Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (17)

Глава четиринайсета

За него, както за един древен египетски тиранин, би могло да се каже, че Бог вкорави сърцето му.

Долетяха още стрели. Клавдия бързо премисли какво биха могли да направят. Ако тръгнеха напред, щяха да станат лесна мишена за стрелеца. Ако се оттеглеха, той щеше да тръгне след тях, а там имаше капани, през които пак трябваше да преминат. Погледна Пугна и Белатон, превърнали се почти в едно тяло, свити и вторачени в мрака. Белатон прошепна нещо, без никакво предупреждение освободи каишката на кучето, плесна го по хълбока и му изкрещя, като сочеше напред. Като дълга, тъмна сянка, кучето стремглаво се втурна и безшумно се насочи по тунела към светлината на фенера. Белатон скочи на крака и го последва. Клавдия и Муран бързо поеха след него, но още се страхуваха от други капани. Разнеслите се пред тях викове, крясъци и лай показаха, че кучето е открило плячката си.

Стигнаха до светлината на фенера. Клавдия примижа, когато пристъпиха в кръглото подземие. Тя съзря маса, стол, някакви ракли и сандъци, както и легло в другия край. Усещаше се силна миризма на готвено. На другата стена имаше малка ниша, а до нея, прилепен към стената, стоеше Фронтин. Пугна ръмжеше срещу него с оголени зъби. Клавдия никога не беше виждала такова преобразяване: спокойното, ласкаво куче вече го нямаше, това беше див боен пес, обучен да преследва, който заплашително изръмжаваше при всяко движение на Фронтин. На пода наблизо лежеше колчан, пълен със стрели. Муран бързо отиде при него, ритна го встрани и извади камата от колана на Фронтин.

Белатон свирна и Пугна неохотно се върна обратно. Кучето непрекъснато се обръщаше и злобно ръмжеше. Небръснатото лице на Фронтин блестеше от пот, той се промъкна край стената и изгледа с омраза Клавдия. Опита се да направи някакво движение, но Пугна незабавно изръмжа и пристъпи към него. Гъстата козина по главата и гърба на кучето бяха настръхнали.

— По-добре не шавай! — посъветва го Белатон. — Пугна е наблизо и е много бърз. Може да се впие в гърлото ти, преди да мигнеш.

Фронтин преглътна.

— Няма! — прошепна той. — Само го повикай при себе си!

Белатон заговори на език, който Клавдия не разбираше. Кучето неохотно се оттегли и приклекна до господаря си. Муран вдигна лъка и го хвърли встрани, докато Клавдия мина край Фронтин и влезе в малката ниша. Вдигна фенера и огледа стената. Гробът беше простичък, напомняше на корниз, такива много често се срещаха в катакомбите. Навярно са издълбали стената, поставили са тялото вътре, после отново са замазали предната стена. В светлината на фенера тя различи знаците на ichtus, chi и rho, както и думите „Тук лежи Петър“. Замазката и стените наоколо бяха украсени и с други християнски символи. Земята отдолу беше изгладена от коленете на многото поклонници, идвали през столетията да се помолят в това свято за християните място.

Клавдия се върна в кухината, взе стола и седна пред Фронтин.

— Моят спътник Муран — меко започна тя — вероятно е малко объркан. Мислеше, че преследваме Валентиниан, бившия дякон от християнската църква, вместо това намерихме освобожденеца Фронтин. Обаче ти нямаш намерение да отричаш, че си Валентиниан, нали? Изтезанията по заповед на императора вероятно ще установят истината и, разбира се, ще се предприеме обстойно проучване. — Тя се наведе напред и потупа леко мъжа по бузата. — А ти си се променил, надебелял си! Обръснал си главата и лицето си. В края на краищата вече не си бил дякон, а освобожденец, прислужник на Атий. Много умно! Предполагам, че никой не те е познал, Валентиниане, но какво да ти кажа — тя леко се засмя, — предполагам също така и че едва ли са останали хора, които могат да те познаят. Всички са мъртви, благодарение на теб!

— Казвай, каквото имаш да казваш! Не съм отрекъл, че съм Валентиниан, но все пак какво доказателство имаш, че е така?!

— Това, че си тук! — Клавдия огледа притъмнялото подземие.

Белатон клечеше до Пугна, очите на кучето бяха приковани в опасния човек. Муран застана на входа на тунела с изваден меч, за в случай че Валентиниан се опиташе да избяга.

— И ти си тук! — впи очите си Валентиниан в Клавдия. — И играта още не е свършила. Вие трябва да излезете оттук. — Той посочи към нишата: — Толкова много труд за толкова малко! Няколко сухи кокали, останали от някакъв еврейски рибар, който бил разпънат с главата надолу на хълма, който е над нас!

Той примижа и изтри потта от челото си.

Клавдия внимателно го гледаше. Беше сигурна, че Валентиниан таи все още някаква надежда, но каква?

— Изобщо ли не вярваш?

— Вярвам само в себе си! — Валентиниан посочи с пръст към нея. — Ти имаш остър ум, можах да се убедя. Но да се върнем на първия ми въпрос: откъде знаеш, че аз съм Валентиниан?

Клавдия се размърда заради изтръпналия си крак, после завъртя глава, за да облекчи напрежението във врата си.

— Искам да ме изслушаш внимателно! — започна тя. — Преди много години ти си бил дякон, член на християнската общност в Рим, водеща фигура в църквата и си отговарял за местата около Ватиканския хълм, тази обширна, запустяла част на Рим отвъд Тибър. Гоненията започват. Ти бързо се издигаш в йерархията. Известно време играеш ролята на учен, свещеник и свят човек. Обличаш се подходящо и си пускаш дълга брада и коса. Радваш се на положение и мощ, докато гоненията при Диоклециан и Максенций стават все по-жестоки. Целият Рим е обърнат с главата надолу в безжалостно търсене на християни и на техните свети места. С няколко думи — заловили са те, може и да са те изтезавали, ти си станал отстъпник и предател. Не е чудно, че християнската общност край Ватиканския хълм е избита до крак. Презвитер Силвестър ми разказа за това. Разбира се, скоро е трябвало да изчезнеш напълно. Онзи, който те е заловил, не бил някой друг, а галеникът на Максенций, Атий Енобарб. — Клавдия замълча. — Така ли те заловиха? Атий Енобарб е бил член на християнската общност край Ватикана…

— Пътищата ни се пресякоха! — подигравателно рече Валентиниан.

— О, убедена съм, че са се пресекли! Навярно са те изтезавали, но Атий те е спасил. Сделката е била сключена.

— И каква е моята част от сделката?

— Дал си му необходимите имена и места, а той те е взел в домакинството си като негов освобожденец. Използвал е властта си, за да промени твоята самоличност и историята ти в архивите, както и навсякъде другаде, където се появявало името ти. И ти си станал образован роб от Иберия. Надебелял си. Променил си външния си вид. Ти си много интелигентен човек, Валентиниане. След като си обръснал главата и лицето си, си можел да играеш каквато роля си поискаш. Преди ми каза, че си служил години на Атий Енобарб, но оставяше подробностите колкото е възможно по-неясни. Атий те е смятал за голямо откритие, неизчерпаем извор на сведения, но… — Клавдия вдигна ръка, — едно сведение ти си запазил за себе си, поне за известно време: местонахождението на гроба на галилееца Петър. Такава скъпоценност не си можел да отстъпиш доброволно.

Тя спря за миг, после продължи:

— Атий, разбира се, е бил прочут със своите подвизи и Максенций го е използвал непрекъснато да преследва християни, докато светът изненадващо се обърнал с главата надолу. Константин се провъзгласил за император и поел към Рим, и което било по-лошо, обявил, че ще покровителства, дори активно ще подкрепя християнската религия. И ето че времето на Атий Енобарб изтекло. Вие и двамата сте попаднали в клопка, почувствали сте, че сте хванати в мрежа от лъжи и интриги. Атий е можел да те предаде, но и ти си можел да го предадеш. Той е можел да те издаде като отстъпник, но и ти си можел да направиш същото, както и да докажеш, че той е бил унищожител на всичко християнско, престъпник, който е натрупал огромно богатство от грабежи. Подобно на двама гладиатори на арената, никой от вас не можел да си осигури предимство. Затова ти си продължил да се преструваш. Трябва да си се питал дали Атий ще оцелее при чистките на Константин; убедена съм, че ако не беше успял, ти си щял да измислиш други планове, за да можеш да избягаш безопасно.

— Атий може да е писал на Константин и Елена и да им е предложил главата ми!

— О, не! — възрази Клавдия. — Както казах, ако го е направел, ти си щял да имаш свободата да издадеш всичко, което си знаел за предизвиканите от него унищожения! И не само това, но и къде е укрил голямото си богатство, плячката, която е отмъкнал от християните и заровил в собствената си градина. Не мога да дам точни подробности за времето и мястото, но съм сигурна, че вие двамата сте преговаряли и сте стигнали до приятелско споразумение: Атий да продължава да ти пази гърба, а ти да продължаваш да пазиш неговия. Като гаранция ти си му предоставил повечето от подробностите за това, къде е гробът на галилееца Петър, тук, под гробницата на Тит Лабиен. Също така си го предупредил, че в нея не може да се влезе лесно, че е пълна с капани и че той не може да рискува. Освен това си твърдял, че най-добре ще бъде да изчака, да остави да мине време. Всъщност подозирам, че вече си бил взел решението си. Възнамерявал си да убиеш Атий и да продадеш тайната на гроба, но не на императора, който сигурно е щял да те попита откъде го знаеш, а на Харон. На теб ти е бил нужен царят на подземния свят, който да осъществи вместо теб изнудването и да се обогатите — и той, и ти!

Всички я слушаха с интерес.

— Обаче онова — продължи тя, — което Харон не е знаел е, че ти си решил да откраднеш и заграбеното от Атий. Имам силни подозрения, че си взел това решение скоро след като Константин е тръгнал към Рим, но си станал заложник на обстоятелствата. Атий е започнал да се крие, после императорът му е предложил да го помилва и го е изпратил във Византион с тайна мисия. О, да, знам всичко за това, за бляновете на Константин да съгради нов Рим! На теб това ти се е сторило интересно — още нещо, от което би могъл да се възползваш. Атий се е завърнал. Сега той започнал да разсъждава по-трезво, замислял свой собствен път. Смелостта му се върнала. Бил оцелял след падането на Максенций, навярно би могъл да спечели благоразположението на императора, да се обърне към някогашната си религия, да сключи сделка, да се спазари. Презвитер Силвестър щял да се застъпи за него. Ти, естествено, си знаел за това, нали? Усетил си, че Атий се готви да действа, да предаде отстъпника Валентиниан и да издаде тайната за мястото на този гроб. Щял е да скалъпи някаква история, че си го държал като заложник, че се е страхувал от теб, но че вече е разбрал колко много греши. Затова ти пръв си нанесъл удара.

— Откъде съм можел да знам, че той замисля такова нещо?

— Знаел си, защото ти също си замислял да се изправиш срещу него. Двама разбойници, свързани с миналото! Двама убийци, които се въртят и всеки търси да намери някаква пролука в защитата на другия! Двама отстъпници, всеки от които е готов да отнеме живота на другия! Не е за чудене, че Атий се е затворил в себе си, че е започнал да се крие в своята стая, смятайки, че там е в безопасност. Той се е пазел от теб, но без да буди подозрения у някой друг. Готвел се е, както и ти си се готвел. Не е посмял да каже дори на Друзила, това също би било твърде опасно, въпреки че, както ще ти докажа, ти вече си я бил набелязал да умре!

Клавдия поклати глава:

— Питам се какво ли е замислял Атий? Твоята смърт или да те предаде на властите? Може би е бил объркан, отлагал е… Но не и ти!

— Атий беше страхливец! — подигравателно отвърна Валентиниан. — Кога си е върнал смелостта? Той не беше човек, а плъх, беше слаб! Той никога нямаше…

— О, да, но така е станало там, във Византион! — прекъсна го Клавдия. — Той и другите са разбрали защо са пратени там, разбрали са, че ще могат да получат малко доверие и милост от императора. Атий вероятно е обещал на другите, че когато си върне благоразположението на императора, ще ги приюти под крилото си. Той просто не е преценил достатъчно точно твоята интелигентност и потайност. Колко лесно си се превърнал от дякона Валентиниан в освобожденеца Фронтин, как си подслушвал зад вратите и ключалките, как си разглеждал ръкописи, как си се вслушвал в това или в онова. Ти сигурно си разбрал, че времето да се махнеш е дошло. Когато си се върнал в Рим, си убедил Харон да сключи съюз с теб. Лесно ти е било да се свържеш с него. В края на краищата ти някога си бил член на християнската общност, преследвана из катакомбите, отходните канали и уличките на града. Знаел си много за Харон, а годините, прекарани с Атий, само са обогатили знанията ти.

Клавдия замълча, колкото да си поеме дъх:

— Но към това ще се върна по-късно! — Тя отметна няколко залепнали от пот къдрици от лицето си. — Подмамил си Харон, като си използвал богатството на Атий да подкупиш някого в конюшните на колесничаря Скорп, за да разхлаби колелото на колесницата му. Ти си живял в подземния свят, Валентиниане, знаеш как да го направиш! Цената трябва да е била много висока. Обаче ти също така си използвал богатството на Атий и за да заложиш за победа на Павзаний. Казал си на Харон да стори същото и той те е послушал…

— За да го направя, би трябвало да разкрия себе си! — Валентиниан не обърна внимание на смеха на Муран. — А богатството на Атий? Как…

— Хайде, хайде! — наведе се напред Клавдия. — Муран беше гладиатор. Игри се спазаряват, залози се правят на тъмни, самотни места, където замесените отиват маскирани и с качулка на главата. Колкото до богатството на Атий… Е, изчакай малко!… Ти сигурно си го използвал, за да уредиш надбягването и така да привлечеш вниманието на Харон.

— А ако Скорп беше победил?

— Глупости! — засмя се Клавдия. — Ти си Валентиниан! Нямало е да платиш нищо или си щял поне да дадеш съвсем малко, докато не си сигурен в работата! — Тя разпери ръце: — Всъщност, имало ли е значение? Атий вече е бил мъртъв, това са били негови пари! А ти все още си имал гроба!

Валентиниан сви рамене:

— Какви доказателства имаш за това?

— С времето — прошепна Клавдия, — с времето истината винаги излиза наяве, както ще излезе и сега. Ти си в клопка, Валентиниане! Откъде знаеш, че Харон няма да се обърне срещу теб? Той изгуби много хора при нападението срещу „Магариците“, вероятно то е било по твоя заповед, нали така? Ти искаше аз да умра. Искаше Нарс и Север да умрат. Те навярно са подозирали къде е гробът, затова също е трябвало да млъкнат завинаги. Тогава това нападение може да е привлякло Харон, може да му се е сторило възможност да покаже силата си в Рим. Обаче то се оказа скъпа грешка и аз се обзалагам, че Харон не е забравил това!

Валентиниан нервно облиза устите си, после примижа и избърса потта от челото си. Клавдия забеляза, че той бе започнал да диша по-трудно и по-учестено.

— Това беше риск — призна тя, — опасен риск, но само за малко, ти вече си бил решил да изчезнеш. Взел си каквото е останало от богатството на Атий, да не говорим за онова, което си имал тук долу.

— Какво богатство? Ти продължаваш да…

— Богатството на Атий! — повтори Клавдия. — И ако изнудването ти успееше — онова, което Харон щеше да си подели с теб. Тогава къде щеше да идеш? В двора на Лициний, на Изток? Но това би могло да стане само, когато истинската работа приключи. Атий е трябвало да бъде отстранен. Ти го направи простичко. В следобеда, когато беше убит Атий, той е имал среща с другите търсачи в градината си; навярно са искали да обсъдят как да подходят към императрицата. Атий се е оттеглил в обезопасената си стая долу. Там е бил посетен от Макрин и Нарс. Те са си тръгнали. Ти си се промъкнал долу. Атий може да е бил много пиян или ти да си му сипал нещо във виното. Лежал е проснат на леглото си, полузаспал. Ти си взел камата и си я забил.

— А заключената врата?

— Лесно е можело да се уреди. Хората виждат онова, което искат да видят! Ти си поставил нещо над отвора на ключалката от вътрешната страна на вратата. Ако някой погледне през отвора, ще види, че ключът уж още е вътре. След като Атий е умрял, ти бързо си се махнал. От ръката ти е капнало съвсем малко кръв, преди да се почистиш. Взел си сандъчето „Ихтус“, което трябва да е било някъде там. Напуснал си стаята на Атий, свалил си ключа и си заключил вратата отвън.

— Трябва да са ме видели! Друзила…

— О, сигурна съм, че си направил всичко необходимо тя да си е намерила работа някъде другаде. Коридорът към стаята на Атий е дълъг и сводест; ти би могъл да чуеш стъпките на всеки, който се приближава. Убийството на Атий и кражбата на ковчежето „Ихтус“ са станали много бързо. А при тъмния коридор и с угасването на деня рискът за теб е бил много малък.

Валентиниан изтри потта от лицето си и впи поглед в Клавдия. Тя беше сигурна, че той я слуша с половин ухо, неговият подвижен и чевръст ум сигурно търсеше начин да се измъкне.

— Трябвало ти е време! — обясни Клавдия. — Ковчежето „Ихтус“ не е съдържало нищо, свързано с гроба на галилееца Петър. Атий е запомнил сведенията за гроба, а в ковчежето е имало само сведения за богатствата му. След като си се сдобил с ковчежето, ти си знаел точно къде да търсиш — както във вилата, така и в голямата градина отвън. Естествено, Атий тайно е заровил съкровищата си, както би направил всеки, когото властите не обичат, за в случай, че Константин промени решението си и той бъде принуден да бяга. — Клавдия посочи с ръка наоколо: — Убедена съм, че сред тези сандъци се намира и ковчежето „Ихтус“, в което се пази пълният списък на богатствата на Атий и карта на градината, на която точно е отбелязано кое къде се намира…

Валентиниан мълчеше.

— В онзи фатален следобед — продължи Клавдия — животът във вила „Хортензия“ протичал спокойно. Под претекст, че си зает в градината, ти си потърсил присвоените съкровища, а Друзила, която спомена, се е опитала да влезе в стаята на Атий. Тя хлопала на вратата, надзъртала през ключалката и решила, че вратата е заключена отвътре и следователно с господаря й се е случило нещо ужасно. И е била права. Ти бързо си дошъл долу. Вече си имал време да огледаш картите, чертежите и списъците, дори навярно да измъкнеш нещо от ценностите. Тогава обаче си действал като верния слуга. Вратата скоро е била разбита. В суматохата ти бързо си се вмъкнал, свалил си онова, което си поставил върху отвора на ключалката, и си вкарал ключа отвътре в разбитата ключалка. Лесно си могъл да го направиш — помещението е било слабо осветено, Друзила се е тревожела за господаря си, другите слуги са били объркани и изплашени. Ако ключалката е била много повредена, за да поеме ключа, ти си щял да го изтървеш на земята, а после си щял да твърдиш, че е паднал, когато сте блъскали по вратата. Има ли значение? Тези подробности са били незначителни, трябвало е да се действа бързо!

В отговор Валентиниан яростно я изгледа.

— Друзила…

— Друзила е огледала стаята — продължи Клавдия, — но ти си нямал повод за безпокойство. Всичко е вървяло според плана, хаосът и загадката са забулвали истината. После бързо си започнал да действаш. Цялото богатство на Атий е било в монети или скъпоценни камъни, готови да бъдат използвани. Въпреки че върху монетите са изсечени ликовете на двама бивши императори, те все пак са златни и сребърни! На човек от конюшнята на Скорп била платена много голяма сума, с която си купил онова надбягване с колесници. После си използвал тези сведения, за да съблазниш Харон и да го принудиш да прехвърли залагането си за Павзаний. Самият ти си направил същото и веднага си изпратил изнудваческото писмо от името на Харон до императора и майка му. — Клавдия млъкна, защото Белатон скочи на крака. Пугна също стана, макар и колебливо, а очите му продължаваха да следят неотклонно Валентиниан.

— Какво става? — попита Клавдия.

— Не знам! — прошепна Белатон. — Пугна изглежда малко неспокоен.

Муран, наострил уши, направи няколко крачки обратно по тунела.

— Няма нищо! — обяви той, когато се върна. — Абсолютно нищо.

Последван от Пугна, Белатон клекна точно пред Валентиниан. Дребният човек седна и започна да играе с долната си устна, докато гледаше към входа на тунела, после се обърна към Клавдия.

— Имало е и други проблеми — продължи тя. — Атий трябва да е споделил тайната за гроба на галилееца с търсачите, най-малкото с някои от тях. Да, това би било логично. Те сигурно са поискали някакви гаранции, че той казва истината, по-точни подробности за мястото.

— Защо би трябвало да споделя с други такова нещо?

— По същата причина, поради която ти си го споделил с него. След победата на Константин всички вие сте имали нужда един от друг, поне за известно време. Атий е трябвало да задържи своите колеги до себе си; той сигурно не е искал някой от тях да разбули изцяло работата му за съперника на Константин, Максенций. За да се предпазиш от евентуални натрапници, ти вече си бил подготвил капаните. Гавин и Филип са станали твои жертви. Те се спуснали тук бързо като деца, които търчат по улицата. Единият е бил погълнат от огъня, другият — нападнат от усойниците. По-късно си примъкнал телата им в друг тунел и си използвал главата на Гавин за своите мръсни цели и за намеренията на Харон. Колкото до Нарс и Север, ти и Харон трябва да сте научили, че те ще дойдат в „Магариците“ и сте решили, че това е подходящ случай не само да ме убиете и така да спрете проучванията ми, но също и да накарате онези двама търсачи да замлъкнат завинаги!

— Но аз бях там в онази нощ! — отбеляза Валентиниан. — Бях в „Магариците“! И бях също толкова уязвим, колкото и всички останали!

— Глупости! — провикна се Муран. — Ти изчезна от кръчмата при първия знак за нападението. Притаил си се в някоя уличка, за да видиш какво ще стане! Един от хората на Харон — Деций, знаеше нещо за теб. Ти си го видял да излиза, оцелял и невредим. Разбрал си, че сигурно е проговорил и си го убил. Ти си чудесен актьор! — продължи Муран. — Снемаш едната маска, на Валентиниан, и надяваш другата, на Фронтин. Готов си да смениш ролите винаги, когато това ти е нужно!

— Муран е прав! — Клавдия изгледа този лукав човек, причинил толкова много страдания на толкова много хора. — Единственият човек, от когото си се страхувал, е била Друзила. Не си знаел какво точно тя е видяла, научила, чула или какво е мислела. Колко пъти, когато се срещнахме в стаята на Атий, ти каза „Друзила може да знае!“ или „Питай Друзила, когато се върне!“? — Клавдия поклати глава. — Казваше го, за да избегнеш въпросите ми. Знаеше, че Друзила няма да ми отговори, защото вече си я бил убил! Ти я накара да замлъкне завинаги и можеше да й припишеш всичко. Тя вече не можеше да ти противоречи или да ми даде нови сведения. Ти представи нещата така, че тя да изглежда отколешна спътница в живота на Атий, някой, който може да свидетелства за теб. Лъжа! Сигурна съм само, че Друзила е дошла в домакинството на Атий след теб. Ти дори твърдеше, че тя била споделила с теб за някакви заплахи на Поругателя към Атий. Абсолютна безсмислица! Било е начин да подскажеш, че Поругателя може да е отговорен за смъртта на Атий. Но той със сигурност не е!

— Друзила не ми беше враг!

— И все пак трябваше да умре! Но още една загадъчна смърт във вила „Хортензия“ щеше само да предизвика подозрения. Ти си чул за повторното появяване на Поругателя. Мога да се обзаложа, че Друзила е била единственият човек, който е харесвал Атий, наистина е била силно привързана към него и ти си се възползвал от това! Напуснал си вилата и си изпратил за примамка писмо, че някой иска да се срещне с нея в „Магариците“ и вероятно да й даде сведения за смъртта на Атий. Друзила е била потънала в скръб, умът й е бил замъглен, съзнанието — объркано. Щяла е да направи онова, което повечето хора в нейното положение също биха направили: да побърза да тръгне, без да знае, че отива да срещне убиеца си! Има само един път към „Магариците“ и ти си я причакал там. Влязъл си в ролята на Поругателя, нападнал си и си убил Друзила, взел си писмото и си оставил трупа й така, сякаш е жертва на този отвратителен убиец. После си побързал да се върнеш тук — отново като опечаления, объркан прислужник. Разбира се, оставал е още един истински проблем. Не си искал да се задържаш повече в Рим. Искал си да събереш богатството и да избягаш. — Клавдия замълча. — Още от самото начало си разбрал, че замисълът ти трябва да се осъществи бързо: връщането от Византион, надбягването на Скорп, тайните замисли на Атий, намирането на богатството му…

— Можел съм да предприема нещо и по-рано…

— Не! — извика Клавдия. — Както и сега, Валентиниане, ти пресмяташ часовете, очакваш някого, нали?

Валентиниан отклони погледа си.

— Такъв е бил смъртоносният ти замисъл! Най-голямо значение е имало времето; било е въпрос на дни, преди да се породят подозрения и се намерят доказателства, които да сочат към теб. Нападението над „Магариците“ беше провал, затова си решил да не чакаш Харон. Освен това си решил, че твоето alter ego — Фронтин трябва да умре. В качеството си на прислужник на Атий си поканил Нарс във вила „Хортензия“ под някакъв предлог и си го убил, вероятно в градината. Хората от домакинството вече са били дълбоко заспали, прислужниците и робите са били избягали. Примъкнал си трупа на Нарс вътре, залял си го с масло, но преди да хвърлиш фенера и да запалиш пожара, който да опустоши вилата, си поставил пръстена си на пръста му, верижката от врата си на неговия врат и сандалите си на краката му. Направил си го набързо — засмя се тя — и си допуснал малка грешка, като си разменил сандалите на краката и си затегнал каишките. Всички правим тази грешка, но винаги затягаме каишките чак след като вече сме ги обули правилно!…

Клавдия отново се засмя:

— И така, в името на замисленото Нарс изчезва, а Фронтин загива сред ужасния огнен вихър във вилата на господаря си. Ти бързо си се отправил насам. Защитен от тайните и клопките в тунела, си можел да чакаш. Скоро си щял да си тръгнеш и да вземеш със себе си останалото от богатството на Атий и мощите на галилееца Петър, за да ги продадеш някъде другаде. — Клавдия се изправи. — Но разбира се, не си знаел за издирвача Салуст и кучето Пугна. Мислил си, че си в безопасност. Ако Муран или аз бяхме слезли наивно тук, щяхме да последваме съдбата на другите. Чувствал си се съвсем удобно, докато Пугна, сякаш изпратен от боговете, не те вкара в капана. — Сега — кимна му тя, — ти ще се изправиш пред правосъдието на императрицата. Муране, събери богатството тук, изпразни сандъците в торбите и да тръгваме!

Муран върза ръцете на Валентиниан, макар и по-хлабаво, за да може да движи китките си. После кимна на Белатон и Пугна да застанат близо до него. Мъжът и кучето заеха положението си на пазачи. Валентиниан просто се плъзна по стената.

Клавдия забеляза, че той продължава да преглъща бързо и да се взира в тунела. Запита се каква ли помощ очаква. Харон? Клавдия потисна тръпката си, породена от страха. Все още им предстоеше да напуснат тази катакомба и да си проправят път през опустошеното, изоставено гробище в дълбоката нощ. Можеше само да се надява, че Океан е занесъл писмото й и че Бур ще пристигне навреме. Тревогата отново я обхвана. Бур и кохортата му щяха да ги придружат, но тя се опасяваше, че Валентиниан може да избяга. Отиде и застана до Муран, който претърсваше различните сандъци и ракли.

— Мисля, че е това…

Той вдигна едно изящно черно, обковано със сребро ковчеже, на чийто капак се виждаше риба, а под нея думата „Ихтус“.

— Навярно е принадлежало на някой клет християнин, когото Атий е ограбил! — прошепна Клавдия.

Тя го отвори, извади пожълтелите свитъци и като отиде до фенера, набързо ги прегледа. Представляваха точно онова, което очакваше. Гробът на галилееца не се споменаваше никъде. Обаче от рисунките на един свитък се виждаше, че Валентиниан е поставил клопки не само в тунела, по който бяха пристигнали, но и в другите; това бяха предимно ями, въпреки че на едно място таванът бе подготвен да се срути. Имаше редица пропуски, майсторски подправени, и преди всичко най-важният списък на богатството на Атий в монети и скъпоценни камъни, както и планът на градината на вила „Хортензия“, на който точно бяха отбелязани местата, където Атий го беше закопал. Картата беше извънредно точна и ясна, на Валентиниан не му беше отнело много време, за да заграби скритите съкровища.

Клавдия стана, върна се в малката ниша и се загледа в гроба на галилееца. Колко скромен беше той, а колко интриги беше породил! Мъжът, който бе посветил себе си на Христос и беше изтърпял страшно мъченичество, никога не би очаквал, че неговото място за сетен покой ще предизвика толкова раздори. Тя внимателно го огледа, прокарвайки пръсти по надписите и опипа мекия полиран камък под тях. После се върна и застана срещу Валентиниан.

— Правосъдието на императрицата може да бъде бързо — обърна се тя към него, — но смъртта ти ще бъде бавна. Искам да ти задам един въпрос: това е гробът на Петър, нали?

Той насила се засмя:

— Ти как мислиш?

Тя се наведе, за да се изравни с лицето му:

— Мисля си, Валентиниане, че по протежение на тези дълги тунели има и други гробове. Подозирам, че си положил всички усилия, за да промениш вида им и да заблуждаваш хората, подозирам, че нарочно си представял други гробове за гроба на галилееца Петър. Вярно ли е?

Той кимна едва забележимо.

— Още от самото начало — тихо заговори той, — веднага, след като галилеецът е бил екзекутиран, императорите започнали да търсят неговия гроб и все пак той си останал загадка. Вярно е, има примамки, фалшиви гробове, но те са били предназначени да защитят истинския. Мнозина са го търсили и са заплатили с живота си, не само Филип и Гавин. Ако минеш по другите тунели, ще намериш скелетите на онези, които са се опитвали и не са успели, както може би и ти…

Той зловещо се усмихна.

— Надяваш се на добрия си късмет, нали? — обади се Муран. — Аз съм се сражавал на арената и те уверявам, че късметът никога не трае вечно!

Когато бяха готови, те тръгнаха обратно по тунела, първи вървяха Белатон и Пугна, следвани от Валентиниан с Муран плътно зад него и с извадена кама в ръката. Клавдия вървеше последна. Заобиколиха ямата с коловете, преминаха локвата с масло и пак се озоваха в безопасното преддверие. Изкачиха стълбите. Муран побутваше Валентиниан пред себе си. Почувстваха се щастливи, че отново са на чист въздух. Небето над тях беше обсипано със звезди, а лекият ветрец носеше различни миризми на растения, но точно в момента, когато се готвеха да си тръгнат, се появи светлина от факли и отнякъде в мрака се изсипаха фигури с лица, скрити зад страховити маски. Запалиха още факли и Клавдия разбра, че гробницата на Тит Лабиен е обкръжена от онези, които ги причакваха. От тъмнината се появи мъж. Беше облечен като lanista^[1] от някоя гладиаторска кола с кожена поличка и колан през рамото, в едната ръка с двуостра брадвичка и с бойна тояга в другата. Той заприлича на Клавдия на лешояд заради мършавото лице, бръснатата глава, хлътналите бузи, острите уши и черните очи, които дори в играещата светлина пораждаха тръпки на страх.

— А! — поклони се присмехулно той. — Господарке Клавдия, може ли да се представя?

— Ти си Харон, нали?

Мъжът направи елегантен жест с ръката си.

— Чудесно, чудесно! Разбира се, че съм аз! А ти — той посочи Муран, — трябва да си знаменитият гладиатор! — После се обърна се към Белатон, който здраво стискаше каишката на Пугна, кучето се бе напрегнало и гърлено ръмжеше. — Дръж го здраво! В тъмнината наоколо има мъже, въоръжени с мечове и стрели! Достатъчно е само да дам знак и сте мъртви! Такааа… Подозирам, че това е богатството на Атий! — кимна той към торбите, които Муран бе оставил на земята до себе си. — Ще го взема. Не, не! — предупреди той; от мрака пристъпиха трима мъже със стрели на тетивата. — Познавам репутацията ти, Муране! Моля ти се, заради собствената ти безопасност, хвърли камата и остави торбите! Уверявам те, че не желая да нараня никого!…

Муран се подчини. Клавдия облиза устните си и се огледа.

— Господарю Харон! — обади се Валентиниан.

Господарят на подземния свят веднага тръгна напред. Той блъсна Валентиниан в лицето и когато отстъпникът падна на земята, започна да го рита. Лекият нощен вятър донесе звука на ловджийски рогове. Хората на Бур бяха стигнали до покрайнините на гробището.

Харон вдигна ръка:

— Слушай! — обърна се той към Клавдия. — Богатството е мое, както и Валентиниан. Заради него изгубих много добри мъже!

— Аз ти помогнах! — започна да се моли Валентиниан. — Дадох ти надбягването!…

— Тъй или иначе щях да победя! — изсмя се Харон. — Чуй ме сега, Клавдия! Предай думите ми на твоята императрица. Аз уважавам гроба, ще взема богатството, ще накажа Валентиниан и тя никога повече няма да чуе за мен!

Клавдия, Муран, Белатон и Пугна не можеха да сторят нищо. Мястото край гробницата се изпълни с хора. Тъмни фигури се втурнаха напред, грабнаха торбите, хванаха Валентиниан и започнаха да го тласкат напред в тъмнината. Военните рогове отново прозвучаха, но когато Бур стигна до тях, Харон и хората му бяха изчезнали.

 

 

Два дни по-късно Клавдия и презвитер Силвестър седяха в сянката на овощната градина на чичо Полибий и пиеха от най-доброто му вино. Муран стоеше на стража на кухненската врата и не позволяваше никой да излезе в градината, докато презвитер Силвестър не си тръгне. Свещеникът отпи от бокала си, загледан в клоните, после се обърна към Клавдия.

— Нося ти благодарностите на императрицата.

— Признателна съм за това!

— Тя осигури охрана на гроба. Той е обявен за запазена императорска собственост. Никой не може да се доближи до него без нейно писмено разрешение…

— А другият въпрос? — попита Клавдия. — Плановете на Константин за Византион?

— Императорът продължава да ги държи в тайна, както трябва да направите и ти, и Муран!

Клавдия вдигна ръка:

— Не е нужно да го казваш! — заяви тя. — Онова, което Константин и Елена замислят за този или за другия свят, не е моя работа!

Силвестър склони глава и се заслуша в звуците от гълчавата в кръчмата.

— Май чичо ти Полибий подготвя голям празник?

Клавдия се засмя:

— Всичко ще е за сметка на бръснаря Торкват! С него се бяхме обзаложили и той загуби…

След това тя подробно разказа на Силвестър какво се бе случило. Как Атий Енобарб е бил убит и как бръснарят Торкват не успял да реши загадката.

— Толкова е лесно — прошепна тя, — ама толкова, толкова лесно! Всички мислехме, че онова, което виждаме, е истинско; едва по-късно разбрахме, че повечето от онова, което сме възприемали, е било илюзия. — Тя погледна свещеника. — А ти, презвитре Силвестър, вече не се ли боиш от плановете на императора да премести центъра на империята от Рим, града на твоите апостоли Петър и Павел?

— Милтиад остарява и става все по-слаб — бавно отвърна Силвестър. — Скоро ще има друг избор за епископата на Рим. Някой друг ще седне на стола на Петър. Който и да е той — Силвестър едва-едва се усмихна, — ще трябва да докаже, че той е притежателят, гордият пазач на останките на първия апостол на Христа!

— За себе си ли мислиш, презвитре?

— Светият Дух ще реши…

— С малко помощ от твоя страна?

Силвестър само се засмя и поклати глава.

— Кой ще охранява гроба? — запита Клавдия. — Защо императрицата толкова силно желае да притежава една реликва, която по право принадлежи на теб?

— Аз си имам своите подозрения…

— Да не би да възнамерява да премести такава свята реликва в нейния нов град?!… Във Византион?!

— Не, Клавдия! Елена се надява, че ще може да ни изнудва, а ние се надяваме да преговаряме с нея. Иди до големите порти на Рим и до пътищата, които водят извън града! Зад тях лежат катакомбите, гробовете на нашите християнски покойници. Истински град под земята със своите свети места, паметници и гробници, те са наша собственост. В самия Рим ни бяха предадени дворци като Латеранския. Елена е хитра. Тя знае, че само за едно десетилетие, а може би дори и за по-малко Рим вече няма да бъде градът на цезарите, а сърцето на Вселенската църква. Съмнявам се, че възнамерява да премести гроба! Това би било светотатство! Онова, което тя иска от нас е — да й предаваме тайни отвсякъде…

— Какви тайни?

Силвестър въздъхна и се загледа в градината, докато почесваше брадичката си.

— Гоненията свършиха. Императорът разпрати декрета по цялата империя, християните трябва да бъдат приемани и дори подкрепяни. Елена е хвърлила око на по-скъпоценни съкровища от останките на един рибар, пък бил той и дясната ръка на Христос! В Палестина, земята, където Христос се е родил, където е живял, умрял и отново възкръснал, се намират Витлеем, Йерусалим, пътят на Страстите Господни и Светият гроб. Тези места иска всъщност Елена. През вековете различни императори са извършвали насилия и са омърсявали тези свети места. Ние знаем точно къде се намират те. Подозирам, че Елена ще ни предаде гроба на Петър, когато ние й предадем онова, което знаем за Витлеем, Витания, Емаус и Йерусалим. Всички тези места са свързани с Христа.

Силвестър се изправи на крака, обърна се да провери дали наоколо не са се притаили подслушвачи и пак седна на мястото си.

— Ти си била на Ватиканския хълм, нали? Той се намира отвъд стените на града — едно забравено от Бога място! Но Елена знае и аз знам, че през идните години Ватикана ще принадлежи на нас, на Римската църква, ще стане наш център, нашето сърце! Константин ще построи църква над святото място. С времето ние ще владеем тази църква и ще я притежаваме. Епископите на Рим ще издигнат дворците си около нея!

Силвестър говореше толкова убедено, че Клавдия разбра — това вече е планирано, замислено и готово да бъде осъществено. Този лукав свещеник само чакаше удобен случай да представи каузата си пред Елена и нейния син.

— И в края на краищата — обади се тя — императорът и майка му ще направят точно това, което ти искаш, нали?

Силвестър сви рамене. Той разклати виното в бокала си и обърна погледа си над него към Клавдия.

— Нашата църква — бавно изрече той — трябва като риба да плува по течението на реката. Тази река се насочва от Бога. Помисли си, Клавдия! Може би това ще е най-доброто! Ние, християните, се появихме от катакомбите, а сега имаме власт. Нашето влияние се усеща на всяко равнище на управлението, императорът е под наше влияние, императрица Елена е твърд наш поддръжник и все пак това крие и опасност. Навярно — провлечено продължи той, — навярно най-добре ще е двете да се разделят: светската власт — във Византион, духовната власт — в Рим…

— Така ли, презвитре Силвестър?

— Ние искаме това…

— Може би… Ти вероятно възнамеряваш да завземеш този град, който те е преследвал, който някога е гъмжал от хора като Атий Енобарб и Валентиниан?

— Чу ли новината? — попита Силвестър.

Клавдия го погледна въпросително.

— Трупът на Валентиниан бил намерен, разпънат на едно дърво, дълбоко навътре в гробището край Апиевия път. Трябва да са минали часове, преди да умре. Приковали ръцете и краката му с гвоздеи, и нарязали тялото му на парчета. А Харон изпрати най-верноподаническо писмо на императрицата, в което се извинява за своето неподчинение и я уверява в добрата си воля.

— А Елена?

Силвестър присви очи:

— Какво я интересува нея Харон? — прошепна той. — Тя мечтае за империя!

Клавдия се изправи на крака.

— А ти, Клавдия?

— На каква цена! — прошепна тя. — Помисли си, презвитре, за всички онези ужасни смърти: за жертвите на Поругателя, за смъртта на Атий, на Друзила и на всички други! — Тя замълча: — Веднъж казах на Муран, че животът е мрак и светлина. Като помисли човек — така е, обаче има един по-дълбок проблем: кое е светлина и кое — мрак?

— Нашата църква ще реши това!

— Наистина ли, презвитре? — Клавдия се наведе по-близо към него. — Елена не е единствената, която мечтае за империя. Ти мечтаеш за още по-велики завоевания и виждаш нещата в дълбокия мрак, но аз? Аз съм Клавдия! Аз мечтая за вкусните гозби на Целад, за чаша вино и за Муран, седнал до мен! За мен, презвитре Силвестър, това е единствената империя, която искам!