Ахилей да спре, особено когато ти започна да се навърташ наоколо. — В гласа му прозвуча горчивина: — Но животът си върви, стъпка по стъпка… Мога да се закълна във всичко свято, че ние не сме докосвали Друзила, срещнахме я и я оставихме да върви накъдето бе тръгнала. Когато чухме за смъртта й, започнахме да се питаме дали някой не ни подражава, както ние подражавахме на истинския Поругател. Не бяхме ние, кълна се!

Клавдия впи поглед в Ахилей, от лицето му течеше кръв. Нямаше да доживее до разпъването на кръста.

— Има ли друго, Нерей?

— Боговете да се смилят над нас! — прошепна Нерей.

Клавдия кимна на Муран. Той пристъпи зад Нерей, сграбчи го за косата и, когато Клавдия извърна глава, преряза гърлото му от едното ухо до другото. После се наведе и оказа същата милост на Ахилей.

— Труповете им? — попита той, когато се изправи.

Клавдия посочи ъгъла на уличката.

— Нека ги обесят там с надпис на гърдите. Нека хората на Целийския квартал знаят, че убийците са били заловени и наказани!

После се обърна и тръгна възможно най-бързо, с ръка на устата, обратно към „Магариците“, а до нея пристъпваше Ливия и й благодареше от все сърце.