Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (5)

Глава втора

Той още веднъж се опита да усили смелостта си с осъдителното изкуство на магията.

— „Мъртвите са свободни от капризите на изменчивата съдба. Майката Земя има място за всяко едно от децата си и един труп, лишен от урна, има цялото небе да го покрие.“ Познаваш ли цитата?

Харон, господарят на римския подземен свят, се обърна към вещицата, приседнала от лявата му страна. В светлината на пълната луна тя изглеждаше точно такава, за каквато се представяше — вещица, загъната в закърпена жалейна мантия, костеливите й голи крака бяха боядисани в черно, тясното й лице под пласт мръсотия, имаше цвета на дървесна кора, а сивата й коса, нашарена с бяла боя, беше поръсена с пепел и се спускаше до раменете й. Среднощната вещица оголи пожълтелите си зъби в ужасяващо ухилване. Харон се обърна към Цереб, неговия помощник, който клечеше малко по-наляво. Името му подхожда, помисли си Харон, с тази кръгла плешива глава, с челюст като на булдог, с чип нос и пронизващи очи. Истинско куче от подземния свят! Харон тихо се засмя на себе си и протегна ръце към огъня, като наблюдаваше как искрите се пръскат над горящия папрат и прещип. От големия трънлив храсталак точно под петното светлина се разнесе скимтене и той съзря ужаса, който проблясваше в оцъклените очи на вързания мъж със запушена уста, когото държаха там. Почти долавяше мириса на избилата от страх пот, но това нямаше значение. Господарят на подземния свят вдигна взор към покритото със звезди небе, в чийто мрак се бяха подслонили цветята на небесата.

— Онова, което цитирах, беше из „Фарсалия“ на Лукан^[1]. Голямо нещо. Изучавал съм го в училище, преписвал съм го на восъчни таблички с писалка от тръстика и мастило от сажди, задникът ми ставаше на пита и почервеняваше като залеза. Ако старият ми учител беше жив, щях да го натикам в клетка от тръни и също щях да го изгоря!

Харон захапа ябълка и силните му зъби разкъсаха бялата плът на плода. Потънал в мислите си, той започна да тананика някаква песен и се замисли за миналото. Толкова много години, толкова много дела, толкова много мисли! Сега се намираше сред могилите в голямото гробище по Апиевия път. Наблизо се издигаше гробницата на трибун от отдавна забравен легион, благодетел на какво ли не. Кого го е грижа, помисли си Харон. Вярваше във всички богове и не вярваше в нито един от тях. Миналото и бъдещето бяха интересни, но настоящето бе най-важно. В действителност той не изпитваше никакви съжаления, нямаше никакви скрупули, нямаше душа; всичко, което умираше, се разпадаше на прах.

Тази нощ той чакаше тайнствен гост, който му обещаваше да го направи още по-богат. Харон беше дошъл невъоръжен, но сред порутените гробове и гробници — рушащи се домове на смъртта — се бяха спотаили хора от неговата орда. Щяха да чакат знак от него, за да нападнат, ако се появи някаква опасност.

Харон изтри потта от лицето си и прокара ръка по обръснатата си глава. Пое дълбоко дъх и се вторачи в мрака над огъня. Обичаше всичко онова, което му осигуряваше неговата мощ — богатство, жени и вино, но най-много от всичко обичаше опасността, неочаквания обрат, който бе по-привлекателен от каквото и да било друго. Беше се съгласил името му да се използва срещу августейшите. Играта бе започнала, сега Харон очакваше следващото хвърляне на зара.

— Идва! — прошепна вещицата Хеката, душейки въздуха като куче.

— Направи, каквото каза! — изръмжа Цереб, наведе се и впи очи в нощта.

От мрака се появи някаква фигура, плъзгайки се като призрак от другата страна на огъня. Пришълецът имаше качулка на главата и носеше маска. Седна и отметна наметалото си.

— Господарю Харон, поздравявам те.

— Бих могъл да те убия веднага.

— Разбира се, че би могъл — последва насмешливият отговор, — и аз мога да те убия. Господарю Харон, аз познавам лабиринтите на катакомбите, скритите места, пещерите на изгубените, мрачните покои на мъртвите. Всички места, където се укриваш. Затова, господарю, оставих едни книжа на уважаван търговец. Ако утре преди шестия час не пия заедно с него подсладено с мед вино, тези книжа ще бъдат изпратени в тайната служба на Палатина. Обаче — посетителят разпери ръцете си, на които имаше ръкавици с един пръст, — ние сме тук не за да се заплашваме един друг, а да преговаряме. Нали получи препис от писмото ми до августейшите?

— Използва името ми!…

— Освен това те посъветвах на последните надбягвания с колесници да не залагаш на Скорп, а на Павзаний.

— Твое дело ли беше?

— Разбира се. Злато и сребро могат да разхлабят колелото.

— Много злато и много сребро!

— И твоят залог ти донесе голяма печалба, господарю Харон!

— Но все пак използва името ми!

— И ще бъдеш възнаграден за това. Три милиона златни солиди ще бъдат доставени в определено време на определено място. Затова имах нужда от теб.

— И аз ще получа половината?

— Разбира се.

— Защо да не взема всичко?

— Поради по-раншната ми заплаха! — изсмя се посетителят.

— Кой си ти?

— Валентиниан, бивш дякон на римската църква.

— Стигнал си твърде далеч, приятелю! Вече не вярваш в собствения си закон, нито дори в сентенцията на Сенека „Божествено дело за смъртния е да помогне на друг смъртен“, или епиграмата на Марциал „Човекът е свещен за човека“.

— Човек за човека е вълк! — дойде подигравателният отговор.

Валентиниан се обърна и погледна през рамо нещастния затворник в клетката му от тръни. Сега пленникът мълчеше, затворил очи след виното с упойка, което му бяха дали.

— И така, за какво ти трябвам?

— Както казах, за да събера солидите. Тук, сред мъртвите покрай Апиевия път, имаш цял легион прокълнати, които ще ти помогнат.

— И?

— Продължавам да се крия. Само боговете знаят кога отново ще мога да действам.

— По-нататък?

— Божествената кучка Елена може би ще поиска да се намеси.

Седналата до Харон Хеката се наведе напред и прошепна нещо в ухото на господаря си. Той кимна.

— Ти ли уби Атий?

— О, да! Мога да убивам, както си искам и когото си поискам…

— И ковчежето „Ихтус“ е у теб? — Харон се заигра с обицата на ухото си. — Аз знам всичко за това.

— Да, скрито е.

— А другите? — изсмя се Харон. — Търсачите на мъртъвци? Разбираш ли — разпери ръце той, — аз също знам какво става на Палатина.

— Нищожества! — беше дрезгавият отговор. — Фронтин, освобожденецът на Атий, е мързелив и глупав. Останалите са стари войници, които копнеят за място под слънцето и да ги оставят на мира, за да се наслаждават на виното и робините си.

— Тогава каква е опасността?

— Клавдия, дребната жена, която живее при чичо си Полибий в „Магариците“ край Флавиевата порта.

— Чувал съм за нея…

— Не изпускай от поглед Клавдия — изсъска Валентиниан, — и ако трябва, убий я!

— Това ще струва повече…

— Разбира се.

— Чух слухове… — Харон се почеса по бузата. — Че Атий бил Поругателя — убиецът на блудници.

— Не мисля. Знаеш, че Поругателя се е върнал, така ли?

Харон кимна:

— Не ме е грижа какво става с курвите. Но ако засегне интересите ми — владетелят на подземния свят вдигна очи към небето, — тогава ще действам. — После погледна през огъня: — Мога ли да ти имам доверие, Валентиниане?

— Дотолкова, доколкото аз ти имам.

Харон мислено се ухили. Доверието беше ключът към неговия живот; доверието или предателството. За миг се замисли за лицето на онази, която беше обичал и изгубил, и думите на поета Катул отново нахлуха в ума му: „Вечна любов обеща ми ти, скъпа. Дано небето стори така, че твоят обет да се сбъдне и да продължи през целия ни живот.“ О, съвсем не стана така! Харон изпита старата болка, дълбоката загуба, ужасното чувство на унищожението вътре в себе си. Той пошушна нещо на Цереб, неговият помощник взе главня от огъня, стана, отиде до клетката от тръни и хвърли главнята вътре. Напоеното с масло дърво лумна в пламъци, покров от ревящ огън, готов да погълне трънака и плътта. Въпреки парцалите в устата, приглушените писъци на затворника отекнаха остро, после внезапно затихнаха, а пламъците се извисиха още повече. Валентиниан не се обърна, нито потрепна, дори когато отвратителният мирис на горяща плът се понесе към тях.

— Той предаде доверието ми! — прошепна Харон.

— Подходящо наказание! — отвърна Валентиниан. — На мен обаче имай повече доверие. Мислиш, че това е заради един мъртъв евреин, нали, господарю Харон? О, не! — Той скочи на крака: — Това е само началото. Аз имам друга тайна, която, ако се огласи, ще предизвика буря, каквато този град никога не е виждал. — Валентиниан вдигна ръка: — Имай ми вяра и ще видиш!…

 

 

Ранният привечерен ветрец донесе аромата от цветните лехи и малките градини от двете страни на украсения със сложна резба перистил^[2]. Между колоните ярко горяха факли и привличаха насекоми и мухи, които от тях политаха към светлините на редиците блестящо оцветени алабастрови вази по корнизите. Цветни фенери допълваха празничното усещане, докато търсачите се събираха след вечерното пиршество с отгледани с мляко охлюви и гореща варена гъска. Заедно с военния си надзирател Макрин, те щедро възхваляваха готвачите на императора, излизайки от триклиниума^[3], за да се насладят на нощния въздух, понесли бокали с разредено вино, смесено с мед, смирна и анасон, и шумно дъвчеха малки анасонови сладкиши, за да успокоят стомасите си.

Елена освободи Клавдия точно по залез-слънце. Императрицата веднага се оттегли в покоите си, за да се посъветва с презвитер Силвестър, който далеч не изглеждаше щастлив; очевидно между него и августейшите бе възникнал някакъв спор. Клавдия и Муран бяха принудени да изчакат малко, преди да се присъединят към търсачите след вечерята. Клавдия се чувстваше щастлива, че е на въздух. Чичо Полибий, помисли си тя, с удоволствие би разгледал тази градина с нейните живи плетове, мраморни статуи на богове, бронзови купидони и фонтани. Въпреки приятната обстановка обаче, Клавдия нямаше търпение да се заеме с работата си. Търсачите заедно с Макрин седнаха в полукръг на ниските мраморни градински пейки. Изглеждаха като близнаци — средни на ръст, с груба обветрена кожа, имаха проницателни очи, лицата им бяха гладко избръснати. Клавдия срещаше този тип хора, все бивши войници, навсякъде из Рим. Бяха облечени в прости ленени туники, на краката си носеха здрави сандали, от време на време в светлината на фенерите проблясваха скъпоценностите им — гривни, огърлици и верижки. Те не криеха презрителното си отношение към нея, негодуваха срещу присъствието й и издаваха чувствата си, като понякога престорено се усмихваха или я поглеждаха накриво. Тези мъже бяха ветерани, единственото, което подсказваше тяхното настоящо призвание, бяха изцапаните им с мастило пръсти. Пред Клавдия те ни най-малко не показваха, че се боят от императрицата; бяха раздразнени и от превъзхождащото присъствие на Муран. Бившият гладиатор се бе отпуснал до Клавдия, до него мъничката й фигура изглеждаше още по-дребна, като на джудже, а от самия Муран се излъчваше заплаха — и поради репутацията му, и поради мрачното му мълчание.

Макрин се държеше по-различно от другите, беше по-вежлив. Бившият трибун на нощната стража беше среден на ръст, набит, с оплешивяваща глава и тъжно изражение, с хлътнали, гъсто обрасли страни. Жълтеникавото му лице бе обезобразено от белега, пресичащ дясната му буза, спомен, както той обясняваше, от един наемен убиец. Макрин не носеше скъпоценности, беше облечен в ленена военна туника, препасана с колан, а не с връв. Единствен той плесна дланта си с дланта на Клавдия в знак на поздрав и веднага я попита дали знае поемата на Хораций „Ода за Лалагия“. При отговора й, че не я знае, той настоя да цитира първите няколко стиха. Другите се усмихваха насила. Те очевидно гледаха на Макрин като на свой охранител, и се опитваха да го държат настрана, както държаха настрана и Клавдия. Когато тя за пръв път се присъедини към тях, те заговориха на странния жаргон, смесица от различни езици, на който се говореше във военните лагери, и така преднамерено изключиха Клавдия и Муран от разговора си.

Фронтин, освобожденецът на Атий, пристигна късно. Беше нисък, доста пълен, главата и лицето му бяха гладко обръснати. Имаше приятни черти, смеещи се очи, дебелите му бузи бяха издути от гроздето, с което бе натъпкал устата си. Като дишаше тежко, той се извини, че е закъснял, промъкна се към края на една пейка и късогледо се взря в Клавдия. Тя бързо му смигна и се върна към заниманията си — да проучва останалите. Те знаеха, че служи при императрицата и че знае всичко за миналото им.

Тъй или иначе, бяха принудени да я приемат и изпитаха известно облекчение, когато Клавдия призна, че не е християнка. После умело ги въвлече в разговор. Като всички ветерани, те се гордееха с постиженията си и с удоволствие говореха за своето минало. Вярно, признаха те, бяха служили при Максенций и да, тогава бяха тършували из Рим да открият скритите места на християните, техните светилища и гробове, но това бяха вършили и много други, които сега също служеха на августейшите. Цитираха класическата защита, която бе толкова любима на изправените пред съда: действали са единствено по заповед и ако не са го направили, други са щели да изпълнят задачата още по-безжалостно. Под блестящото, осветено от звездите небе, в натежалия и топъл от градинските аромати въздух те станаха по-словоохотливи, когато Клавдия кимна разбиращо на техните оплаквания и извинения.

— Търсили сте гроба на галилееца Петър, нали? — внезапно попита тя.

— Разбира се! — бързо отвърна техният самопровъзгласил се водач Нарс. — Но християните го криеха добре. Ние знаем, че гробът, където той лежи, е някъде в околностите на Ватиканския хълм, но, господарке — ласкателното обръщение се изплъзна от езика му, — тази част от Рим е блатиста, тя представлява истински лабиринт от стари гробове и пещери.

— Срещали ли сте някога дякона Валентиниан?

— Не! — Нарс завъртя отрицателно глава. — Разбира се, чували сме името му, но, господарке, ние сме търсачи на мъртви, не на живи хора.

— Откъде знаете, че е жив?

Нарс само сви рамене и отпи от чашата си.

— Нашата задача — заговори с леко дрезгав глас Север, — беше съвсем ясна. Ние трябваше да издирваме християнски светилища и гробове. Открихме някои гробове, някои не открихме. Докладите още съществуват.

— Изпълнявахме заповеди! — изръмжа Филип.

— Както и сега! — добави Гавин.

Клавдия долови лек акцент.

— От коя провинция си?

— От Илирия…

— А Атий?

Нарс подсмръкна.

— О, някъде от север.

— Той намери ли гроба на галилееца?

— Може и да го е намерил, но дори и да е така, никога не ни го е казвал — заядливо отвърна Нарс.

— Атий беше добър господар, но много потаен! — Фронтин засия като луна. Той взе делвата с вино и щедро напълни чашата си. Вдигна я, поздрави Клавдия и сръбна шумно, като примляскваше и не обръщаше внимание на презрителните погледи на останалите. — Много добър господар. Плащаше ми добре и никога не ме е удрял. Имах млада робиня, собствена малка стаичка…

— Дълго ли служи на Атий? — попита Клавдия.

— О, откакто се помня. Той и аз винаги сме били заедно.

— Споменавал ли е някога за гроба на галилееца?

— Да, често проклинаше съдбата, че все не успява да се добере до него. Сред християните мястото очевидно беше известно само на малцина, а и те много трудно можеха да се намерят.

— А Валентиниан?

Фронтин само отново завъртя глава.

— А ковчежето „Ихтус“?

— Кълна се в Аполон, докато не убиха Атий, аз не знаех, че ковчежето е толкова важно. Господарят го държеше заключено, ключа носеше на здрава връв около врата си, пък и това не беше моя работа…

— И ние можем да кажем същото! — намеси се Нарс.

— Значи, Атий беше много потаен?

— Да, да!

— И вие нищичко не знаете за гроба на галилееца или за ковчежето „Ихтус“?

— Господарке — обади се Север, — вече ти отговорихме! Казахме ти, че Атий беше потаен!

— Потаен ли беше, когато посещаваше проститутките и бордеите в Целийския квартал? — престорено се засмя Клавдия. — И не е ли вярно, че вие често сте го придружавали при тези му обиколки? — Гласът й стана твърд, мъж като тези я бе изнасилил и бе убил брат й. Не изпитваше никаква жалост към тях. — Не бяхте ли вие — обвини ги тя, — наемни биячи на император Максенций, негови любимци, на които беше позволено да правят всичко при вечерните си набези, докато търсят удоволствие тук или там?

Хор от отрицателни викове и гневни погледи отвърнаха на въпроса й. Нарс понечи да стане, но бързо седна на мястото си, когато Муран го заплаши, че той също ще стане.

— Е, така ли беше или не?! — повтори Клавдия.

Мрачни погледи бяха единственият отговор.

— Виждал ли си ги? — Клавдия внезапно се обърна към Макрин. — В края на краищата, ти си отговарял за нощните стражи в онзи квартал.

Макрин се облегна на покритите с бръшлян дървени решетки, които ограждаха градината зад тях. Вдигна бокала, криейки лицето си зад него.

— Е? — продължи Клавдия.

— Атий беше добре познат. Обичаше да причинява болка на момичетата.

— Така се шушукаше… — прошепна Макрин.

— Не се шушукаше! — рязко го прекъсна Клавдия, изморена от уклончивите отговори. — Атий е бил добре известен като насилник сред „щерките на Изида“.

— Но никоя не се е оплакала! — извика Макрин.

— Защото никоя не е посмяла! — гневно отвърна Клавдия. — Той е бил един от вас — тя се обърна към търсачите, — член на „Школата на луната“, поклонници на Диана и Дионис. — Опита се да овладее яростта си. — Имал е пурпурен бокал на китката си като вас; навярно още го имате.

— Едно от многото подобни общества — отбеляза Макрин. — Аз също принадлежа към такова.

— Когато си бил трибун на нощните стражи в този квартал?

— Да!

— Не си ли си затварял очите за своите съобщници?

Макрин свали бокала.

— Това е несправедливо и нечестно. Нямаш доказателства.

— Може би имам! — разгорещено отвърна Клавдия. — Атий е причинявал болка на онези, които е харесвал. Дали някой от вас не се е присъединявал към игричките му?

Някои срещнаха безочливо погледа й.

— Фронтине, ти придружаваше ли господаря си?

— Слава на боговете, не! — Фронтин размаха ръце. Клавдия почувства преднамерено фъфлене в гласа му и не обърна внимание на приглушените подхилквания на останалите. Не можеше да реши дали той намеква, че не харесва жени, или просто се прави на палячо.

— Но всички вие сте посещавали „Щерките на Изида“?

— И други нощни дами! — излая Нарс.

— Значи всеки от вас би могъл да бъде Поругателя?

Отново хор от протести посрещна обвиненията й.

— Подозираха Атий, нали така! — Клавдия посочи Макрин.

Бившият трибун на нощната стража направи гримаса:

— Имаше много заподозрени — бавно отговори той, — бивши гладиатори, членове на „Школата на луната“, женомразци…

— А Поругателя? Кой му даде това име?

— Аз или по-скоро жена ми — рязко отвърна Макрин. — Аз не съм християнин, но жена ми, нека боговете й дадат светло място, определено беше. Разказах й за тази въпиеща жестокост.

— Коя по-точно?

— Как Поругателя разпорва жертвите си от утробата до гърлото. — Макрин изви пръсти, за да покаже. — И ако можеше, винаги избождаше дясното им око.

Клавдия преглътна с усилие. Беше чувала за мъже, които най-много от всичко обичат да унижават и нараняват една жена, ужас, който извираше от мрака дълбоко вътре в тях.

— Моята жена цитираше еврейските писания, тя го нарече „мерзостта на запустението, стояща на светото място“^[4]. — Макрин изду бузите си и се загледа в мрака, като често примигваше.

Клавдия съзря сълзи в очите му.

— Жена ти… — попита тя.

— Беше болна, умря приблизително по времето, когато Константин стана император…

— Разполагаше ли изобщо с описание на Поругателя? — обади се Муран.

— Не — отвърна Макрин, — знам само, че един имперски служител го е зървал за миг. Червен плащ, шлем с украшения, от онези, които би могъл да носи някой от преторианската гвардия^[5]. Повярвай ми, претърсих всяка воняща уличка, всяко мръсно ъгълче, прашен двор, най-отвратителните и зловонни канавки и изби на Целийския квартал, но не намерих нищо. — Гласът му прозвуча горчиво. — После Константин потегли към Рим и навсякъде из града се възцари хаос. Поругателя спокойно би могъл да бъде офицер от императорската гвардия, защото убийствата внезапно престанаха. Или е бил убит, или просто е изчезнал. — Макрин избърса избилата по лицето му пот. — Толкова много хора изчезнаха. Имах един освободен роб, Крастин, той също изчезна. Бяхме въвлечени в хаоса, в битката извън Рим. Когато всичко приключи, аз бях свършен, изчерпан и изтощен. Вече не можех. Августейшите искаха да продължа на поста си, но… — Гласът му замря, сякаш се бе уморил да говори по този въпрос.

— И все пак Поругателя се е върнал? — попита Муран.

— Върнал ли се е? — Макрин бавно вдигна поглед. — Наистина ли?

— Две убийства — каза Муран. — „Щерките на Изида“ трябва да са обезумели от ужас.

— Нищо не знам за това — неясно произнесе Макрин.

— Трябва да те разпитам по този въпрос, трибуне, както и стражите, които са патрулирали в Целийския квартал; може би утре около третия час^[6] в казармите?

Макрин взе бокала си с вино.

— Утре около третия час! — настоя Муран.

— А пътуването ви до Византион? — Клавдия реши да смени насоката на разговора.

— Августата трябва да ти е разказала — рязко отвърна Нарс. — Трябваше да огледаме укрепленията на града, една рутинна задача.

— Всички вие ли? — бързо попита Клавдия.

Нарс погледна встрани. Клавдия изпита тръпка на предчувствие, същото, което изпитваше, когато беше член на актьорска трупа и обикаляше пътищата на Италия от Равена на север до Тарент на юг. Когато даваха някоя пиеса, била тя от Теренций или Апулей, определени действия бяха особено важни за интригата. Така беше и тук: подозрение, че пътуването до Византион не е било само начинание за оглед на укрепленията.

— Случи ли се нещо по време на пътуването ви? — попита Клавдия.

— Трябва ли да се е случило? — запита на свой ред Нарс. — Отидохме, видяхме, проверихме, писахме, после се върнахме.

— И бяхте настанени тук, в двореца?

— За да довършим доклада. Отсъствахме почти четиринайсет дена. Трябваше да направим някои заключения, да дадем препоръки — подсмръкна Нарс. — И това е всичко.

— Но Атий се върна променен — обясни Макрин. — Пристигнахме обратно в Рим след около две седмици. Атий не се присъедини към нас. Твърдеше, че не се чувства добре; обадила се някаква заразна болест, която бил прихванал по време на другите си пътувания.

— Зараза ли? — прекъсна го Клавдия. — Затова ли се криел в онова укрепено помещение във вилата си?

— Болен ли е бил или изплашен? Посетихте ли го? — намеси се Муран.

— В следобеда на неговата…

— На неговото убийство! — поправи го Клавдия. — Вашият колега и приятел е бил жестоко убит.

— Решихме да го посетим — продължи Нарс, — за да разберем за какво става въпрос…

— И?

— Атий ни посрещна в градината на вилата си. Беше мълчалив и вглъбен в себе си. Запитахме го за здравето му. Говорихме за пътуването до Византион. — Нарс направи гримаса: — Нищо особено, после той се оттегли, като каза, че скоро щял да се присъедини към нас.

— Изплашен ли беше?

— Във Византион — не, нито по пътя обратно, но в този последен ден… — обади се Филип, като внимателно подбираше думите си. — Този ден изглеждаше дълбоко потиснат, вглъбен, напрегнат…

— Значи се е криел от нещо или от някого?

— Може би, но от кого? — сви рамене Филип. — Аз не знам.

— Атий знаеше ли за подозренията, че той е Поругателя?

— Да — отвърна Нарс, — но това съвсем не го безпокоеше, поне в началото.

— Разбира се — пое си дъх Клавдия, — той беше любимецът на император Максенций, унищожителят на християнските светилища, онзи храбър наемен побойник от кривите улички.

— Имаше си качества! — промърмори Фронтин.

Клавдия се изправи:

— Оставям ви да си допиете виното, но пак ще ви посетя! — Тя хвърли бърз поглед към Гавин, сякаш търсеше нещо зад пейката, но видя само навит плащ и чифт походни обувки.

Двамата с Муран се сбогуваха и напуснаха закритата градина. Минаха през коридорите с колонади. Блещукащи в нишите лампи осветяваха редица картини и фрески, възхваляващи подвизите на Ромул и Рем^[7].

— Мълчалива си, мъничка моя…

— Да, малката е мълчалива! — Клавдия спря в светлината на един фенер. — Муране, аз съм изморена, гладна и жадна. Бях оскърбена, излъгана, подиграна, надсмяха ми се…

Муран понечи да се обърне, сякаш се канеше да се върне, за да накаже виновните.

— Не, не! — сграбчи го за рамото Клавдия. — Слава на боговете, това не ти е арената!

Двамата завиха зад ъгъла и се отправиха към една странична врата. Закрепени в процепи факли къпеха в златиста светлина плочите. В сенките стояха императорските гвардейци в богато украсени брони и шлемове с пера. Зад тях клечаха групи германски и самартийски наемници. Красиво място, помисли си Клавдия, но също така белязано и от страх, и от внезапна смърт. Под краката им се простираше лабиринт от тесни проходи, ниши и клетки, обител на враговете на Константин. Някъде в тъмнината изцвили кон, копитата му удряха по земята, скърцането на кожа придружаваше този шум, после в тъмнината проблесна светлина на факла. Вестоносец, помисли си Клавдия, който носи запечатана пратка до някой гарнизон или пристанище, или заповедите на августейшите в града. Тя и Муран стигнаха до портата, където ги очакваха скупчени тъмни силуети на войници. Клавдия развърза торбичката на колана си и извади от там малък свитък с могъщите думи: „Приносителят на настоящето се радва на цялата милост на Августата.“

— Клавдия?

Тя се обърна. Презвитер Силвестър, загърнат в плащ с качулка, се промъкна като призрак към тях. На бледата светлина лицето му изглеждаше като на мъртвец.

— Валентиниан… — прошепна той. — Моите извинения, не исках да прекъсвам Августата, докато говореше. Нося съобщения. Първо, ти, Муране, няма да изпълняваш обичайните си задължения, докато тази работа не приключи. Второ…

Силвестър отметна качулката и се приближи още повече.

— Искаш да ми кажеш нещо по-надалеч от ушите на Августата ли? — подигравателно рече Клавдия. — За Валентиниан?

— Той беше дякон на нашата църква — отвърна Силвестър, — но бе странен човек, обвит в тайни.

— Съществува ли негово описание?

— Не. Разбираш ли, Клавдия, по време на големите гонения християнската общност в Рим се раздели на части като кохортите в един легион. Беше важно, всъщност беше от жизнено значение една група да не знае нищо за друга, защото такива сведения биха могли да бъдат изтръгнати при изтезания. Гоненията се разгаряха яростно в продължение на десет години. Християнските общности процъфтяваха или умираха. Хора се проявяваха като водачи, после изчезваха. Валентиниан беше един от тях. Ние не знаем как е изглеждал, нито знаем особено много за произхода му, освен това, че семейството му дошло от Александрия и че баща му е бил архитект. Валентиниан се проявил като блестящ учен, затова и беше определен за дякон. Когато гоненията престанаха, преди около две години, ние вече можехме да преброим християнската общност в Рим.

— А Валентиниан?

— Знаем, че той и неговата общност са живели някъде около градините на Нерон, близо до Ватиканския хълм, но когато преброяването завърши, се оказа, че никой от хората му не е оцелял.

Силвестър наклони главата си на една страна, взрян през мрака в Клавдия.

— Ти смяташ, че това е странно, така ли?

— Загадъчно! — прошепна Силвестър. — Нито един оцелял! Сякаш цялата общност никога не е съществувала, изчезнала е като стража в нощта, като сняг под слънцето. — Той пристъпи още по-близо. — Все пак някои продължават да разказват, мълвят и шушукат, че шпионин ги е предал и е свел това общество от вярващи до нулата. — Силвестър се загърна по-плътно с плаща си. — Всички домове на тези християни били нападнати, а цялото им имущество — ограбено!

— Възможно ли е Валентиниан да е бил екзекутиран?

— Мнозина сигурно са били, просто са ги отвеждали и убивали.

Силвестър вдигна очи към небето.

— От какво се страхуваш, презвитре?

— За да бъде предадена така една общност, някой от водачите би трябвало да е разкрил имената и местата, където са се укривали. Оттук и подозренията ми, че Валентиниан вероятно, да му прости Бог, е бил предателят.