Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Noble House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2012 г.)
Разпознаване и корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Джеймс Клавел. Търговска къща — част I

Преводачи: Росен Сиромахов, Мария Мандаджиева, Емилия Николова, Светлана Ахчийска

Редактор: Миглена Герова

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Петрана Старчева

ИК „ПЕТЕКС“

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Търговска къща — част II

Преводачи: Росен Сиромахов, Мария Мандаджиева, Емилия Николова, Светлана Ахчийска

Редактор: Миглена Герова

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Петрана Старчева

ИК „ПЕТЕКС“

История

  1. — Добавяне

63

16:00 часа

В стартовите кабинки жокеите заравяха нервно пръсти в гривите на конете си. После вратичките се отвориха и след една безумна секунда осемте коня се понесоха в галоп по правата, преминаха в пакет покрай стълба на финиша и се втурнаха в първия завой. Ездачите върху гърбовете им се бяха снишили един до друг, някои направо се допираха, конете, навлезли в темпо, профучаха по кривата на завоя от първата четвърт на пистата, след което излизаха на далечната права. Пайлът Фиш вече водеше с половин дължина откъм перилата, Бътърскот Лес беше в добра позиция, но не бе излязла още на правата, редом препускаше Уининг Били, поизостанал малко от Ноубъл Стар, която беше от външната страна и се буташе в останалите за по-добро място в групата. Жокеите знаеха, че всички бинокли са насочени към тях и ако решат да се дърпат и си пречат, трябва да го правят предпазливо и ловко. Бяха предупредени, че на тях са заложени милиони и една нечестна постъпка би им коствала бъдещето.

Коне и ездачи преминаха шумно завоя, обливайки с кал изоставащите. Като излязоха на правата, все още в пакет, блъскайки се за позиция, конете удължиха крачка. Уининг Били ускори ход и се изравни с Бътърскот Лес, само на половин дължина зад Пайлът Фиш, който продължаваше да води, а останалите се бяха събрали на куп в очакване на своя шанс. Пришпорена от ездача си, Бътърскот Лес подскочи и изпревари Пайлът Фиш, изостана и после пак го задмина, а той не се отделяше от перилата.

Травкин яздеше в основната група от външната страна на пистата, но после пришпори кобилата и тя ускори ход, приближавайки се до водачите, като подбра и останалите и едва не се блъсна в Локинвър. Дъждът се усили, от което очите на жокея смъдяха, а стегнатите му колене и крака вече го наболяваха. Конете навлязоха в завоя на по-малко от една дължина разстояние помежду им. Завивайки по кривата, те се струпаха в пакет, за да се възползват от ъгъла, и тогава изневиделица се появи камшик и шибна Травкин по китките. От изненада и болка той отпусна за миг юздите и едва не загуби равновесие. За частица от секундата се овладя. Не разбра откъде дойде ударът, а и не го интересуваше — вече бяха доста навътре, в завоя и ездата бе трудна. Изведнъж сивият аутсайдер Кингплей, който бягаше до перилата точно зад Пайлът Фиш, се подхлъзна и залитна, земята се завъртя пред очите на жокея му и двамата се стовариха върху перилата, като повлякоха и други два коня след себе си. Хиподрумът скочи на крака.

— За Бога, кой падна…

— Да не е… Ноубъл Стар…

— Не, не е… Уининг Били…

— Не, той е трети… — Хайде, за Бога…

Сред врявата в съдийската стая се разнесе гласът на Дънрос, който не отлепваше очи от бинокъла:

— Кингплей падна… Кингплей, Стрийт Вендър и Голдън Лейди… Голдън Лейди се изправи, но, за Бога, жокеят е ранен… Кингплей не може да стане… ранен е…

— Кой води, кой води?

— Бътърскот Лес с един нос, после е Пайлът Фиш откъм перилата, Уининг Били и Ноубъл Стар бягат един до друг. Навлизат в последния завой, Лес води с една глава, останалите я следват по петите…

Дънрос гледаше препускащите коне с примряло сърце и нарастващо вълнение.

— Давай, Алексей…

Викът му се сля с останалите, Кейси също не бе по-малко възбудена, само Бартлет гледаше безучастно.

В ложата на „Блекс“ Горнт също като тай-пана не отлепваше очи от бинокъла и едва сдържаше вълнението си.

— Давай — прошепна той, като видя как Блуи Уайн пришпорва Пайлът Фиш на завоя, Ноубъл Стар се бе пласирала добре от външната страна, а Уининг Били препускаше редом с Лес, която май водеше с една глава, но поради ъгъла на завоя беше трудно да се прецени.

Травкин усети ново шибване по ръцете си, но не му обърна внимание, набирайки малко преднина на завоя, останалите пет коня го следваха на сантиметри, досами перилата препускаше Бътърскот Лес.

Блуи Уайт разбра, че е дошло време за финалния спринт. Десет ярда, пет, четири, три, два, сега! На излизане от завоя той шибна Пайлът Фиш. Жребецът се стрелна напред, на сантиметри от перилата, и излезе на правата, секунда по-късно бе пришпорена и Бътърскот Лес, защото жокеите знаеха: сега или никога.

Приведен до врата на Ноубъл Стар, Травкин се наклони към ухото й и извика по казашки, кобилата откликна на този първобитен зов и удължи крачката си, ноздрите й бяха широко отворени, по устата й имаше пяна. Петте коня вече препускаха запъхтени по правата, Ноубъл Стар от външната страна, Уининг Били на сантиметри пред Лес, гърбовете на всички окъпани в пот, Лес и Пайлът Фиш се редуваха във воденето, после и петнистият скопец Локинвър направи заявка за победа, като изпревари Пайлът Фиш и зае позиция до перилата, всички камшици бяха размахани и шпорите забити, съществуваше само стълбът на финиша отпред.

Оставаха сто ярда.

Трибуните, балконите и ложите ревяха като един. Дори губернаторът удряше по перилата на балкона:

— Давай, Бътърскот Лес!

Долу, до стълба на финиша Найн Карат Чу едва не бе премазан в перилата под натиска на устремената напред тълпа.

Деветдесет ярда, осемдесет… пръски кал, изпънати като струни коне, завладени от възбудата и оглушителния рев.

— Лес се откъсва…

— Не, виж, Пайлът Фиш…

— Божичко, Локинвър…

— Уининг Били…

— Давай, давай, давай…

Травкин забеляза приближаващия се стълб на финиша. Проблесна нова светкавица. С крайчеца на окото си зърна Локинвър на една глава пред себе си, после Лес, сега пък Уининг Били, Пайлът Фиш се устреми напред и пое водачеството, пак Уининг Били, Локинвър по петите му.

Блуи Уайт забеляза обещаната му пролука и даде последен напън на коня си. Жребецът се втурна напред, изравни се с Бътърскот Лес и я подмина. Поведе с една глава. Ездачът му забеляза как нищо неподозиращият жокей на Лес я шибна и я подкани с викове. Травкин нададе ликуващ рев и Ноубъл Стар се напрегна с всички сили. Петте коня изминаха последния ярд глава до глава, водеше Пайлът Фиш, после Уининг Били, последна Ноубъл Стар, само на една глава зад тях, само на нос, на ноздра, тълпата беше като обезумяла, конете препускаха в пакет, Ноубъл Стар от външната страна, Уининг Били на сантиметри напред, последна Лес, после Пайлът Фиш, който пак набра преднина.

Четиридесет… тридесет… двадесет… петнадесет.

Ноубъл Стар излиза със сантиметри напред, после Пайлът Фиш, после Лес, пак Ноубъл Стар… Уининг Били… вече бяха подминали стълба на финиша, но никой не знаеше кой е победил. Травкин беше сигурен, че е загубил. Той дръпна рязко юздата и я скъси с два инча в желязната си ръка, това почти незабележимо движение беше достатъчно да обърка ритъма на кобилата и тя се подплаши. Изцвили и се строполи в калта, като хвърли ездача си върху перилата. Едва не падна и Лес, но се задържа на крака, останалите три коня не бяха засегнати. Травкин усети, че полита напред, а после настъпи невъзможна, разкъсваща дробовете и пронизваща главата му тъмнина.

Тълпата ахна и мигновено забрави за надбягването. Блесна нова светкавица, настъпи хаос, едновременно с разнеслия се тътен рукна пороен дъжд.

— Пайлът Фиш с един нос…

— Глупости, Ноубъл Стар на косъм…

— Грешиш, старче, Пайлът Фиш…

Дю не ло мо!

— Божичко, какво надбягване…

— За Бога! Виж! Съдията вдига червен флаг…

— Къде? О, Господи! Кой е направил фал…

— Нищо не видях, а ти…

— Не. Трудно е в този дъжд, дори с бинокъл…

— Ами сега? Тия проклети съдии, само да не отнемат победата на коня ми, за Бога…

Дънрос се бе втурнал към асансьора в момента, в който видя Ноубъл Стар да пада и хвърля Травкин. Не успя да разбере защо. Травкин бе достатъчно умен.

Коридорът беше пълен с хора, които чакаха асансьора и говореха в един глас, без да се изслушват:

— Ние победихме с една ноздра…

— За какво е червеният флаг? Ноубъл Ст…

— За какво е червеният флаг, тай-пан?

— Това ще кажат съдиите.

Когато се отвориха вратите, притича и Горнт и всички се натъпкаха в асансьора, на Дънрос му се искаше да изреве, вбесен от забавянето.

— Пайлът Фиш победи с един нос, Йан — надвика Горнт врявата, целият зачервен.

— Ама че надбягване!

— Някой знае ли за какво е червеният флаг?

— Знаеш ли, Йан? — попита Горнт.

— Да — отговори Дънрос.

— Заради Пайлът Фиш ли?

— Знаеш процедурата, Куилън. Съдиите първо разследват, после излизат със съобщение.

Той погледна кафявите безизразни очи и разбра, че неприятелят му е обезумял от ярост, задето не е съдия.

„И никога няма да станеш, копеле такова. Ще гласувам против, докато съм жив.“

— Заради Пайлът Фиш ли, тай-пан? — извика някой.

— За Бога — отвърна той. — Знаете процедурата.

Асансьорът спираше на всеки етаж. Нови собственици на коне и приятели се качваха. Нови викове за страхотното надбягване, но за какво по дяволите е червеният флаг? Най-после стигнаха партера. Дънрос се втурна на пистата, където няколко ma-foo и официални лица бяха заобиколили свития неподвижно на земята Травкин. Ноубъл Стар се бе изправила невредима на крака и сега галопираше без ездач, а помощниците от конюшните се опитваха да й препречат пътя. На завоя в горния край на пистата агонизираше дорестият скопец Кингплей със счупен крак и стърчаща навън кост. До него бе приклекнал ветеринарят. Звукът от изстрела потъна в рева на нетърпеливите зяпачи, които вперили погледи в таблото очакваха решението на съдиите.

Дънрос приклекна до лежащия в безсъзнание Травкин, над който един ma-foo държеше разтворен чадър.

— Как е той, докторе?

— Като по чудо не се е ударил в перилата. Жив е, тай-пан, поне засега — отвърна нервно д-р Менг, съдебният патолог, привикнал повече да борави с мъртви тела, отколкото с живи пациенти. — Нищо не мога да кажа, преди да е дошъл в съзнание. Няма външни признаци за кръвоизлив. Вратът… и гърбът изглеждат наред… Нищо не мога още да кажа…

Притичаха двама санитари от „Сейнт Джон“ с носилка.

— Къде да го отнесем, сър?

Дънрос се огледа.

— Сами — повика той един от прислужниците, — повикай д-р Тулей. Той трябва да е в ложата ни.

После се обърна към санитарите:

— Отнесете мистър Травкин в линейката, докато дойде д-р Тулей. Какво става с другите трима жокеи?

— Двамата са се отървали само с уплаха. Третият, капитан Петикин, си е счупил крака, но вече са го шинирали.

Мъжете положиха много внимателно Травкин на носилката. Дойде Макбрайд, след него Горнт и други.

— Как е той, Йан?

— Не знам. Засега изглежда наред.

Дънрос повдигна леко едната ръка на Травкин и я огледа. Като че ли на далечния завой забеляза удар с камшик, при който Травкин бе трепнал. Дясната му ръка сега беше обезобразена от голям червен белег. Лявата също.

— От какво ли може да е това, д-р Менг?

— О! Сигурно от юздата — продължи по-уверено дребничкият лекар. — А може да е от удар с камшик или… при падането.

Горнт гледаше безмълвно, но вътрешно кипеше от яд.

„Как може да е толкова глупав Блуи Уайт, когато всичко бе така добре уредено предварително, с една казана дума тук и някакво обещание там. Половината от този проклет хиподрум трябва да го е видяла.“

Дънрос огледа пребледнялото лице на Травкин. По него не се забелязваха никакви белези, освен неизбежните ожулвания. Само от носа му се стичаше струйка кръв.

— Вече се съсирва. Това е добър признак — обади се д-р Менг.

Приближи се забързан губернаторът.

— Как е той?

Дънрос повтори думите на лекаря.

— Ама че лош късмет, така да се подплаши Ноубъл Стар.

— Да.

— За какво е червеният флаг, Йан?

— Тъкмо сега ще го обсъждаме, сър. Искате ли да присъствате?

— О, не, не, благодаря. Ще бъда търпелив. Исках само да се уверя, че Травкин е добре.

Сър Джефри усети дъжда по гърба си. Погледна към небето:

— Проклето време — сякаш няма намерение да спре. Ще продължавате ли надбягванията?

— Ще предложа да ги отменим или отложим.

— Добра идея.

— Да — обади се Макбрайд. — Съгласен съм. Не можем да си позволим втори нещастен случай.

— Йан, когато имаш време — каза сър Джефри, — аз ще бъда в ложата си.

Дънрос наостри уши.

— Говорихте ли с министъра, сър? — попита колкото се може по-нехайно той.

— Да — отвърна сър Джефри също толкова нехайно. — Да, той ми се обади по личния телефон.

Тай-панът изведнъж си спомни за Горнт и останалите.

— Ще ви изпратя, сър. — Обърна се към Макбрайд: — Веднага се връщам — после тръгна с губернатора към асансьора.

Като останаха насаме, сър Джефри промърмори:

— Мястото май не е много подходящо за лични разговори.

— Можем да огледаме пистата — Дънрос тръгна към перилата, като мислено се молеше. — Състоянието й е ужасно, нали? — посочи той към тревната покривка.

— Да — сър Джефри също се извърна с гръб към останалите. — Министърът беше много обезпокоен. Предостави на мен да взема решение за Брайън, в случай, че преди това Съндърс и Крос се съгласят да го освободят.

— На вас те със сигурност не биха отказали, сър — Дънрос си припомни разговора от предишната вечер.

— Мога само да им дам съвет. Ще ги посъветвам, че освобождаването е наложително само ако ти ме увериш, че е така. Ти лично.

— Разбира се — отговори бавно Дънрос. — Но Хавъргил, Саутърби или някой друг банкер определено биха имали по-голям авторитет.

— По банковите въпроси, да, Йан. Но аз искам и твоето лично уверение и съдействие.

— Сър?

— Не те, а ти трябва да уредиш този въпрос, и то много внимателно. А съществува и проблемът с папките. Папките на А. М. Г.

— Какво за тях?

— Кажи ми истината. Мистър Съндърс ми разказа за снощния ви разговор.

Сър Джефри запали пура. След като тай-панът му се обади сутринта, той веднага повика Крос и Съндърс да обсъди с тях въпроса, преди да се обърне към министъра. Съндърс повтори опасенията си, че докладите може да са фалшифицирани. Беше съгласен да освободят Куок само ако е сигурен в тях. Крос бе предложил да разменят Куок за Фонг Фонг и останалите. Сър Джефри погледна изпитателно Дънрос:

— Е, Йан?

— Тип Ток трябва, или по-скоро трябваше, да пристигне тази сутрин. Да приема ли, че мога да отговоря положително на предложението му?

— Да, стига преди това да си получил съгласието на Съндърс и Крос.

— Вие можете ли да ми го гарантирате?

— Не. Министърът беше категоричен. Ако искаш да ги попиташ, те са на трибуната на клубните членове.

— Знаят ли резултата от разговора ви?

— Да. Съжалявам, но министърът беше съвсем недвусмислен — сър Джефри добави меко: — изглежда славата за справедливостта и честността на сегашния тай-пан на „Ноубъл хаус“ е стигнала и до тези свети места. И министърът, и аз се осланяме на нея.

Вниманието им бе отвлечено от избухналите аплодисменти. Ноубъл Стар бе пробила кордона от ma-foo и премина покрай тях, като разпръсна служебните лица и момчетата от конюшните.

— Може би първо трябва да се заемеш с червения флаг. Аз ще бъда в ложата си. Ела да пием чай или коктейл.

Дънрос му благодари и забърза към съдийската стая доста объркан.

— А, Йан — възкликна разтревожено временният председател Т’Чънг при влизането на Дънрос в стаята, където се бяха събрали вече всички съдии. — Наистина трябва бързо да вземем решение.

— Ще бъде трудно без показанията на Травкин — отвърна Дънрос. — Кой от вас е видял Блуи Уайт да го удря?

Само Макбрайд вдигна ръка.

— Значи само ние двамата от дванадесет — Дънрос забеляза, че Крос го гледа. — Аз съм сигурен. А и по двете му ръце има белези. Д-р Менг каза, че може да са от камшик или от юздата при падането. Паг, ти какво мислиш?

Пагмайър наруши неловката тишина:

— Не видях нищо злонамерено. Гледах много внимателно, защото бях заложил 1000 долара на Ноубъл Стар. И да е имало удар, изглежда не й е повлиял особено. Не я видях да се стъписва, нито тя, нито някой друг кон, освен Кингплей. До стълба Ноубъл Стар бягаше добре, а камшици размахваха всички.

Той подхвърли една от снимките на фотофиниша.

Дънрос я вдигна. Снимката показваше точно това, което и той бе видял: Пайлът Фиш на един нос пред Ноубъл Стар, на ноздра пред Бътърскот Лес и на един нос пред Уининг Били.

— Те всички размахваха камшици — продължи Пагмайър — включително и на завоя. Дори и да е имало удар, може да е бил съвсем случаен.

— Шити?

— Трябва да призная, че гледах моя Стрийт Вендър и проклинах Кингплей. Стори ми се, че кобилата ти е победила Пайлът Фиш. Разпитахме останалите треньори и те, хм, нямат официални оплаквания. Съгласен съм с Паг.

— Роджър?

— Нищо нередно.

— Джейсън?

За негова изненада Плъм поклати глава в знак на несъгласие и Дънрос се сети отново за А. М. Г. и за странното му обвинение към Плъм за връзката му със „Севрин“.

— Всички знаем за шмекериите на Блуи Уайт — каза Плъм. — Дори се наложи да го предупредим преди състезанието. Щом тай-панът и Доналд казват, че са го видели, аз предлагам да гласуваме за лишаването му от състезателни права и за дисквалификация на Пайлът Фиш.

Дънрос поиска мнението и на останалите съдии, но те се колебаеха.

— Да влязат жокеите, Уайт последен.

Повикаха ги. Мънкаха едно и също с малки разлики: били прекалено заети със собствените си коне, за да забележат нещо.

Всички съдии погледнаха с очакване към Дънрос. Той ги изгледа, като съзнаваше много добре, че ако сега каже: предлагам да гласуваме за лишаване на Блуи Уайт от състезателни права заради некоректността му и за дисквалификация на Пайлът Фиш, всички те ще се съгласят и ще гласуват.

„Аз го видях, Доналд също, а и другите. Този удар стъписа Алексей за фатална частица от секундата. Но дори и да е така, трябва да призная, че не това костваше победата на Ноубъл Стар. Аз сам я провалих. Алексей не беше удачен избор. Трябваше при възможност на втория завой да избута Пайлът Фиш към перилата или да шибне Блуи Уайт през лицето, не през ръцете, както бих направил аз, о, да, без колебание. Да не говорим за другите съображения.“

— За мен е извън всякакво съмнение, че имаше удар — каза той. — Но дали е било случайно, или преднамерено, това едва ли и Алексей би могъл да каже. Не това обаче бе причината за загубата на Ноубъл Стар според мен и затова предлагам да накажем Блуи с предупреждение и да признаем резултата.

— Чудесно — отдъхна си Шити Т’Чънг и се усмихна. Останалите също си отдъхнаха, на никой не му се искаше да влиза в конфликт с тай-пана, най-малкото на Пагмайър. — Има ли против? Чудесно! Да предоставим фотофиниша на пресата и да обявим резултата по високоговорителя. Ти ли ще направиш това, тай-пан?

— Да. А останалата част от програмата? Вижте, дъждът вали като из ведро. Имам идея…

Разнесе се радостен вик и всички се засмяха.

— О, много добре, много добре!

— Прекрасно! — възкликна Дънстън Бар.

— Мошениците ще има над какво да се замислят — подметна Пагмайър.

— Страхотна идея, тай-пан! — поздрави го Макбрайд. — Прекрасно!

— Отивам до контролния център. Защо не повикаш Блуи и не го посплашиш малко, а?

Пагмайър го спря:

— Една дума, Йан?

— Може ли малко по-късно?

— Разбира се. Роджър, може ли да поговорим?

— Да. Ще бъда долу със Съндърс, на трибуната на клубните членове.

— Не в ложата ти?

— Не. Комисарят ще дава там прием, отстъпих му я.

— Йан?

— Да, Джейсън?

— Мислиш ли, че планинското рали утре ще се състои?

— Ако продължава така, не. Всичко там ще се превърне в тресавище. Защо?

— Нищо. Мислех в неделя следобед да дам коктейл по случай удара ти със „Суперфудс“.

Шити Т’Чънг се закиска.

— Чудесна идея! Браво, Йан! Видя ли каква физиономия направи Билтмън?

— Свободен ли си тогава, Йан? Няма да каня Билтмън — добави Плъм всред всеобщ смях. — Ще бъде в апартамента на компанията в „Синклер тауърс“.

— Съжалявам, рано следобед заминавам за Тайпей.

Пагмайър го прекъсна с внезапна загриженост:

— Няма ли да си тук в понеделник? Ами документите и всичко останало?

— Няма проблеми, Паг. В 9.30 приключваме — обърна се към Плъм: — Джейсън, ако пътуването до Тайпей отпадне или се отложи, ще дойда.

Дънрос си тръгна, не проумяващ приятелското държание на Плъм. Във всички управителни съвети, в които заседаваха заедно, той обикновено беше против него и вземаше страната на Горнт и Хавъргил, особено в съвета на „Виктория“.

Пред съдийската стая те бяха струпали на групички разтревожени репортери, собственици на коне, треньори и зяпачи. По целия път до контролния център Дънрос отбиваше вълни от въпроси. Стигна до последния етаж.

— Здравейте, сър — поздрави го говорителят. Стъклената кабинка с великолепен изглед към пистата беше изпълнена с напрежение. — Чудесно състезание, жалко за… Носите ли решението? Блуи е, нали, всички видяхме камшика…

— Мога ли да ползвам микрофона?

— О, разбира се.

Мъжът бързо се отдръпна и Дънрос седна на мястото му. Натисна копчето.

— Говори Йан Дънрос, упълномощен съм да направя две съобщения от името на съдиите.

Възцари се пълна тишина. Петте хиляди зрители по трибуните затаиха дъх, забравили за дъжда.

— Първо, резултатите от петата серия — мъртва тишина, нарушавана само от ромоленето на дъжда. Дънрос пое дълбоко дъх: — Пайлът Фиш с един нос пред Ноубъл Стар, на косъм след нея Бътърскот Лес… — последните думи бяха удавени във викове на одобрение и недоволство, на щастие и възмущение, целият хиподрум крещеше, спореше, одобряваше, проклинаше; най-удивен беше Горнт, убеден, че всички като него са видели жокея му и той е наказан, а резултатът анулиран. Всред всеобщата врява на таблото светнаха печелившите числа: едно, седем, осем.

Дънрос изчака за момент и повтори на кантонезки, тълпата се поумири, насъбралата се тревога се бе уталожила, тъй като съдийското решение беше окончателно.

— Второ, поради лошото време и неблагоприятните условия съдиите решиха да отменят останалите серии… — публиката изстена, — … всъщност да ги отложат за следващата събота, когато ще се проведе специално състезание — внезапен оглушителен рев и нова вълна на възбуда по трибуните. — Ще се проведат 8 серии, като в петата ще се състезават днешните участници, Пайлът Фиш, Бътърскот Лес, Уининг Били, Стрийт Вендър, Голдън Лейди, Локинвър и Ноубъл Стар. Специален реванш с двойни залози, допълнителни 30 000…

Нови одобрителни възгласи, аплодисменти, викове и някой в кабинката се обади:

— Страхотна идея, тай-пан! Ноубъл Стар ще види сметката на черния звяр!

— О, не, няма! Бътърскот…

— Чудесна идея, тай-пан…

Дънрос продължи по микрофона:

— Съдиите ви благодарят за непрестанната подкрепа. — Повтори го на кантонезки, като добави и на двата езика: — След няколко минути ще последва още едно специално съобщение. Благодаря!

Нов вик на одобрение и стоящите на дъжда забързаха на сушина или към печелившите гишета. Всеки говореше, въздишаше, проклинаше или благославяше боговете, изходите се задръстиха от дълги опашки. Само притежателите на печелившите двойни числа, осем и пет във втората серия, едно и седем в петата, гледаха като парализирани таблото в очакване на курса на печалбите.

— Друго съобщение ли, тай-пан? — попита обезпокоен говорителят.

— Да — отвърна Дънрос. — Към пет часа.

Хавъргил му каза, че сделката с Ричард Куанг е уредена, и го помоли при първа възможност да отиде в ложата на „Виктория“. Тай-панът стигна до изхода и слезе на долния етаж, като прескачаше по три стъпала наведнъж, много доволен от себе си. „Горнт сигурно ще бъде удивен, че признах победата на Пайлът Фиш. И двамата знаем, че всичко е нагласено предварително и каквото и да бе направил Алексей, беше обречен — което е главната причина да не яздя аз. И на мен щяха да ми направят номер и тогава бих убил някого. Но другата събота… Другата събота ще яздя аз и нито Блуи Уайт, нито някой друг треньор ще посмее да опита. Играта ще бъде честна, защото те ще са предупредени от Бога.“ Вълнението му нарасна. После зърна пред себе си Муртаг в многолюдния коридор.

— О, тай-пан, мога ли да ви…

— Разбира се — Дънрос го поведе през кухнята към кабинета си.

— Страхотно надбягване беше. Спечелих цяла пачка пари — похвали се младежът — и идеята за събота е чудесна.

Дънрос забеляза изпотеното му чело. О, Боже.

— Ще стане ли работата, мистър Муртаг?

— Моля ви, наричайте ме Дейв, шефовете казаха, казаха може би. Свикали са заседание на Управителния съвет за утре в 9 ч. тяхно време. Наше време това е…

— 10 довечера. Добре. Чудесно, мистър Муртаг, обадете ми се тогава на този номер — Дънрос му го написа. — Моля ви, не го губете и не го давайте на никого.

— О, разбира се, тай-пан, ще се обадя веднага, щом… Докога най-късно мога да ви телефонирам?

— Докато ме намерите — Дънрос стана. — Извинете ме, но имам доста работа.

— О, разбира се, разбира се! — Муртаг добави смутено: — Вижте, тай-пан, току-що разбрах, че сте поискали 2 милиона в брой за офертата с Универсалните магазини. 2 милиона до 9.30 в понеделник — това доста ще ни притесни.

— Да, очаквах го. За щастие, мистър Муртаг, аз никога не съм разчитал да получа тази скромна сума точно от вас. Знам, че „Фърст сентръл“ е като Божиите мелници — бавно мели — освен ако не иска да се оттегли от района — прибави той, като си спомни колко много приятели бяха засегнати от необмисленото им оттегляне преди години. — Но няма страшно, моят нов чуждестранен източник на кредити е повече от…

— Какво? — пребледня Муртаг.

— Новият ми чуждестранен източник на кредити реагира мигновено на всяка внезапно появила се възможност за сделка. За тази им бяха необходими само 8 минути. Те май ни имат по-голямо доверие от вашите шефове.

— За Бога, тай-пан, моля, наричайте ме Дейв, не става въпрос за липса на доверие, те просто нямат представа от Азия. Първо трябва да ги убедя, че с покупката на Универсалните магазини вие само за три години ще удвоите печалбите си.

— За една — прекъсна го рязко Дънрос, който явно се забавляваше. — И така, съжалявам, че няма да поделите с нас огромните ни печалби в този малък сектор от големите ни планове за разширение. Почерпете се с чай в ложата, извинявайте, но трябва да се обадя по телефона — той хвана Муртаг за лакътя и решително го поведе към вратата, като я затвори зад него.

В кухнята Муртаг остана загледан в затворената врата сред шумната гълчава от весело потракващи чинии и нецензурни кантонезки приказки на двайсетината готвачи и помощници.

— Божичко — възкликна той едва ли не в паника, — 8 минути? По дяволите, да не би пък проклетите швейцарци да се натрапват на нашия клиент?

Той се отдалечи несигурно.

Вътре в кабинета си Дънрос бе вдигнал слушалката на личния си телефон.

— Мистър Тип, моля — произнесе той на кантонезки. — Обажда се Дънрос.

Чу тракването на слушалката и амата да се провиква:

— На телефона! За тебе, татко!

— Кой е?

— Един чуждестранен дявол.

Дънрос се усмихна.

— Ало?

— Йан Дънрос, мистър Тип. Бях обезпокоен да не би състоянието ви да се е влошило.

— Ах, ах, да, толкова съжалявам, че не можах да дойда. Да. Имах, имах малко неотложна работа, нали разбирате? Да. Много належаща. А, между другото, това с Ноубъл Стар е лош джос. Току-що чух по радиото, че Пайлът Фиш е победил с един нос преднина и с червен флаг. Защо?

Дънрос започна търпеливо да му обяснява и да отговаря на въпросите му за покупката на Универсалните магазини, зарадван, че новината вече е стигнала до него. Щом Тип Ток знае, значи и вестниците са осведомени.

„Добре“ — помисли си той, като очакваше Тип пръв да повдигне интересуващия го въпрос, но китаецът го надхитри:

— Е, благодаря, че се обадихте, тай-пан.

Дънрос веднага отвърна:

— За мене беше удоволствие, о, между другото, мога поверително да ви съобщя, че е твърде вероятно полицията да е хванала един свой служител.

— А-а. Предполагам, че грешката ще бъде поправена незабавно?

— Много скоро, надявам се, ако въпросното лице пожелае да подаде оставка и се възползва от разрешението да замине за чужбина.

— Колко скоро означава „много скоро“, тай-пан?

Дънрос подбираше внимателно думите си.

— Има известни формалности, но е възможно да стане бързо. За нещастие, трябва да се съгласува на по-високо равнище. Сигурен съм, че ме разбирате.

— Разбирам. Но могъщият дракон не може да се мери с местната змия, айейа! Дочух, че в Хонконг вече е пристигнал един от важните. Някой си мистър Съндърс?

Дънрос се удиви на голямата осведоменост на Тип Ток.

— Вече получих съгласието на няколко страни — каза обезпокоен той.

— Не мислех, че за тази работа са необходими толкова формалности. Истинското злато не се бои от огън.

— Да. Мога ли да ви се обадя по-късно тази вечер — да ви уведомя за развоя на събитията?

— Да, на същия телефон. Моля, обадете ми се в 9 ч. — гласът на Тип Ток стана още по-сух. — Доколкото разбирам, има голяма вероятност молбата ви за кредитиране да бъде удовлетворена. Естествено, за да ви се предостави незабавен заем от половин милиард хонконгски долара, ще се изискват и съответните документи, но подочувам, че в случая печатът на „Виктория“, вашият и този на губернатора ще бъдат достатъчна гаранция, за да получите тези пари до 30 дни. Тази… незначителна сума ще бъде готова в кратки срокове, веднага след като започнат необходимите процедури. Дотогава въпросът е поверителен, строго поверителен.

— Разбира се.

— Благодаря ви, че се обадихте.

Дънрос затвори телефона и потри ръце. В ума му се бе запечатало „в кратки срокове“. Той съзнаваше — а знаеше, че това е пределно ясно и на Тип Ток — че двете „процедури“ безусловно, макар и не задължително, са взаимосвързани помежду си.

„Боже, колко обичам Азия.“

Коридорите бяха пълни, хората вече се разотиваха и се тълпяха по асансьорите. Дънрос надникна в ложата си и срещна погледа на Гавалан.

— Ендрю, слез долу до трибуните на клубните членове и намери Роджър Крос — той е там с един мъж на име Съндърс. Покани ги да дойдат за малко в ложата ми! Побързай!

Гавалан излезе. Дънрос забърза по коридора покрай гишетата за залагане.

— Тай-пан! — извика Кейси. — Съжалявам за Ноубъл Стар! Ти…

— След минута се връщам, Кейси. Извинявай, бързам — извика пътьом Дънрос. Пред печелившото гише зърна Горнт, но и това не помрачи настроението му. Първо по-важните неща.

— Как искаш десетте хиляди? От нашия облог?

— По-добре в брой — отвърна Горнт.

— Ще ти ги пратя по-късно.

— Може и в понеделник.

— По-късно довечера. В понеделник ще съм зает — Дънрос кимна учтиво и отмина.

В препълнената ложа на „Виктория“ беше шумно като навсякъде. Напитки, смях, вълнения и няколко ругатни по адрес на Пайлът Фиш, но вече се правеха облози за следващата събота. При влизането си Дънрос беше посрещнат от аплодисменти, съболезнования и нов залп от въпроси. Той се справи с лекота с всички, включително и с този на Мартин Хейпли, който беше притиснат до вратата заедно с Ейдриън.

— О, татко, ама че глупав късмет извади Ноубъл Стар. Пропилях всичко, дори и месечната си издръжка.

Дънрос се засмя:

— Младите дами не бива да залагат! Здравей, Хейпли!

— Мога ли да ви попитам за…

— По-късно. Ейдриън, не забравяй за коктейла. Ти си домакиня.

— О, да, там сме. Татко, можеш ли да ме авансираш за следващия мес…

— Разбира се — съгласи се той за нейно учудване, прегърна я и започна да си пробива път към Хавъргил, до когото стоеше Ричард Куанг.

— Привет, Йан — поздрави го Хавъргил. — Лош късмет, но Пайлът Фиш бе явно по-добър.

— Да, да, наистина. Здравей, Ричард — Дънрос му подаде снимка от фотофиниша. — Лош късмет и за двама ни.

И другите се струпаха да видят.

— Ама че работа, на косъм…

— Помислих, че Ноубъл Стар…

Дънрос се възползва от общата залисия и се наведе към Хавъргил:

— Подписано ли е всичко?

— Да, 20 цента на долар. Той се съгласи и подписа предварителните документи. Официалните — до края на седмицата. Негодникът се опита да се измъкне, но вече всичко е наред.

— Чудесно. Прекрасна сделка.

Хавъргил кимна:

— Да, знам.

Ричард Куанг се обърна:

— А, тай-пан! — снижи глас и прошепна — Пол каза ли ви за обединението?

— Разбира се. Мога ли да ви поздравя?

— Поздравления? — повтори Саутърби, като се приближи към тях. — Много тъп късмет, ако питате мен! Бях заложил цяла пачка на Бътърскот Лес.

Оживлението в стаята нарасна с влизането на губернатора.

— А, Пол, Йан. Отвратителен късмет, но отлично решение! И за двамата — лицето му придоби суров, но привлекателен вид. — Другата седмица надпреварата ще бъде много оспорвана.

— Да, сър.

— Пол, ти искаше да направиш официално съобщение?

— Да, сър — Хавъргил повиши глас. — Тишина, моля… Никой не му обърна внимание, докато Дънрос не почука с лъжичка по чайника. Постепенно всички утихнаха.

— Ваше Превъзходителство, дами и господа, имам честта да ви съобщя от името на управителния съвет на „Виктория бенк ъф Хонконг енд Чайна“, че е постигнато споразумение за обединяването й с голямата „Хо-Пак бенк ъф Хонконг“… — Мартин Хейпли изпусна чашата си — … и че „Виктория“ ще гарантира 100-процентно депозитите на всички вложители на „Хо-Пак“ и… — останалото бе удавено в гръмки аплодисменти. Гостите в другите ложи протегнаха шии от балконите да видят какво става. Новината беше съобщена и на новодошлите от коридорите, които я посрещнаха с нови аплодисменти.

Хавъргил бе обсипан с въпроси и вдигна ръка, очарован от ефекта. В настъпилата тишина сър Джефри бързо произнесе:

— От името на правителството на Нейно Величество съм длъжен да заявя, че това е една чудесна новина, Пол, чудесна както за Хонконг, така и за банката, а също и за тебе, Ричард, и за „Хо-Пак“!

— Да, сър Джефри — отвърна Ричард Куанг весело, сигурен, че току-що бе направил огромна крачка към рицарското си звание. — Реших — съвместно с Управителния съвет, разбира се, — че за „Виктория“ би било от полза да се утвърди стабилно в китайската общност и…

Хавъргил припряно го прекъсна:

— Ричард, може би е по-добре да довърша официалното съобщение, а подробностите да оставим за пресконференцията — погледна към Мартин Хейпли. — Свикали сме официална пресконференция в понеделник на обяд, но подробностите по обединяването вече са уточнени. Нали така, Ричард?

Ричард Куанг се опита да даде своя версия, но бързо се отказа, виждайки израженията на Дънрос и Хавъргил.

— Да, да — но не се въздържа и добави: — радвам се, че ще бъдем партньори с „Виктория“.

Хейпли побърза да се обади:

— Извинете, мистър Хавъргил, може ли един въпрос?

— Разбира се — отвърна любезно Хавъргил, макар че знаеше много добре какво ще го попитат. Това копеле Хейпли трябва да изчезне по някакъв начин.

— Мистър Хавъргил, мога ли да ви попитам как предлагате да се разплатите с клиентите на „Хо-Пак“, с вашите, с тези на „Блекс“ и на всички останали банки, които си искат влоговете обратно, а в касите ви няма достатъчно пари?

— Слухове, слухове, мистър Хейпли — отвърна небрежно Хавъргил и добави със смях: — нали знаете: рояк комари могат да вдигнат шум като от гръмотевица. Икономиката на Хонконг никога не е била по-стабилна. А що се отнася до тъй наречените липса на доверие към „Хо-Пак“, с това вече е приключено. „Виктория“ гарантира, че ще обезпечи вложителите на „Хо-Пак“, ще завладее контролния пакет на Универсалните магазини „Струан“, а също така ще просъществува още 120 години.

— Но, мистър Хавъргил, бихте ли от…

— Не се тревожете, мистър Хейпли. Нека оставим подробностите за нашето… нашето доброжелателно покровителство над „Хо-Пак“ за пресконференцията ни в понеделник.

Хавъргил побърза да се обърне към губернатора:

— С ваше разрешение, сър, ще ида да разглася новината.

Разнесоха се нови аплодисменти, когато започна да си пробива път през навалицата към вратата.

Някой запя: „Защото той е чудесен…“ Всички подеха. Шумът стана оглушителен. Дънрос се обърна към Ричард Куанг на кантонезки, цитирайки една стара пословица:

— Щом прекалиш, спри. Айейа!

— О, да. Да, тай-пан. Да, наистина.

Банкерът се усмихна неловко, доловил заплахата, но си припомни, че това е голям късмет за него и че сега, когато е станал директор в Управителния съвет на „Виктория“, Винъс Пун сигурно ще му се кланя до земята. Усмихна се широко:

— Прав сте, тай-пан. „Зад червените врати има премного месо и вино.“ Моят опит ще бъде от голяма полза за банката ни, айейа! — и важно се отдалечи.

— Божичко, какъв ден — промърмори Джонджон.

— Невероятен — отвърна Макбрайд. — Джонджон, старче, ти трябва да се гордееш с Пол.

— Разбира се — Джонджон гледаше как Хавъргил се промъква към изхода.

— Добре ли се чувстваш?

— Да, само дето работих до късно.

Джонджон бе стоял до късно снощи, търсейки най-безопасния начин за осъществяване на операцията, безопасен както за банката, така и за вложителите на „Хо-Пак“. Той бе архитектът на сделката и сутринта бе прекарал още няколко изкупителни часа в опит да убеди Хавъргил, че сега е времето за нововъведения.

— Ние можем да го направим, Пол, и да възродим дов…

— Това е много опасен прецедент! Не мисля, че идеята ти е толкова добра, колкото си представяш!

Хавъргил бе размислил едва след като бе видял колко бързо и силно бе нараснало доверието към тях след драматичното съобщение на Дънрос.

„Няма значение — помисли си уморено Джонджон — всички спечелихме. Банката, Хонконг, «Хо-Пак». Ние със сигурност ще се погрижим по-добре за техните инвеститори, акционери и гаранти от Ричард! Когато аз стана тай-пан ще използвам «Хо-Пак» като пример за осъществяване на спешни спасителни операции. С нашия нов начин на управление «Хо-Пак» ще се превърне в чудесна придобивка. Като всяко едно от десетките ни други начинания. Дори като «Струан»!“

Умората на Джонджон изчезна. Той се усмихна широко.

„О, кога ще дойде понеделник — и ще се отвори борсата!“

 

 

В ложата на „Струан“ Питър Марлоу се беше облегнал мрачно на парапета на балкона и гледаше тълпите под него. От издадената козирка над ложите се лееше дъжд. Трите конзолни балкона на клубните членове с и без право на глас не бяха така добре защитени. Мокри коне се прибираха надолу по рампата, мокри коняри се вливаха в потока от разотиващи се мокри хора.

— Какво има, Питър? — попита Кейси.

— О, нищо.

— Надявам се да няма проблеми с Фльор?

— Не.

— Да не би нещо с Грей? Видях ви да спорите.

— Не, не е Грей, макар че е отвратителен, невъзпитан и върл противник на всякакви ценности — Марлоу се усмихна особено. — Говорехме за времето.

— Ами. Точно тогава ми изглеждаше потиснат. Загуби ли в петата серия?

— Да, но не е заради това. Аз съм изпреварил времето си, прекалено много съм го изпреварил. — Високият мъж се поколеба и после махна с ръка към ложите и хиподрума. — Просто си мислех за 50-те хиляди китайци тук и ония 3–4 милиона оттатък, които притежават огромно наследство от невероятни тайни и фантастични истории; да не говорим за над 20-те хиляди европейци, знатни и незнатни, тай-панове, пирати, счетоводители, магазинери, чиновници — те защо са избрали Хонконг? И знам, че колкото и да се опитвам, колкото и да чета, да слушам или разпитвам, никога няма да науча кой знае колко нито за хонконгските китайци, нито за самия Хонконг. Никога. Само ще драскам по повърхността.

Кейси се усмихна.

— Навсякъде е едно и също.

— О, не, не е така. Ето ти няколко примера от Азия. Да вземем онзи топчест китаец там — в третата ложа. Той притежава няколко милиона. Жена му е клептоманка, затова винаги, когато излиза от къщи, неговите хора тайно я следят и щом открадне нещо, го плащат. Във всички магазини ги познават, и нея, и него, и всичко е много цивилизовано — къде другаде биха постъпили така? Бащата на този е бил кули, на онзи — разбойник, неговият — мандарин, на този — селянин. Един от мъжете до него е натрупал цяло състояние от контрабанда на опиум и наркотици в Китай, а жена му… е, това е друга история.

— Каква история?

Марлоу се засмя:

— Някои жени имат не по-малко любопитни истории от мъжете си, а понякога и по-интересни. Една от жените, с които се запозна днес, е нимфоманка…

— О, стига Питър! Фльор е права, ти все си измисляш.

— Може би. О, да, но някои китайки са не по-малко хищни от всяка друга жена на земята, но тихомълком.

— Шовинист! Сигурен ли си?

— Носи се слух… — и двамата се засмяха. — Всъщност те са много по-хитри от нас. Разправят, че малкото омъжени китайки, на които им шарят очите, предпочитат европейци за любовници — китайците обожават клюките и скандала и рядко се намира китаец — сладострастник, който да умее да пази тайна и честта на жената. Дамите с право се страхуват. Ако ги хванат, ще загазят, и то сериозно. Китайските закони са много строги — той извади цигара. — Може би така е по-вълнуващо.

— Да имаш любовник?

Марлоу я гледаше и си мислеше какво ли би казала, ако й разкриеше прякора й, прошепнат му весело от четирима негови приятели китайци поотделно.

— О, да, дамите тук хойкат, поне някои от тях. Виж ей там, в онази ложа — мъжа, дето говори. Той носи зелена шапка — това на китайски означава, че е рогоносец, че жена му си има любовник, всъщност, негов приятел китаец.

— Зелена шапка?

— Да. Китайците са невероятни. Имат страхотно чувство за хумор. Преди няколко месеца този мъж публикува следното съобщение в един китайски вестник: „Знам, че нося зелена шапка, но жената на мъжа, дето ми я слага, има двама сина, които не са от него.“

Кейси го изгледа учудено:

— Искаш да кажеш, че се е подписал под това?

— О, да. С каламбур на едно от имената си, но тези, които трябваше, разбраха.

— Вярно ли беше?

Питър Марлоу повдигна рамене.

— Това няма значение. На любовника му се смачка фасонът, а жена му изяде калая.

— Не е честно, въобще не е честно.

— В нейния случай е.

— Какво е направила?

— Има двама сина от др…

— О, я стига, мистър Разказвач!

— Ей, виж там, д-р Тулей!

Тя огледа пистата и го видя.

— Май не е много щастлив.

— Надявам се Травкин да е добре. Чух, че Тулей отишъл да го прегледа.

— Много лошо падане.

— Да, ужасно.

Д-р Тулей ги разпита и двамата подробно за здравето им поради надвисналата опасност от тифус, вероятно и от холера, да не говорим за хепатита.

Джос! — заяви твърдо Питър Марлоу.

— Да! — повтори Кейси, потискайки тревогата си за Линк. „За мъжа е по-лошо — помисли си тя, като си спомни какво бе казал д-р Тулей: Хепатитът може да съсипе черния дроб — а и живота — на един мъж завинаги.“

— Хората тук сякаш наистина са по-интересни. А Хонконг е каймакът на всичко. Според мен Азия е центърът на света, а Хонконг — ядрото му.

Питър Марлоу махна на някого от съседната ложа, който поздравяваше Кейси.

— Ето още един твой обожател.

— Ландо? Той е очарователен мъж.

Кейси бе прекарала известно време с него между сериите.

— Трябва да дойдете в Макао, мис Чолок, утре вечер бихме могли да вечеряме заедно. В 7.30 удобно ли ви е? — я бе попитал Мата с прекрасния си старомоден чар и Кейси много бързо се досети.

По време на обяда Дънрос я предупреди за него.

— Той е добър човек, Кейси — започна деликатно тай-панът. — Но една quai loh чужденка като тебе, която е за пръв път в Азия и е толкова красива, би трябвало да не забравя, че невинаги е достатъчно да си пълнолетен.

— Разбрах, тай-пан — засмя се тя. Но днес сутринта си позволи да бъде хипнотизирана от Мата под закрилата на ложата на тай-пана.

„Когато сме насаме, ще бъда нащрек.“

— Зависи, Ландо — му отвърна тогава. — С удоволствие. Но зависи кога ще се върна от разходката с яхтата и дали времето ще позволи.

— С кого ще ходите? С тай-пана ли?

— С приятели.

— А-а. Е, мила, ако не в неделя, то може и в понеделник, за вас има добри възможности за бизнес тук или в Макао, за вас и мистър Бартлет, ако желаете, и за „Пар-Кон“. Може ли да ви се обадя утре вечер в седем, в случай, че сте свободна?

„Бих могла да се справя с него по някакъв начин, макар че ще трябва да внимавам да не сложи нещо във виното ми или дори във водата.“

— Питър, мъжете тук, свалячите — падат ли си по приспивателно в чашата?

Той присви очи:

— Имаш предвид Мата?

— Не, общо.

— Едва ли един китаец или евроазиатец би сипал приспивателно на една quai loh, ако за това ме питаш — той се намръщи. — Но въпреки това бих те посъветвал да внимаваш както с тях, така и с европейците. Откровено казано, ти би се котирала много добре сред тях. Имаш всичко необходимо да ги докараш до припадък.

— Много благодаря!

Кейси се облегна на парапета, зарадвана от комплимента.

„Иска ми се Линк да беше тук. Имай търпение.“

— Кой е този? Старецът, дето се хили похотливо на момичето? Долу, на първия балкон? Виж, опипва я по задника.

— А, това е един от местните пирати — Фор Фингър Уу. Момичето е Винъс Пун, местна телевизионна звезда. Младежът, който говори с тях, е негов племенник. Всъщност се говори, че му е син. Има диплома от Харвард и американски паспорт, а умът му сече като бръснач. Старият Уу също е мултимилионер, твърди се, че се занимава с контрабанда, злато и всичко останало, има една официална съпруга, три наложници на различна възраст, а сега е хвърлил око на Винъс Пун. Тя беше метреса на Ричард Куанг. Беше. Но може би сега след обединяването с „Виктория“ ще зареже Фор Фингър и ще се върне при Куанг. Уу живее на една прогнила стара джонка в Абърдийн и трупа несметно богатство. А, виж там. Сбръчканият старец и жената, с които говори тай-панът.

Кейси проследи погледа му през една ложа от тяхната.

— Това е ложата на Шити Т’Чънг — осведоми я Марлоу. — Шити е пряк потомък на Мей-мей и Дънрос чрез сина им Дънкън. Тай-панът показвал ли ти е портретите на Дърк?

— Да.

Тя потрепери, като си спомни за ножа на Хег, забит в портрета на баща й, Тайлър Брок.

— Приликата е голяма.

— Наистина! Така ми се иска да видя Дългата галерия. Както и да е, възрастната двойка, с която говори тай-панът, живее в двустаен апартамент на шестия етаж в къща без асансьор на „Глесинг пойнт“. Те притежават голям пакет акции на „Струан“. Всяка година преди годишното събрание на управителния съвет тай-панът, който и да е той, трябва да отиде с шапка в ръка да поиска право на глас върху акциите. Винаги го получава — такова е било първоначалното споразумение — но трябва да отиде лично да го поиска.

— Защо?

— За престиж. И заради Хег — бегла усмивка. — Била е страхотна жена, Кейси. Ех, ако я познавах! По време на въстанието през 1899–1900 година, когато. Китай преживявал поредния си катаклизъм, цялото имущество на „Ноубъл хаус“ в Пекин, Тиеншан, Фучоу и Кантон било напълно унищожено от бунтовниците, които до известна степен били финансово подпомогнати и без съмнение поощрени от Цу Хси, старата императрица майка. Те наричали себе си Справедливите сплотени юмруци и бойният им вик бил: „Да унищожим всички чуждестранни дяволи!“ В интерес на истината, по това време европейските сили и Япония били раздробили Китай порядъчно. Както и да е, те нападали и унищожавали всички чуждестранни компании, колонии, незащитени райони. По това време фиктивен тай-пан на „Ноубъл хаус“ бил отново старият сър Локлин Струан — най-малкият син на Роб Струан, роден с изсъхнала ръка. Той станал за пръв път тай-пан след смъртта на Кълъм, на 18 години, после след Дърк Дънрос. Хег го избрала и го държала вързан за полата си чак до смъртта му на 75-годишна възраст през 1915 г.

— Откъде знаеш всичко това, Питър?

— Измислям си го — отвърна Марлоу. — Както и да е, Хег спешно се нуждаела от голяма сума пари. Дядото на Горнт бил изкупил много ценни книжа на „Струан“ и борсата замряла. Нямало откъде да вземе на заем, никакъв източник на кредити, защото цяла Азия — всички hong били в същото положение. Но бащата на този човек, с когото говори тай-панът, бил крал на просяците. Просията тук била доста доходна професия. Както и да е, според легендата този просешки крал дошъл при Хег. „Дойдох да купя една пета част от «Ноубъл хаус» — казал той с голямо достойнство, — ако се продава. Предлагам 200 000 сребърни таела“, а тя точно от такава сума се нуждаела, за да си откупи книжата. За благоприличие се попазарили и той се съгласил на една десета, 10 — невероятно изгодна сделка — и двамата знаели, че за същата сума би могъл да получи 30 или 40, защото по това време Хег вече била отчаяна. Не поискал никакъв договор, освен печата и обещанието, че веднъж годишно тя или тай-панът ще идват при него или потомците му, където и да живеят те, и ще молят за правото на глас върху акциите.

— Винаги, когато тай-панът поиска, това право ще му бъде давано.

— Но защо, уважаеми кралю на просяците? Защо ме спасявате от неприятелите ми? — попитала тя.

— Защото старият Зеленоок Дявол веднъж спасил честта на моя дядо и му помогнал да стане първия крал на просяците в Хонконг.

Кейси въздъхна:

— Вярваш ли на всичко това, Питър?

— О, да — Марлоу погледа към Щастливата долина. — Някога всичко това било маларийно блато. Дърк и него е разчистил.

Той дръпна от цигарата си.

— Някой ден ще напиша история на Хонконг.

— Ако продължаваш да пушиш, няма нищо да напишеш.

— Разбрах намека ти. Добре, ще спра. Сега. За днес. Защото си хубава — загаси цигарата си. Усмихна се, но по-различно. — Ех, толкова истории бих могъл да ти разкажа за хората, с които днес се запозна. Но няма повече, не е честно. Никога не бих могъл да разкажа истинските истории, макар че знам доста.

Тя също се разсмя, като отмести поглед от странната възрастна двойка към другите трибуни. Неволно въздъхна. На балкона на клубните членове видя Орланда, седнала на завет от вятъра. Линк беше с нея. Седяха доста близо един до друг. Дори и от такова разстояние лесно можеше да се види, че са много щастливи заедно.

— Какво е…? — започна Питър Марлоу, но после и той ги видя. — О, не се притеснявай.

След малко тя отмести поглед.

— Питър, а онази услуга? Мога ли да те помоля за нея сега?

— Какво искаш да направя?

— Да ми разкажеш нещо за Орланда.

— За да я унищожиш ли?

— За да се защитя. За да защитя Линк от нея.

— Той може да не иска да бъде защитаван, Кейси.

— Кълна се, че няма да използвам тази информация, освен ако не е крайно наложително.

Високият мъж въздъхна.

— Съжалявам — каза той състрадателно, — но нищо, което бих могъл да ти кажа за нея, не би ти послужило за защита нито на тебе, нито на Линк. Нищо, което да я унищожи или накърни репутацията й. Дори и да можех, не бих ти казал, Кейси. Не би било честно, нали?

— Не, но аз продължавам да те моля — тя го погледна настоятелно. — Ти каза, че ще ми услужиш. Аз се отзовах, когато имаше нужда от помощ. Сега аз имам нужда от такава. Моля те.

Той я изгледа продължително.

— Какво знаеш за нея?

Кейси му разказа какво бе научила за Орланда — за Горнт, който я издържаше, за Макао и за детето.

— Значи знаеш всичко, което и аз знам, освен едно — че трябва да я съжаляваш.

— Защо?

— Защото е евроазиатка и е сама. Горнт е единствената й, и то много несигурна, опора. Тя живее на ръба на бръснача. Млада е, красива и заслужава бъдеще. Тук за нея такова няма.

— Освен Линк?

— Освен Линк или някой друг като него — сивите му очи бяха потъмнели. — Това може би не е толкова лошо от негова гледна точка.

— Защото тя е азиатка, а аз не съм ли?

Отново тази странна усмивка.

— Защото е жена като тебе, но ти държиш всички карти в ръцете си и трябва само да решиш дали искаш тази война.

— Бъди откровен с мене, Питър, моля те. Умолявам те. Какво ще ме посъветваш? Аз почвам да се плаша — ето, признавам си го. Моля те?

— Добре, но това не е услугата, която ти дължа — отвърна й той. — Носи се слух, че вие с Линк не сте любовници, макар че ти очевидно го обичаш. Също така се говори, че сте заедно от шест или седем години, но… без връзката ви да е официална. Вие и двамата сте много готини и от вас би се получила чудесна двойка. Ключовата дума е двойка, Кейси. На теб може би ти се иска да имаш пари, власт и „Пар-Кон“ повече, отколкото Линк. В това е проблемът ти. А аз не мисля, че би могла да имаш всичко.

— Защо не?

— Според мен ти или трябва да избереш „Пар-Кон“ с властта и парите, но без Бартлет, освен като приятел, или да станеш мисис Линк Бартлет, да го обичаш и да се държиш като този тип жени, какъвто без съмнение би била Орланда. И в двата случая трябва да се отдадеш изцяло — двамата С Линк сте прекалено силни и вероятно прекалено много пъти сте се подлагали на изпитания, за да бъдете излъгани. Той веднъж се е развел, значи е нащрек. Ти си надхвърлила възрастта на Жулиетиното заслепение, значи и ти си предпазлива.

— Ти и психолог ли си?

Марлоу се засмя:

— Не, нито пък съм изповедник, макар че обичам да опознавам хората и да ги изслушвам, но не и да ги поучавам — никога не давам съвети — това е най-неблагодарната работа на света…

— Значи няма място за компромиси?

— Не мисля, но все пак аз не съм ти. Ти си имаш своята съдба. Независимо от Орланда — ако не е тя, ще бъде някоя друга, по-добра или по-лоша, но едва ли по-хубава, защото, независимо дали печели или губи, или е наравно, Орланда притежава онова качество, което е необходимо да накара един мъж да се почувства доволен и щастлив, и истински мъж. Извинявай, не исках да бъда шовинист, но след като ме попита, бих те посъветвал по-бързо да се решиш.

 

 

Гавалан влезе бързо в ложата на Шити Т’Чънг и се приближи до тай-пана.

— Добър ден — поздрави той учтиво възрастната двойка. — Съжалявам, тай-пан, но Крос и другият човек, когото търсеше, вече си бяха отишли.

— По дяволите! — Дънрос се замисли за секунда, после се извини и излезе с Гавалан. — Ще дойдеш ли на коктейла?

— Да, ако смяташ, че трябва — макар че не ставам много за компания.

— Дай да влезем тук за секунда.

Дънрос го въведе в личния си кабинет. Чаят беше сервиран заедно с бутилка „Дом Периньон“ в кофичка с лед.

— Празненство?

— Да. По три повода: контролът на Универсалните магазини, спасяването на „Хо-Пак“ и изгряването на новата ера.

— О?

— Да. — Дънрос започна да отваря бутилката. — Например ти: искам в понеделник вечерта да заминеш с децата за Лондон. — Гавалан се ококори, но нищо не каза. — Искам да провериш за Кейти, да се срещнеш с лекаря й, а после да я отведеш с децата в Ейвиърд. Искам да останеш там за шест месеца, а може и за година-две. Но най-малкото за шест месеца — вземи цялото източно крило — Гавалан ахна. — Ще възглавиш един нов отдел, за който никой няма да знае, нито Аластър, нито баща ми, нито който и да е член от семейството, включително и Дейвид. Ще знам само аз.

— Какъв отдел? — вълнението и задоволството на Гавалан си проличаха.

— Има един човек, с когото искам да се сближиш довечера, Ендрю. Джейми Кърк. Жена му е малко отегчителна, но ще ги поканиш в Ейвиърд. Искам да започнеш постепенно да заемаш позиции в Шотландия, особено в Абърдийн. Искам да купуваш имоти, но незабележимо: фабрики, кейове, потенциални летища, хеликоптерни площадки близо до доковете. Има ли там докове?

— За Бога, тай-пан, не знам. Никога не съм бил там.

— Нито пък аз.

— А?

Изражението на Гавалан разсмя Дънрос.

— Не се притеснявай. Първоначалният ти бюджет ще бъде един милион лири стерлинги.

— Божичко, откъде ще дойдат тия ед…

— Няма значение — Дънрос завъртя тапата и я задържа, за да предотврати изхвърчането й. После наля. — Имаш един милион лири стерлинги през първите 6 месеца. Още 5 милиона през следващите две години.

Гавалан го гледаше с отворена уста.

— С течение на времето искам „Ноубъл хаус“ тихомълком да се превърне в най-могъщата компания в Абърдийн, с най-хубавата земя и най-голямо влияние върху градския съвет. Искам ти да имаш най-голямото имение в Абърдийн — на запад чак до Инвърнес и на юг до Дънди. До две години. Ясно ли е?

— Да, но… — Гавалан млъкна безпомощно. Цял живот бе искал да напусне Азия. Кейти и децата също искаха, но за това и дума не можеше да става и те дори не си го бяха помисляли. Сега Дънрос му даваше възможност да осъществи мечтата си и той още не можеше да я осъзнае.

— Но защо?

— Поговори с Кърк, ухажвай жена му, но помни, момчето ми, дръж си устата затворена. — Дънрос му подаде чаша вино и взе една и за себе си. — Наздраве за Шотландия, за новата ера и нашето ново владение.

„Наздраве и за Северното море! Всички богове са ми свидетели: «Ноубъл хаус» прилага в действие план №1.“