Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта (12)

Глава девета

Но особено щедри бяха подаръците, с които Августата Елена даруваше бедните, които бяха голи и нямаха приятели.

Муран и Океан хванаха Деций и го замъкнаха през кухнята в залата за хранене. Там Полибий вече бе сложил ред и сега се опитваше да се успокои с многобройни чаши вино и останалото от храната. Залостиха вратата. Полибий високо заяви, че за избягалите страхливци няма да се намери нито залък за ядене, нито капка за пиене. Останалите празнуваха. Те изгледаха странно Деций, после се върнаха към разговорите си. Муран и Океан завързаха ръцете на Деций и го накараха да седне на една маса в другия край, с гръб към стената. Клавдия се настани срещу него.

— Помолих за вино и нещо за ядене…

— Ще ги имаш! — съгласи се Клавдия. — Бързо ми кажи каквото знаеш!

— Казвам се Деций. Някога бях християнин. Брат ми и аз бяхме част от общността край Ватиканския хълм. Наш водач беше дякон Валентиниан.

— Той как изгледаше?

— Имаше слабо лице, буйна черна коса и много държеше на външния си вид.

— Какво искаш да кажеш?

— Въпреки че беше водеща личност в нашата църква, косата му винаги беше фризирана и накъдрена, мустаците и брадата му бяха намазани с благовонно масло.

— Някакви други белези?

— Не.

— Гласът му?

— Много рязък, като на офицер, който е свикнал да заповядва.

— И какво стана с него?

— Само боговете знаят! — отвърна Деций. — Брат ми и аз бяхме християни, но скоро ни заловиха, както и останалите. Претърсиха и разграбиха къщите ни. Няма никакво съмнение, че бяхме предадени. Подозирахме се един друг. Брат ми беше убит. Аз и другите, които успяхме да избягаме, заживяхме сред гробовете на Ватиканския хълм. Изглежда, че Валентиниан е оцелял. Той се появяваше и изчезваше. Винаги ни вдъхваше кураж, убеждаваше ни, че един ден съдбата ни ще се промени.

— Значи, ти мислиш, че сред вас е имало предател?

— О, сега, като си припомням миналото, съм убеден. Подозирам, че е бил Валентиниан…

— По онова време той даде ли ти някакво основание да мислиш така?

— Не, разбира се! — поклати глава Деций. — Валентиниан умееше да вдъхва доверие. Можеше да цитира християнското писание стих по стих. Валентиниан беше извор на духовно спокойствие.

— А гробът на галилееца?

— Без съмнение е някъде в онова голямо гробище край Ватиканския хълм. Валентиниан сигурно е знаел тайната. Носеха се различни слухове. — Той замълча. — Че е направил входа към гроба още по-опасен… Че е египтянин по рождение, че поназнайва нещо за архитектурата и че е приготвил капани за всеки, който е достатъчно глупав да влезе в гроба. Капани, много подобни на онези, които са били използвани при древните гробници в Египет. — Деций облиза устните си. — Гладен съм…

Клавдия погледна през рамо.

— Срежи въжетата! — нареди тя на Муран. — Донеси му чаша вино, хляб и месо.

Муран се подчини. Океан донесе виното, остави го на масата и тръшна чинията с храна до чашата. Клавдия никога не беше виждала човек да яде толкова бързо. Когато свърши, Деций отпи голяма глътка вино, като стискаше чашата с две ръце.

— Такива бяха слуховете! — продължи той; здравото му око гледаше изпитателно Клавдия.

— Но ти не си знаел къде всъщност е гробът!

— О, не, Валентиниан пазеше мястото в тайна!

— А после какво стана?

— Валентиниан изчезна. Е, трябва да е било две или три години преди победата на Константин при Милвийския мост. Оттогава никой не го е виждал, нито пък се е чувало нещо за него. Скоро след като императорските войски обкръжиха нашето място, където се криехме напоследък, бях пленен и ме изтезаваха. Бързо отстъпих и се отметнах от християнската вяра, в края на краищата, какво ми беше дала тя? Освободиха ме, бях единственият оцелял от нашата общност. Започнах да скитам и да грабя в Апиевото гробище, станах член на бандата на господаря Харон. Най-сетне имах закрила, нещо за ядене и пиене, и по някоя монета от време на време. Забравих миналото си и преди време Цереб, помощникът на господаря Харон, ми каза, че трябвало да съпровождам господаря Харон, който щял да се срещне с някого навътре в Апиевото гробище. Не знам за какво говореха, господарке, бях на разстояние. Видях как някаква фигура приближава огъня, съзрях само очертанията й, беше само още една сянка сред останалите, докато не чух гласа. Това определено беше Валентиниан.

— Сигурен ли си?

— Колкото и че седя тук сега!

— За какво беше срещата?

Деций направи гримаса:

— Не можах да чуя, но като че ли се мълвеше за съюз между двамата, за писмо, изпратено на августейшите от името на господаря ми. Господарят Харон се съгласи, мисля, въпреки че отправи предупреждение към Валентиниан.

— Откъде знаеш?

— Господарят Харон беше разгневен на един от хората си, защото бил предал доверието му. На онази среща господарят ми го беше вързал сред трънака и го изгори жив като предупреждение за всички ни, включително и за Валентиниан.

— Защо Харон ще се съюзява с Валентиниан?

— За пари! Носи се мълва, че Валентиниан предупредил господаря Харон за последното надбягване с колесници, казал му да не залага на фаворита Скорп, а на Павзаний.

Клавдия се загледа в масата. Беше чувала как в кръчмата говореха за същото: че победата на Павзаний или поне поражението на Скорп било неочаквано, било голяма изненада дори за познавачите.

— Има ли нещо друго, Деций?

Той завъртя отрицателно глава. Клавдия отвори кесията, която носеше на колана си, извади монета и я побутна през масата към него. Деций я грабна.

— А нож? — запита той.

Муран излезе навън и донесе камата на един от убитите. Подаде я на Деций и той я пъхна в колана си. Разбойникът погледна ухилено меча, който Муран стискаше в едната си ръка, докато държеше комат хляб в другата. Той взе хляба и кимна на Клавдия. Океан отвори входната врата и Деций излезе през нея на улицата.

 

 

Деций чу как вратата се затръшна зад него и бързо тръгна към площада. Не знаеше къде да отиде. Само бързаше да се измъкне, да се успокои, след като току-що бе избегнал смъртта. Едва не се сблъска с фигурата, която безшумно пристъпи откъм тясната канавка в дясно. Той направи крачка назад и потърси с ръка ножа, но беше много късно.

— Деций? — насмешливо се обади един глас. — Деций, забравил ли си ме?

— Валентиниан!

Деций се опита да намери дръжката на камата, но не беше достатъчно бърз. Ножът на Валентиниан разсече като коса въздуха и изкусно преряза гърлото му.

 

 

Клавдия бе коленичила на мраморния стол в Александровата зала в североизточната част на Палатинския дворец. Коленете я боляха и за да откъсне мисълта си от болката и опасното мълчание на Елена, тя разглеждаше мозайката на пода, на която Александър Велики бе изобразен като войнствен Аполон. После премести поглед към красивите пастелни цветове на стените и картините, изобразяващи подвизите на великия завоевател. От дясната й страна бе коленичил Муран, от лявата — Бур, чиито черва гръмогласно куркаха. Клавдия едва прикри смеха си. Тази картина й напомняше уроците в детството със стария магистър Сулпиций, когато Феликс можеше да накара червата си да куркат винаги, когато поиска. Тя се овладя и погледна към презвитер Силвестър, облечен в бяла туника, с червена наметка около раменете и сребърна верижка със символите chi и rho, провесена на врата му. Презвитерът не изглеждаше особено щастлив, устните му беззвучно мърдаха. Молеше ли се? Елена очевидно изглеждаше решена да играе ролята на разгневената богиня Юнона^[1], с коса, високо прихваната на главата, с чисто бяла стола^[2] с пурпурни кантове на раменете. На Клавдия й се искаше само императорските нозе в сребърни сандали да престанат да потропват толкова шумно по пода. Червата на Бур пак изкуркаха. Този път Клавдия високо се изсмя.

— Искаш ли да добавиш нещо към мрачния си доклад? — рязко запита Елена.

— Да, Августа, две неща! — Клавдия впери яден поглед в императрицата. — Първо, Бур има нужда от храна. Второ, коленете ми се нуждаят от почивка.

Презвитерът се засмя.

— Можете да седнете.

Тримата въздъхнаха и седнаха на столовете.

Елена посочи с пръст към Клавдия.

— Онези престъпници не биваше да бъдат екзекутирани. Трябваше да ги изтезават и разпитат.

— Августа, те ни казаха всичко, което знаеха. Бяха най-обикновени войници, не водачи, задачата им беше да убият, да изгорят и да се оттеглят.

— А Деций?

— Помилвах го, защото реши да каже, каквото знае. Това не му донесе късмет, намериха трупа му край кръчмата с гърло, прерязано от едното ухо до другото.

— Защо е бил убит? — попита Елена.

— Предполагам, че някой от хората на Харон е останал да наблюдава. Разреших на Деций да си тръгне, трябва да са знаели, че е проговорил и затова са го убили. — Клавдия сви рамене. — Така предполагам.

— Но защо са нападнали?

— О, мисля, че знам! — отвърна Клавдия. — Вероятно, за да ме убият! Да спра да любопитствам, да ровя и да душа. Предполагам също, че са искали да убият и Нарс, и Север. Свързано е с гроба на галилееца Петър. Атий е знаел тайната, вече е мъртъв. Гавин и Филип са тръгнали да търсят и изчезнаха, вероятно също са убити. Север умря миналата нощ. Остава Нарс, но той е извънредно уплашен и не знае нищо за гроба.

— Когато го заловят — прошепна през стиснатите си зъби Елена, — Харон сигурно ще увисне на кръста. Искам да го гледам как умира. Истинско въплъщение на безсрамието! Току-що научих, че разложената глава на Гавин е била оставена в кошница на стълбището на двореца.

Клавдия мълчаливо кимна.

— Има и нещо друго! — Елена й подаде свитъка, поставен на обкованата със сребро маса.

Веленът беше от най-високо качество, буквите съвършено оформени със скъпо мастило. Започваше с обичайната арогантност: „Господарят Харон до Августите, поздрави и благословии.“ Харон, който сам величаеше себе си с титлата Imperator Infernorum, император на прокълнатите, поднасяше няколко любезности, преди да стигне до същината на въпроса. Дълбоко съжалявал, че императорският двор не отговорил на предишното му писмо. Заплашваше, че ако Августата не желае да се сдобие с „някои свещени предмети“, ще ги продаде другиму, което щяло да бъде силен удар върху „плановете й да създаде нов Рим“. Последните две думи бяха подчертани. В заключение Харон пишеше, че очаква да получи отговора на Августата, както беше писал в първото си послание, и той да бъде оставен на Цезаровия форум в срок от пет дни. Клавдия върна писмото.

— И какво ще направи Августата? — попита тя.

Елена скочи на крака и се наведе над нея:

— Клавдия, Августата няма да направи нищо! Аз не преговарям, нито пък правя сделки с крадци, разбойници и убийци! Аз ще открия или по-скоро ти ще откриеш тайната на гроба на галилееца. Никой друг! Нито синът ми, нито презвитер Силвестър, определено не и Харон. Имаш задача! Направи така, че да я изпълниш изцяло! А ти — тя протегна ръка към Бур, — ти ела с мен!

Следвана от помръкналия Бур, тя напусна залата.

Презвитер Силвестър продължи да гледа надолу. Клавдия отиде до вратата, затвори я и се върна.

— Безопасна ли е тази зала? — прошепна тя.

Силвестър леко се усмихна.

— Безопасна ли е?

— Би трябвало! — отвърна той. — Иначе Елена нямаше да се срещне с теб тук…

— Ако императрицата иска да поговори с Бур, аз пък искам да поговоря с теб, презвитер Силвестре! Онова, което не казах на Елена е, че Атий всъщност е подготвял писмо до теб, в което предлага да разкрие тайната на гроба на галилееца. Подозирам, че е искал сигурност, покровителство, възнаграждение, повишение… Не знам… Бил е убит, преди да напише писмото. Останала е само чернова. — Клавдия извади писмото от торбичката си и го подаде на Силвестър. — И така, презвитре — продължи тя, — защо е трябвало Атий да ти пише? Моля те, всички ние сме другари, Муран е твой охранител. Трябва да знаем истината!

— Истината ли? — изкриви лице Силвестър. — От онова, което ни каза по-рано, става ясно, че Валентиниан очевидно е жив и сега работи с Харон. Той знае къде е гробът на Петър и използва Харон, за да изнудва и заплашва Елена. Това означава също — тупна с крак Силвестър, — че Валентиниан е виновен за унищожаването на християнската общност край Ватиканския хълм. Той е извънредно опасен човек! Описанието, което ни даде Деций, е интересно, но дали важи и днес?

— Какво ще направи Валентиниан, ако Августата не приеме условията му?

— Едно от две неща — бързо отговори Силвестър, — или по-скоро едно от три. Първо, може да продаде тайната на някой друг. Някои високопоставени християни в Рим с радост ще купят мощите на първооснователя на нашата църква. Второ, от злоба може да унищожи гроба или просто да го изостави, за да изчезне споменът за него и това да бъде постоянен укор за нас, църквата на Рим.

— Трето?

— Ще плячкоса гроба и ще продаде онова, което е в него, на Лициний на изток. Да! — Силвестър потърка брадичката си. — Лициний с удоволствие би ни ухапал по този начин!

— А смъртта на Атий?

— О! — Силвестър се наведе напред. — Едно от нещата, които Елена не знае, е че преди много години Атий е бил християнин, но сетне отстъпил от вярата. Бил кръстен в християнската църква, за да стане доносник на императорските служители, но това станало известно и го прогонили. Той също принадлежал към общността на Ватиканския хълм. Ако Константин научел това, Атий нямало да бъде помилван, а щял да бъде сурово наказан. Може би е разбрал къде е гробът на Петър, когато се е преструвал, че е член на християнската общност, или като търсач. — Силвестър внимателно подбираше думите си. — Подозирам, че Атий се е канел да ме моли за защита. Ако паднеше в краката ми и разкриеше тайната на гроба, можеше и да я получи. Често съм се молил да бъде принуден да поеме по този път. Той знаеше, че ще мълча за миналото му, защото бях разбрал, че един ден ще бъде принуден да предаде тайната си. Почти го направи! — добави замислено Силвестър. — Добре! — той върна парчето пергамент. — Според това тук, старият приятел на Цезаря знае тайната. — Силвестър поклати глава и направи гримаса: — Нищо не знам за това! Съмнявам се, че Атий е имал предвид приятел на Константин…

— Тогава кого?

— Може би на Максенций или на друг някой император…

Силвестър замълча, когато Елена, придружавана от Бур, който приличаше на кротка овчица, се върна в залата. Тя се настани върху възглавниците на мястото си и направи знак с ръка на Клавдия да седне, не да коленичи.

— В доклада ти преди малко — твърдо започна Елена, — ти спомена Поругателя и някакъв капан. — Протегна ръка, сякаш разглеждаше ноктите си. — Сега, когато Атий е убит, Поругателя не би трябвало да бъде твоя грижа, но аз размислих: всички онези бедни жени!

Тя замълча и се усмихна момичешки, сякаш си спомни някаква тайна от миналото си. Клавдия се сети за някои истории, които се разказваха за доста бурната младост на Елена.

— Изпитвам съжаление към тях — бързо продължи Елена. Обърна се и посочи Бур. — Дадох пропуск на това животно. Идете в Тулиевия затвор. Подберете шест жени, осъдени на смърт или на труд в мините. Те могат да избират между живота и смъртта. Кажи на господарката на „Дома на Изида“ да ги изкъпе, да ги облече и да ги разкрасява през целия ден. Те могат да скитат по улиците, въоръжени с кама и центурионска свирка. — Тя направи гримаса: — Жените може да се опитат да избягат, но ще бъдат заловени. Няма къде да идат.

— А кого ще използваме за войници?

Елена посочи Муран:

— Нали имаш приятели гладиатори? Те са идеални за такова начинание, защото са бързи и ловки. Ще получават войнишка седмична заплата. Кажи на господарката на публичния дом да изпраща всички сметки на Крис, същото се отнася и до теб, Муране. Всички разумни разходи ще бъдат поети от императорската хазна. О, между другото, Клавдия, на никого няма да казваш за това, особено на онзи твой чичо. Муране, ти също! Ще закълнеш хората си да пазят тайна и ще ги разположиш след залез-слънце. Клавдия, останалите подробности оставям на теб…

 

 

Тулиевата тъмница, мислеше си Клавдия, действително е порта към ада, място на ужаси. Тесни стъпала водеха надолу, край покрити със слуз стени, към огромни черни заграждения, страховити килии, където затворниците представляваха само група скупчени силуети. Мержелееха се лица, лишени от всякаква надежда. Тъмницата приличаше на ужасяваща мрачна яма, чиято тъмнина се нарушаваше от пламтящи факли и отблясък на мангали. Войници в кожени полички, с покрити с мръсна пот лица и гърди се движеха сред подрънкването на ключове и вериги. Миазми се виеха като мъгла, а зловещата тишина понякога се нарушаваше от силни викове и отчаяни стенания.

„Хаос от човешки творения“ нарече главният тъмничар обитателите, мъже и жени, които бяха държани тук, за да бъдат изтезавани и разпитани, преди да ги отпратят в мините, на ешафода или на арената. Той гордо поведе Клавдия и Муран към онова, което нарече сърцето на своето подземно царство — зала, напомняща пещера, където можеха да огледат някои затворници. Там бяха събрани жените — купчина окаяни човешки твари, облечени в парцаливи мръсни дрехи, с тела, покрити с тинята на затвора, с почти неразпознаваеми лица, с мръсни и сплъстени коси. Те жално гледаха Клавдия и Муран. Някои клечаха, други стояха прави с безумни изражения, примигвайки в светлината, която се процеждаше от решетката над тях. Клавдия прошепна нещо на Муран и той бързо тръгна сред тълпата нещастници. Гладиаторът им заговори на простонароден език, търсейки онези, които можеха да го разберат, в които имаше проблясък на интерес, жажда за живот и енергия. Малко жени му отговориха, повечето изглеждаха вече мъртви, очите им бяха празни, изпълнени единствено с очакване на следващия ужас, който щеше да им донесе животът. Накрая избраха шест затворнички. Муран плати на тъмничаря и му даде точни указания жените да бъдат изпратени тайно в „Домът на Изида“.

При споменаването на това място мазното лице на тъмничаря се ухили. Жените трябвало да бъдат оковани, настоя Муран, и да бъдат откарани в затворен фургон. Сам тъмничарят трябваше да се погрижи за всичко и да ги наблюдава.

Клавдия и Муран излязоха бързешком от Тулиевата тъмница в изгарящата слънчева светлина на стария форум. Белите мраморни постройки изглеждаха още по-блестящо светли след стигийския^[3] мрак на затвора. На Клавдия й беше горещо и й се повдигаше; шумната и досадна тълпа се блъскаше около нея. Някои я дърпаха за наметката, търговци предлагаха чаша прясна вода или подноси с нарязан сочен плод. Правници предлагаха услугите си. Писари високо хвалеха уменията си да преписват писма или да съставят документи. Самодоволни сенатори и конници тържествено пристъпваха по стъпалата към някаква съвещателна зала, а жреци, обвити в дима от кадилници, се подготвяха за жертвоприношение в храмовете. Наоколо чакаха каруци с определените за обедната молитва жертви — агнета, кози и всякакъв вид птици, които печално врещяха или крякаха, а наоколо се разнасяха оборски миризми, които дразнеха носа и гърлото.

В подножието на една статуя войници хвърляха зарове, наблизо ги забавляваше загърнат в цветни дрипи акробат с провиснала черна коса. Представители на златната градска младеж пристъпваха превзето, шапки с щраусови пера и широки ленти или държани от роби елегантни слънчобрани предпазваха главите им от слънцето. Преносими столове и носилки с ярки драперии с мъка си пробиваха път напред. Носеха ги потни наемници, които се задъхваха и крещяха „Дай път! Дай път!“, но малцина се отдръпваха. Клавдия стискаше ръката на Муран, докато пресичаше оживените площади и се промъкваше през проходите, за да се добере до улиците, които водеха към Целийския квартал.

Те отидоха право в „Дома на Изида“, където господарката ги прие в личните си покои — скромно обзаведено помещение с кресла, столове и масички от полирано акациево дърво. Стените бяха боядисани в зелено с черни корнизи на горния и долния край, по които имаше рисунки на златни плодове. В другия ъгъл имаше две тежки ракли, както и плетени кошници от тръстика, пълни с документи. Домакинята сама подреди столовете и с жест покани посетителите си да седнат, после шумно позвъни с ръчния звънец и заповяда на един прислужник да донесе поднос със сладкиши с маково семе и стафиди, меденки и високи чаши, пълни с прекрасен на вкус сок от круши. Докато ядяха и пиеха, Клавдия с половин ухо слушаше нарежданията да не ги безпокоят, които господарката даваше на прислужниците зад вратата. Тя се върна, подаде кърпи на Клавдия и Муран, после седна в креслото си.

— Много малко хора влизат тук! — засмя се тя. — Това е моята съкровищница…

— Тук ли пазиш богатството си? — попита Клавдия.

— Част от него — отвърна домина Агрипина и се облегна в креслото. — За останалото се грижи банкерът Улпий.

Клавдия веднага се сети за Атий и се запита какъв ли напредък е постигнал Салуст.

— Е, добре — усмихна се престорено домакинята, — няма повече убийства, с какво мога да ви бъда от полза тогава?

Клавдия остави чашата си и с няколко немногословни изречения й обясни капана, който беше намислила. Разказа за посещенията си при Августата и в Тулиевата тъмница. След малко трябваше да пристигнат шест жени. Поиска от господарката на дома да ги изкъпе, почисти и облече, да ги нагизди, да гримира лицата им и да боядиса ноктите им. Първият въпрос на домакинята можеше да се очаква:

— Кой ще плати?

Клавдия обясни, че всички разумни сметки ще бъдат посрещнати от императорската хазна. Агрипина кимна.

— Доколко тайна е задачата?

Клавдия настоя колкото е възможно по-малко хора да знаят какво става. Описа й как всяко момиче, навярно още тази нощ, но съвсем сигурно утре, ще бъде изпратено да броди по улиците след смрачаване, въоръжено с центурионска свирка и кама. Ще започнат да действат веднага, когато Муран разположи хората си.

— Само въпрос на време е да го заловим! — добави Клавдия.

С полузатворени очи, господарката на дома сякаш преценяваше положението. Клавдия разбираше, че жената няма почти никакъв избор, това беше заповед на императрицата, а и всички разходи щяха да бъдат покрити.

— Другите момичета може да им завидят…

— Другите момичета не знаят, че все още има опасност да ги убият! — рязко отговори Клавдия. — Нещо друго?

Жената завъртя глава.

— Не. Съгласна съм. Какво ще стане с тези жени сетне?

— Ще бъдат помилвани от императорската канцелария, може да им дадат и по някоя пара и ще ги изпратят по пътя им…

— А ако поискат да останат тук? — лукаво попита съдържателката.

— Свободни са да правят каквото пожелаят! — заяви Клавдия. — Но първо трябва да се залови Поругателя…

Домакинята кимна и се извини. Отведоха Клавдия и Муран в малка градина. Клавдия настоя Муран веднага да тръгне.

— Аз ще имам грижата за тези нещастни жени! — прошепна тя. — Ти трябва да идеш в гладиаторската школа. Намери подходящи мъже, седем или осем души и ги накарай да се закълнат, че ще пазят тайната; ще получат войнишка заплата за една седмица. Трябва да са готови най-късно утре вечерта. Сега върви!

Муран нежно я целуна по устните и челото, и се сбогува с нея. Малко по-късно съдържателката на публичния дом дойде в градината и седна близо до Клавдия, сякаш бяха стари приятелки.

— Ще бъде опасно! — рече тя. — Тези момичета може да бъдат убити…

— Тъй или иначе, някой ще бъде убит! — отвърна Клавдия и се отмести встрани.

— Неудобно ли се чувстваш край мен, Клавдия?

— Не, само съм уморена…

— От Нарцис научих за нападението срещу „Магариците“. Чичо ти Полибий ще трябва да повика буквално целия квартал, да почисти мястото, за да го подготви пак за работа. Описват го вече като новия Хораций^[4] на Рим.

Клавдия само се засмя.

— Животът е труден! — продължи жената, загледана в градината. — Не съм се молила за този живот, както, предполагам и ти, Клавдия. Ами твоя Муран, обичаш ли го?

— Да, обичам го и той ме обича.

— Тогава дръж здраво този лунен лъч — прошепна събеседничката й. — Светът на мъжете, Клавдия — тя поклати глава, — не е приятен. Ние, жените, трябва да живеем с помощта на ума си, и той трябва да е остър като нож…

— Като говорим за ум… — Клавдия извърна лице към нея. — Планът, който съм подготвила… Трибунът Макрин е опитен войник, много лукав и умен мъж, той сигурно е опитал същото?

— Не, не! — жената замига, после отвърна поглед.

Клавдия почувства, че лъже.

— Докато чакам онези момичета да пристигнат — продължи Клавдия, — кажи имаш ли списък на мъртвите, на убитите от Поругателя момичета? Имаш ли разходите за погребална служба? Свидетелство за разноските?

Съдържателката на дома сякаш се канеше да отрече.

— Искам да погледна този списък! — настоя Клавдия. Протегна ръка и погали ръката на жената срещу себе си. — Виж, аз не съм твой враг, просто искам на всичко това да се сложи край!

Домакинята бързо излезе. Върна се след малко и донесе свитък, завързан с червена лента. Разви го и го отвори на мястото, което търсеше Клавдия.

Клавдия се настани така, че светлината да пада върху свитъка, и зачете тази тъжна литания^[5] на мъртви. Понякога убийствата следваха почти едно след друго. Друг път минаваше седмица, дори две, преди да стане следващото. Разбираше, че съдържателката внимателно я наблюдава и се запита какво ли искат да скрият тя и Макрин. Имената на момичетата бяха изброени. Клавдия бързо пресметна, че са двайсет и пет — повече, отколкото мислеше. Всяко тяло е било положено и подготвено, преди да бъде отнесено с погребална церемония на някое гробище, където да бъде изгорено. Прахът бил запечатван в урна, която после погребвали в парцел, специално купен от съдържателката на публичния дом.

Клавдия току-що бе свършила да чете, когато в градината се втурна една останала без дъх прислужничка и съобщи, че се е появила каруца, от която се носела ужасна воня, която била карана от някакъв кошмарен кочияш, появил се сякаш от ада. Клавдия бързо зави свитъка и последва момичето до уличката, която минаваше край къщата. Тя нареди на тъмничаря да отключи клетката и момичетата на четири крака с труд изпълзяха от нея. Въпреки мръсотията и мизерията, повечето от тях бяха разбрали, че има нова надежда за живот. Клавдия долови как в очите им нещо проблясва и дори има усмивка, а някои от тях бяха положили безплодни усилия да се разкрасят.

През останалата част от следобеда приготвяха момичетата. Съблякоха дрипите им и ги изгориха, после ги отведоха в банята, където ги изкъпаха по няколко пъти преди, по настояване на Клавдия, да им дадат да хапнат и пийнат нещо. Накрая майсторите приложиха изкуството си върху главите и лицата им. Клавдия настоя господарката да накара всички в „Домът на Изида“ да се закълнат, че ще пазят най-строго тайната под заплахата веднага да бъдат пратени в Тулиевата тъмница.

След като получи тържественото уверение на хората, че ще мълчат, тя седна в градината и подремна. Върна се Муран. Не беше имал проблем при наемането на мъжете. Освен това я викаха в „Магариците“. Чичо Полибий (тук Муран завъртя очи към небето) с помощта на безброй помагачи бил почистил всички следи от нощното нападение. Сега приготвял победно пиршество, на което срещу известно заплащане щял да разкаже на всички за „Голямата битка при «Магариците»“, където той, подобно на Хораций на моста, саморъчно обърнал в бягство легиони „изчадия на ада“. Муран още се смееше на кривенето на Полибий, когато дойде една прислужничка и им съобщи, че жените са готови.

Домина Агрипина ги беше събрала в покоите си, където Клавдия беше сигурна, че няма отвори за подслушване и шпиониране. Клавдия наистина се изненада от преобразяването на затворничките. Сега те бяха красиви млади жени, облечени в дрехи с цветовете на „Домът на Изида“, с широки пурпурни панделки, препасани стегнато през гърдите. Косите им бяха накъдрени, лицата гримирани, ноктите боядисани, а по китките и пръстите им подрънкваха блестящи украшения. Муран остави на пода торбата с камите и центурионските свирки, които бе заел от школата, а Клавдия обиколи момичетата, като ги питаше за имената им и искаше да й разкажат нещо за живота си.

Повечето бяха от римските коптори, обвинени в кражба или насилие. Но те са решителни и силни жени, заключи Клавдия, които няма да се дадат лесно. После седна зад една малка масичка и им разказа точно какво се е случило и какво е замислила. Когато свърши, нямаше възражения. Жените пошушукаха и размениха по някоя дума помежду си, после една от тях, която имаше червена коса и се бе нарекла Ливия, пристъпи напред.

— Господарке Клавдия, благодарим ти! Ти ни извади от онази адска дупка, но онова, което предлагаш, е опасно!…

— И Тулиевият затвор беше опасен! — рязко отвърна Клавдия.

— Приемаме! Ще имаме кама и свирка. Наблизо ще има скрити мъже, които ще ни пазят. Ние сме готови да поемем риска, но имаме някои въпроси. Какво ще стане с нас, ако планът се провали?

— Ще бъдете освободени, помилвани, ще получите по една монета и ще ви пуснат да си вървите по пътя.

— А ако успеем?

— Ще бъдете освободени, помилвани — Клавдия се засмя — и ще ви дадат малко повече монети! Никой няма да ви направи нищо лошо. Имате специалните уверения на императрицата.

Тези думи породиха одобрителен шепот сред другите.

— А ако умрем?

— Ако умрете, уверявам ви, че ще бъдете погребани с почести. Обаче ако не излезете на улицата тази и другите нощи, бъдете сигурни, че някоя жена ще загине от ръката на този убиец!

— А какво ще стане — безсрамно попита Ливия, — ако срещнем някого, когато харесаме?

— Вие решавате! — отговори Клавдия. — Каквото правите, си е ваша работа, но ви казвам да се пазите!

— Кого ще търсим? — извика една жена. — Имаш ли някакво описание?

Клавдия завъртя отрицателно глава.

— Но пак ще ви кажа — бъдете внимателни! Отваряйте си очите за нещо неочаквано. Например някой, който скита из Целийския квартал, облечен в хубави дрехи и който може би не е съвсем на място там! И най-вече мъж, облечен в униформа на императорски офицер, най-много внимавайте с такива!

— Аз винаги внимавам! — извика една отзад.

— И ако хванат този Поругател — Ливия обърна поглед към домина Агрипина, — може ли да останем тук?

— Ако притежавате нужните умения! — остро отговори тя. — Ако обещаете да се подчинявате на правилата в тази къща, защо не?

— И още нещо! — допълни Ливия. — Преди да изляза тази вечер на улицата, искам голяма чаша от най-доброто ви вино!

Клавдия се съгласи. Тя им съобщи, че след като веднъж напуснат тази стая, ще трябва да действат като нови членове на „Домът на Изида“. Не бива да казват на никого. Веднага, щом слънцето залезе, вече ще трябва да бродят по улиците.

— През цялата нощ ли? — попита една от жените.

— Можете да се върнете, за да починете малко — заяви Агрипина, — но трябва да помните каква е задачата ви. Колкото по-скоро заловят и убият този мъж, толкова по-добре!