Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (9)

Глава шеста

Вече не бива да има жертвоприношения, поглъщани от огъня, нито демонски празници, нито други някакви церемонии, обикновено наблюдавани от робите на суеверието.

Фронтин се измъкна от стаята. Клавдия помоли Муран да приближи лампите. Тя потупа ръкописите:

— Ще ги проуча. Ти огледай стаята за тайни входове в пода и стените.

Тя отмести плочата за писане и примъкна купчината ръкописи към себе си. Някои бяха скорошни, с кремав цвят, други — пожълтели, почернели от времето, с оръфани ръбове. Отгоре слабо долитаха печалните звуци на лирата и флейтата, призивите на молитвите, монотонните песнопения. От време на време Муран изругаваше, докато издърпваше килимчетата и отместваше ракли и сандъци.

Клавдия внимателно преглеждаше ръкописите: документи за продажби и различни вложения на Атий — във внос на вино от север, на жито от Египет или рибено масло от гръцките острови. Всичко беше вписано грижливо. Когато приключи с ръкописите на писалището, тя прегледа някои подобни документи от раклите и сандъците, но те съдържаха същото. Дори ръкописите, изхвърлени в тръстиковите кошчета, не разкриваха нищо за загадъчния възрастен мъж, водил толкова потаен живот. Клавдия подозираше, че Атий е бил роден шпионин, човек, който или е скривал, или е изгарял всеки уличаващ го документ. Беше служил в легионите, но голямото му богатство идваше от имущество, плячкосано от християни. Освен това, явно е бил пристрастен към плътските наслади — притежавал е куп ръкописи от Александрия, най-доброто от египетската еротична литература. Когато свърши с търсенето, Клавдия седна на походния стол и се загледа в нара. Муран продължаваше да мести килимчета в ъгъла, опипвайки студените плочи, с които бе настлан пода. Той въздъхна и се изправи.

— Нищичко! — промърмори Муран и посочи решетката високо в стената. — Освен вратата и това, няма друг вход към тази стая. Атий я е проектирал така, че да живее в безопасност и сигурност, но от какво?

— От миналото навярно — прошепна Клавдия. — Трябва да е бил отговорен за смъртта на много християни. Унищожавал светилищата им, подкрепял Максенций, колегите му не го обичали, както и Макрин, не са го обичали особено дори Друзила и Фронтин. — Тя стана и отиде до вратата: — Атий несъмнено е бил убит, намушкан в гърба. Може да е станало, докато е спал, или пък е бил изненадан, промушен в гърба и довлечен до леглото.

— С други думи, нападат го — прошепна Муран, — той отива с последни сили до вратата, заключва я, после се връща при леглото, пада и умира.

— Може би — съгласи се Клавдия. — Освен това убиецът взема ковчежето „Ихтус“ от писалището.

— Ако е станало така — продължи Муран, — защо Атий не е вдигнал тревога, не се е развикал?

— Бил е потресен, изплашен. Изпаднал е в паника. Направил е грешка. Заключил е вратата, вместо да излезе навън и да потърси помощ.

— Възможно е… — съгласи се Муран.

— Другата вероятност — продължи Клавдия и прехапа устна, — е убиецът да е намушкал Атий, а после да е заключил вратата, но как го е направил? — Тя застана на четири крака и започна да пълзи по най-краткия път към леглото в ъгъла. Спря при едно от килимчетата, вдигна го и накара Муран да донесе лампата по-близо. — Ето! — възкликна тя. — Гледай, капки кръв! Права съм! Атий е бил намушкан! Убиецът е грабнал ковчежето и е избягал. Атий е заключил вратата след него, после, губейки кръв, се е довлякъл до леглото си.

— Или кръвта е от убиеца! — добави Муран. — Все пак това не обяснява как вратата е била заключена отвътре…

— Може би убиецът не е побягнал! — засмя се Клавдия. — Огледай се, Муране, тази стая е пълна с тъмни кътчета. Можеш да си го представиш, вратата е насилена, Друзила и Фронтин се втурват вътре и търсят само Атий. Убиецът може да се е промъкнал навън или да е останал скрит известно време, а после да е напуснал стаята заедно с другите.

— Би било опасно! — прецени Муран. — Наистина много опасно!

Клавдия се изправи и отиде при леглото. Взе малкото килимче до него, внимателно го огледа, после го остави и легна на леглото. Протегна ръце и опипа с лявата разстоянието между ръба на леглото и стената.

— Муране! — изправи се тя. — Издърпай го от стената.

Муран се наведе, хвана дървената рамка и я изтегли. Леглото леко се помръдна, после спря.

— Закрепено е! — изпъшка той. — Не мога да го издърпам по-нататък.

Клавдия коленичи на леглото и плъзна ръката си надолу. Напипа кожените каиши, които свързваха леглото с халки, закрепени в стената. Муран взе ножа от писалището, сряза ремъците, после отмести леглото. Клавдия внимателно огледа процепа между леглото и стената и тогава го откри: парче пергамент! Вдигна го и се върна на писалището, опитвайки се да овладее вълнението си. Разви малкия свитък и го затисна с плочата за писане, за да го задържи разгънат. Муран също гледаше, надвесен над рамото й, докато тя разчиташе ситните, зле оформени букви, изписани с черно мастило.

— Това е чернова на писмо до презвитер Силвестър! — развълнувано възкликна тя.

Взе тръстикова писалка с тъп и износен връх, после взе и другите писалки и внимателно ги огледа. Някои бяха остри, други доста използвани.

— Атий е пишел чернови на писмо — обясни тя, — и е унищожавал всичко написано. Мисля, че това е бил последният му опит, точно преди да го убият. — Замълча, докато професионалните оплаквачки продължаваха печалното си песнопение. — Муране, ако вратата на стълбището горе е отворена, затвори я!

Муран излезе от стаята, Клавдия взе една добра тръстикова писалка и внимателно преписа думите от свитъка. Когато той се върна, тя вдигна ръка.

— Приключвам! Не е много!

Продължи да пише и когато свърши, остави писалката.

— Е? — попита Муран.

— Нищо ново под слънцето! — прошепна тя. — Нашият приятел Атий — Клавдия се засмя, — е пишел чернова на писмо до презвитер Силвестър. Признава, че е уплашен, че се бои от нещо. Знае, че Поругателя се е върнал, но слушай само! — Тя взе ръкописа: — Атий пише: „Но един, още по-голям демон, се спотайва в тъмнината и ме преследва. Ако се съгласиш, ще ти опиша как старият приятел на Цезаря пази тайната на гроба на галилееца.“ Какво е имал предвид, а, Муране? Старият приятел на Цезаря държи тайната на гроба на галилееца? Това може да докаже, че ковчежето „Ихтус“ е съдържало тайни. Подозирам, че Атий е възнамерявал да замени тази информация срещу гаранции за по-добра защита. Пишел е тази чернова, вероятно е започвал много пъти, използвайки много писалки. Навярно е изгорил останалите чернови и е оставил само тази, която е стискал здраво в ръката си, дори когато е умирал, а след като е издъхнал, я е изпуснал до леглото. И така Муране, философе мой, имаме редица загадки. Първо, как Атий е бил убит в тази стая? Как е избягал убиецът? Кой е този по-голям демон, който се спотайва в тъмнината? Някой, който е по-страшен от Поругателя, от когото Атий очевидно се е боял? И накрая, какво означава „старият приятел на Цезаря, който пази тайната“?

— Дали няма предвид приятел на Константин? — подхвърли Муран.

— Навярно. Върви и повикай Фронтин! Кажи му, че имам да му задам още въпроси.

Муран излезе и след малко се върна с Фронтин, който изглеждаше доста странно с килнатия погребален венец на главата. Освобожденецът стискаше препълнен бокал с вино, вероятно, за да пребори тежката си скръб. Клавдия му подаде парчето пергамент и го накара да го прочете. Фронтин се подчини, като беззвучно мърдаше устни, после вдигна поглед.

— Какво значи това? — попита той. — Доколкото аз знам, господарке, Атий нямаше никаква обща работа с презвитер Силвестър. Това е загадка.

— Е, поне намерихме нещо… — Клавдия огледа стаята. — Стаята в същото положение ли беше, когато Атий бе убит?

— Разбира се, господарке, макар че ние после малко я подредихме. Вдигнахме трупа и подгизналите от кръв одеяла. Подредих ръкописите на писалището. Да, още нещо. Взех едно малко ковчеже с пари. Уверявам те обаче, че държа сметките в ред. Взех само толкова, колкото трябваше, за да се поддържа домакинството и да посрещна разходите по погребението на господаря.

— Много ли пари и други ценности държеше Атий тук?

— О, не, господарке, само най-необходимото. В ковчежето имаше няколкостотин солиди. Както ти казах, държа точна сметка.

— Кой беше банкер на господаря ти?

Фронтин се засмя:

— Мисля, че го познаваш, господарке! Банкерът Улпий; държи помещение на подстъпа към Палатинския хълм.

— А да, Улпий! — повтори Клавдия. — Наистина съм чувала за него. Предупредиха чичо ми Полибий да си няма работа с него.

— Все пак е добър банкер! — каза Фронтин. — Атий изцяло му се доверяваше.

— Богат ли беше Атий?

— Много богат, господарке.

Фронтин вече се канеше да се извини и да си тръгне, когато отгоре се разнесе някаква суматоха и се чуха викове на хора. Той бързо тръгна към прага и едва не бе повален от един прислужник, който се хвърли в стаята и падна на колене.

— Господарю Фронтине! — Прислужникът вдигна ръка към Клавдия: — Господарке, ти трябва да дойдеш, трябва да дойдеш!

— Какво става? — попита Клавдия.

— Друзила! — проплака прислужникът. — Намерили са я мъртва! Тялото й лежи край „Магариците“!…

Муран и Клавдия заедно с Фронтин събраха вещите си, напуснаха вилата и забързаха по пътя, който се виеше нагоре към Аврелиановите стени^[1]. От двете страни на подстъпите горяха факли, а около портата блестяха пълни с жарава мангали. Клавдия показа пропуска си и стражите ги пуснаха през прохода към следващата порта. Беше доста студена нощ, но когато влязоха в града, улиците още бяха оживени. Виждаха се прибиращи се от пиршества гуляйджии, маскирани като животни и сатири. Група проститутки с боядисани в червено коси и белосани лица танцуваха в осветеното от факла пространство, кастанетите им потракваха, сандалите им удряха по каменната настилка, а зяпачите пляскаха в такт и ги поощряваха. В локва кръв до вратата на една кръчма лежеше проснат мъж. Сажди и дим трептяха на светлината. Двама просяци им предложиха да потанцуват, за да си заслужат монета милостиня. Муран ги изтласка встрани и си проправи път през тълпата. Клавдия се обърна и зърна вещицата, която бе видяла предния ден. Жената с ужасяващото лице, обрамчено с чорлави коси, изскочи от една кръчма, повлякла за ръката момче. Клавдия се запита дали не беше същото, което й бе дало писмото, но не можеше да бъде сигурна. Група гладиатори познаха Муран и започнаха да го поздравяват гръмогласно. Той вдигна ръка в отговор. Фронтин продължаваше тихичко да хълца и да нарежда: „Какво ще правим? Какво ще правя? Погребението на господаря е утре, а сега и Друзила! Проклети да са боговете!“ Той продължи да плаче горестно, докато не стигнаха площадчето, от което тръгваше уличката надолу към „Магариците“.

Полибий беше запалил факли и ги бе сложил край прага над усмихнатия Хермес. Танцуващите пламъци осветяваха над перваза статуята на Минерва, държаща своя любим бухал, както и огромното чукало с форма на фалос върху тежката дървена врата. Забързана, Клавдия си проправи път през тълпата и се опита да влезе. Вратата беше заключена. Тя вдигна чукалото, удари с него и звукът отекна в тъмното. Отвори Океан с плувнало в пот лице. Вече се канеше да изругае, когато позна Клавдия и бързо поведе нея, Муран и Фронтин навътре в кръчмата. Клавдия веднага разбра, че нещо не е наред. Обичайните обяви за блюдата за деня — едно внушително табло от появата на Целад насам, липсваха. Липсваха и обявите за цените на напитките и предупреждението към вещери, магьосници и сводници да въртят занаята си другаде, освен ако нямат изрично разрешение от Полибий, собственика на „Магариците“. Залата за хранене обаче беше пълна, хората се трупаха край масите, загледани към кухнята и стаите зад нея. Те се опитваха да подпитат Океан, който си проправяше път като баржа в река с мощния си гръден кош и кръглото си като буре шкембе, но той не отговаряше никому. Океан преведе Клавдия и нейните спътници през кухнята, която сега не ухаеше на вкусни гозби, в огнището не припламваха въглища, на пода се издигаше купчина неизмити гърнета, двете големи печки бяха отворени и студени, а после през каменна постройка, където някога се е намирал хипокаустът^[2] на жилищната сграда.

Вестоносецът Меркурий, кръчмарският разносвач на мълви, стоеше на поста си: вече полупиян, той си повтаряше новините и описанията, които по-късно щеше да разнесе из целия квартал. Самопровъзгласилият се глашатай отвори с ритник вратата и Океан ги поведе през миришещия на плесен мрак, разкъсван тук-там от припламващи факли. Помещението в дъното беше пълно с хора, надничащи над главите на стоящите пред тях. Обичайната тайфа вече бе се събрала: Стоика Симон, Сводника Петроний, кръчмарската прислужница Януария и други подобни. Факли и обръч димящи лампи в другото помещение обграждаха погребална носилка, поставена върху каменна плоча. Клавдия погледна с ужас, сложи ръка на устата си и се отвърна. Фронтин щеше да се свлече на пода, ако двамата нощни стражи Ахилей и Нерей не го бяха прихванали навреме. Малко по-надалече прегърналите се Полибий и Попея тихичко хълцаха. Край насечените останки на Друзила се бе надвесил Нарцис и се опитваше да измие черната кръв, засъхнала по лицето й като ужасяваща маска. Бедната жена бе потънала в съсирена кръв, тя се беше просмукала в дрехите й, сякаш мъртвата плуваше в червена локва, изтичаща от онзи тъмен, ужасен прорез, разсякъл тялото й от утробата до гърлото.

Клавдия чу хълцане откъм тъмния ъгъл и отиде там. В него се бе свил Целад заедно с Извинявай и Калигула. Клавдия никога не беше виждала котарака на кръчмата толкова кротък. Почувства, че стомахът й се бунтува и изчака малко да се успокои. Когато се обърна, Муран шепнеше нещо на нощните стражи, които го слушаха с половин ухо, втренчени в отвратителната гледка. Внезапно Клавдия плесна с ръце.

— Не бива да стоим тук! — тя преглътна с усилие. — Това е кошмар! Този ужас едновременно омагьосва и отблъсква. Не бива да стоим тук! Хайде, Муране, Фронтине, Океане!

Двамата гладиатори, свикнали на такива зловещи гледки, веднага започнаха да избутват хората по-далеч от трупа на Друзила. Клавдия нареди на Нарцис да остане и изчисти останките колкото може, и да пренесе Друзила в стаята за балсамиране. После отиде, хвана за ръка Извинявай и го изведе от подземието. Целад тъжно пристъпваше зад тях. Когато се върнаха в кухнята, Клавдия реши да въведе ред.

— Муране, Океане, изведете всички оттук! Кръчмата е затворена за през нощта, вече няма да се дава ядене и пиене!

Двамата побързаха да се подчинят. От залата за хранене отекнаха недоволни викове и крясъци. Шкембестият Лабиен, управителят на театралната трупа, влетя в кухнята — имаше обло лице и обло тяло, с оплешивяваща глава, изпъкнали очи и месести бузи. Беше облечен в крещяща, покрита с мъниста дреха, на краката си носеше меки и високи червени обувки, а на лявото му ухо проблясваше голяма кръгла обица.

— Аз мога да остана, нали? — произнесе той с драматичен тон.

— Разбира се, че можеш! — засмя се Клавдия.

Подпомогната от нощните стражи, тя поведе всички към залата за хранене, странно тиха сега. С помощта на Януария и пребледнелия Извинявай тя бързо почисти масите и подреди лампите. Целад бе зает в кухнята и убеждаваше на висок глас всички, че един омлет, хляб и грах ще укротят стомасите им. Вече посъвзелият се Полибий донесе най-хубавите си самийски съдове и отвори делва с най-доброто фалернско вино. Всички седнаха край масата и Клавдия остави обичайните неща от живота да отнесат надалеч ужасната случка. Извинявай галеше Калигула и с пълна уста разказа на всички какво се беше случило. Говореше предпазливо, ужасът, който бе преживял, сега беше заменен от съзнанието колко е важно да бъдеш в центъра на вниманието. Обясни как Полибий го пратил да изпълни една поръчка, но той я забравил, затова се върнал. После пак излязъл от кръчмата и тръгнал по тясната уличка, когато видял някой бързо да се промъква край вадата, която минава оттам.

— Как изглеждаше? — попита Клавдия.

— О, беше войник! — изломоти Извинявай. — Определено приличаше на войник. Носеше блестящ шлем и червен плащ, който се влачеше зад него. Както и да е, отидох и надзърнах в тунела. На земята лежеше факла, която пръскаше искри. Видях да проблясват украшенията на жената. Беше ужасно, страховито!

Извинявай се пресегна да си вземе още ядене.

Полибий леко го плесна по ръката.

— Изчакай, докато спреш да говориш! — скастри го той.

— Свърших! — възрази Извинявай. — Няма друго! Разказах ви всичко…

Полибий побутна паницата към момчето.

— Така беше, както каза. Върна се блед като привидение и крещеше с цяло гърло. Затова пратих Океан да види какво е станало.

— Стана ми лошо! — призна бившият гладиатор. — Навсякъде бе опръскано с кръв, сякаш от мръсотията извираше ручей. Върнах се да потърся носилка. Никой нямаше да дойде, затова Полибий и аз отнесохме клетото създание в подземието. Сетне извикахме Нарцис и той ни посъветва да те повикаме.

— Как разбрахте, че е Друзила? — попита Клавдия. — Носеше ли някакъв документ, писмо например?

Полибий поклати глава.

— Познахме я — обади се Нерей. — Обикаляхме да патрулираме, когато тя мина край нас. Спряхме я, естествено, и я попитахме каква работа има насам. Отговори, че е от дома на Атий и че трябва да отиде в „Магариците“.

— Каза ли защо?

Нерей врътна отрицателно глава и бързо се спогледа с другаря си.

— Това беше всичко, нали? После ние си тръгнахме…

— Мислехме, че ще бъде спокойна вечер, докато Полибий не каза, че има нещо, което трябва да видим. Ние отидохме, погледнахме и изпратихме съобщение до вилата на Атий.

Клавдия замълча, когато Целад донесе нови подноси с хляб и сирене, омлетът беше акуратно нарязан на късчета. Той разпредели храната с помощта на ножа си. Клавдия взе своето и започна да се храни заедно с другите, устите на всички бяха натъпкани с храна, но те разговаряха помежду си за ужаса и се питаха кой може да е виновен за него.

— Е, тя определено не е била изнасилена…

Клавдия вдигна глава. В залата за хранене влезе Нарцис с кървави петна по ръцете. Полибий незабавно му нареди да се измие.

— Не, чакай! — заповяда му Клавдия. — Сигурен ли си, че не е била изнасилена?

— Убита е като останалите, разпорена от горе до долу, дясното око е извадено, но със сигурност не е била изнасилена…

Полибий изръмжа срещу него и Нарцис бързо отиде в градината, за да се измие в кацата със събрана дъждовна вода.

— В името на небесата — настойчиво проговори Клавдия, — какво е накарало жена като нея да тръгне към „Магариците“?

Въпросът й бе посрещнат с мълчание.

— И защо е оставила дома на Атий и е тръгнала в нощта съвсем беззащитна? — Клавдия погледна Полибий. — Нищо ли не откри за нея?

— Не, няма причина да идва тук. След като нощните стражи ми казаха, аз поразпитах наоколо. Тук никой не познава Друзила.

Клавдия се вторачи във Фронтин. Вече беше престанал да хленчи и пиеше вино, чаша след чаша. Той улови погледа на Клавдия и печално поклати глава.

— Не мога да ти кажа, господарке Клавдия. Бях зает с погребението на господаря. — Вдигна пръст към устните си: — Трябва скоро да се връщам, погребението е утре…

— Не се безпокой! — успокои го Клавдия.

— Единственото, което знам — продължи Фронтин и отпи от виното, — е, че бях зает. Друзила очевидно е получила писмо, както ми каза един прислужник и е тръгнала. Казах ти, че я чаках да се върне…

— Кога беше това?

— Кога ли? О, два или три часа преди ти да дойдеш.

Клавдия се загледа в пламъка на една маслена лампа наблизо и се опита да проследи логиката на събитията. Друзила е напуснала вилата, бързайки към града, нетърпелива да отиде в „Магариците“, но защо и с кого е трябвало да се срещне си остава загадка. Убита е наблизо. Ако не е бил Извинявай, трупът е можел да остане неоткрит до следващия ден. Сега го бяха донесли тук и Клавдия можеше да си представи последвалата суматоха.

— Проблемът не е в това! — каза на висок глас тя и огледа всеки поотделно. — Истинският проблем преди всичко е — какво е правила тук!

Отново настана мълчание.

Накрая Фронтин се изправи:

— Извинявай… — той изтри уста с опакото на ръката си: — Господарке, много съжалявам, но трябва да вървя. — Отвори кесията си и остави няколко сребърни монети на масата. — Полибий, това е за неприятностите ти. Веднага след като мине утре погребението на господаря, ще уредя и погребението на Друзила. Ако може да облечете трупа й…

— Остави я тук — тихо каза Клавдия. — Не я връщай във вилата, докато Нарцис не си свърши работата. Няма защо и други хора да виждат това, което ние видяхме тази нощ…

Фронтин боязливо погледна към вратата. Нощните стражи му предложиха да го съпроводят, предложение, което той бързо прие, и тримата тръгнаха. Полибий обяви, че всички са преживели достатъчно вълнения този ден. Останалите се съгласиха и започнаха да се разотиват. Клавдия настоя Извинявай да изпие няколко глътки вино и леко го потупа по главата.

— Това ще те приспи! — обясни му тя. — Най-добре ще е да не виждаш повече тялото. Опитай се да го забравиш колкото може по-бързо. — Докато говореше, образът на трупа на клетия Феликс разбуни паметта й. Тя потърка корема си. Виното, което беше изпила, й причиняваше киселини. — Мисля да се оттегля — обяви тя.

Разсеяно целуна Муран, после Полибий и Попея, пожела на другите лека нощ и се качи в стаичката си, където заключи вратата след себе си и се облегна на нея. После въздъхна, запали лампа, седна на пода и започна да се оглежда. Радваше се, че е сама. Нещо в нея я подтикваше да се върне, да седне до Муран, да поговорят за събитията от деня, но отново реши, че сега трябва да събере мислите си тук, в собствената си стая.

Пак се огледа. Полибий се бе постарал да направи стаята удобна и приятна. На стените имаше рисунки на подскачащи ибиси, мебелировката бе като от работилница на майстор-занаятчия: бронзово трикрако столче, стол от акациево дърво, обикновена маса и стол, както и две резбовани египетски ракли, в които Клавдия държеше вещите си. Тя стана, отиде при лавариума^[3], наля си вода и грижливо изми ръцете и лицето си. После свали колана, туниката, сандалите и бельото си, изля няколко капки благовонно масло върху сюнгера и внимателно се изтърка. Като свърши, подсуши се с ленена кърпа, облече нощна дреха, която я покри от врата до връхчетата на пръстите, и седна на края на леглото. Малкият мангал беше запален преди часове, въглените му едва мъждукаха. Тя легна по гръб и се вгледа в тавана, търсейки с поглед паяжината, която бе мернала миналата сутрин. Тя сякаш я омагьосваше с паяка, който сновеше ту навътре, ту навън; сега той се криеше в един тъмен ъгъл.

— Като толкова много неща! — прошепна Клавдия, после въздъхна, провеси крака от леглото и отиде до малкото писалище, за което Полибий твърдеше, че го е заел от близкия храм.

Отвори бележника си и си припомни написаното в пергамента, намерен в стаята на Атий. Извади го от кожената торбичка, запали голямата лампа в ъгъла на масата и прочете кодираното послание.

— В името на боговете на светлината — прошепна тя, — какво иска да каже Атий с това „старият приятел на Цезаря, който пази тайната за гроба на галилееца“?

Внимателно остави ръкописа встрани и приготви свитък велен^[4], извади тръстиковите писалки, подостри ги и разбърка мастилото в гърненцето му. През съзнанието й премина вихрушка спомени: проклятието, малкото момче с мръсно лице, обезобразените останки на Друзила, самотната стая на Атий, проницателните погледи, които си бяха разменили скритом Елена и синът й.

— Трябва да въведа ред! — прошепна Клавдия.

Вниманието й привлече статуетка на гръцки хоплит^[5], подарък от Муран. Тя я взе, усмихна се и възнесе благодарности към всяко витаещо наблизо божество, че Муран бе оставил арената. Сега беше телохранител, пред когото се очертаваше ясно възможността да започне работа с кохорта бивши гладиатори и ветерани от армията. Императорският двор си имаше свои телохранители, но християнската църква с нейната йерархия от свещеници и служители също страстно ламтеше за атрибутите на властта.

Усмивката на Клавдия внезапно изчезна. Презвитер Силвестър се беше лишил от услугите на Муран за кратко, за да може той да й помага. Дали между императрицата и загадъчния презвитер не се бе случило нещо, на което Муран не биваше да бъде свидетел?

— Мога да предположа, предполагам и пак ще предполагам! — въздъхна Клавдия и остави статуетката. — Да видим какво става, когато въведем ред!