Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (6)

Глава трета

Някога те са били човешки същества: временни обитатели на смъртно тяло, докато са живели.

По-късно същата вечер Юлий Филип и Петилий Гавин се измъкнаха от Палатинския дворец, като преди това уведомиха Макрин, че искат да се поосвежат. Потънал в собствените си мисли, трибунът разсеяно им разреши. И двамата се бяха загърнали в наметала с качулки, от ножниците на коланите им висяха къси прободни мечове, те носеха и тояги, за да се подпират по пътя и торби. След като се озоваха извън двореца, двамата преднамерено се насочиха към онези улици, които, въпреки късния час, бяха все още оживени — най-добрият начин да се скриеш или заблудиш преследвач. Двамата се шмугнаха в бедняшките пазари, където продавачи на бира и книги, отрови и парфюми, смокини и риба, ароматни подправки и сол още се надяваха да припечелят нещо, преди слънцето съвсем да залезе. Мрачни гостилници и порутени винопродавници стояха отворени и чакаха клиенти. Разносвачи с табли от Транстиберния^[1] предлагаха запалителни клечки със сяра в единия край. Продавачи на наденички и сушена риба крещяха цените, а кълбящата се пара от преносимите им скари се смесваше с други миризми. Вечерният час скоро щеше да настъпи. Майсторите на чували и другите занаятчии, пъстроцветната гмеж от хора от всички народности щеше да изчезне из тесните, тъмни, виещи се улички и Рим щеше да утихне. Поне на теория, защото тогава щеше да настъпи часът, когато се появяваха легионите на Харон. А дотогава магьосниците в своите магазинчета предлагаха заклинания срещу треска, червени пришки и зараза, заедно с лекове за зачеване, против втвърдяване на гърдите или оток на тестисите.

Беше душна, гореща римска вечер. Въздухът беше натежал от миризми. Пот покриваше лицата на хората, ръцете им все по-често пропъждаха мухите и други насекоми, жужащи над купищата мръсен боклук, разпръснат наоколо. Оковани роби, предназначени за пазара, с натрити с прах от креда боси крака, за да се види, че са нови, преминаваха бързо, влачейки веригите си. Позлатените блестящи столове-носилки на богаташите си проправяха път между каруците, товарните коне и мулетата. През прозорците се чуваха викове и писъци на деца. Кучета и котки се биеха за сочни късове месо, хвърлени на улицата. Избягала маймуна бръщолевеше нещо, седнала на един перваз. Група гладиатори и съпровождащите ги гримирани, парфюмирани дами се присъединиха с крясъци и викове към тълпата, която се опитваше да примами маймуната долу.

Гавин и Филип не обръщаха внимание на цялата тази шумотевица. Те прекосиха Тибър по един тесен мост; под тях премигваха светлинките на лодки, баржи и ладии. Двамата бяха тласкани и блъскани сред морето от лица в светлината на пропукващи факли, прикрепени към железни поставки. Въздухът вонеше на сушена риба, на мокро дърво и на тинята и калта от бреговете на реката. На другата страна на моста бяха наредени още сергии. Гавин и Филип спряха само пред една от тях, за да купят длета и дървени чукове с дълги дръжки, после бързо тръгнаха към тъмнеещите скатове на Ватиканския хълм. Паметници се издигаха тук-там към нощното небе: прекрасни обелиски, които император Калигула бе донесъл от Египет, виждаха се корнизите на стар дворец и тъмната маса на различни имперски постройки. Решени да изпълнят задачата си, двамата търсачи загърбиха трескавия шум и се вмъкнаха в тесните улички, водещи към ватиканското гробище, нездравословно, мрачно място, истински развъдник на змии и други гадини, тук растеше и най-горчивото грозде в Рим. Единствените истински предимства на Ватикана беше глината, с която се снабдяваха оттук грънчарите, както и градините, които бившите императори се бяха опитали да разработят.

Гавин и Филип минаха край светилището на двама древни богове на плодородието и поеха нагоре по мрачния скат на Ватиканския хълм, на който се намираха старите гробища на Рим. Те бяха поразителна противоположност на шумотевицата и блъсканицата в града — самотно, зловещо място, където клоните на кипарисовите дървета тъмнееха, открояващи се на фона на вечерното небе. Място на призрачна тишина, нарушавана единствено от пронизителните крясъци на нощните птици и смразяващото кръвта дращене изпод земята. Хранилище на забравени спомени и потънали в праха на миналото дни, с рушащи се гробове и гробници, обител на прилепи, лисици и диви котки. Наред с това ватиканското гробище беше и място за срещи на вещици и магьосници, които палеха огньове навътре сред преплетените храсталаци и принасяха призрачни жертви на духовете на нощта.

Но Гавин и Филип бяха опитни войници. Бяха воювали в изгарящите пясъци на Африка, както и по замръзналите, обрасли с тръстика брегове на Рейн, и се страхуваха единствено от живите. Независимо от това, тъй като бяха добре въоръжени, те нямаха търпение да намерят не просто костите на един мъртъв евреин, а едно светилище, което щеше да им донесе богатство и благоразположението на Цезаря. Те навлязоха дълбоко в гробището, преповтаряйки си всички сведения, които бяха запаметили. Накрая намериха гробницата, която търсеха, край горичка терпентинови дървета. Тя имаше формата на ковчег с плосък покрив — паметник на отдавна починал трибун. Филип свали торбата, която носеше, и извади наръч факли и прахан. Произведоха искри и скоро двете факли лумнаха в студения нощен въздух. Гавин ги държеше, докато Филип с все сила натисна напомнящия маса капак на гробницата. Плочата леко се извъртя. Гавин усети, че го пробожда някакво подозрение и наведе факлата си.

— Ръбовете са чисти и по тях няма мъх! — прошепна той. — Някой е бил тук неотдавна…

— Навярно някое християнско дрънкало, някой от свещениците им — изръмжа Филип и влезе в празната гробница, като подкани Гавин да доближи факлите.

Подът на гробницата беше покрит със суха орлова папрат. Филип я отмести встрани, без да обръща внимание на убожданията по ръцете и раменете си, докато накрая напипа големия железен пръстен в дървената преградна врата в другия край. Той изръмжа, ритна останалата част от папратта и натисна силно. Наведен над ръба, Гавин го наблюдаваше. У него още веднъж се прокрадваха подозрения и той остана нащрек. Преградната врата поддаде лесно. Той се огледа наоколо; дълбокият мрак сякаш се сгъстяваше. Дали сред терпентиновите дървета някой не ги наблюдаваше? Не бродеха ли призраци тук? Дали духовете на мрака не пазеха това свещено място? Той едва не изкрещя, когато от мрака излетя бухал, размахвайки криле, и започна да кръжи над него като привидение.

— Мисля, че ние…

— Хайде! — присмя му се Филип. — Да не си дете, че се боиш от нощта?!

Гавин се промъкна вътре. Филип остави своята факла в малка желязна поставка във вътрешната стена на гробницата и подкани Гавин да приклекне с другата, за да му свети по-добре, после хвана скобите на покриващата плоча и я върна в предишното й положение. Пространството се оказа тясно и задушно. Последван от Гавин, Филип започна да се спуска по тесните стръмни стъпала, показали се зад вратата. Те бяха изсечени в скалата и водеха към място, което нямаше нищо общо с гробницата на Лабиен. Докато слизаха предпазливо по стъпалата, Гавин и Филип забелязаха странни йероглифи върху стената, осветени от пламъците на техните факли. Най-долу се намираше малко влажно и задушно помещение, с голи, изсечени в скалата стени; от него излизаха пет тунела, високи приблизително колкото човешки ръст.

— По кой? — изръмжа Филип.

— „Двамата пазачи, застанали от двете страни…“ — Гавин цитира сведенията, която бяха получили. — По централния!

Навлязоха в тунел, черен като нощта. Тук-там забелязваха по някоя стара факла, пъхната в някоя цепнатина. Запалиха няколко факли, за да имат повече светлина и да им бъде по-удобно. Гавин се успокои. Припомни си онова, което той и другарите му наричаха „славните стари дни“, когато преследваха християните из хекатомбите, както глутница кучета преследват сърна. Безпомощни мъже, жени и деца отчаяно бягаха и крещяха от ужас. О, мислеше си Гавин, удоволствието от лова, ликуването при преследването, удоволствието от намереното! И онези полудели от страх жени, готови на всичко! Злато, сребро и скъпоценности, които чакаха да бъдат прибрани, подкупи, които чакаха да бъда взети! Гавин се почеса по главата, по която бе избила пот. Всъщност християните не ги интересуваха, ставаше въпрос за техните олтари и гробове. Плочи, които трябваше да бъдат разбити, мазилката от стената — свалена, и мощите — измъкнати, за да бъдат изгорени и превърнати в прах. Този лов обаче щеше да е по-различен.

Тунелът беше тесен, главите им едва не опираха в тавана. Когато стигнаха по-навътре, Гавин се опита да овладее възбудата си. Това подземие беше особено. На места стената беше изгладена и върху нея грубо бяха начертани фигури, знаци и символи. Въпреки че беше трудно да ги различат на оскъдната светлина, Гавин беше сигурен, че са християнски.

— Галилеецът трябва да е погребан тук! — Филип спря и зашепна възбудено. — Другите тунели са предназначени за заблуда.

Гавин преглътна с мъка. Въздухът стана по-топъл, мракът още по-дълбок. Човек лесно можеше да се изгуби в лабиринт като този и да не може никога да се измъкне. Вече се канеше да продължи напред, когато забеляза клонките по земята. Гавин винаги се бе гордял с острото си зрение. Той се наведе и ги вдигна: не, не бяха клончета, а изсъхнали чепки от грозде, сухи и чупливи, но човек още можеше да ги разпознае. Гавин ги стри между пръстите си.

— Някой наскоро е бил тук! — промърмори той, но Филип вече вървеше надолу по тунела.

Гавин изруга под нос и го последва. Сянката на Филип играеше върху стената пред тях. Другарят му внезапно спря, Гавин също. Почувства някаква лепкава мокрота под сандалите си и подуши позната миризма. Филип се наведе да разгледа проблясващата пътека пред него, факлата, която носеше, хвърляше искри. Гавин внезапно разбра какво е това. Беше виждал войници да го използват, за да причинят напуквания в основите на градска стена.

— Масло! — изкрещя той и хукна назад.

Много късно! Искри от факлата на Филип се посипаха надолу и подът сякаш избухна в огън. Пламъци заиграха около краката на Филип. Той изкрещя и хвърли факлата. Надигнаха се още пламъци и обхванаха сандалите и наметката му. Той се опита да потуши огъня, подхлъзна се и се превърна в пищяща човешка факла, чиито ръце и крака се разпадаха. Молеше за помощ, но Гавин не можеше да направи нищо. Той се оттегли назад по тунела докато, сякаш след цяла вечност, крясъците спряха и пламъците започнаха да утихват. Въздухът беше нагорещен и вонеше на изгоряла плът; Филип се беше превърнал в почерняла купчина.

Като се опитваше да овладее паниката си, Гавин загаси собствената си факла, после тръгна напред през мрака. Той заобикаляше мръсотията, опрял гръб в стената и се опитваше с крак да опипва колко суха е земята под него. Ужасната миризма щипеше носа и гърлото му. Кожата му се обливаше в пот, той спря, за да овладее стомаха си, да потисне надигащия се порив за повръщане. Тъмнината, отвратителният горещ въздух го обвиха като мъгла, но накрая се измъкна, опипа пода пред себе си с обутия си в сандал крак и се наведе: земята беше суха и твърда. Обърна се назад към ужаса, погълнал другаря му. Там още проблясваха слаби пламъчета. Гавин отвори торбата, намери праханта и предпазливо запали отново факлата си. Докато чакаше пламъкът да се разгори, усети нещо хлъзгаво под крака си. Той внимателно наведе факлата; светлината проблесна върху студените люспи на скални пепелянки, които, привлечени от внезапната горещина, бяха изпълзели от цепнатините, където се криеха. Гавин бе обзет от ужас. Опита да се отдръпне, но усети ухапване, после второ и отровата бързо се просмука в краката му.

 

 

Клавдия седеше в градината на чичо Полибий и се наслаждаваше на утринната прохлада и на времето, което обещаваше прекрасен есенен ден. Лека мъгла продължаваше да се вие около лозите, около скоро вкопаната в земята преса за масло и над гордостта и радостта на чичо й — малката градина с любимите на Полибий маси, столове и пейки, запазени за много специални гости. Мократа трева на добре поддържаната морава блестеше в засилващата се светлина. Клавдия гледаше как малките капки роса просветват и изчезват.

— Добре ли спа, господарке?

Клавдия се обърна, когато Целад, новият готвач на Полибий, излезе от кухнята на кръчмата. Пикт^[2] по рождение, Целад приличаше на воин, но, както често си признаваше, дори и с тояга в ръка причинявал повече вреда на себе си, отколкото на другите. Сега живееше като освобожденец в Рим, осъществил мечтата на живота си — да бъде главен готвач, и се бе оказал много добър. Бе обръснал главата и брадата си и откакто го взеха в кухнята на Полибий, изглеждаше така, сякаш бе роден за тази работа. Щом седна на пейката до Клавдия, Калигула — котаракът на кръчмата — дебел безжалостен ловец, скочи в скута му. Целад си говореше с животното, както винаги, на езика на пиктите. Калигула погледна с обожание този мъж, който непрекъснато му осигуряваше наистина вкусни лакомства.

— Много си го охранил! — Клавдия протегна към Целад чашата си с изцеден ябълков сок.

Целад завъртя отрицателно глава и й смигна:

— Продължава да бъде ужасът на гадинките! — пошегува се той. — Храня го за награда. — Той въздъхна. — Както нахраних снощи и останалите. О, да — продължи готвачът, — Полибий и приятелчетата му, Торкват Бръснаря, Петроний Сводника, Симон Стоика, Нарцис Спретнатия, Меркурий Вестоносеца и, разбира се, Лабиен. — Целад поклати глава. — Той е горе и хърка като заклан. Покани ги на пиршество, което аз приготвих — пир, достоен за Цезаря. Заек със сладък сос, шунка със сос от червено вино и копър, ароматна леща, адриатически хляб…

— За какво разговаряха? — Клавдия винаги държеше под око чичо си, който се хвърляше от един безумен план към друг.

— Ами… — Целад взе чашата от ръката й и шумно отпи, преди да я върне. — За пиеси! Разговаряха как да поставят тук пиеса, може би комедия от Плавт^[3] или от Теренций^[4], или дори гръцка…

— После?

— Не знам — прошепна Целад. — Торкват искаше някакъв фарс, но със загадка, която публиката да не може да разгадае. Ако успеели, Торкват се обзаложи с Полибий, че ще нахрани всички безплатно и ще даде сто златни солиди на самия него.

— О, не! — простена Клавдия.

— Да, да! — прошепна Целад. — Полибий и Лабиен приеха облога. Лабиен ще напише пиесата, Полибий дори му предложи да помогне със загадката.

— Е, не!

— А сетне фарсът се задълбочи — продължи Целад. — Пристигна трупата на Лабиен, облечена в сценичните си костюми. Не знам имената им, но така или иначе всички се напиха, бяха много възбудени заради пиесата. Избухна караница за какво да бъде. Скелета нападна Маймуната, Призрака се опита да прелъсти Януария…

Клавдия затвори очи. Януария, кръчмарската прислужничка с нейните шавливи очички!

— Океан — сухо продължи Целад, — си изгуби ухото. Нали знаеш, отхапаното по време на битка…

— Което той носеше изсушено и окачено на врата си — завърши изречението Клавдия.

— Да, ама после го намери — ухили се Целад, — и започна да изхвърля хората. Симон Стоика беше толкова пиян, че трябваше да плати на Извинявай…

Досущ като в пиеса, задната врата към „Магариците“ се отвори и от нея пристъпи кухненският прислужник Извинявай, което се прозяваше и триеше очи.

— Извинявай… — заекна той постоянното си извинение, заради което беше получил прозвището си. Взе някакви кошници от тръстика, продължавайки да мърмори извинения, и като в полусън тръгна към кухнята.

— Е, сама знаеш как става — продължи Целад. — Симон плати на Извинявай да хвърля камъни по него, за да му даде смелост да си тръгне за вкъщи.

— Извинявай направи ли го? Значи едно вълнение е следвало другото!

— Точно така! — изправи се Целад. — Каква нощ, господарке! — Той посочи с ръка край себе си. — Океан трябва доста да се е потрудил, за да почисти мръсотията тук и вътре. А сега може ли да те изкуша? С картагенска овесена каша с малко мед от рози?

Клавдия се засмя и завъртя отрицателно глава. С Калигула в ръце, Целад се отправи към кухнята. Малко по-късно се появи Муран с парче изсушено месо в едната ръка и чаша с разредено вино в другата. Той бързо се нахрани, изпи виното си и се извини, че се е успал, с което обясни и защо не се е обръснал.

Клавдия го накара да седне, целуна го в устата и по челото, после бързо излезе. Намери Океан с още сънени и блуждаещи очи да почесва оплешивяващото си теме и да си играе с отрязаното си ухо, и го накара да й донесе тоягата и меча на Муран; дори в ранните часове на утрото римските улици можеха да се окажат опасни.

Клавдия и Муран напуснаха кръчмата и се отправиха към малкото прашно площадче, където, както обикновено, Торкват Бръснаря бе разположил бръснарницата си под разперените клони на една възвишаваща се към небето сикомора^[5]. Той ги поздрави гръмогласно, после посочи с ръка близкия фонтан, който в действителност беше просто едно високо напукано гърне със също толкова напукан изваян делфин, от който вяло течеше вода. Фонтанът беше построен от някакъв отдавна починал политик, с цел да купи гласовете на местните граждани. Край фонтана се бе събрала малка тълпа, която гледаше как нощните стражи Ахилей и Нерей влачеха прогизналото тяло на просяк, който през нощта след напиване се бе удавил във фонтана. Стражите хвърлиха трупа на земята и на всеослушание заявиха, че са си свършили работата, сякаш отнасянето на мъртвото тяло не бе тяхно задължение. Клавдия слабо познаваше двамата. Бяха нови в квартала и тя си спомни, че точно те намериха тялото на последната жертва на Поругателя. Тя сграбчи ръката на Муран и двамата бързо тръгнаха да ги спрат. Стражите отърсваха водата от ръцете си, нетърпеливи да се упътят към горящата скара на един странстващ готвач. Той вече бе сложил на нея връзка наденички, купени от близката месарска сергия, чийто собственик на висок глас съобщаваше, че месото е прясно и добре подправено.

— Нощни стражи ли сте?

Двамата се обърнаха. Ахилей беше по-млад. Той беше мургав, с чип нос и дебели устни, грозното му лице бе небръснато. Сивеещата му коса беше остригана до над ушите, които стърчаха като дръжки на делва. Той разпери присмехулно ръце.

— Не, не сме! — заядливо отвърна той. — Носим кожени полички и меч на гърдите, защото ни е приятно да кръстосваме тези мръсни улички в който и да е дяволски час, стига началникът да каже…

Млъкна, когато Муран заплашително пристъпи напред.

— А, знам коя си! — тактично се намеси Нерей. — Ти си племенница на Полибий от „Магариците“, а ти трябва да си Муран, който толкова пъти е печелел победния венец на арената.

Стражът протегна ръка. Муран я стисна и посочи трупа на просяка, прострян в локва мръсна вода.

— Обичайна случка! — сви рамене Нерей.

— Смъртта очевидно обикаля тук — добави Ахилей, дъвчейки ъгълчето на устната си.

— Особено сред проститутките! — добави Клавдия. — Сред „щерките на Изида“. Разбирам, че вие сте намерили трупа, така ли?

— Фауста! — Ахилей престана да гризе устната си. — Ужасна гледка, господарке! Навсякъде имаше кръв, сякаш гледаш овца на касапска сергия, и тази празна очна кухина…

— Трябва да те разпитам за това. Имам среща с трибуна Макрин. Чувал ли си за него?

Нерей кимна:

— Разбира се. Той отговаряше за този квартал, нали? Дори нашият началник говори с уважение за него.

Клавдия насила се усмихна и се загледа в трупа на просяка. Началникът на нощната стража беше един от редовните пияници — същинска оплешивяваща лоена топка, той бе отдаден на виното, както лястовичката на летенето. Клавдия се загледа в греещото все по-силно слънце.

— Ще посетим казармите около третия час, тъй че най-добре ще е да дойдете сега.

Клавдия остави стражите и тръгна, а Муран почти инстинктивно я последва.

Клавдия си спомни, че казармите на нощната стража са в другия край на квартала — малки постройки, наподобяващи укрепленията по големите пътища на Италия. Улиците ставаха все по-оживени, а тя открай време обичаше да наблюдава хората и да забелязва различните лица. Винаги се питаше дали Елена не изпраща други шпиони да я следят, а ако не изпраща, тази работа можеше да върши презвитер Силвестър, чиято дума беше закон из тукашните тесни, оживени улици. Дали някои от тези хора не бяха шпиони, които следят, наблюдават и докладват? Онзи странстващ учител, разположил се на една плоча от пиедестала на статуя край занемареното светилище на Аполон, покровителя на облаците? Пиедесталът беше покрит с гниещи цветя, които учителят подреждаше. А ей там пък се виждаше уличен продавач, кацнал на стол пред каменния тезгях на тясна винарна, която сякаш беше напъхана между сградите, построени от двете й страни. Клавдия примигна. Всеки на тази улица би могъл да бъде не само дребен търговец, но и шпионин.

Търговията определено започваше да се оживява. Бръснарниците бяха добре посетени, бръснарите и помощниците им сновяха край клиентите с гребени, бръсначи и шишенца благоуханна вода. Онези, които чакаха да ги накъдрят и обръснат, пиеха и ядяха пред малките винарни и бирарии, държани от роднини на бръснарите. Кучета и котки клечаха пред тях, за да докопат остатъци от храна, и от време на време се разнасяха яростни мяукания и лай. Въздухът беше плътно напоен с най-различни миризми. Ароматът от хлебарниците се примесваше с вонята на гранясали трици, разхвърляни по улиците, за да попият миризмите от нощните гърнета и другите мръсотии. Клавдия вдъхваше букета ухания на различни вина, на сергиите със сосове за риба с подправки, примесени с вонята от буретата с урина, използвана от тепавичарите във вмирисаните им магазинчета и тепавици. Ронещите се колони на овехтелите портици от двете страни на улицата бяха украсени със символите на различни занаяти: на майстори на бродерии, на медникари, на ножари, на грънчари и търговци на домашни птици. Край тях имаше закачени уведомления за наближаващи избори и грубо надраскани улични надписи.

Клавдия почувства, че започва да се изпотява, докато си пробиваше път през тълпата. Тя погледна към къщата пред себе си и се отврати от вида на вещицата, застанала на прозореца. Жената беше подала глава навън, косата й бе боядисана в оранжево, лицето й беше покрито с бяла паста. Около врата си имаше черен плат и стискаше малка кукла. Клавдия беше сигурна, че си търси нова жертва сред тълпата. Тя се откъсна от мислите си и бързо се дръпна встрани, за да даде път на погребална процесия. Музиканти и професионални оплаквачки предшестваха носилката; мъртвецът седеше сред възглавници. След носилката вървеше семейството, повечето от хората още бяха силно опиянени от погребалното угощение предната нощ. Едно малко момче сграбчи ръката на Клавдия и посочи сергията на баща си, където сред сламата подканващо бяха подредени марули, ангинари, грах, леща и зеле. Тя завъртя отрицателно глава и се засмя. Нерей и Ахилей сега бяха измъкнали тоягите си и вървяха пред тях. Държаха се по-различно само пред някоя случайно появила се носилка или група току-що изкъпани клиенти^[6] с пригладени коси, които нервно си проправяха път към домовете на могъщите си патрони край Палатина; тези професионални просяци крещяха като гъсоци и се опитваха да привлекат погледа на номенклаторите^[7], които щяха да решат чий патрон ще им окаже милост този ден.

Накрая Клавдия и придружителите й се измъкнаха от лабиринта от тесни улички и пресякоха няколкото парцела пустееща земя, после минаха край разпадащата се, почерняла руина на една жилищна сграда, опожарена от подпалвачи. Трима от тях бяха заловени и разпънати на овъглените греди под надпис, който възвестяваше вината им. Телата гниеха, разкъсвани от ято черни кани^[8]. Край тях обикаляха и подивели кучета и котки, които скачаха по купчините отпадъци, привлечени от миризмата на гниеща плът. Останките на разпънатите бяха твърде нависоко, за да ги стигнат, затова четириногите лешояди изчакваха парчета от тях да паднат на земята. Някои от кучетата се хвърлиха към групата, когато тя минаваше край тях, но когато Муран извади меча си, се разбягаха встрани.

Най-сетне напуснаха развалините и тръгнаха по тясна, настлана с камъни улица, която водеше към широко разтворената зидана порта, през която се влизаше в настлания с каменни плочи двор на казармите. Той вече бе оживен, пълен с войници, нощни стражи и слуги. Каруци влизаха и излизаха, оставили вътре товара си. Гръмогласен коняр, повел редица коне, които трябваше да бъдат обяздени и обучени, крещеше да му направят път. По трите страни на сенчестия перистил седяха зад писалищните си табли чиновници и писари. Нощни стражи, които вече не бяха на смяна, хвърляха зарове или спяха под всяка сянка, която бяха успели да намерят. Муран скоро разпозна сред тях бивши гладиатори, войници и самопровъзгласили се познавачи на арената. Разнесоха се приветствени викове и Муран вдигна ръка в отговор, а Клавдия, която никак не обичаше тези окуражавания, които го караха да мисли за амфитеатъра, избута любимия си по няколко стъпала нагоре към служебното помещение на началника на стражата.

Това беше оскъдно мебелирана, бедна стая, капаците на повечето от тесните прозорци не бяха вдигнати, а растенията в саксиите под тях отдавна бяха увехнали. От забитите в стената закачалки висяха прашни дрехи, части от брони и юзди. От една греда се проточваше връзка сушен лук, а малката масичка точно до вратата бе покрита с остатъци от храна и немити бокали за вино. В ъгъла имаше легло, покрито със завивка от многоцветна дамаска. На пода беше просната също доста пъстра рогозка, единственият лукс, с който стаята можеше да се похвали. Макрин и началникът си деляха кратер^[9] вино, настанени на столове зад високо писалище, покрито с прашни документи. И двамата се обърнаха, когато Клавдия и придружителите й влязоха. Началникът изрева на един роб, застанал до прага с метла от тамарискови клонки, да донесе пейката и да се махне. След като робът донесе пейката с малко помощ от Клавдия и Муран, двамата седнаха, а Нерей и Ахилей застанаха зад тях. Клавдия заподозря, че началникът използва пейката по време на разпити, тя беше покрита с кървави петна, каквито съзря и по пода. Макрин сковано стана да отдаде чест и се поклони, преди отново да седне на мястото си. От своя страна началникът, чиито очички бяха почти скрити от мазните дипли на тлъстото му лице, само направи гримаса и показа жълтеещите си зъби.

— Извинявайте, но съм спал съвсем малко — разтри очи Макрин. — Гавин и Филип са изчезнали.

— Какво искаш да кажеш? — попита Клавдия.

— Миналата нощ излязоха и не са се върнали. Били видени от агенти да тръгват към Палатина и да пресичат Тибър към Ватиканския хълм, сетне просто изчезнали. Августейшите ще искат да знаят — подчертано добави Макрин, — но — той се изправи на мястото си, — ти си тук заради Атий Енобарб, нали?

— Може ли той да е бил Поругателя? — попита Клавдия.

— Преди моето време… — поде завалено началникът.

— Не е така! — намеси се Макрин. — Ти беше декурион, а аз твой командир.

— Просто искам да кажа, че е ставало, когато не съм бил на служба! — остро отговори началникът.

— Да, сигурно не си бил! — Макрин се наведе през масата. — Клавдия, нека отговоря чистосърдечно на въпроса ти. Битката при Милвийския мост беше преди повече от две години. В предшестващите я години един убиец върлуваше из тесните улички на Целийския квартал. Знаехме съвсем малко за него — само това, че тази загадъчна фигура е била виждана понякога с шлем и плащ на преторианец, което значи, че трябва да е бил офицер.

— Преторианците подкрепяха Максенций против Константин, нали? — попита Муран.

— И то много яростно. Както знаеш, след победата на Константин те бяха окончателно разформировани.

— Атий бил ли е техен член? — запита Клавдия.

— Разбира се, както и другите. Може и да са служили в Двайсети „Виктрикс“, но бяха получили и почетни постове в гвардията.

— Какво те кара да мислиш, че Атий може да е бил Поругателя?

— Обичаше да насилва. Беше жесток с блудниците. — Макрин замълча и накваси устните си. — Бе известен с това, че използва нож и камшик. Обичаше да получава удоволствието си, като слуша крясъците и писъците им.

— Но не си открил доказателства, които да го свързват с тези ужасни убийства? — попита Клавдия, като потропваше по масата.

— Никакви. Разбираш ли, господарке, трябваше да бъдем много внимателни. Знаехме, че Максенций използва Атий и за други цели, за подмолна работа срещу християните, така че ставаше въпрос за дипломатични разследвания и тактични въпроси. Много пъти съм го проследявал, но така и не открихме никакво доказателство — той щракна с пръсти, — за да го арестуваме.

— После избухна гражданската война?…

— И убийствата внезапно спряха — потвърди Макрин. — Но тогава Рим се промени, както и моят живот. Жена ми умря. Нов господар управляваше Рим. Предложих оставката си, приеха я, макар и неохотно. Оттеглих се в дома си. Имах градина, някоя и друга книга, вино. — Той махна с ръка.

Клавдия се обърна към началника на стражата:

— И тогава убийствата почнаха наново?

— Два случая! — отговори началникът, който нямаше търпение да покаже властта си. — Една блудница беше убита в началото на септември, друга преди три нощи. Претърсихме Целийския квартал, подкупихме хора, вербувахме шпиони и съгледвачи, но нито веднъж не успяхме да зърнем убиеца.

— Възможно е — обади се Макрин, — Атий да е истинският Поругател. Той беше покровителстван от императора, можеше да отива, където пожелае, и да прави каквото иска. Сетне избухна гражданската война, Максенций беше убит при Милвийския мост, Константин навлезе в Рим и Атий вероятно е разбрал, че трябва да бъде много внимателен. След като се уволних, ме взеха като custos, военен съветник, при експедицията до Византион. Никога не съм виждал Атий да прави нещо, което да го уличи като убиец.

— А последното убийство? — попита Клавдия.

— То стана в същия ден, когато беше убит и Атий — заяви Макрин. — Или поне така разбрах. — Той направи гримаса: — В известен смисъл смъртта на Атий доказва, че той не е бил Поругателя.

— Би могъл да бъде някой друг от неговата група.

Макрин поклати глава:

— Клавдия, аз внимателно ги наблюдавах. Не открих доказателство за това. Нещо повече, всички те, включително и Атий, отсъстваха от Рим, когато беше убита първата жена.

— Някой друг може би подражава на Поругателя.

— Навярно.

— А вие? — Клавдия посочи Нерей и Ахилей, седнали сега на походни столове от лявата й страна. — Трябва да сте видели първия труп.

— Беше една от „щерките на Изида“ — отговори Нерей. — Разпорена от утробата до гърлото, дясното й око липсваше.

— Предадохме тялото на сестрите й — заяви Ахилей. — Те го изгориха, а пепелта беше погребана.

— Ами второто момиче?

— Фауста. Също „щерка на Изида“ — обади се Нерей. — Открихме трупа й, но той не ни даде никаква следа към убиеца, освен това, че някакъв просяк видял наблизо преториански офицер с плащ и шлем.

— Но преторианците са разформировани!

— Господарке — отвърна Нерей, — Ахилей и аз се сражавахме за Константин на Милвийския мост. Ние убивахме преторианци. Императорът обеща, че вече никой никога няма отново да види преторианец. А този е бил видян…

— Ами трупът на Фауста?

— Предадоха го в „Щерките на Изида“. Мисля, че погребението й ще бъде късно днес или утре сутринта.

— А това? — Клавдия посочи високата купчина ръкописи на масата.

— Доклади — отговори Макрин, — наследство от моите неуспехи…

— Ще ми се да ги прочета…

Макрин и началникът се спогледаха, свиха рамене, станаха и напуснаха стаята, последвани от Нерей и Ахилей.