Джеймс Клавел
Търговска къща (90)

88

20:05 часа

Орланда седеше на тъмно в стаята си в хотел „Мандарин“ и гледаше навън в нощта. Мъката й се бе уталожила.

— Джос за Линк — повтори си тя за стохиляден път. — Джос. Сега всичко е като преди. И трябва да започна отначало. Боговете пак ми се изсмяха. Но може би ще имам и друга възможност. Има и други мъже… О, Боже! Не се притеснявай, всичко ще бъде както преди. Куилън ме успокои, че ще продължи издръж…

Телефонът рязко иззвъня и тя се стресна.

— Ало?

— Орланда? Аз съм Кейси — Орланда изпъна гръб от изненада. — Тази вечер си заминавам, но преди това исках да те видя. Възможно ли е? Долу, във фоайето съм.

Обаждаше се съперничката й? Защо? За да злорадства ли? Но те и двете загубиха.

— Да, Кейси — отвърна тя колебливо. — Ще се качиш ли? Тук е по-спокойно. 363-а стая.

— Разбира се. 363.

Орланда светна лампата и се втурна в банята да погледне лицето си. По него личаха следи от тъга и неотдавнашни сълзи — но не и годините й. Един гребен на косата и малко грим. Нищо друго не й беше необходимо. Все още.

„Престани! Старостта е неизбежна! Бъди азиатка! Не го забравяй.“

Обу се. Чакането й се стори много дълго. Сърцето й биеше ускорено. Чу звънеца. Вратата се отвори. Всяка от двете жени видя неутешимата скръб на другата.

— Влез, Кейси.

— Благодаря.

Стаята не беше голяма. Кейси забеляза два малки куфара, поставени чинно до леглото.

— И ти ли заминаваш? — стори й се, че гласът й идва от безкрайно далеч.

— Да. Да, отивам при едни приятели на родителите ми. Хотелът е малко скъпичък за мен. Тези хора ми казаха, че мога да остана у тях, докато си намеря друга квартира. Седни.

— Но нали имаш застраховка?

Орланда премигна:

— Застраховка ли? Не, не, едва ли. Никога не съм… не, нямам.

Кейси въздъхна:

— Значи си загубила всичко?

— Джос — вдигна рамене Орланда. — Това няма значение. Имам малко пари в банката и… Ще се оправя.

Видя мъката по лицето на Кейси и съчувствието й преля.

— Кейси — каза бързо тя, — що се отнася до Линк. Аз не се опитвах да го впримча, нямах лоши намерения. Но го обичах и щях да направя всичко възможно да се омъжа за него, но честно, и искрено вярвам, че щях да му бъда чудесна съпруга, щях да положа всички усилия да бъда най-добрата, наистина. Действително го обичах и… — Орланда отново вдигна леко рамене по своя характерен начин. — Ти знаеш. Съжалявам.

— Да, да, знам. Няма защо да се извиняваш.

— Първия път, когато те видях, в Абърдийн, в нощта на пожара — продължи Орланда — си помислих колко е глупав Линк, а може би и ти, че не… — тя въздъхна. — Може би си права, Кейси, че няма за какво да говорим. Още повече сега.

Сълзите й отново потекоха. А като ги видя, Кейси също се просълзи.

Двете жени поседяха така за секунда. После Кейси извади книжна салфетка и си избърса очите, чувстваше се отвратително, не беше стигнала до никакъв извод, искаше й се да свърши по-бързо това, което беше започнала. Извади един плик.

— Ето ти чек. За 10 хиляди щатски долара. Помис…

Орланда въздъхна:

— Не ми трябват парите ти! Не искам нищо от…

— Не са от мен. От Линк са. Чуй ме — предаде й разказа на Дънрос за Бартлет. Без да скрива нищо. Като се разкъсваше цялата, докато повтаряше думите му. — Ето какво е казал Линк. Мисля, че ти си тази, за която е искал да се ожени. Може би греша. Не знам. Но той вероятно би искал да имаш малко готови… някаква сигурност.

Орланда си помисли, че сърцето й ще се пръсне от тази ирония на съдбата.

— Линк е помолил тай-пана да му стане кум? Така ли?

— Да.

— И е искал ние двете да бъдем приятелки?

— Да — отговори Кейси, без да е уверена, че постъпва правилно, така, както би искал Линк. Но като седеше сега тук и гледаше това красиво нежно момиче с големи очи, идеална фигура и изящна кожа, която нямаше нужда от никакъв грим, тя отново си каза, че не може да обвинява нито нея, нито Линк. „Грешката беше моя, изцяло моя. И аз съм сигурна, че той не би я оставил без средства. Значи и аз не мога. Заради него. Линк е искал да станем приятелки. Може би ще успеем.“

— Защо да не опитаме? — предложи тя. — Виж, Хонконг не е място за тебе. Защо не заминеш някъде другаде?

— Не мога. Къде да ида? Нямам никакво образование. Аз съм едно нищо. Бакалавърството ми е без покритие — сълзите й потекоха наново. — Аз съм само… Някой ден ще откача.

На Кейси изведнъж й хрумна нещо:

— Защо не опиташ в Щатите? Бих могла да ти помогна да си намериш работа.

— Какво?

— Да. Може би в някой моден бутик — не знам точно какво, но ще опитам.

Орланда я гледаше недоверчиво.

— Ще ми помогнеш, наистина ли ще ми помогнеш?

— Да — Кейси остави плика и визитната си картичка на масата и се изправи, цялото тяло я болеше. — Ще се опитам.

Орланда се приближи до нея и я прегърна:

— О, благодаря ти, Кейси, благодаря ти.

Кейси също я прегърна и сълзите им се смесиха.

 

 

Вече бе съвсем тъмно и нощта се осветяваше само от бледата светлина на малката луна, която се прокрадваше от време на време иззад облаците. Роджър Крос се приближи безшумно до полускритата във високата стена около губернаторската резиденция врата и я отключи със собствен ключ. После я заключи след себе си и тръгна бързо нагоре по сенчестата страна на пътеката. Като приближи къщата, той се отклони на изток, слезе няколко стъпала надолу към една врата на сутерена и извади друг ключ.

Вратата се отвори също толкова безшумно като първата. Срещу него се изправи часовой с насочена пушка:

— Парола, сър!

Каза му я. Войникът отдаде чест и се отдръпна. Крос почука на друга врата в далечния край на коридора. Отвори му адютантът на губернатора.

— Добър вечер, господин главен инспектор.

— Надявам се, че не съм ви накарал да ме чакате?

— Не, никак.

Адютантът го поведе през свързаните мазета до дебела желязна врата в една бетонна кабина, която стърчеше недодялано насред голямата изба редом с лавиците с вино. Крос влезе вътре сам и затвори вратата зад себе си. След като се залости отвътре, той се отпусна. Сега беше далеч от любопитни очи и уши. Това беше неговата Светая светих, съвещателната стая за много тайни разговори — бетонната кабина и центърът за свръзка бяха изградени с много усилия от доверени офицери на СИ, всички до един британци, за да не се допусне инсталиране на вражески подслушвателни апарати в стените, и въпреки това цялата конструкция се проверяваше ежеседмично от експерти на Специалните служби — да не би в нея все пак да са попаднали някакви микрофони.

В един от ъглите стоеше свръхсложният предавател, който подаваше сигнали на непрекъсваемия шифровчик, оттам към системата от антени на покрива на резиденцията, които ги препращаха до Уайтхол.

Крос включи предавателя. Чу се успокоително бръмчене.

— Господин министъра моля. Тук е Азиатец Едно — изпита огромно удоволствие да използва тайния си псевдоним.

— Да, Азиатец Едно?

— Сред посрещаните на шпионина Брайън Куок беше и Цу-ян.

— А! Значи можем да го задраскаме от списъка.

— И двамата, сър. Вече са изолирани. В събота избягалият Джоузеф Йу е забелязан да пресича границата.

— По дяволите! Трябва да изпратите хора да го следят. Имаме ли човек в атомния им център в Шанкиян?

— Не, сър. Но се говори, че Дънрос щял да се срещне до един месец с мистър Йу в Кантон.

— А, а Дънрос?

— Той е лоялен — но никога няма да се съгласи да работи за нас.

— Съндърс?

— Справи се добре. Не мисля, че представлява риск за сигурността.

— Добре. Ами „Иванов“?

— Отплува по обяд. Не сме открили тялото на Суслов — ще ни трябват седмици да преровим и претърсим развалините. Едва ли ще го намерим цял. След като и Плъм загина, мисля, че трябва да преосмислим „Севрин“.

— Идеята е твърде добра, за да я зарежем, Роджър.

— Да, сър. И от другата страна ще са на същото мнение. Когато пристигне заместникът на Суслов, ще разбера какво са намислили и тогава ще можем да разработим план.

— Добре. Какво става с де Вил?

— Ще бъде прехвърлен в Торонто. Моля, уведомете тамошните служби. За атомния самолетоносач. Екипаж от 5500 офицери и матроси, 83 350 тона, осем реактора, максимална скорост 62 възела, 42 ракети „Ф–4 Фантом II“, всяка с ядрена бойна глава, 2 „Хокс Марк V“. Любопитно е, че единствената му защита срещу атака е една редица ракети „земя-въздух“ откъм щирборда…

Крос продължи доклада си, извънредно доволен от себе си, обичаше работата си, харесваше му да бъде агент на две разузнавалия, на три, напомни си той. Да, троен агент, с достатъчно пари, без никой от господарите му да му се доверява напълно, но всеки от тях се нуждаеше от него и се молеше да бъде на тяхна страна — не техен.

„Понякога почти си се чудя на себе си“ — помисли си той с усмивка.

 

 

Армстронг се беше облегнал в отвратително настроение на информацията на аерогарата в Кай Так и гледаше към вратата. Както винаги, беше пълно с народ. Той се изненада, като видя да влизат Питър и Фльор Марлоу и двете им дъщери с кукли и малки куфарчета в ръце. Фльор беше бледа и измъчена. Марлоу също. Беше натоварен с куфари.

— Здравей, Питър — поздрави го Армстронг.

— Здрасти, Робърт. Много до късно работиш.

— Току-що изпратих Мери. Замина за една седмица на почивка в Англия. Добър вечер, мисис Марлоу. Моите съболезнования.

— О, благодаря, господин главен инспектор. Аз съм дос…

— Ние отиваме в Бинкок — прекъсна я важно четиригодишната й дъщеря. — Това е на континента.

— О, я стига, глупаче — обади се сестра й. — Казва се Банкок на континента. Това е Китай — важно поясни тя на Армстронг. — И ние сме в отпуска. Мама е болна.

Питър Марлоу се усмихна уморено и челото му се набръчка:

— Заминаваме за една седмица в Банкок, Робърт. Заради Фльор. Старият доктор Тулей каза, че тя непременно трябва да си почине.

Децата започнаха да се карат и той спря.

— Млъкнете и двете! Скъпа — обърна се към жена си, — иди да ни регистрираш. Аз ще ви настигна.

— Добре. Елате. О, я се дръжте прилично и двете! — тя тръгна, а двете момиченца подтичваха след нея.

— Май няма да си почине особено — каза Питър Марлоу. После понижи глас. — Един приятел ме помоли да ви предам, че срещата на наркобандитите в Макао е този четвъртък.

— А къде, не знаеш ли?

— Не. Но се предполага, че Уайт Паудър Ли бил един от тях. Имало и някакъв американец. Банастазио. Така се говори.

— Благодаря. И?

— Това е всичко.

— Благодаря, Питър. Приятно пътуване. Слушай, трябва да се обадиш на един човек в полицията в Банкок. Инспектор Самантаджал — кажи му, че аз те пращам.

— Благодаря. Жалко за Линк Бартлет и останалите, а? Божичко, аз също бях поканен на този прием.

— Джос.

— Да. Но това не е голямо утешение за тях, нали? Горките нещастници! До другата седмица.

Армстронг изпрати високия мъж с поглед, после се върна на информацията, облегна се и продължи да чака със свито сърце.

Мислите му неизменно се връщаха към Мери. Снощи пак се скараха неприятно, заради Джон Чен, но повечето заради последните няколко дни, заради Брайън и червената стая. Когато взе тези пари на заем и ги заложи изцяло на Пайлът Фиш, дочака в агония победата му, спечели и върна 40-те хиляди щатски долара обратно в чекмеджето на бюрото си — без да почувства повече нужда да докосне нито цент от тях, с остатъка от печалбата плати дълговете си и й купи билет за вкъщи, а тя снощи му вдигна нов скандал и накрая заяви:

— Ти забрави за годишнината ни! Е, това не е кой знае какво събитие, че да се помни, нали? О, как ненавиждам това проклето място и тия отвратителни Бивши вълци, и всичко останало. Няма да се върна!

Армстронг запали унило цигара — вкусът й беше влажен и кисел. На входа се появи Кейси. Той загаси цигарата си и тръгна да я посрещне, натъжен от унилата й походка.

— Добър вечер — поздрави я той уморено.

— О, здравейте, инспекторе. Как сте?

— Добре. Ще ви изпратя.

— О, много мило.

— Ужасно съжалявам за Бартлет.

— Да. Да, благодаря.

Тръгнаха заедно. Армстронг благоразумно мълчеше. Какво можеше да й каже? Жалко! Тя му харесваше, възхищаваше се на куража, който бе проявила по време на пожара, а после и на склона, който проявяваше и сега, като се стараеше да говори уверено, макар че вътрешно се разкъсваше.

Заминаващите пътници обикновено не минаваха през митница. Офицерът от Емиграционната служба й подпечата паспорта и й го върна с неуместна учтивост:

— Приятно прекарване и заповядайте пак.

Смъртта на Бартлет бе стигнала до заглавията на вестниците като една от 67-те жертви.

Коридорите ги отведоха до чакалнята за ВИП пасажери. Армстронг й отвори вратата. За нейна изненада и негово учудване там завариха Дънрос. Стъклената врата за изход 16 и пистата бе отворена. Зад нея се виждаше „Янки 2“.

— О, здравей, Йан, но аз не исках да ме…

— Налагаше се, Кейси. Съжалявам. Имаме да довършим една работа с тебе, а трябва да посрещна и един самолет. Братовчед ми се връща от Тайван — беше отишъл да огледа местата за фабриките в очакване на твоето одобрение — Дънрос погледна към Армстронг. — Добър вечер, Робърт. Как я караш?

— Както винаги — Армстронг подаде ръка на Кейси и се усмихна уморено. — Ще ви оставя. Приятно пътуване. Веднага щом се качите на борда, ще получите разрешение за излитане.

— Благодаря, инспекторе. Иска ми се… благодаря.

Армстронг кимна на Дънрос и понечи да тръгне.

— Робърт, онази пратка беше ли доставена на Ло Ву?

Престори се на замислен.

— Да, да, предполагам — забеляза облекчението му.

— Благодаря. Можеш ли да ме изчакаш за момент? Бих искал да ми разкажеш.

— Разбира се — отговори Армстронг. — Ще бъда отвън.

Като останаха сами, Дънрос й подаде тънък лист.

— Това е банков чек за 750 000 щатски долара. Бях ти купил акции на „Струан“ на 9.50 и ги продадох на 28.

— Какво?

— Ами, нали бях обещал да купя акции на 9.50. Твоят дял от сделката възлиза на 3/4 милиона долара. „Струан“ спечели милиони. Аз също, както и Филип, и Дайан, бях включил и тях.

Кейси не можа да схване:

— Извинявай, не разбирам.

Той се усмихна и й обясни наново, като добави:

— Има и още един чек — за четвърт милион щатски долара, дела ти в покупката на Универсалните магазини.

Тя ахна:

— Не ти вярвам.

Лицето му се озари от мимолетна усмивка:

— Да. След месец ще получиш още 3/4 милиона. А след два месеца ще можем да ти предоставим още половин милион долара при нужда.

Зад нея в кабината на „Янки 2“ Джанели включи първия реактивен мотор. Той се завъртя с рев.

— Това ще те оправи ли? — попита Дънрос.

Устата й се отвори, но отначало не можа да каже нищо, после попита:

— Четвърт милион?

— Да. Всъщност цял — от двата чека. Между другото, не забравяй, че сега ти си тай-пан на „Пар-Кон“. Това е истинският подарък на Линк за теб. Тай-пан. Парите не са важни — той й се усмихна и рязко я прегърна. — Успех, Кейси. Ще се видим след месец. Нали?

И вторият мотор изрева.

— Един милион щатски долара?

— Да. Ще кажа на Даусън да ти даде някакъв съвет за данъците. Тъй като печалбата ти е в хонконгски долари, съм сигурен, че има законни начини да се избягнат — а не да се заобиколят — данъците.

И друг мотор се събуди.

Тя го гледаше онемяла. Вратата на чакалнята за ВИП пътници се отвори и влезе висок жизнерадостен мъж.

— Здравей, Йан. Казаха ми, че мога да те намеря тук.

— Здравей, Дейв. Кейси, това е братовчед ми Дейвид Макструан.

Кейси го изгледа безизразно и леко му се усмихна, без в действителност да го забелязва.

— Здравейте. Но, Йан, ти сериозно — сериозно ли го каза?

— Разбира се — и последният мотор заработи с трясък. — Май трябва вече да се качваш! До другия месец!

— Какво? О, но аз, да, до скоро! — тя пъхна зашеметена плика в чантата си, обърна се и излезе.

Те я изпроводиха с поглед нагоре по стълбичката.

— Значи това е прословутата Кейси — каза замислено Дейвид Макструан. Той беше висок колкото Дънрос, но няколко години по-млад от него, червенокос, със странно полегати, почти азиатски, макар и зелени, очи, с много уморен вид на лицето, по-голямата част от трите по-малки пръста на лявата му ръка липсваха, прерязани от ремъците на парашута му.

— Да. Да, това е Камелиен Сирануш Чолок.

— Страхотна е!

— Повече от това. Мисли за нея като за Хег.

Макструан подсвирна.

— Толкова ли е добра?

— Може и да стане, ако има кой да я научи.

 

 

На борда на самолета Свенсен затвори вратата на кабината и я заключи.

— Искаш ли нещо, Кейси? — попита той меко, силно обезпокоен за нея.

— Не — отговори безпомощно тя. — Просто ме остави, Свен. Ще, ще те повикам, ако ми потрябва нещо. Става ли?

— Разбира се — той затвори вратата.

Вече беше сама. Закопча сковано колана си и погледна през люка. Зърна през сълзи Дънрос и другия мъж, чието име не запомни, да й махат за сбогом. Тя им махна в отговор, но те не я видяха.

Луната се скри в облак. Моторите набраха скорост, самолетът потегли, излезе на пистата и се издигна с вой в черното небе, като се изкачваше стръмно нагоре. Кейси не забеляза нищо, в главата й още се блъскаха думите на Дънрос, като ту я разкъсваха на парчета, ту я събираха в едно цяло.

Тай-пан. Това е истинският подарък на Линк за теб, й каза той. Тай-пан, парите са без значение.

Да, да, вярно, но…

Но…

Какво й каза първия път на борсата Линк? Не беше ли:

— Който и от тях да победи — Горнт или Дънрос, ние ще спечелим. И в двата случая ставаме „Ноубъл хаус“ — заради което сме и тук.

Изведнъж й просветна. Умът й се проясни. Сълзите й секнаха.

„Ето какво е искал той в действителност — помисли си с нарастващо вълнение Кейси. — Ние да станем «Ноубъл хаус». Разбира се. Може би точно това мога да направя аз в отплата, да превърна мечтата му в негова епитафия — «Ноубъл хаус».“

— О, Линк — каза радостно тя. — Заслужава си да опитам, нали?

Самолетът се гмурна във високите облаци, продължавайки безупречния си полет нагоре. Нощта беше топла и много тъмна, от луната беше останал само един полумесец, подухваше приятен ветрец.

Долу някъде остана островът.

 

 

Дънрос излезе бързо на „Пик роуд“ и се отправи към къщи, движението беше слабо, моторът пееше приятно. Той изведнъж отби от пътя и спря. Застана сам до перилата на пустата тераса на Върха.

Хонконг представляваше море от светлини. От обляната в светлина писта в Каулуун излиташе самолет. През високите облаци се показваха няколко звезди.

— Боже, колко е хубаво да си жив — промълви тай-панът.