Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (11)

Глава осма

Безпощаден като гръм, той продължи пътя си на убиец.

Торкват само се засмя и продължи работата си. Той започна да разпитва Муран за убийството на Атий, но клиентът му само потвърди вече казаното. Клавдия реши да ги остави и седна на един стол отвън. Огледа се наоколо. Площадът беше спокоен, лек ветрец носеше във въздуха сухите листа. Тя вдигна поглед към синьото небе. Слава на боговете, времето се променяше! Есента постепенно щеше да пристигне в цялото си великолепие. Сутрините и вечерите ще стават по-прохладни, а ужасната, смазваща горещина ще изчезне. Клавдия наблюдаваше обичайните гледки: момче буташе количка с току-що насечено месо; седнал в сянката амбулантен търговец с таблата си; две деца, които си играеха край фонтана; просяк, който с протегнати дръгливи ръце подскачаше зад един търговец и с плачлив глас молеше за милостиня; сводникът Петроний с две от момичетата си. Той видя Клавдия и вдигна ръка за поздрав.

Клавдия вече се канеше да се върне вътре, когато нещо привлече вниманието й. Винаги я интересуваха различните образи и сцени от квартала, а онзи търговец с провесената от врата му табла определено бе нов, не го беше виждала по-рано. Изправи се и заобиколи бръснарницата на Торкват. Там имаше още непознати: хора, които убиваха времето си — настанили се в портика слуги, мъж, който си играеше с куче и го дразнеше с пръчка, младеж, който носеше делва с вода, легнал край сергията си търговец — все хора, които Клавдия не познаваше. Леко безпокойство я прободе. Защо са тук? Защо сега?

Някой извика името й и тя се върна. Вече станал от стола, Муран благодареше на Торкват и пусна няколко монети в шепата му.

Двамата прекосиха площада и се отправиха към кръчмата. Муран спря и я изгледа.

— Какво не е наред, Клавдия? Преди малко чуруликаше като врабче на клонка, а сега си мълчалива и нащрек. Да не би да съжаляваш за облога с Торкват?

— Огледай се, Муране! — прошепна тя. — Огледай се и ми кажи какво виждаш!

Той се огледа:

— Амбулантни търговци, минувачи, хора, седнали на сянка… Хайде, Клавдия, искам да се върнем, за да гледам как Целад приготвя соса. Няма нищо по-вкусно от хрускаво свинско!

— Огледай се, Муране! — повтори тя.

Муран въздъхна, почеса току-що подстриганата си коса и отново се огледа.

— Да! — Той вдигна очи към небето, после й смигна. — Има много хора, които не познавам. Човек обикновено може да познае кое време на деня е по пияниците, наизлезли с надежда да измъкнат по една безплатно питие или по появата на Петроний, търсещ клиенти. А тези… Да не би да са тайни агенти? — добави той. — Агенти на Елена? Извикала си онези търсачи на мъртви тази вечер, нали?

Клавдия кимна.

— Непознатите може да се обяснят с това. Те са платени от императорската хазна шпиони, които трябва да държат кръчмата под око. Това е всичко. Хайде, да вървим.

Като се върнаха в „Магариците“, Клавдия се извини, качи се в стаята си и заключи вратата отвътре. Отиде до писалищната си маса и още веднъж прегледа написаното, но решение на загадката нямаше. Още чувстваше тревога от онова, което бе видяла на площада. Облогът с Торкват можеше да почака: когато реши загадката с убийството на Атий, ще има отговора си.

Клавдия легна на леглото и се загледа в тавана, като търсеше паяжината и сновящия по нея паяк. Отдолу се разнесе смях. Стоикът Симон отново декламираше една от печалните си поеми. Клавдия задряма, но когато се събуди, пак си спомни какво бе видяла на площада. Наплиска лицето си с вода, сложи си сандалите, хукна надолу по стълбите и излезе от кръчмата. Там стояха двама сарматски наемници с кожени полички, със сплетени и намазани с масло коси. Те четяха написаното на дъската на Полибий, където се предлагаха деликатесите на деня: варени пилета, печено свинско, гореща агнешка яхния, трюфели с грах, специалитетът на Целад, леща с кестени, зеленчукова крем-супа, крем от бъз.

— Гладни ли сте? — попита ги тя.

— Много! — изръмжа единият от тях и я изгледа от главата до петите. — И не само за храна!

Клавдия посочи другата обява, която предупреждаваше сводници, вещици и магьосници да не си търсят клиенти в кръчмата.

— Храната е много вкусна — каза тя, — както и виното, но това е всичко, което можете да получите в тази къща!

Сарматите се изсмяха, единият потупа Клавдия по рамото и двамата влязоха в залата за хранене, призовавайки с викове прислугата. Клавдия влезе след тях. Наемници в отпуск, които си търсят момиче и нещо за хапване, бяха чести посетители в „Магариците“ и тези не изглеждаха по-различни. Те се отправиха към залата за хранене, заеха една маса, започнаха да пляскат с ръце и извикаха на Полибий да им донесе кана от най-доброто си вино и гърне с чиста вода. Клавдия се престори, че има работа на тезгяха. Направи й впечатление, че странниците бяха силно заинтересувани от „Магариците“. Единият от тях стана и отиде до прозореца, който гледаше към градината; другият приближи до тезгяха, а после отиде да огледа щита и меча на Муран, които Полибий бе окачил на една стена в знак на почит.

Безпокойството на Клавдия се усили. Тя отиде в градината и поседя там малко, но тревогата продължи да я измъчва и тя се върна в стаята си, където се изми и преоблече. Едва бе привършила, когато чу отдолу ревове, последвани от изблици на смях и писъците на Януария.

— Пристигна Бур! — прошепна Клавдия на себе си.

Тя бързо се спусна по стълбите. Сарматите си бяха отишли. Бур и шестима от германците му изпълваха залата за хранене — огромни чорлави мечки с кожени плащове, с мръсни коси и бради. Бяха препасани с бойни колани с ками, мечове и малки двуостри брадвички за хвърляне. Бур вече беше докопал чиния с печено свинско, а неговите спътници, разкъсвани между възможността да се натъпчат и пухкавата Януария с напращели гърди, душеха като мечоци, които нямат търпение да извършат някоя лудория.

Полибий очевидно беше отвел гостите на Клавдия в градината.

Бур съзря Клавдия и с още пълна с месо уста изрева поздравите си, после приближи до нея с протегнати ръце, за да я дари с топла, здрава прегръдка, от която на човек можеше да му спре дъхът.

Германецът вонеше на пот, на месо и на пиво. Той отстъпи назад, леденосините му очи бяха изпълнени с удоволствие от срещата с онази, която той наричаше своя „малка копиеносна девойка“, жената на великия воин Муран, близка приятелка на Августата, на която Бур и бандата му грубияни гледаха като на превъплътено божество. После се обърна да изреве приветствие към Муран, който носеше на поднос още блюда от кухнята. Взе си едно, щедро си наля сам още вино и се изсмя през рамо към спътниците си.

— Бур! — повдигна се на пръсти Клавдия. — Ти и милите ти момчета! Искам нищо да не ви липсва, блюда или ножове, вино или бокали! Това е моят дом, вие сте мои гости!

Бур тържествено кимна. Императрица Елена им беше прочела строг урок, когато бяха коленичили пред нея в императорските градини. Те трябваше да доведат тук Макрин, Нарс и Север, а после незабавно да се върнат в двореца.

— Никакви пакости! — предупреди ги Елена. — Никакви заигравания по пътя! Чувате ли, вие, големи тромави животни — иначе бастунът ми ще танцува по гърбовете ви! Никакви сбивания, кражби, задявания на жени, никакво пиене! Не искам да се връщате в ранните часове, пияни като свине, и да ми крещите някоя от вашите отвратителни песни! Сега предайте обичта ми на Клавдия, но…

Урокът продължи дълго. Е, каза си Бур, гледайки Клавдия отгоре, засега се държат като добри момчета, едно питие преди да тръгнат и още едно сега, преди да поемат обратно към двореца. Германецът пъхна ново парче месо в устата си и внимателно загледа Клавдия. Беше разсеяна и се оглеждаше, сякаш търсеше някого. Той тикна блюдото си в ръцете на Януария, която с глупава усмивка минаваше край него, плесна я по задника, грабна бокала, подаден му от Муран, благодари и вдигна тост.

— Клавдия — наведе се Бур, — кажи на стария си приятел Бур. Какво не е наред?

Клавдия го чукна по върха на носа.

— Навън! — прошепна тя.

Промъкна се край спътниците на Бур, които също искаха да я прегърнат, излезе пред входната врата, обърна се и се престори, че разглежда закаченото там меню.

— Какво има, мъничка?

Клавдия косо изгледа Бур. Той вече не се правеше на груб, пиян смешник. Лицето на германеца стана сериозно, очите му внимателно я наблюдаваха. Тя знаеше, че умът му сече също толкова бързо, колкото бързи бяха и краката му.

— Какви са заповедите, Бур? Да доведеш гостите тук и да се върнеш по-късно тази вечер, за да ги ескортираш обратно?

— Да, Августата заяви, че не вярва да останем трезви, ако чакаме тук!

Клавдия се засмя:

— Върни се при Августата. Питай я дали тук има нейни агенти.

— В „Магариците“ ли?

— Да. Питай я дали това е проява на нейната бдителност.

— А ако не е?

Клавдия се обърна:

— О, нямай грижа, голяма мечко, Августата ще знае съвсем точно какво да направи!

Тя стисна лапата на Бур:

— Време е да се връщаме.

Клавдия остана в залата за хранене, посмя се и поговори с хората на Бур, преди да се сбогува с тях. После отиде при Полибий, прошепна му, че не иска да я безпокоят, и в светлината на късната привечер отиде при Макрин, Нарс и Север, седнали на любимото място на Полибий. Сенките вече се удължаваха, тримата бяха привършили блюдо с печено свинско и варено пиле, и сега се угощаваха с грозде. Наред с това жадно отпиваха от хубавото фалернско вино. Клавдия вече бе прекосила половината морава, когато чу, че я викат по име. Спря, въздъхна и се обърна. На кухненската врата стоеше Полибий и й махаше с ръка.

— Имаш още един гост! — каза й той. — Фронтин, малко не е на себе си, но ни е донесъл подарък…

Клавдия се върна в залата за хранене. Германците си бяха тръгнали. На една маса сиротно се беше отпуснал Фронтин, а пред него стоеше красива фигурка на Артемида, моделирана по статуята в Ефес, до нея имаше малко буренце с вино.

Той скочи на крака, когато Клавдия приближи. Изглеждаше като олицетворение на скръбта, с небръснато лице и зачервени от плач очи, пръстите му бяха мръсни.

— Трябваше да остана… — заекна той, — трябваше да остана в дома на Атий, но сега той се е превърнал в обиталище на призраци. Него го няма… Друзила… аз… аз… благодаря на теб и на Нарцис за онова, което направихте. И двамата сте много внимателни. Имах нужда от някого, трябваше да избягам от тази къща. Отмених погребалното угощение, нали знаеш?

— Фронтине! — стисна ръката му Клавия. — Успокой се, тук си сред приятели! Много мило, че мислиш за нас. Остани, хапни и пийни нещо. Муран ще те съпроводи на връщане. — Погледна към вратата, където Муран бъбреше с Полибий, той кимна в знак на съгласие. — Аз имам друга работа — продължи Клавдия, — но моля те, чувствай се като у дома си.

Клавдия прошепна на Муран да наглежда Фронтин, после се присъедини към другите в градината. Бяха се нахранили и сега се наслаждаваха на последната слънчева светлина и на чуруликането на птиците, които прелитаха от клон на клон. Клавдия се приближи до пейката и им се усмихна.

— Вкусно ли ви беше?

Одобрително мърморене отговори на въпроса й.

— Защо ни доведе тук? — попита Макрин. — Мислиш, че виното ще ни размекне ли?

— Доведох ви тук — сопна се Клавдия, — защото трябва да запазя живота ви! — Усмивката изчезна от лицето й. — Нарс и Север, вие сте били едни от търсачите на мъртви на Максенций. Издирвали сте християнски гробове и сте ги унищожавали. Както и Атий. Двама от колегите ви, Гавин и Филип, са изчезнали. Или са били отвлечени, или са били убити. Предполагам, че става дума за второто. Защо? Подозирам, че е свързано с гроба на галилееца Петър! Затова сега ви питам: знае ли някой от вас нещо за това?

Нарс затвори очи, но Север, зачервен от виното, се наведе напред през масата.

— Клавдия, ти беше откровена с нас, аз ще бъда също толкова откровен. Ние унищожавахме гробове. Изпълнявахме заповедите на императора. Естествено, голямата награда беше гробът на галилееца. Подозирам, че Атий Енобарб е научил къде е и може да е споделил тайната с Гавин.

— А те споделиха ли тази тайна и с теб?

Север се изсмя:

— Не, разбира се! Не знам дали Атий я е записал някъде. Подозирам, че я е записал и я е пазел в онова проклето ковчеже „Ихтус“. Гавин може да я е преписал или да я е научил наизуст.

— Защо не е споделил с теб?

— По същата причина — Нарс отвори очи и облегна лакът на масата, — поради която не я сподели и с августейшите. Каза ни, че ние трябвало — или по-скоро той трябвало — да я пазим, докато дойдат други времена, когато ще можем да я използваме за своя изгода. Нещо повече, подчерта, че докато императорът вярва, че знаем тайната, ще ни държи на служба…

Клавдия кимна в знак на съгласие.

— Иначе — продължи Нарс — можело да свършим като толкова много от поддръжниците на Максенций, изхвърлени и оставени да се справят кой както може с живота. Да, ние сме затворници. Трибунът Макрин тук е нашият тъмничар, нашият пазач, но поне сме настанени удобно, плащат ни, храним се редовно и спим на хубаво място. Засега това е достатъчно.

— Всички знаем — бавно заговори Клавдия, — че Атий не е бил Поругателя. Установихме също, че е знаел къде е гробът на галилееца. Вероятно е пазел сведенията в ковчежето „Ихтус“. Обаче през последните си дни Атий е бил много изплашен. Намерих парче пергамент — той се е канел да пише на презвитер Силвестър и да му предложи тайната за гроба. В това писмо Атий говори за един по-голям демон от Поругателя, който го ужасява. Споделял ли е това вас?

— Да — потвърди Нарс. — Беше много уплашен. Точно преди да го убият го попитах защо.

— В деня, когато е бил убит? Моля те — продължи Клавдия, — кажи ни истината. Ти отиде ли с Атий от градината до стаята му?

— Да — намеси се Макрин, — защото аз също слизах долу.

— Защо не ми каза това преди?

— Не мога да говоря от негово име — Нарс посочи с ръка Макрин, — но Атий беше убит. Не исках да ме заподозрат.

— Тогава кажи на мен! — подкани го Клавдия. — Сега кажи истината на мен!

Нарс си пое дълбоко дъх:

— Във Византион Атий стана още по-вглъбен в себе си и по-предпазлив. Вършеше онова, което му бе възложено, но рядко говореше с нас. На мен ми се струваше уплашен, страхуваше се от нещо, бе потънал в миналото. Както и да е, върнахме се в Рим. Атий отказа да дойде в Палатинския дворец, като твърдеше, че не се чувствал добре. Подозирам, че беше напълно здрав, но се боеше от нещо. В деня, когато умря, аз и останалите отидохме да се срещнем с него в градината на вилата му. Остави ни и слезе в стаята си. Аз отидох след него. Атий се беше заключил. Почуках на вратата. Той отвори и ме пусна да вляза. Попитах го какво става — Нарс замълча. — Казваш, че се е канел да пише на презвитер Силвестър?

Клавдия кимна.

— Възможно е! — прошепна Нарс. — Навярно е искал да си признае. Навярно, уморен от напрежение и страх, е искал защитата на християнската църква, но аз тогава не знаех.

— А онзи ден в стаята му? — настоя Клавдия.

— Беше тъмно — отговори Нарс, — горяха няколко лампи. Атий седеше зад писалището си, а онова, което би трябвало да бъде ковчежето „Ихтус“, беше от дясната му страна. Предизвиках го и му казах, че ще трябва или сами да потърсим гроба на галилееца, или да кажем тайната на Августата. Той отговори, че това е въпрос, който щял сам да реши. Предполагал, че Гавин знае нещо от подробностите, но трябвало да помисли. Започнах да споря с него, признавам си, че се ядосах.

Той махна с ръка към Макрин.

— Нарс се беше извинил и бе напуснал градината — обади се Макрин. — Помислих, че е отишъл да се облекчи, но после ме обзеха подозрения и тръгнах след него. Слязох по стъпалата и тръгнах по коридора към стаята на Атий. Чух високи гласове. Почуках на вратата. Беше заключена. Атий отвори и ме попита какво искам. Настоях да ми кажат какво става, но той — Макрин посочи Нарс — и Атий отказаха да отговорят. Тогава си тръгнах. Върнах се по коридора и се качих в градината. Малко по-късно Нарс дойде при нас.

— И ти не знаеш нищо за гроба на галилееца? — попита Клавдия.

— О, Гавин спомена нещо за него! — отговори Нарс. — Говореше за някакъв код, който ще ни отведе до сърцевината на тайната. Помислих, че само ни дразни. — Нарс направи гримаса: — Както и да е, двамата с Филип бяха решили да открият гроба и да предадат съдържанието му на Августата. Мислеха, че ще бъдат възнаградени щедро и ще им позволят да се върнат към обикновения живот. Трябва да призная, че се изкушавах да се присъединя към тях. Но сега, когато те са мъртви, не искам да имам нищо общо с тази опасна тайна. Господарке — той погледна Клавдия право в очите, — това е всичко, което знам.

Клавдия се обърна към Север, който вече беше пиян.

— Съгласен съм с всичко, което той каза! — с пелтечене заяви Север. — Просто искам да си ида у дома. Уморен съм от това, уморен съм от години!

Клавдия се изправи.

— Сега ще ви оставя да си пийнете. — Направи няколко крачки и се обърна: — Макрине, трябва да си кажем няколко думи…

Трибунът стана и се приближи до нея.

— Макрине!

Клавдия погледна небето, после обляната от лунна светлина трева. Падаше мрак, тишината бе нарушавана само от гласовете на птиците. Клавдия все още изпитваше силно безпокойство, сякаш отнякъде я наблюдаваха.

— С какво мога да ти помогна? — любезно попита Макрин.

— Ти преследваше Поругателя! — тихо каза Клавдия. — Има два начина на преследване, трибуне: единият е да търсиш по улиците, другият е да поставиш капан, примамка. Помислял ли си някога за това?

— Разбира се, че сме мислили! — рязко отговори Макрин. Клавдия долови пламъче в уморените му очи, сякаш беше докоснала болно място. — Но как можеше да стане? Опитахме няколко пъти, но не успяхме. Наистина не успяхме, уверявам те!

Клавдия получи необходимия й отговор. Тя му благодари и се върна в градината, минавайки край Фронтин, който седеше на една пейка и разговаряше с Извинявай, с бокал вино в едната ръка и пилешка кълка в другата. Клавдия видя, че освобожденецът вече е пиян, сълзи се стичаха по страните му. Тя се усмихна на Извинявай и забърза към кръчмата. Муран и останалите се бяха наредили край една маса и си разказваха весели истории. Клавдия се извини и се качи в стаята си. Помисли да си легне, но не й спеше, затова отиде до прозореца и погледна надолу. Приведен над масата, Фронтин слушаше онова, което му приказваше Извинявай. Калигула обаче се беше промъкнал към светлата дъга, хвърляна от лампите, където Макрин, Нарс и Север още седяха на градинската маса и си говореха нещо. Клавдия се запита дали не е почувствала именно присъствието на Калигула, дебнещ в тъмнината. Тя се вгледа в дърветата и лозето зад тримата мъже. Не видя нищо, освен стена от мрак, но после съзря тънък лъч светлина и сребрист проблясък на стомана. Дали някой не дебнеше в градината?

Вече разтревожен, Калигула пристъпваше напред-назад с вдигната опашка и настръхнала козина. Извинявай също бе усетил, че нещо не е наред. За разлика от останалите, той не беше пиян, скочи на крака и впи поглед в тъмното. Клавдия се наведе от прозореца и долови нов метален отблясък в мрака.

Градината бе заобиколена от висока тухлена стена, зад нея се намираха лозята на Полибий, зеленчуковите лехи и няколко стопански постройки. Звуците отдолу затихваха. От другата страна на поляната Макрин бе станал на крака. Изведнъж Извинявай грабна Калигула и се втурна към кухнята. Клавдия извика на Макрин и другите да бягат. Макрин и Нарс моментално хукнаха, Север пиянски пристъпваше зад тях. Долу вече бяха вдигнали тревога, носеха се викове и се чуваше шумно затръшване на врати и капаци. Нападение над богата кръчма като „Магариците“ от страна на инферните, „изчадията на ада“, поставените извън закона престъпници в Рим, не беше нещо ново.

Клавдия се отдръпна назад и пак се вгледа навън. През тревата сега тичаха тъмни сенки, ужасяващи фигури с глави и лица, скрити зад животински маски. Макрин и Нарс вече бяха стигнали задната врата на кръчмата, но Север се препъна. Макрин се обърна, за да му помогне, но някой, вероятно Муран, го дръпна вътре. Клавдия с ужас видя как Север се опитва да се изправи на крака, но една маскирана фигура хвърли двуострата си брадва и разцепи задната част на главата му. Тя затвори капаците и побягна надолу при другите. Петроний Сводника и Симон Стоика, последвани от останалите, включително и от пияния Фронтин, вече влизаха тичешком през предната врата. Океан я затръшна след тях и спусна отвътре дебелата кожена завеса. Муран вече организираше останалите. Загасиха повечето лампи. Полибий отвори шкафа с оръжия, Макрин и Нарс взеха оттам лъкове и колчани със стрели. Полибий и Попея донесоха копия от килерите. На някои раздадоха брадви. Целад домъкна сатъра си от кухнята, а Клавдия стисна лък и няколко стрели.

— Няма да нападнат отпред! — изкрещя Муран. — Много е открито и е твърде опасно. Кухненската врата ще издържи известно време, внимавайте за пожар! Най-слаби са капаците на прозорците!

Сякаш в отговор на думите му, отвън глухо започнаха да думкат по тежката врата на кухнята, а по капаците заваляха удари на брадва. Нападателите се опитваха да насилят всички възможни места, откъдето можеше да се влезе в кухнята. Един капак падна с трясък и някаква фигура започна да си пробива път напред. Муран пусна стрела и нападателят се строполи. Появиха се още. Муран скочи напред и завъртя меча си, сякаш беше на арената. Той мушкаше и сечеше, а нападателите се оттеглиха с крясъци и викове, но още един капак поддаде. Целад изкрещя, че изпод кухненската врата се вие дим. Клавдия постави стрела на лъка си, вдигна го и пусна стрелата в черната дупка, където преди беше капакът. Не знаеше дали е улучила целта, защото пронизителният вой на бойни тръби проряза нощта.

— Още нападатели! — изкрещя Нарс.

Но Клавдия бе разпознала звука. Беше пристигнал Бур! Воят на тръбите пак се разнесе, последван от крясъци и викове. Набезите към кухнята намаляха, но откъм градината продължаваше да се чува ужасната глъчка на битката, заглушавана донякъде от смразяващата кръвта бойна песен на германците. Целад отвори кухненската врата. С меч в едната ръка и импровизиран щит в другата, Муран излезе навън, като разритваше встрани горящите клони. Спретнатата градина на Полибий се беше превърнала в бойно поле. Нападателите вече се разпръсваха и се опитваха да избягат през градинската стена, но Бур добре бе обмислил всичко. Той подреди цялата си кохорта в полукръг и германците просто тръгнаха като жътвари през пшеничена нива — мечовете и брадвите им свистяха, нямаше милост за никого. Виковете, писъците и крясъците на ужас скоро пресекнаха. Трупове покриваха земята. Вече нямаше нападатели, прави се виждаха само Бур и германците му. Те шумно се опитваха да си поемат дъх, мечовете и брадвите им бяха потънали в кръв. Бур вдигна меча си и запя победна песен, на която ликуващо отвърнаха другарите му, после прекоси градината, за да поздрави Муран и Клавдия.

— Имаше право, мъничка! — Опръскан с кръв от главата до петите, той посегна да я прегърне, но видя израза на лицето й и отстъпи назад. — Има още работа да се върши! — съгласи се той. — Муране, най-добре ще е да дойдеш с нас.

Полибий и останалите се изсипаха в градината. Муран и Бур обаче бяха решили да вземат пленници. Бързо прерязаха гърлата на безнадеждно ранените нападатели. Попея ги видя, започна да пищи, повърна и побягна обратно в кръчмата, последвана от Януария и други посетители. Сега, след като опасността отмина, те решиха да подсилят храбростта си с щедро напълнени с вино чаши. Муран извика да донесат още лампи. Полибий им донесе пръти и факли, запалиха катрана и пламъците му осветиха наистина ужасяваща гледка. По цялата градина лежаха трупове, главите на някои бяха отсечени, на други — ръцете или краката.

— Утайката на Рим! — прошепна Муран на Клавдия. — Недей да стоиш тук!

Клавдия преглътна с мъка и завъртя отрицателно глава:

— Ще остана, искам да остана!

— Които и да са те — допълни Муран, — не могат да се мерят с Бур и германците му. — Хвана Клавдия за ръка и двамата тръгнаха по тревата: — Колко? — извика той.

Влачейки крака, Бур дойде при тях, спря само, за да изтрие меча и камата си в дрехата на един труп и отвърна:

— Четирийсет-петдесет. Десетина избягаха, някои от тях са ранени. Повечето от тези тук са мъртви или тежко ранени. — Замълча при ужасения вик, който се разнесе в тъмнината. — Имаме пленници. Ела!

Полибий пак излезе от кръчмата, решил да почисти мястото, което наричаше „моят малък рай“. След като огледа обезобразените останки, той се върна в кръчмата, за да поиска помощ от клиентите си. Отвориха малката странична порта откъм градината, Полибий домъкна една каруца, безцеремонно нахвърлиха телата в нея и ги откараха към погребалните ями точно зад стените. Бур имаше шестима пленника. Обезоръжени и без маски, те не изглеждаха толкова опасни и страшни, някои от тях трепереха, знаейки каква ужасна смърт ги очаква.

— Ще бъдете разпънати на кръст! — обяви Бур, докато крачеше пред тях. — Ще ви отведат зад Аврелиановата порта и ще ви разпънат по Апиевия път. Няма да получите никаква милост, но преди това ще бъдете бичувани и измъчвани. Кои сте вие? — изкрещя им той.

Пленниците неспокойно пристъпваха от крак на крак, поглеждайки през рамо към наемниците на Бур, които стояха зад тях.

— Кои сте вие?! — повтори Бур.

Отиде при един от стълбовете, свали факла, върна се при най-близкия пленник и тикна факлата право в лицето му; мъжът изкрещя и падна на колене.

— Кои сте вие?! — отправи се към слепващия пленник Бур.

Мъжът коленичи с протегнати ръце:

— Господарят Харон ни изпрати!

Друг един пленник, по-надолу в редицата изкрещя, че онзи лъже. Бур отиде при него.

— Ти ли си водачът им?

Мъжът му отвърна с празен поглед. Бур насочи пламтящата факла към лицето му и пленникът кимна.

— Слушайте какво ще ви кажа! — Бур обиколи редицата, без да обръща внимание на писъците на изгорения пленник. — Ако вашият водач признае истината и вие я потвърдите, като добавите и онова, което самите вие знаете, ще имате бърз край, смърт на воини. Главите ви ще паднат като покосени цветя. Разбирате ли? Но ако направите опит да се съпротивлявате, ако лъжете и мамите, бъдете сигурни, ще направя така, че да ви трябват дни, за да умрете на кръста!

Върна се при водача и пак започна да го разпитва. Заплашваше го с меч и огън, и крачеше напред-назад пред редицата, за да получи потвърждение или отрицание на думите му. В края на краищата не му казаха много. Били хора на Харон, две кохорти, събрани заедно, имали точни заповеди да нападнат „Магариците“ след полунощ. Трябвало да убият всеки, когото намерят там. Когато Муран ги попита защо, водачът само вдигна рамене, дори и когато Бур изгори рамото му, той можеше само да крещи, че е получил заповеди и ги е изпълнявал точно. Разпитът продължи. Бур попита къде е Харон. Мъжът не можеше да отговори, дори и след като отново го изтезаваха. Другите също казаха, че не знаят. Притайвали се в копторите или в голямото гробище покрай Апиевия път. Получили заповед, събрали се на определеното място, наредили им да нападнат „Магариците“ и да убият всеки, който е вътре, повече от това не можели да кажат.

Въпреки че беше потресена от нападението, Клавдия слушаше внимателно. Бур скоро се измори, обърна се към нея и сви рамене.

— Мъничка, направихме достатъчно!

— Още три въпроса! — Клавдия пристъпи напред. — Беше ли ви дадено моето име, Клавдия?

Пленниците отрекоха. Застанала близо до тях, Клавдия видя, че изглеждат зле, имат изпити лица, ребрата на гърдите им се брояха, кожата им бе покрита с белези, туниките и сандалите им бяха износени.

— Те са обикновени наемници! — прошепна тя на Бур. — Не знаят нищо, но аз трябва поне да се опитам. Знаете ли нещо за гроба на галилееца Петър?

Отново поклащане на главите и викове на отрицание. Самите пленници бяха уморени от всичко това и искаха то да приключи колкото може по-скоро.

— А името Валентиниан говори ли ви нещо? — разнесе се в мрака гласът на Клавдия.

Усети как студения нощен вятър роши косата й и потръпна при вида на толкова мъртви около нея. Искаше да се махне, да се върне в топлината на кръчмата.

— Валентиниан! — повтори тя. — Говори ли ви нещо това име?!

Тя не очакваше отговор, но един от пленниците внезапно пристъпи напред. Беше млад, имаше тясно лице, дясното му око беше превързано с парцал, на дясната буза имаше грозен белег. В трепкащата светлина на факлите Клавдия забеляза и стари рани по краката му под коляното; този мъж очевидно е бил изтезаван.

— Какво знаеш? — попита тя.

Другите пленници започна да шушукат помежду си. Бур им заповяда да млъкнат.

— Познавам го. — Гласът на пленника беше учудващо благовъзпитан.

Клавдия се приближи до него. Лицето му някога трябва да е било красиво, сега мъжът беше небръснат, мръсен и в рани, и все пак здравото му око беше ясно, гласът му — решителен.

— Валентиниан ли? — повтори Клавдия. — Какво знаеш за него?

— Бях с него…

— Как се казваш?

— Името ми е Деций. Някога бях член на общността на Валентиниан край Ватиканския хълм, преди всички да умрат и добрият дякон да изчезне.

— И какво можеш да ми кажеш?

Здравото му око се отмести към Бур, устните се изкривиха в усмивка.

— Казват, че в Рим всичко си има цена…

— И каква е твоята цена, Деций?

— Животът ми, един златен солид, нож и свободно преминаване.

Бур се приближи:

— Мъничка, мога така да го изтезавам, че да проговори!

— Да изтезаваш мен ли? — подигравателно се ухили Деций. — Аз съм изтезаван много пъти. Направи го и тя няма да научи нищо!

Клавдия кимна на Бур:

— С останалите приключих!

Бур извика на хората си и те отведоха пленниците. Германците образуваха стоманен кръг около тях. Прекараха ги през градината и ги избутаха навън през страничната порта. Клавдия знаеше какво е замислил Бур. Щеше да ги отведе до най-близкото запуснато място, щеше да ги накара да коленичат и щяха да отсекат главите им.

— Ще отидеш при тях — впери тя очи в Деций, — ако лъжеш или се опиташ да ме измамиш. Ще те разпънат над труповете им!

— Господарке! — отвърна Деций. — Аз съм разбойник, крадец, убиец, така се обърна животът ми. Живеех в гробището край Апиевия път. Виждал съм те и преди, знам името ти. Няма нужда да ме заплашваш. С чаша вино и малко храна ще ти кажа всичко по-бързо…