Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Noble House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2012 г.)
Разпознаване и корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Джеймс Клавел. Търговска къща — част I

Преводачи: Росен Сиромахов, Мария Мандаджиева, Емилия Николова, Светлана Ахчийска

Редактор: Миглена Герова

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Петрана Старчева

ИК „ПЕТЕКС“

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Търговска къща — част II

Преводачи: Росен Сиромахов, Мария Мандаджиева, Емилия Николова, Светлана Ахчийска

Редактор: Миглена Герова

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Петрана Старчева

ИК „ПЕТЕКС“

История

  1. — Добавяне

57

18:58 часа

Губернаторът бе страшно ядосан. Той излезе от колата и почука на задния вход на банката, там го чакаше Джонджон.

— Чете ли това? — Губернаторът развя вечерното издание на „Гардиън“. С големи букви бе написано: ЧЛЕНОВЕ НА ПАРЛАМЕНТА ОБВИНЯВАТ КНР. — Проклети непросветени глупаци, какво ще кажеш?

Джонджон също бе ядосан. Той тръгна напред покрай портиера и влезе в обширно предверие.

— Не са ли за обесване и двамата?

На следобедната пресконференция, Грей и Бродхърст обявиха публично, че всичко, което той, Джонджон, Дънрос и другите тай-панове правят, е изключително против интересите на Англия, Хонконг и Китай. Грей подробно изложи собственото си мнение за Китай, че имал за цел да покори света и че трябва да бъде третиран като голяма опасност за световния мир.

— Вече получих неофициален протест.

Джонджон трепна.

— О Боже, да не е от Тип Ток?

— Разбира се. Каза ми го с неговия спокоен, копринен глас: „Сър, когато нашите перове в Пекин прочетат как някои членове на вашия парламент гледат на Централното Кралство, много ще се ядосат“. Мисля, че сега шансът да използваме временно техни пари, е равен на нула.

Нова вълна на гняв мина през Джонджон.

— Този проклет човек намеква, че неговите възгледи са възгледите на комисията, което е абсолютно невярно! Абсурдно е да дразним Китай, при каквито и да е обстоятелства. Без благосклонното отношение на Китай, нашите позиции са абсолютно незащитени. Тотално! Проклет глупак! И трябваше да положим извънредни усилия, за да се изясним! Къде са другите?

— Суперинтендант Крос и мистър Съндърс използват в момента моя кабинет. Йан е на път за тук. Какво ще кажете за Йан и Грей сър, Грей шурей на Йан? А?

— Удивително. — След като Грей го беше споменал на пресконференцията в отговор на зададен му въпрос, звъняха много често по този повод. — Чудно, че Йан не го е споменавал.

— Или Пенелоуп! Много странно. Мислиш ли… — Джонджон погледна нагоре и спря. Дънрос приближаваше към тях.

— Добър вечер, сър.

— Хелоу, Йан. Отложих срещата за 19.00 часа, за да мога да се видя със Съндърс и Стенли Роузмънт. — Губернаторът му подаде вестника. — Видя ли това?

— Да, сър. Вечерните китайски вестници са влудяващи. Чудя се, защо не изгарят всеки брой.

— Ще ги осъдя — каза Джонджон с кисела гримаса. — Какво да правим, Йан?

— Ще се молим! Вече говорих с „Гатри“, либерален всекидневник. Един от водещите репортерите на „Гардиън“ ги интервюира в момента. Обратното им становище ще излезе в утрешните издания. — Дънрос избърса ръцете си. Чувстваше пот и по гърба си. Комбинацията Грей, Тип Ток, Филип Чен, монетата, папките на А. М. Г. го беше изнервила. Какво ще е следващото? Срещата му с Муртаг от „Ройъл Белгиум“, беше, както Кейси предрече — далечна стрелба, но доста добра. На връщане от тази среща, някой му даде следобедните вестници и бомбата, която щеше да избухне от тези недомислени изявления, почти го събори. — Трябва да отхвърлим публично тези изявления и да поработим дяволски, за да попречим законопроектът на Грей да стигне до гласуване. Лейбъристите не трябва да спечелят. — Почувства отново надигащ се гняв. — Бродхърст е същият, ако не и по-лош.

— Йан, говори ли с Тип Ток?

— Не, Брус. Телефонът продължава да дава заето, изпратих му писмо на ръка. — Разказа им какво решиха с Филип Чен. Губернаторът изложи оплакването на Тип Ток. Дънрос се ужаси.

— Кога се обади Тип Ток, сър?

— Малко преди шест.

— Вече е имал бележката ни. — Йан чувстваше ударите на сърцето си. — След този… този гаф, се басирам, че шансове да получим китайски пари нямаме.

— Съгласен съм.

Направи му впечатление, че никой не споменава за роднинството му с Грей.

— Робин Грей е отвратителен глупак — каза той, мислейки, че ще е по-добре сам да повдигне въпроса. — Проклетият ми шурей не би могъл да помогне повече на руснаците, дори да беше член на Политбюро. И Бродхърст. Глупаво!

След кратко мълчание губернаторът вметна:

— Дяволът ни дава роднините, благодарение на боговете сами си избираме приятелите.

— Прав сте. За щастие комисията заминава в неделя. С надбягванията утре и всички други… всички други проблеми, вероятно това ще заглъхне. — Дънрос избърса челото си. — Много е задушно тук?

Губернаторът кимна, след това попита:

— Всичко ли е готово, Джонджон?

— Да, сър. Трезорът…

Роджър Крос и Едуард Съндърс току-що излязоха от асансьора.

— А, Съндърс — каза губернаторът, когато двамата влязоха, — запознай се с мистър Дънрос.

— Приятно ми е, сър. — Беше на средна възраст, среден ръст, неподдаващ се на описание човек. Дрехите му бяха поизмачкани. Лицето му бе слабо и безцветно, наболата брада сивееше. — Извинете ме за неугледния вид, но още не съм бил в хотела.

— Съжалявам — отговори Дънрос. — Това сигурно може да почака до утре. Добър вечер, Роджър.

— Добър вечер, сър. Добър вечер, Йан — поздрави Крос. — Като сме се събрали, по-добре да продължим?

Джонджон понечи да тръгне, но Дънрос се обади.

— Само за момент. Брус, ще ни оставиш ли за малко сами?

— О, разбира се. — Джонджон прикри изненадата си, чудейки се кой е Съндърс, но беше достатъчно умен, за да не попита. Ако искаха, щяха сами да му кажат. Затвори вратата след себе си.

Дънрос погледна губернатора.

— Можете ли да гарантирате, сър, че това е Едуард Съндърс, началник на МИ–6?

— Да, мога. — Губернаторът му подаде плик. — Предполагам, искаш го писмено.

— Благодаря, сър. — Дънрос се обърна към Съндърс: — Извинете, но вие сигурно разбирате постъпката ми.

— Разбира се. Добре, значи сега сте спокоен. Да тръгваме ли, тай-пан?

— Коя е Мери Макфии?

Съндърс беше шокиран. Крос и губернаторът погледаха първо към него, после към Йан.

— Имате много високопоставени приятели, мистър Дънрос. Мога ли да попитам кой ви каза?

— Съжалявам. — Дънрос не го изпускаше от очи. — Аластър Струан получи информацията от човек в „Бенк ъф Ингланд“, който се е срещнал с лице от правителството. Искаха да са сигурни, че лицето, което се представя за Съндърс е истинският.

— Мери Макфии е приятел — каза неохотно Съндърс.

— Не е достатъчно.

— Гадже.

— Това също. Как е истинското й име?

Съндърс се поколеба, лицето му пребледня, той хвана тай-пана за ръка и го поведе към другия край на стаята. Приближи устни към ухото му и прошепна:

— Анастасия Кекилова, първи секретар на посолството на Чехословакия в Лондон. — Дънрос кимна, доволен, но Съндърс продължи да го държи за ръка с изненадваща сила и продължи: — По-добре забравете това име. Ако от КГБ разберат, ще го измъкнат от вас. Тогава тя е мъртва, вие и аз също.

Дънрос кимна с глава.

— Разбрано.

Съндърс пое дълбоко въздух и се обърна към Крос.

— Хайде да свършваме, Родж. Господа?

Тръгнаха след него. Джонджон чакаше на асансьора. Три етажа по-долу бяха трезорите. Двама обикновено облечени пазачи стояха в малкото преддверие пред тежка желязна врата, единият от ЦИД, другият от СИ. Двамата поздравиха. Джонджон отключи вратата, дръпна се, за да влязат и заключи след себе си.

— Такова е правилото.

— Някога правен ли ви е обир? — попита Съндърс.

— Не, само японците са разбивали вратата, когато ключовете били загубени.

— Били ли сте тук тогава, сър?

— Не. Имал съм късмет. След завземане на Хонконг, на Коледа 1941 година, двете английски банки „Виктория“ и „Блекс“ стават първият прицел на японците — предприемат ликвидацията им. Всички изпълнителни директори били затворени под стража и заставени да сътрудничат. Били са подложени на изключителен натиск. Принуждавали са ги да печатат незаконно банкноти. Накрая се включва и омразната, всяваща ужас Кампейтай, това е тяхната тайна полиция. Кампейтай екзекутира няколко от нашите момчета и направи живота на останалите невъзможен. Знаете как: без храна, побоища, лишения, затваряне в килии. Някои са умрели от недохранване — точната дума е глад — и двете банки — нашата и „Блекс“ изгубват главните си директори. — Джонджон отключи друга желязна решетка. Зад нея имаше рафтове с наредени един до друг сейфове. — Йан?

Дънрос извади своя ключ. Номерът е 16.85.94.

Джонджон имаше за втората ключалка. Чувстваше се притеснен. Двамата едновременно поставиха ключовете и завъртяха. Секретите щракнаха. Всички очи бяха вперени в сейфа. Джонджон извади своя ключ.

— Аз… аз ще изчакам при вратата — беше радостен, че всичко свърши и си тръгна.

Дънрос се поколеба.

— Тук има и други неща, лични документи. Имате ли нещо против?

Крос не мръдна от място.

— Съжалявам, но или аз или мистър Съндърс трябва да сме сигурни, че сме получили всички папки.

Йан забеляза, че и двамата са изпотени. Неговият гръб също беше мокър.

— Господа, имате ли нещо против, вие да наблюдавате?

— Не, нищо.

Неохотно, двамата мъже се дръпнаха. Йан изчака да се отдалечат достатъчно и тогава отвори сейфа. Беше огромен. Очите на сър Джефри се разшириха. Нямаше нищо, с изключение на подвързаните в синьо папки. Той ги взе без коментар. Бяха осем на брой. Бутна вратата и секретите щракнаха.

Крос се приближи и протегна ръце.

— Мога ли да ги нося вместо теб?

— Не.

Крос спря, сепнат.

— Но, Ваше Пре…

— Министърът определи процедура, одобрена от нашите американски приятели, с която аз се съгласих — каза сър Джефри. — Отиваме в моя офис. Всички ще присъстваме на ксерокопирането. Само две копия. Едно за мистър Съндърс, другото за Роузмънт. Йан, получих инструкция директно от министъра да предам копие на мистър Роузмънт.

Дънрос вдигна рамене, надявайки се, че изглежда безразличен.

— Ако така иска министърът, нямам нищо против. Когато приключите, моля изгорете оригиналите. — Видя, че го гледат, но и той наблюдаваше Крос. Забеляза удовлетворението му. — Ако папките са толкова секретни, тогава по-добре да не съществуват — освен в подходящи ръце, МИ–6 и ЦРУ. Наистина аз не трябва да имам копие. Повечето неща при горкия стар А. М. Г. бяха твърде пресилени и сега, когато не е жив, трябва да призная, че не намирам папките за изключителни. Моля, изгорете ги, Ваше Превъзходителство.

— Много добре. — Губернаторът обърна бледосините си очи към Роджър. — Е, Роджър?

— Да тръгваме.

Дънрос добави:

— Имам някои общи книжа, които искам да проверя, докато сме тук. Няма защо да ме чакате.

— Добре, благодаря, Йан — каза сър Джефри и тръгна с другите.

Когато остана съвсем сам Дънрос отиде при друга редица сейфове. Извади ключодържателя и избра два ключа, мислейки си, че Джонджон би получил удар, ако знае, че Дънрос имаше дубликат на оригинала. Ключалката се отвори безшумно. Този сейф беше един от дузините, които „Ноубъл хаус“ притежаваше под чужди имена. Вътре имаше пакет от 100-доларови банкноти, стари документи и книжа. Отгоре — зареден автоматичен пистолет. Както винаги беше неспокоен, мразеше пистолети, мразеше Хег Струан и в същото време се възхищаваше от нея. В нейната „Инструкция за тай-пан“, написана точно преди смъртта й в 1917 година. Беше формулирала правила и едно от тях гласеше, че тай-панът винаги трябва да има на разположение съществено количество скрити пари и най-малко четири заредени пистолета. Тя беше написала:

Аз ненавиждам пистолетите, но знам, че са нужни. През 1916 година, когато бях немощна и болна, моят внук Кейли Горман, мислейки, че съм на смъртно легло, ме принуди да стана, да отида до сейфа в Грейт хаус, да взема печата на „Ноубъл хаус“ и да му предам абсолютната власт, като тай-пан. Вместо печата взех пистолета, който беше скрит там и стрелях. Той живя два дни и умря. Страхувам се от Бога и мразя убийствата, но Кейли беше побесняло куче и е дълг на тай-пана да защитава приемствеността. Не съжалявам за смъртта му, ни най-малко. Ти, който четеш това, бъди внимателен: роднина или познат се стремят към власт по същия начин, както и другите. Не се страхувай да използваш всякакъв метод, за да защитиш приемствеността.

Спомни си как му настръхнаха косите, когато за първи път чете инструкциите й, нощта, когато стана тай-пан. Винаги беше смятал, че братовчедът Кейли — най-големият син на най-малката дъщеря на Хег, Роуз, е умрял от холера при една от големите епидемии, които върлуваха в Азия.

Имаше и други чудовищни неща, за които беше написала там:

През 1894 година, най-ужасната от всички, беше ми донесена втората от монетите на Джин-куа. Чумната епидемия в Хонконг беше в разгара си. Нашите езични китайци, умираха с десетки хиляди. Епидемията покосяваше богати и бедни — братовчедът Хенъх и трите му деца, две от децата на Чен-Чен и пет внука. В една легенда се разказваше, че чумната епидемия е родена от вятъра. Други смятаха, че е Божие проклятие. След това стана чудо! Японските лекари — изследователи, Витасато и Айама бяха извикани в Хонконг. Те доказаха, че заразата се пренася от бълхи и плъхове и хигиената и унищожаването на плъховете ще прекратят завинаги епидемията. Ужасният хълм на Тай-пинг Шан, притежание на Гордън — Гордън Чен, син на любимия ми тай-пан — където живееха повечето от нашите езичници беше вонящ и гноящ, развъдник на плъхове, котел за всички епидемии. Колкото и властите да настояваха, заплашваха, заповядваха, суеверните обитатели, които живееха там не вярваха и не искаха да си помръднат пръста за подобряване на хигиената, независимо че продължаваха да умират хора. Гордън, вече беззъб старец, само си скубеше косите за изгубените наеми и пазеше силите си за четирите млади жени в домакинството.

В края на лятото, когато изглеждаше, че колонията отново ще бъде обречена и смъртността ежедневно нарастваше, аз наредих да запалят целия ужасен, зловонен склон. Това, че някои обитатели умряха, лежи на моята съвест, но без пречистващия огън колонията бе обречена и още стотици хиляди щяха да загинат. Предизвиках пожара, но така удържах на честната дума към Хонконг, удържах на честната дума към втората от монетите.

На двадесети април човек на име Чианг Уу-тах подари монетата на моя скъп млад братовчед, Дърк Дънрос, трети тай-пан, който ми я донесе, без да подозира тайната. Изпратих да извикат Чианг, който говореше английски. Услугата, която се искаше беше, „Ноубъл хаус“ да даде незабавно убежище и помощ на млад, образован на запад китайски революционер на име Сан Йат-сен. Трябваше да му помогнем с пари, да го подпомагаме докато е жив с всички сили в борбата му за свалянето в Китай на чуждата династия Манчу. Подпомагането на каквато и да било революция срещу управляващата Китай династия, с която имахме добри отношения и от която зависеше повечето от нашата търговия и доходи беше против моите принципи и против интересите на „Ноубъл хаус“. Казах "не". Но Чианг Уу-тах каза: „Това е услуга искана от «Ноубъл хаус».“

И така беше направено.

С голям риск осигурявах средства и протекции. Моят скъп Дърк Дънрос измъкна доктор Сан от Кантон и от тук на параход за Америка. Исках Сан да придружи младия Дърк до Англия — той заминаваше с нашия кораб. Исках да му предам титлата тай-пан, той каза: „Не, не докато не се върна“. Но никога не се върна. Корабът потъна някъде в Индийския океан. О, колко тежка загуба за мен, за нас!

Но, смъртта е част от живота и ние живите имаме задължения, които трябва да изпълним. Още не зная на кого да предам наследството. Трябваше да е Дърк Дънрос, който беше кръстен на дядо си. Неговите синове са още твърде млади, не подхожда никой и от Купър, или от де Вил, никой от Макструан още не е готов. Може би Аластър Струан, но там има слабост, идваща от Роб Струан.

Не се срамувам да призная, бъдещ тай-пан, че съм уморена до смърт. Но още не съм готова да умра спокойно. Моля се Господ да ми даде сили още няколко години. Няма никой от моите наследници, нито от наследниците на моя любим Дърк, достоен за неговия плащ. И сега да се преживее тази Световна война, да се преустрои „Ноубъл хаус“, нашите търговски кораби да се подновят — досега немските бомби потопиха тридесет от тях, почти целия ни флот. И обещанието за втората монета да бъде изпълнено докрай. Този доктор Сан Йат-сен трябва и ще бъде подпомаган докато не умре и така ще запазим нашия престиж в Азия…

„И ние го направихме — мислеше Дънрос. — «Ноубъл хаус» го подкрепяше във всичките му неприятности, дори когато се опита да се присъедини към Съветска Русия, до смъртта му в 1927 година и Чанг Кай-шек, обученият в Съветска Русия лейтенант, продължи делото му и поведе Китай към бъдещето. Докато старият му съюзник, но вечен враг, Мао, взе бъдещето от ръцете му и се качи на трона в Пекин с кървави ръце, пръв в следващата династия.“

Дънрос извади кърпа и изтри челото си.

Въздухът в подземието беше сух и прашен и той се закашля. Ръцете му бяха влажни и още чувстваше тръпки по гърба си. На дъното на дълбокия метален сейф намери своя печат, който щеше да му трябва през уикенда в случай, че сделката с „Ройъл Белгиум фърст сентръл“ се сключи.

„Наистина дължа на Кейси повече от една услуга, ако сделката стане“.

Много внимателно повдигна крайчето на фалшивото дъно. В двусантиметровото пространство на сейфа бяха оригиналните осем подвързани в синьо папки. Истинските папки на А. М. Г. Онези, които преди малко предаде на Съндърс бяха в запечатания пакет, който Кърк и жена му донесоха заедно с писмото:

Тай-пан, много се страхувам, че сме предадени и информацията може да отиде в чужди ръце. Приложените папки са много подобни на предишните. В тях са изпуснати най-важните имена и факти. Можеш да ги предадеш, ако те принудят, но само тогава. Що се отнася до оригиналните, трябва да ги унищожиш, след като се срещнеш с Рико. Някои страници съдържат кодирана информация. Рико ще ти даде ключа. Моля, извини ме за цялата тази диверсионна тактика, но шпионажът не е детска игра и е свързан с убийства сега и в бъдеще. Нашата прекрасна Англия е нападната от предатели. Свободата е под заплаха, както никога досега. Моля те, опитай се да надминеш своя знаменит предшественик. Той се бори за свобода да търгува и да живее. Съжалявам, но не мисля, че е умрял при буря. Никога няма да узнаем истината, струва ми се, че е бил убит, така както ще бъда и аз. Не се тревожи, мой млади приятелю — постигнах много в живота. Забих много гвоздеи в ковчега на врага, повече отколкото ми се полагаше — направи същото.

„Горкият“ — тъжно помисли Дънрос.

Вчера тайно постави фалшивите папки в сейфа и премести истинските в другия. Искаше му се тогава да унищожи оригиналните, но бе невъзможно да го направи безопасно и при всички случаи трябваше да чака срещата с японката.

Изведнъж почувства, че е наблюдаван. Ръцете му хванаха пистолета, той погледна през рамо. Нещо, като че се обърна в стомаха му. Крос го наблюдаваше. Джонджон също. Бяха при входа на подземието.

След доста време Крос каза:

— Исках да благодаря за сътрудничество, Йан. Мистър Съндърс и аз сме ти много задължени.

Дънрос въздъхна облекчено.

— Моля. Радвам се, че помогнах. — Опитваше се гласът му да звучи нормално. Пусна пистолета. Фалшивото дъно леко падна на мястото си. Забеляза, че Крос е озадачен, но не обърна внимание. От мястото, където стоеше, не би могъл да види истинските папки. Благослови своя Бог закрилник, който го предпази да не извади някоя от папките и да я прелисти. Нехайно бутна вратата на сейфа, секретът щракна и той започна да диша отново.

— Доста е задушно тук, нали?

— Да. Отново благодаря, Йан. — Крос излезе.

— Как отвори този сейф? — студено запита Джонджон.

— С ключ.

— Два ключа, Йан. Това е против установения ред. — Джонджон протегна ръка. — Може ли да ми предадеш ключа?

— Съжалявам, Стари приятелю — отговори спокойно Дънрос.

Джонджон се поколеба.

— Винаги сме подозирали, че имаш копие от оригинала. Пол е прав за едно — имаш прекалено много власт, смяташ, че банката е твоя собственост, нашите фондове твои и колонията също.

— Ние много дълго си сътрудничихме с двама ви, с изключение на последните няколко години, когато Пол приложи някои мерки, а аз имах проблеми. Но по-лошото е, че е старомоден и гласувах против него само поради тази причина. Ти не, ти си съвременен. Ще бъдеш по-справедлив, по перспективен, по-малко емоционален и по-честен.

Джонджон поклати глава.

— Съмнявам се. Ако някога стана тай-пан на банката ще направя така, че тя изцяло да е на акционерите и да се контролира от директорите, избрани от тях.

— Тя и сега е така контролирана. Ние притежаваме само 21 процента.

— Притежавахте 21 процента. Тези акции са гаранция за оборотните фондове, които ти не можеш и вероятно никога не ще успееш да изплатиш. Освен това, 21 процента не е контрол, слава Богу.

— Много е близко.

— Това, което искам да кажа — хладно каза Джонджон, — е, че е опасно за банката, много опасно.

— Не мисля.

— Аз, да. Искам обратно моите 11 процента.

— Няма да има разпродажба, Стари приятелю.

— Когато аз съм тай-пан, Стари приятелю, ще си ги взема на всяка цена.

— Ще видим.

— Ще направя много промени. Всички тези секрети, например. Няма да има ключове на банката, само лично притежавани ключове.

— Ще видим — усмихна се Дънрос.

 

 

На пристанище Каулуун Сайд, Бартлет пръв скочи от кея в яхтата и помогна на Орланда да се качи. Тя моментално свали високите токчета, за да не издраска чудесната палуба.

— Добре дошъл на борда на „Сий уич“, мистър Бартлет. Добър вечер, Орланда — каза Горнт с усмивка. Беше на щурвала и даде знак на моряка, който освободи яхтата от пристана. — Радвам се, че прие поканата ми за вечеря, мистър Бартлет.

— Не знаех, бях вечерял вече, когато Орланда ми каза преди половин час… хей, това е страхотна яхта!

Горнт включи двигателя на заден ход.

— Преди час и аз не знаех. Предположих, че никога не си виждал пристанището нощем и реших, че ще е приятно. Има две неща, за които искам лично да разговарям с теб и помолих Орланда да те покани.

— Надявам се, не е било проблем да дойдете на Каулуун Сайд.

— Не, Линк. Често посрещам гости тук. — Горнт се усмихна, мислейки за Орланда и всички други гости, които бе посрещал. Той умело излезе в открито море и пое курс на запад.

Яхтата беше седемдесет фута дълга, стегната, елегантна, блестяща и се управляваше като моторница. Те застанаха на мостика. Горнт носеше обикновени моряшки дрехи, светла куртка и смешна островърха спортна шапка с емблемата на яхтклуба. Дрехите и ниско подстриганата, прошарена брада му стояха много добре. Леко се полюляваше, следвайки движението на яхтата, чувстваше се у дома си.

Бартлет също беше с обикновена спортна фланелка и маратонки. Орланда стоеше до него и той усещаше присъствието й, независимо, че не се докосваха. Тя беше с тъмен вечерен костюм и шал, за да я пази от вятъра. Стоеше, пазейки равновесие. Вятърът развяваше косите й, беше съвсем малка до него без токчетата.

Той погледна назад към пристанището с фериботи, малки лодки, океански параходи и огромния самолетоносач, залян от светлина със смело веещо се знаме. Чу се звук от излитащ самолет.

Бартлет не виждаше аерогарата и самолета си, но знаеше, къде е паркиран. Този следобед го посети с полицейско разрешение, за да провери и вземе някои книжа и провизии.

Орланда се докосваше от време на време до него и той я поглеждаше. Тя отвръщаше на усмивката му.

— Страхотно, нали?

Тя кимна, щастлива. Нямаше защо да отговаря. И двамата знаеха.

— Наистина е — каза Горнт, мислейки, че Бартлет говори на него. — Прекрасно е да си в морето вечер, водач на собствен кораб. Ще плуваме на запад, после около Хонконг три — четвърти час. — Той кимна на капитана, който стоеше наблизо, мълчалив нисък шанхаец с бели, колосани панталони.

Shey-shey, благодаря — отвърна капитанът и пое руля. Горнт посочи към столовете в задната част на палубата.

— Заповядайте, моля. Изглеждаш чудесно, Орланда.

— Благодаря.

— Не ти ли е студено?

— О не, Куилън, благодаря.

Стюард с ливрея се качи, носейки табла с топли и студени сандвичи. В кофичка с лед до масата имаше отворена бутилка вино, четири чаши, две кутии американска бира и няколко безалкохолни напитки.

— Какво ще пиеш? — попита Горнт. — Виното е „Фраскати“, но чух, че предпочиташ студена бира?

— За начало „Фраскати“ — бира по-късно, ако може?

— Орланда?

— Вино, Куилън — знаеше, че той много добре помни предпочитанието й към това вино.

„Трябва да съм много умна тази вечер — помисли тя, — много силна, много умна и много хитра.“ Веднага се съгласи с предложението на Горнт, защото също обичаше морето вечер, а ресторантът беше любимият й, въпреки, че би предпочела да е сама с Бартлет.

„Но това беше ясна заповед… Не. Не беше заповед, беше молба. Куилън е на моя страна. В този случай аз и той имаме еднаква цел: Линк. О, колко ми е хубаво с Линк.“

Когато го погледна видя, че той наблюдава Горнт. Сърцето й се разтуптя. Тези мъже са като матадори тази вечер. „Зная, че Куилън още ме желае, независимо какво говори.“ Тя му се усмихна и повтори.

— За мен вино, моля.

Палубата беше осветена комфортно и интимно. Стюардът им наля.

— Това е много хубаво вино, деликатно, сухо и примамливо. — Бартлет отвори пликчето, което носеше със себе си. — Има стар американски обичай, да занесеш подарък, когато за първи път отиваш в някой дом — мисля, че това също е дом. — Той постави бутилката на масата.

— Колко любезно… — Горнт спря. Внимателно взе бутилката и я погледна, после се изправи и я разгледа на светлината. Върна се и седна. — Това не е подарък Бартлет, това е магия в бутилка. Мислех, че очите ме лъжат. — Беше „Шато Марго“, едно от чудесните марки бордо. — Никога не съм пил от ’49. Много благодаря.

— Орланда ми каза, че предпочиташ червено вино, но предположих, че може би ще има риба. — Той небрежно постави втора бутилка до първата.

Горнт се втренчи отново. Беше „Шато О’Брион“.

— В хубави години червеното „Шато О’Брион“ може да се сравни с всички „Медокс“, освен бялото — сухо, деликатно и малко познато, защото е твърде рядко — смята се за едно от най-висококачествените бели вина. Годината на производство е ’55.

Горнт въздъхна.

— Щом знаеш толкова много за вината, Линк, защо пиеш бира?

— Обичам да пия бира с паста, мистър Куилън — и бира преди обед. На обяд пия вино. — Бартлет се усмихна. — Ела във вторник, ще ядем паста с бира, после „Фраскати“ или „Вердичио“ или „Умбриан Касале“ с… с какво?

Piccata?

— Чудесно — каза Бартлет, без да му се иска никаква piccata, освен Орландината. — Това ми е любимото. — Разговаряше с Горнт и не поглеждаше към Орланда, но знаеше, че тя се сеща какво има предвид. — Радвам се, че я опитах.

— Как прекара нощта? — го попита тя тази сутрин, когато му се обади в малкия хотел на „Санинг роуд“. — Надявам се да е било хубаво, скъпи.

— Момичето беше хубаво, но нямаше чувство, само похотлива страст, удоволствието, от сливането беше минимално — отговори й той.

— О, тогава грешката е моя. Лошо сме избрали. Тази вечер ще вечеряме заедно и ще опитаме на друго място.

Неволно се усмихна и погледна към нея. Нощният ветрец я правеше по-красива. Забеляза, че Горнт ги наблюдава.

— Ще ядем ли риба тази вечер?

— О, да. Орланда, каза ли на Бартлет за Пок Лиу Чау?

— Не, Куилън, само, че сме поканени на разходка в морето.

— Добре. Няма да е банкет, но морската храна там е превъзходна, Линк. Вие… Линк, с твое разрешение, да не отваряме бутилката тази вечер. Китайската храна не е за такива превъзходни вина, няма да се допълват. Ще ги запазя за вечерята във вторник?

— Разбира се.

Настъпи малка пауза. Почувствала, че Горнт иска да останат насаме с Бартлет, Орланда незабавно се изправи.

— Извинете ме за малко, искам да се пооправя.

— Използвай предните каюти, по коридора горе, Орланда — каза Горнт, наблюдавайки я.

— Благодаря — отвърна тя и тръгна, доволна от една страна, но от друга, наранена. Предните каюти бяха за гости. Щеше да слезе долу към главната, в тоалетната на господарския апартамент — апартаментът, който някога беше техен. Няма значение. Миналото си е минало и сега има Линк.

Бартлет отпиваше от виното и се питаше, защо Орланда се колебае. След това се концентрира върху разговора.

— Колко души могат да преспят тук?

— Комфортно десет. Има постоянен екипаж от четири души — капитан, моряк, готвач и стюард. По-късно ще те заведа да разгледаш, ако искаш. — Горнт запали цигара. — Не пушиш ли?

— Не, не благодаря.

— Можем да обикаляме цяла седмица, без да зареждаме. Ако се налага. Ще приключим ли сделката във вторник?

— Още не е минал денят на Дънрос.

— Промени ли си намерението? За „Струан“?

— Понеделник ще реши битката. Понеделник 3.00 следобед. Когато борсата затвори, ти или ще имаш Йан, или ново отлагане.

— Този път няма отлагане. Той е разорен.

— По дяволите, така изглежда.

— Все пак, отиваш ли в Тайпей с него.

— Все още е в плана.

Горнт смукна дълбоко от цигарата. Изправи се и застана до капитана, но той също беше видял отпред малката неосветена лодка и я заобиколи.

— Пълен напред — нареди Горнт и се върна на масата. Напълни чашите, избра един препечен сандвич и погледна американеца.

— Линк, мога ли да съм откровен!

— Разбира се.

— Орланда.

Бартлет присви очи.

— Какво за Орланда?

— Както може би знаеш, бяхме много добри приятели, някога. Много добри. Хонконг е доста клюкарско място и ще чуеш всякакви слухове. Ние още сме приятели, независимо, че не сме били заедно вече три години. — Горнт погледна към него изпод рошавите си посивели вежди. — Казвам това, защото не бих искал да я видя наранена. — Очите му блеснаха заедно с усмивката. — Тя е такъв чудесен човек и компаньон, какъвто не можеш да си представиш.

— Съгласен съм.

— Съжалявам, не исках да внушавам каквото и да било, само да споделя три неща, като мъж с мъж. Това беше първото. Второто, че не съм срещал по-дискретна жена от нея досега. Третото, че тя няма нищо общо с бизнеса. Аз не я използвам, тя не е цената, нито стръвта.

Бартлет остави тишината да тегне известно време, после се обади.

— Разбира се.

— Не ми ли вярваш?

Линк се засмя. Беше хубав смях.

— По дяволите, Куилън, това е Хонконг! За мен тук всичко е толкова неясно. Не зная дали Пок Лиу Чау е име на ресторант, част от Хонконг или е в комунистически Китай. — Той отпиваше с удоволствие от виното. — Колкото до Орланда, тя е великолепна и няма защо да се тревожиш. Разбрах за какво говориш.

— Дано не съм ти досадил с всичко това.

Бартлет поклати глава.

— Радвам се, че говорихме. — Той се поколеба, след това реши да отговори със същата откровеност. — Тя ми каза за детето.

— Да.

— Защо се намръщи?

— Само съм изненадан, че го е направила. Орланда сигурно много те харесва.

Бартлет почувства силата на очите му, усети ревността му.

— Надявам се да е така. Тя каза, че си много добър с нея, след раздялата. И с родителите й също.

— Те са добри хора. Трудно е в Азия да отгледаш пет деца, да ги отгледаш добре, искам да кажа. Нашата политика винаги е била да помагаме на семействата, където можем. За пръв път видях Орланда, когато беше на десет години, на конни състезания в Шанхай. В онези дни при такова събитие, всички се обличаха в най-хубавите си дрехи и се разхождаха около хиподрума. Това беше първото й официално излизане. Баща й беше менажер на корабната ни дивизия — добър човек, Едуардо Рамос, съпругата му е чиста шанхайка. Но Орланда… — Горнт въздъхна. — Орланда беше най-хубавото момиче, което някога бях виждал. Беше в бяла рокля… не си спомням да съм я виждал след това докато не завърши училище. Тогава беше почти на осемнадесет години, влюбих се до полуда. — Горнт вдигна очите си към него. — Не мога да ти опиша, колко щастлив бях с нея през всичките тези години. — Погледът му се промени. — Каза ли ти, че пребих човека, който я прелъсти.

— Да.

— Така. Тогава знаеш всичко. Само исках да изложа трите си становища.

Бартлет неусетно почувства топлина към другия мъж.

— Много съм ти признателен. — Той се наведе напред и взе чашата с виното. — Защо не направим така. Ела във вторник и всички дългове и приятелства се зачеркват и започваме на чисто. Всички.

— Междувременно на чия страна си? — попита Горнт усмихнат.

— За удар, с теб сто процента! — веднага отговори Бартлет. — За оставането на „Пар-Кон“ в Азия… аз съм по средата. Ще почакам победителя. Клоня към теб, надявам се да си ти, но ще чакам.

— Двете положения не са ли еднакви?

— Не. Аз отдавна определих основните правила за удара. Казах, че операцията е еднократна и ходът е мат. — Бартлет се усмихна. — Разбира се, Куилън, за удара съм с теб сто процента — не ти ли дадох двата милиона без печат, без документ, само едно стискане на ръцете?

След малка пауза, Горнт каза:

— В Хонконг, понякога това е по-ценно. Нямам точните цифри, но на книга сме някъде между 24 и 30 ХК милиона напред.

Бартлет вдигна чаша.

— Алилуя! Но, междувременно, какво ще кажеш за ръководенето на банката? Как ще ни се отрази?

Горнт се намръщи.

— Не мисля, че ще се отрази. Нашият пазар е много непостоянен, но „Блекс“ и „Виктория“ са солидни, непоклатими. Правителството трябва да ги подкрепи. Говори се, че губернаторът ще обяви понеделник за официален празник, банките ще останат затворени, докато се налага — докато се осигури наличност, за да се върне доверието на вложителите. Междувременно, ще изгорят много и много ще бъдат изправени до стената, но това не трябва да засяга плановете ни.

— Кога започваш да купуваш обратно?

— Зависи от това, кога ще направиш дъмпинг на „Струан“.

— Какво ще кажеш, понеделник по обяд? Това ти осигурява достатъчно време преди затварянето — на теб и твоите доверени кандидати за купуване, след като изтече информацията и акциите паднат още малко.

— Превъзходно. Китайците много вярват на слухове, така че пазарът лесно може да отиде от бум на дъното и обратното. По обяд е о’кей. Това в Тайпей ли ще го направиш?

— Да.

— Ще искам да го потвърдиш с телекс.

— Кейси ще го направи.

— Тя знае ли?

— Да. Сега знае. Колко процента са ти необходими, за да установиш контрол?

— Сигурно имаш тази информация?

— Това е липсващата част.

— Когато изкупим, ще имаме достатъчно, за да си осигурим незабавно три места в директорския съвет и тогава Йан е свършен. Щом влезем в директорския съвет, „Струан“ става под наш контрол и много скоро след това го сливам с „Ротуел-Горнт“.

— И ставаш тай-пан на „Ноубъл хаус“.

— Да — очите му светнаха. Той напълни чашите. — Наздраве!

— Наздраве!

Пиха, доволни от сделката. Но дълбоко в сърцата си никой не вярваше на другия. И двамата бяха много доволни, че имат резервни варианти, ако се наложи.

 

 

Тримата мъже излязоха намръщени от губернаторската резиденция и се качиха в колата на Крос. Той веднага потегли. Съндърс беше седнал отпред, Роузмънт на задната седалка и двамата стискаха здраво още непрочетените папки на А. М. Г. Нощта беше тъмна, небето облачно и трафикът по-натоварен от обикновено.

Роузмънт се обади от задната седалка:

— Мислите ли, че губернаторът ще прочете оригиналите, преди да ги унищожи?

— Аз бих — Съндърс отговори, без да се обръща назад.

— Сър Джефри е твърде умен, за да го направи — каза Крос. — Той няма да нареже оригиналите, докато твоето копие не е в безопасност в ръцете на министъра, в случай, че ти не пристигнеш. Дори и тогава не би го направил, твърде е хитър, за да прочете неща, които биха могли да поставят в неудобно положение пълномощния министър на кралицата, а оттам и нейното правителство.

Последва нова тишина.

Неспособен да се въздържа повече Роузмънт студено отбеляза:

— Ами Меткин? А? Къде е станало падането, Родж?

— Бомбай. Там трябва да е станал саботажът, ако е било саботаж.

— За Бога, Родж, трябва да е било саботаж. Разбира се някой е спечелил. Къде е станал провалът? Пак твоята проклета къртица? — той почака, но никой не му отговори. — Какво ще кажеш за „Иванов“, Родж? Ще го задържите ли? Няма ли да го претърсите?

— Губернаторът се консултира с Лондон и там смятат, че е неразумно да се създава прецедент.

— Какво по дяволите знаят тези там — Роузмънт се ядоса. — Залагам петдесет срещу нищо, че ще намерим в сегашните им кодови книги, поглед върху най-добрата им надзорна екипировка и пет-шест експерта на КГБ. Не съм ли прав?

— Разбира се, че сте прав мистър Роузмънт — каза тихо Съндърс. — Но не можем да го направим, не без необходимото потвърждение.

— Разрешете ми аз и момчетата да…

— Категорично не! — Съндърс раздразнено извади цигарите си. Пакетът беше празен. Крос му предложи своите.

— Така значи, пускате ги да се измъкнат?

— Утре ще поканя капитана, капитан Суслов и ще му искам обяснение — каза Съндърс.

— Бих искал да присъствам на това.

— Ще помисля.

— Ще получите официално потвърждение преди 9.00 часа.

Съндърс избухна:

— Съжалявам, мистър Роузмънт, но ако пожелая мога да не се съобразявам с каквито и да било директиви на вашите началници, докато съм тук.

— Съюзници сме, за Бога!

Тогава Крос рязко се намеси:

— Защо, без да предупредите нахълтахте неканени на „Синклер тауърс“ 32?

Роузмънт въздъхна и обясни.

Съндърс многозначително погледна Крос, после обратно Роузмънт.

— Кой ви каза, че е неприятелска квартира, мистър Роузмънт?

— Имаме широка мрежа от информатори тук. Беше част от информацията, която получихме. Не мога да ви кажа кой, но ще ви дам копие от отпечатъците по чашата, ако ги искате.

— Би било много полезно. Благодаря — прие Съндърс.

— Това още не оправдава идиотското ви, незаконно нахлуване — каза хладно Крос.

— Казах, съжалявам? — Роузмънт пламна и издаде напред брадичка. — Всички правим грешки. Като Филби, Бърджис и Маклийн! Лондон, дявол да го вземе, е толкова умен, така ли? Имаме страхотна информация, четвъртото момче е ваше — големец, и то на висока длъжност и ви се присмива отгоре.

Крос и Съндърс разтревожено и се спогледаха.

— Кой? — попита Съндърс.

— Ако знаех, щеше да е размазан. Филби се измъкна с толкова много наши неща, струваше ни милиони да прегрупираме.

— Съжалявам за Филби. Да, всички се чувстваме виновни за него.

— Всички правим грешки, виновен става неуспелият, така ли е? Ако бях хванал един-двама чужди агенти миналата вечер, щяхте да викате ура. Ето, аз се провалих. Казах, съжалявам? Следващия път ще питам?

— Няма да е така, но ще ни спестиш много ядове, ако го направиш — отбеляза Крос.

— Какво сте чули за четвъртия човек? — попита Съндърс с пребледняло лице. Прорасналата му брада го правеше по-мръсен, отколкото всъщност беше.

— Миналия месец разбихме друго комунистическо гнездо в САЩ. Като хлебарки са. Групата беше от четири човека, двама в Ню Йорк, двама във Вашингтон. Мъжът от Ню Йорк — Иван Егоров, служител в секретариата на Организацията на обединените нации — додаде горчиво Роузмънт. — Господи, защо не се събудят нашите, ООН е осеяна с агенти, най-доброто съветско оръжие, след открадване на проклетата атомна бомба! Хванахме Иван Егоров и жена му Александра да предават техническа секретна информация — за компютри. Тези от Вашингтон са взели американски имена на действителни личности, които вече са умрели: на свещеник и жена от Кънектикът. Четиримата имаха за свръзка един тип, аташе от Съветското посолство, който им беше ръководител. Притиснахме го. Преди да го изгоним от страната, го изплашихме и той разкри друга група, един от тази група издаде, че Филби не е бил шефът, че има четвърти човек. Само че групата на Филби е от четирма. Четвъртият е човекът, който е вербувал другите, ръководителят на групата и главната връзка с Русия. Приказките бяха, че е там горе.

— Какво значи на висок пост? Политически? Дипломатически? Или от аристокрацията?

Роузмънт само вдигна рамене.

— Каза само, че е от върховете.

Съндърс го погледна втренчено, после се затвори в себе си. Крос зави по „Синклер роуд“ и остави Съндърс, тогава продължи към консулството, което беше близко до губернаторската резиденция. Роузмънт взе копие от отпечатъците и след това поведе Крос към своя офис. Офисът му беше голям и добре зареден с напитки.

— Скоч?

— Водка — Крос гледаше към папките на А. М. Г., които Роузмънт небрежно бе оставил на бюрото си.

— Наздраве. — Те докоснаха чашите си. Роузмънт отпи голяма глътка. — Какво ти е в главата, Родж? Цял ден си като котка на горещ ламаринен покрив.

Крос посочи към папките.

— Те са в главата ми. Искам тази къртица. Искам „Севрин“ размазан.

Роузмънт се намръщи.

— О’кей — каза той след малка пауза, — дай да видим какво има тук.

Взе първата, качи крака си на бюрото и започна да чете. Отне му не повече от две минути и я подаде на Крос, който я прегледа също толкова бързо. Минаха през всички една по една. Крос затвори последната страница на последната папка и я подаде обратно. Запали цигара.

— Твърде много, за да се коментира сега — промърмори Роузмънт отнесено.

Нещо го смути в гласа на американеца и се запита дали са го проверявали.

— Едно нещо се натрапва — каза той, наблюдавайки Роузмънт. — Не са толкова качествени, колкото другите, дето ние заловихме.

Роузмънт кимна.

— И аз го забелязах, Родж. Как си го обясняваш?

— Тези изглеждат безинтересни. Някои въпроси нямат отговор. „Севрин“ се заобикаля, къртицата също. — Крос поигра с чашата си и тогава допи водката. — Разочарован съм.

Роузмънт наруши тишината.

— Така, или тези, които ние прибрахме са истински и различни, написани различно, или тези са фалшиви, или пък фалшифицирани?

— Да.

Роузмънт изпусна въздуха от гърдите си.

— Което води обратно към Йан Дънрос. Ако тези са фалшивите, в него са истинските.

— Съществуващи в действителност, или в главата му.

— Какво искаш да кажеш?

— Предполага се, че има феноменална памет. Можел е да унищожи истинските и да приготви тези, но още да помни другите.

— А, така ще може да бъде разпитан ако… ако ни е излъгал.

Крос запали нова цигара.

— Да. Ако тези, от които зависи решат, че е необходимо. — Той погледна нагоре към Роузмънт. — Разбира се всеки такъв разпит би бил твърде опасен и трябва да имаме нареждане.

Измореното лице на Роузмънт стана още по-мрачно.

— Трябва ли да взема топката и да бягам?

— Не. Първо трябва да сме сигурни. Това сравнително лесно ще установим. — Крос погледна към напитките. — Може ли?

— Разбира се. Аз ще пийна още едно уиски.

Крос му подаде чашата.

— Ще направя сделка с теб, ако наистина сътрудничиш — абсолютно нищо не правиш, без да ме уведомиш предварително, никакви тайни, никакви избързвания.

— В замяна на какво?

Крос се усмихна неуловимо и извади няколко снимки.

— Как би ти харесало да си в състояние да влияеш, може би да контролираш определени президентски претенденти — дори вече избран президент?

— Не мога да те разбера.

Крос му подаде писмата на Томас К. К. Лим, които Армстронг и неговите хора прибраха преди два дни при претърсването на Бактуут Ло.

— Изглежда, че някои много богати, с много силни връзки американски фамилии са във връзка с определени генерали и ще строят няколко големи, но излишни летища във Виетнам, заради лична печалба. Тук е документирано как, кога и кой. — Крос му разказа къде и как документите са били намерени и добави: — Не е ли тук сенаторът Уилф Тилмън, президентският кандидат? Предполагам ще те направи шеф на ЦРУ за тези хубости — ако решиш да му ги дадеш. Тези двете са даже по-сочни — Крос ги постави на бюрото. — Документират как определени високопоставени политици и същите фамилии са получили разрешение да насочат милиони в абсолютно мошеническа благотворителна програма за Виетнам. Вече са платени осем милиона.

Роузмънт прочете писмата. Лицето му побеля. Вдигна телефона.

— Свържи ми с Ед Ланган. — Той почака един момент, лицето му стана лилаво. — Това не ме интересува! — гласът му стържеше. — Размърдай си задника и ми доведи Ед тука, веднага! — тръшна слушалката, псувайки неприлично, после отвори бюрото, намери бурканче с хапчета и взе три. — С това темпо никога няма да стигна петдесетте — мърмореше той. — Можем ли да открием този тип Томас К. К. Лим?

— Някъде в Южна Америка е. — Крос постави още един лист. — Това е секретен документ. Антикорупция. Няма да имаш проблеми при проследяването.

Роузмънт го прочете.

— Господи — каза след кратка пауза. — Не можем ли да запазим това само между нас? В състояние е да гръмне две наши национални величия.

— Разбира се. Имаме ли сделка? Нищо скрито от двете страни?

— О’кей. — Роузмънт отиде до сейфа си и го отключи. — На доброто, трябва да се отговори с добро. — Намери папката, която търсеше, извади някои книжа. — Ето, това са фотокопия. Можеш да ги задържиш.

Фотокопията бяха с надпис „Борци за свобода“ и съдържаха сведения за този и миналия месец. Крос бързо ги четеше и от време на време подсвирваше. Шпионски рапорти, отлично качество, свързани с Кантон и събитията около този жизненоважен град в провинция Куантунг: движения на войски, повишения на военни, назначения в местния президиум на комунистическата партия, наводнения, недостиг от храни, номерата и типа на източногермански и чехословашки стоки в складовете.

— От къде получи тези неща? — попита той.

— Имаме „бойна група“ в Кантон. Това е един от техните рапорти, получаваме ги ежемесечно. Искаш ли копие?

— Да. Да, благодаря. Ще ги проверя чрез нашите източници.

— Точни са, Родж. Разбира се са строго секретни! Не искам момчетата ми да изгърмят.

— Добре.

Американецът се изправи и протегна ръка.

— Родж, съжалявам за нахлуването.

— Да.

— Добре. Колкото до този тип, Лим, ще го открием — Роузмънт се протегна уморено, после отиде и си наля уиски. — Родж?

— Не, благодаря, тръгвам — каза Крос. Роузмънт чукна писмата.

— За тези, благодаря. Да, благодаря, но… — Той спря за момент, очите му почти се насълзиха. — Понякога ми се повръща от това, на какво са способни нашите собствени хора за проклетите пари, дори да е чисто злато. Иска ми се да съм мъртъв. Разбираш за какво говоря?

— О да! — но мислеше — „Колко си наивен, Стенли!“

След малко си тръгна, отиде в полицейското управление и провери отпечатъците в личната си картотека, после се върна и подкара напосоки към „Уест пойнт“. Когато се увери, че не го следят, спря при следващия телефон и набра. След секунда отсреща вдигнаха. Никой не отговаряше, чуваше се само дишане. Крос започна да кашля с рязката, суха Артърова кашлица и заговори с перфектно променен глас.

— Мистър, Лоп-синг, моля.

— Тук няма мистър Лоп-тинг, грешно сте набрали.

Крос разпозна гласа на Суслов.

— Искам да оставя съобщение.

Крос леко се усмихна, доволен, че измами Суслов.

— Прочетох материалите. Нашият приятел също. Нашият приятел, беше кодовото име на Артър, на самия Роджър Крос.

— А! И?

— И двамата се съгласихме, отличен. — Отличен беше кодова дума означаваща фалшива или подправена информация.

Дълга пауза.

— Какво?

— Може ли Нашият приятел да се свърже с вас, събота в 4.00 и удобно ли е Роджър Крос да се свърже с вас, тази вечер в 10.00 на безопасни телефони?

— Да. Благодаря за обаждането. Съобщението разбрано.

Крос затвори телефона.

Той извади монета и набра отново.

— Хелоу?

— Хелоу, Джейсън, Роджър Крос на телефона — каза той приветливо.

— О хелоу, началник, каква приятна изненада — отговори Плъм. — Уговорката за бриджа утре остава, нали? Взе ли папките на А. М. Г.?

— Да — каза Крос и добави небрежно, — но вместо в шест, можем ли да го направим в осем? Да, в безопасност сме, никакви имена не бяха споменати.

Последва въздишка на облекчение.

— Да кажа ли на другите? Ще се срещнем ли тази вечер, както е уговорката?

— Не, няма нужда да се безпокоят, можем да го направим утре. Утре ще се срещнем.

— Чудесно. Благодаря за обаждането.

Влезе в колата много доволен от себе си и запали цигара.

„Чудя се какво ще помислят Суслов или неговите началници, ако знаеха, че аз съм истинският Артър, не Джейсън Плъм. Тайна в тайна в тайни и единствен Джейсън знае кой всъщност е Артър?“

Той се разсмя.

„КГБ ще побеснеят. Не обичат секретни неща, в които не участват. И ще са още по-бесни, ако знаят, че аз внедрих Плъм и подготвих «Севрин», а не обратното.“

Беше лесно да се уреди. Когато Крос работеше за военното разузнаване в Германия в края на войната, му подшушнаха, че Плъм, експерт в свързочни войски, предава с радиостанция за руснаците. За един месец опозна Плъм и установи истината, но войната свърши. Така че той съхрани информацията за по-нататък — за размяна или ако реши да мине от другата страна. В шпионажа никога не знаеш, кога си повишен, кога предаден или продаден за нещо или някой по-ценен. Винаги имаш нужда от секретна информация за размяна, колкото по-секретна, толкова по-сигурен си, защото не знаеш кога някой над теб или под теб ще направи грешка, която да те остави безпомощен, като прободена с карфица пеперуда. Като Ворански. Като Меткин. Като Дънрос с фалшивите папки. Като Роузмънт с неговия наивен идеализъм. Като Григорий Суслов. Неговите отпечатъци по чашата сега са регистрирани от ЦРУ…

Крос гръмогласно се разсмя. Наистина секретните неща правят живота вълнуващ.