Пролог
Разузнаване
Дъждът беше спрял.
Лорд Брукал, рицар-маршалът на армиите на Запада, нахълта в командния павилион запъхтян като боен кон. Старият плещест и все още як командир махна с облечената в метална ръкавица ръка проклетата коса от очите си и изруга:
— Проклето време!
Боррик, херцогът на Крудий и негов пръв помощник-командир, изгледа стария си приятел с кисела усмивка. Брукал беше корав воин и изпитан съюзник в политиката на Островното кралство, а също така — и надарен пълководец. Но си беше и суетен. Сега например го дразнеше не друго, а начинът, по който буйната му грива се е сплъстила по черепа му.
— Още ли сме болни?
Боррик беше обаятелен мъж на средна възраст, с повече черно, отколкото сиво в косата и брадата. Беше облечен в обичайното черно — единственият цвят, който обличаше след смъртта на съпругата си преди много години — с кафявия табард на Крудий отгоре, с герба със златната чайка и кацналата над нея златна коронка, символ на кралската му кръв. Очите му бяха тъмни и пронизващи, в момента — изпълнени с лека насмешка към яда на отколешния му приятел.
Старият побелял херцог изруга — точно както очакваше Боррик:
— Не съм болен, проклятие! Малко хремав съм само.
Боррик помнеше Брукал още като млад. Гостувал беше на баща му в Крудий и той помнеше смеха му, грубоватия му хумор и блясъка в очите му. Дори след като червеникавокафявата му коса и брада побеляха, Брукал си беше останал жизнерадостен. Едва сега Боррик осъзна колко е остарял.
От друга страна, колкото и да беше остарял, лесно можеше да извади меча и да направи някоя беля. И отказваше да признае, че е болен.
Брукал смъкна тежките ръкавици и ги подхвърли на един от адютантите. Остави друг да свали от гърба му тежката, обшита с кожа пелерина, с която се беше заметнал, за да дойде от шатрата си. Носеше сини панталони и сива куртка, табарда си беше оставил.
— От проклетото време е.
— Още седмица и снегът ще завали не на шега.
— Според съгледвачите ни на север, около Небесното езеро, вече вали — отвърна Брукал. — Трябва да помислим дали да не върнем резервите в Ламът и Ябон за зимата.
— Е, може и да извадим късмет за по-меко време. Мисля да задържим половината. Другите ще наредя да се върнат в Ламът.
Брукал хвърли око на военната карта, разгъната на голямата маса пред Боррик.
— Не са правили кой знае какво напоследък, нали?
— Като миналата година. — Боррик махна с ръка към картата. — Тук дребна схватка, там — набег. Няма доказателства, че се стремят към голяма експанзия.
Боррик се загледа в картата. Нашествениците цурани бяха завзели голям район от планините Сивите кули и Свободните градове на Натал, но през последните пет години от войната като че ли се задоволяваха с удържането на стабилен фронт. Двамата херцози бяха осъществили успешен набег през долината в планините, използвани от цураните за опорен пункт, но оттогава не разполагаха с разузнавателни данни за това, което става зад вражеските линии.
Брукал издуха носа си в един от парцалите за смазване на оръжия и го хвърли в близкия мангал. Месестият му нос беше почервенял и лъснал. Деветгодишната военна кампания беше наложила отпечатъка си върху стареца.
Боррик си спомни за времето, когато за първи път бе съобщено за цуранските нашественици — от две момчета от замъка му, намерили останки от разбития цурански кораб на брега на Крудий. По-късно кралицата на елфите бе изпратила вест за чуждоземци, появили се в лесовете между нейния Елвандар и херцогство Крудий.
Оттогава светът се бе променил: никой вече не се удивляваше на това, че хора от друг свят са нахлули през магически портал. Боррик трябваше да води и да спечели война. Беше добавил с четка и мастило няколко щрихи по картата.
— Това какво е? — попита Брукал. Сочеше една от отметките му от тази сутрин.
— Нова миграция на Тъмни братя. Изглежда, голяма маса от тях се придвижват покрай южните склонове на Великите северни планини. Точат се по една тясна пътека покрай лесовете на елфите. Не мога да разбера какво ги е довело до планините точно по това време на годината.
— Черни души. Не търси непременно логика в тях — отбеляза Брукал.
Боррик кимна.
— Синът ми Арута съобщи за голяма тяхна сила, сблъскала се с цураните, докато обсаждаха замъка ми преди пет години. Но онези Тъмни братя бяха прогонени от Сивите кули от цураните. Тръгнали бяха на север, при съплеменниците си в Северните земи. Оттогава си кротуват.
— Има една възможност.
Боррик сви рамене.
— Слушам те, приятелю.
— Адски дълъг път за нищо — изсумтя Брукал и избърса носа си с опакото на ръката. — А не са глупци.
— Тъмното братство може да са всичко, но глупци не са — съгласи се Боррик. — Щом са тръгнали масово, има си причина.
— Къде са сега?
— По последни сведения от съгледвачите — недалече от леса на елфите. Избягват джуджетата при Камен връх и патрулите на елфите, завиват на изток.
— Единствената цел натам е Небесното езеро — каза Брукал. — Освен ако после не завият на юг и да ударят по елфите или цураните.
— Защо Небесното езеро?
— Логично е, ако искат да се доберат до източния край на Северните земи. Има едни хребети, отделят се на североизток от Зъбите на света. Дълги са стотици мили и са непроходими. През Великите северни, покрай Небесното езеро, после право на север през Зъбите на света — така е най-прякото всъщност. — Старецът се почеса по мократа брада. — Нали затова си имахме неприятности с кучите синове в Ябон.
Боррик кимна.
— В сравнение с набезите по гарнизоните ви, нас в Крудий общо взето са ни оставили на мира.
— Само да можех да разбера защо са тръгнали така масово на изток, и по това време на годината — измърмори Брукал.
— Нещо се гласи.
Брукал кимна.
— С клана на Гарваните воювам още от момче. — Помълча дълго. — Върховният им главатар Мурад е опасно псе. Ако тая сган от Северните земи се свърже с него…
— Какво?
— Не знам. Но ще е лошо. — Брукал пак огледа картата и попита: — Имаме ли наши в района?
— Само гарнизоните по цуранския фронт и няколко последни патрула, преди зимата — отвърна Боррик.
Брукал се наведе да огледа отново знаците по картата, после изведнъж вдигна глава и се изсмя.
— Хартрафт.
— Кой?
— Синът на един от скуайърите ми. Денис Хартрафт. Води една рота главорези, наречени Мародерите за барон Мойет. Там е.
— Какво прави там? — попита Боррик. — Името ми е познато, но не помня да ми е пращал донесения.
— Денис го няма по канцеларщината. Какво прави ли? Избива цурани на поразия, това прави. За него е лично.
— Можем ли да му съобщим някак за това преселение на Тъмните братя?
— Той действа независимо. До седмица-две ще се прибере в лагера на Мойет за зимата. Ще се обадя на барона да ми съобщи какви сведения е донесъл. — Брукал отново се засмя. — Макар че едно счепкване между него и клана на Гарвана ще си е съвсем на място, ако се стигне до това.
— Защо?
— Дълга е тя. Достатъчно е да ти кажа само, че враждата между рода му и кръволоците на Мурад е по-стара, отколкото между него и цураните.
— И ако се срещне с Тъмните братя, какво става?
Брукал въздъхна и отново избърса носа си.
— Ще загинат много хора.
Боррик се отдръпна от масата и се загледа навън през входа на палатката. Беше заваляло отново, вече на лапавица.
— Може пък да се разминат и този Хартрафт да се прибере в лагера на Мойет.
— Може. Но ако онази сган от север се изпречи на пътя на Денис: или ако паплачта от Гарвана тръгне да ги пресрещне…
Брукал остави мисълта си недовършена. Но Боррик го разбра. Ако толкова много от Братството се окажеха между Хартрафт и базата му, кралските войници нямаха никакъв шанс да оцелеят. За миг си представи студените хълмове и ледената зима, почти надвиснала над тях, но побърза да се отърси от тази мрачна мисъл. Други фронтове и други конфликти го чакаха, а и не можеше да помогне на Хартрафт и хората му, дори и да знаеше къде са. Твърде много жертви беше взела вече тази война, за да не му дава сън поредната почти обречена част във вражеския тил. А можеше и да извадят късмет.
