Джеймс Клавел
Търговска къща (5)

3

Понеделник

05:16 часа

На разсъмване един джип с двама механици в гащеризони мина покрай изход 16 в източната част на летището и спря близо до средния колесник на „Янки 2“. Стълбата бе още на мястото си, а вратата на самолета бе леко открехната. Механиците — и двамата китайци — слязоха и единият започна да оглежда главния, осемколесен колесник, а другият също толкова внимателно разглеждаше предния. Те провериха методично гумите и колелата, после хидравличните разклонения на спирачките, а след това се загледаха в кухините над тях. Използваха електрически фенерчета. Механикът, който се намираше при главния колесник, извади гаечен ключ и стъпи върху едно от колелата, за да разгледа по-добре кухината, при което главата и раменете му потънаха в корпуса на самолета. След миг той извика леко на кантонезки:

— Охо! Ей, Лим, я погледни тук.

Другият се приближи и погледна нагоре. Петна от пот бяха избили по белия му гащеризон.

— Тук ли са или не са? Не мога да видя оттук.

— Божичко, лапни си мъжкия атрибут, скочи в кенефа и пусни водата. Разбира се, че са тук. Вече сме богати. Ще ядем ориз цял живот! Но по-тихо, защото ще събудиш онези миризливи чуждестранни дяволи отгоре! Дръж… — той подаде на Лим дълъг пакет, увит в платно. Лим го взе и го постави бързо и внимателно в джипа. После още един и още един по-малък. И двамата бяха нервни и плувнали в пот. Работеха бързо и тихо. Още един пакет. И още… И в този момент Лим забеляза полицейския джип и едновременно с него цял куп униформени мъже, между които и европейци.

— Предадени сме — изстена той, втурвайки се в безнадежден бяг към свободата. Джипът го пресрещна без затруднения и той спря, треперейки от ужас. После се изплю, изпсува боговете и се затвори в себе си.

Другият бе слязъл веднага и бе скочил зад волана. Но преди да успее да запали няколко души се нахвърлиха върху него и му сложиха белезници.

— Е, мазниче малко — изсъска сержант Лий — накъде?

— Наникъде, господин полицай, той е виновен, това мръсно копеле, господин полицай, се закле, че ще ми пререже гърлото, ако не му помогна. Не знам нищо, кълна се в гроба на майка си!

— Лъжеш гаден, ти никога не си имал майка. Ще влезеш в затвора за петдесет години, ако не проговориш!

— Заклевам се, господин полицай, във всички богове, че…

— Лъжеш, лайнар такъв. Кой ти плаща за тази работа?

Армстронг се движеше с бавни крачки по пистата, усещайки сладкия гаден вкус на плячка в устата си.

— И така — той се обърна на английски — какво става тук, сержанте? — Бе прекарал дълга безсънна нощ, бе уморен и небръснат и нямаше никакво желание да слуша хленчещите уверения за невинност на механика. Затова каза меко на чист уличен кантонезки: — Само ако гъкнеш или изречеш една думичка, прокажен дрисльо, ще накарам хората ми да те изтърбушат.

Мъжът замръзна.

— Как се казваш?

— Тан Шу Та, господарю.

— Лъжец! Как се казва приятелят ти?

— Лим Та-чиунг, но той не ми е приятел, господарю, видях го за първи път тази сутрин.

— Лъжец! Кой ти плати за тази работа?

— Не знам кой му е платил. Разбирате ли, той се закле, че ще ми пререже…

— Лъжец! Устата ти е пълна с толкова лайна, че сигурно си самият бог на лайната. Какво има в тези пакети?

— Не знам. Кълна се в гробовете на пра…

— Лъжец! — Армстронг го каза автоматично, знаейки, че лъжите са неизбежни.

— Обикновеният китаец не прилича на нас — му бе казал неговият първи полицейски учител, китаец. — Не искам да кажа, че е изпечен мошеник — просто е различен. Той винаги лъже полицаите. И когато го пипнеш на местопрестъплението пак ще лъже — хлъзгав като мазна пръчка в купчина лайна. Съвсем различен е. Да вземем за пример имената им. Всеки китаец има четири имена. Едно при раждането, едно в пубертета, едно като възрастен и едно, което сам си избира. И при най-малката неприятност или забравя, или си добавя някое. А имената им — Господ да ги убие! Китайците наричат себе си лао-ци-синг — стоте древни имена. В цял Китай има само сто основни презимена, като от тях двайсет Ю, осем Йен, десет У и Бог знае колко Пинг, Ли, Лий, Чен, Чин, Чинг, Уонг и Фу и всяко от тях се произнася по пет различни начина. Така че и Господ не може да разбере кой кой е!

— Значи е трудно да откриеш заподозрян, сър?

— Отлично, Армстронг! Отлично, младежо. Може да намериш петдесет Ли, петдесет Чанг и четиристотин Уонг и нито един от тях да няма връзка с някой от останалите. Господ да ги убие! Това е проблемът тук в Хонконг.

Армстронг въздъхна. След осемнадесет години работа китайските имена бяха все така объркващи. А на това отгоре, изглежда всички имаха и прякори, с които бяха известни.

— Как се казваш? — попита той отново и не си направи труда да чуе отговора. — Лъжец! Сержант! Отворете един от тези пакети! Да видим какво сме пипнали.

Сержант Лий дръпна настрани плата, в който беше увит най-горния. Вътре имаше автоматично оръжие M14, моделът използван от американската армия. Ново и добре смазано.

— Заради това, проклето копеле — скръцна със зъби Армстронг — ще се вайкаш петдесет години!

Втрещен, мъжът гледаше глупаво оръжието. После от него се изтръгна глух стон:

— Проклети да са всички богове, не съм знаел, че са пушки.

— Напротив, знаел си! — каза Армстронг. — Сержанте, вкарайте този боклук в камиона и го регистрирайте като контрабандист на оръжие.

Мъжът бе грубо отведен. Един от младите китайски полицаи отваряше друг пакет — малък и квадратен.

— Стой! — заповяда Армстронг на английски. Всички замръзнаха. — В някой от тях може да има скрита бомба. Отдръпнете се от джипа! — Плувнал в пот, полицаят изпълни заповедта. — Сержанте, извикай хората от сапьорския отдел. Вече не е спешно.

— Да, сър. — Сержант Лий отиде бързо до полицейския камион, където бе радиотелефонът.

Армстронг се пъхна под самолета и погледна в кухината на главния колесник. Не виждаше нищо особено. После се качи на едно от колелата. „По дяволите!“ — изсумтя той. От двете страни на вътрешните прегради бяха елегантно монтирани по пет рафта. Единият от тях бе почти празен, но другите бяха все още пълни. По големината и формата на пакетите той прецени, че повечето са пушки M14 и сандъци с муниции или гранати.

— Има ли нещо интересно, сър? — попита инспектор Томас, млад англичанин с тригодишна служба.

— Хвърли един поглед! Но не пипай нищо.

— Господи! Ще стигнат за няколко въстанически отряда!

— Да. Но за кои?

— Комунисти?

— Или националисти… или просто разбойници. Това ще…

— Какво, по дяволите става там?

Армстронг позна гласа на Бартлет. Лицето му се промени и той скочи долу. Томас го последва. Отиде до основата на стълбата и извика рязко:

— Същото искам да разбера и аз, господин Бартлет.

Бартлет беше застанал на вратата на самолета, а до него бе Свенсен. И двамата по пижами и халати, току-що станали от леглата си.

— Бих искал да хвърлите един поглед на това — Армстронг посочи пушката, която бе полускрита от джипа.

Бартлет веднага слезе по стълбата, след него и Свенсен.

— Надявам се, че ще бъдете така добър да ни изчакате в самолета, господин Свенсен.

Свенсен понечи да отговори, но после се отказа. Погледна към Бартлет, който кимна.

— Направи малко кафе, а Свен?

— Разбира се, Линк.

— А сега, господин началник, бихте ли ми казали какво става тук?

— Ето това! — посочи Армстронг.

— Това е M14. — Бартлет притвори очи. — Е, и?

— Ами, изглежда, че вашият самолет носи оръжие.

— Това е невъзможно.

— Току-що хванахме двама души, както го разтоварваха. Ето единият от тези боклуци. — Армстронг посочи рязко механика с белезниците, който чакаше унило до джипа. — А другият е в камиона. Надявам се, че ще бъдете така добър да погледнете в отвора над главния колесник, сър.

— Разбира се. Къде?

— Ще трябва да се качите на някое от колелата.

Бартлет изпълни указанията. Армстронг и инспектор Томас наблюдаваха къде се хваща, за да снемат отпечатъците му. Бартлет впери празен поглед в рафтовете.

— Проклятие! Ако и това е оръжие, значи тук има цял арсенал!

— Да. Имате ли нещо против да претърсим самолета?

— Не. Разбира се, че не.

— Започвайте, инспекторе — нареди Армстронг. — Искам да свършите работата наистина много прецизно. А сега, господин Бартлет, надявам се, ще бъдете така добър да ми обясните.

— Не се занимавам с оръжие, господин началник. Мисля, че това се отнася и за моя командир, както и за Бил О’Рурк. А също и за Свенсен.

— А за госпожица Чолок?

— О, за Бога!

Армстронг каза с леден глас:

— Това е много сериозна работа, господин Бартлет. Самолетът ви е задържан и до второ нареждане вие, както и целият ви екипаж нямате право да напускате пределите на колонията без разрешение от полицията. Трябва да бъдете разпитани. А сега, какво ще кажете за госпожица Чолок?

— Невъзможно, абсолютно невъзможно е Кейси да се занимава с оръжие, контрабанда на оръжие или каквато и да е контрабанда. Изключено. — Бартлет се държеше почтително, но без никакъв страх. — Това се отнася и за останалия екипаж. — Тонът му стана рязък. — Били сте информирани, нали?

— Колко беше престоят ви в Хонолулу?

— Час-два, колкото да заредим, не помня точно. — Бартлет се замисли за момент. — Джанели слезе от самолета, но той винаги го прави. Онези рафтове не могат да бъдат натоварени само за час и нещо.

— Сигурен ли сте?

— Не. И все пак съм убеден, че това е станало, преди да излетим от Щатите. Макар че нямам представа къде, кога и кой го е направил. А вие?

— Още не. — Армстронг го гледаше проницателно. — Сигурно искате да се приберете в офиса си, господин Бартлет. Там може да запишем показанията ви.

— Разбира се. — Бартлет погледна часовника си. Беше 5:43. — Да го направим още сега, за да мога след това да завъртя няколко телефона. Все още не сме включени във вашата мрежа. Там има ли градски телефон? — той посочи сградата на летището.

— Да. Естествено бихме предпочели да разпитаме господин Джанели и господин О’Рурк преди вие да го сторите… ако не възразявате. Къде са отседнали?

— Във „Виктория енд Албърт“.

— Сержант Лий!

— Да, сър.

— Свържи се с щаба.

— Да, сър.

— Бихме искали да разговаряме първи и с госпожица Чолок. Пак, ако не възразявате.

Бартлет и Армстронг тръгнаха един до друг нагоре по стълбата. Най-после Бартлет рече:

— Добре. При условие, че ще го направите лично и не по-рано от 7:45. Вчера тя работи много, а днес й предстои тежък ден и не искам да бъде обезпокоявана без причина.

Те влязоха в самолета. Свен чакаше на входа, вече облечен и много разтревожен. Бе пълно с униформени и цивилни полицаи, които старателно тършуваха.

— Свен, какво стана с кафето? — Бартлет мина пръв през антрето и влезе в кабинета си. Централната врата в дъното на коридора беше отворена. Армстронг видя част от апартамента, в който имаше голямо легло. Инспектор Томас преглеждаше някакви чекмеджета.

— По дяволите! — измърмори Бартлет.

— Съжалявам — каза Армстронг, — но се налага.

— Това не значи, че ми е приятно, господин началник. Никога не съм обичал непознати да надничат в личния ми живот.

— Да. Съгласен съм. — Полицейският началник махна с ръка на един от цивилните полицаи.

— Сунг!

— Да, сър.

— Ако обичаш, би ли записал този разговор?

— Един момент, нека ви спестя малко време — каза Бартлет. Той отиде до един шкаф с електронна апаратура и натисна две копчета и двукасетъчният дек заработи. Включи микрофона и го остави на масата. — Ще има два записа — един за вас и един за мен. След като вашият човек го напечата може да ми го донесе за подпис.

— Благодаря ви.

— Добре, да започваме.

Изведнъж Армстронг се почувства неловко:

— Ако обичате, бихте ли ми казал какво знаете за незаконния товар, открит в кухината на основния колесник на вашия самолет, господин Бартлет?

— Не вярвам някой от моя екипаж или от моите хора да има нещо общо с това. Доколкото ми е известно, никой от тях не е имал проблеми с властите. А ми е известно твърде много.

— Откога работи при вас?

— От четири години. О’Рурк — от две, а Свенсен — от 58-а, когато купих самолета.

— А госпожица Чолок?

— От шест… почти седем години.

— И тя е главен изпълнителен директор на вашата компания?

— Да. Главен.

— Това е необичайно, нали, господине?

— Да, но няма нищо общо със случая.

— Вие ли сте собственикът на самолета?

— Моята компания — „Пар-Кон индъстрис инкорпорейтид“.

— Имате ли врагове — някой, който много би желал да ви създаде неприятности?

Бартлет се изсмя.

— А кучето има ли бълхи? Човек не може да оглави компания за половин милиард долара, създавайки само приятелства.

— Нямате нито един по-сериозен враг?

— Очевидно. Пренасянето на оръжие е по-специална работа — струва ми се, че е направено от професионалисти.

— Кой знаеше за намерението ви да дойдете в Хонконг?

— Бях запланувал това пътуване още преди два-три месеца. Знаеше управителният съвет и персоналът, изготвящ програмата ми. — Бартлет сбърчи чело. — Това не беше някаква тайна. Нямаше причини. — После добави: — Разбира се, знаеха и Струан… съвсем точно. Поне от две седмици. Всъщност потвърдихме датата на 12-и по телекса, точен час на излитане и точен час на кацане. Исках да пристигна по-рано, но Дънрос каза, че му е по-удобно понеделник, 19-и, което значи днес. Може би трябва да попитате него.

— Ще го направя, господин Бартлет. Благодаря ви, сър. Засега това е достатъчно.

— Господин началник, искам да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против. Какво е наказанието за контрабанда на оръжие?

— Десет години, без право на освобождаване под гаранция.

— Каква е стойността на този товар?

— За подходящия купувач е безценен, защото никой няма достъп до никакво оръжие, абсолютно никакво.

— А кой е подходящият купувач?

— Всеки, който иска да вдигне бунт, въстание или да извърши масови убийства, банкови обири, или престъпление, от какъвто и да е мащаб.

— Комунистите?

Армстронг се усмихна и поклати глава.

— Не е необходимо да стрелят по нас, за да превземат колонията, нито пък да внасят нелегално автомати M14 — имат достатъчно много оръжия.

— Националисти? Хората на Чанг Кай-шек?

— Американското правителство ги снабдява с повече отколкото им е необходимо, господин Бартлет. Не е ли така? Затова те също няма защо да внасят оръжие по този начин.

— Може би някаква банда?

— Нашите банди не водят престрелки помежду си. Триадите, както ги наричаме, разрешават споровете помежду си по разумен, цивилизован китайски маниер — с ножове, пики или други бойни сечива, както и с анонимни обаждания в полицията.

— Сигурен съм, че го е направил някой от „Струан“. Там ще намерите отговора на загадката.

— Може би. — Армстронг се изсмя странно. — Може би. А сега моля да ме извините…

— Разбира се. — Бартлет изключи дека, извади двете касети и му предаде едната.

— Благодаря ви, сър.

— Колко ще продължи този обиск?

— Зависи. Може би час. Може да се наложи да повикаме експерти. Ще направим всичко възможно да не ви създаваме затруднения. Нали ще слезете от самолета преди обед?

— Да.

— В случай, че искате да се свържете с мен, обадете се в офиса ми. Номерът е 88–77–33. Засега ще оставим тук постоянен полицейски пост. Ще отседнете във „Виктория“, нали?

— Да. Мога ли свободно да излизам из града и да правя каквото поискам?

— Да, сър, при условие, че не напускате пределите на колонията, докато свърши нашето разследване.

— Вече съм съвсем наясно с това.

Армстронг излезе. Бартлет взе един душ, облече се и изчака докато си отидат всички полицаи, с изключение на поста пред стълбата на самолета. Върна се в офиса си и затвори вратата. Вече беше съвсем сам. Погледна часовника си — 7:37. Отиде до комуникационния център, включи две малки копчета и натисна предавателния бутон.

След миг се чу прашене от статично електричество и съненият глас на Кейси.

— Да, Линк?

— Джеронимо — изрече той отчетливо в микрофона. Последва дълга пауза.

— Ясно — отвърна тя. Говорителят замлъкна.