Джеймс Клавел
Търговска къща (23)

21

16:55 часа

Върху бюрото на Роджър Крос беше картонената кутия, която Бившите вълци бяха изпратили на Филип Чен. До нея лежеше писмото за откуп, пръстен, шофьорска книжка, химикалка, дори и разкъсаните, измачкани парчета вестник, в които бе обвита кутията. Там бяха оръфаната черга и малкото найлоново пликче, само съдържанието липсваше.

Всичко бе номерирано. Роджър Крос беше сам в стаята и оглеждаше предметите.

До телефона, на бюрото му бе и докладът на Алън Медфърд Грант. В кабинета цареше тишина. Малките прозорци гледаха към Уанчай и онази част от пристанището, която беше откъм „Глесинг пойнт“.

Телефонът иззвъня.

— Да моля?

— Търсят ви — мистър Роузмънт от ЦРУ и мистър Ланган от ФБР, сър.

— Да — каза Роджър Крос и затвори телефона. Отключи най-горното чекмедже на бюрото си, внимателно постави папката на А. М. Г. върху разкодирания телекс и отново заключи. В средното чекмедже имаше записващо устройство. Натисна един бутон. Лентата се завъртя безшумно. Друго копче безшумно освобождаваше допълнителен секрет за заключване на вратата. Стана и отиде да отвори.

— Здравейте. Влезте, моля — любезно ги покани той. Затвори вратата и незабелязано натисна кончето за секрета. — Сядайте. Ще пиете ли чай?

— Не, благодаря.

— Какво мога да направя за вас?

И двамата носеха големи, служебни пликове. Роузмънт отвори своя и извади разделена по средата купчина качествени фотоси с размери осем на десет.

— Заповядай — подаде му той горната част.

Бяха снимки на Ворански — тичащ по кея, качващ се и слизащ от таксита, по улиците на Каулуун, говорещ по телефона и с неговите наемни, китайски убийци. Една от снимките показваше ясно двама от тях, излизащи от телефонна кабина, зад гърба им се виждаше свит в ъгъла труп.

Благодарение на изключителното си самообладание, Крос успя да скрие изумлението си и заслепяващата го ярост.

— Добре направено — каза той, оставяйки снимките върху бюрото си, без да забравя останалите в ръцете на Роузмънт.

— И какво?

Роузмънт и Ед Ланган се намръщиха.

— Нали и ти го следеше?

— Да. Разбира се, — изкусно излъга Крос. — Скъпи приятелю, това е Хонконг. Много би ми се искало да ни оставиш да си вършим работата, без да се бъркаш.

— Виж Родж, ние не искаме да се месим, искаме да ви осигурим гръб.

— Може да нямаме нужда от гръб — отговори Крос с остра нотка в гласа си.

— Сигурно. — Роузмънт извади пакет цигари и запали. Беше висок, слаб, със сивееща, късо подстригана коса и красиво лице. Ръцете му излъчваха сила, както и всичко в него.

— Знаем къде са се окопали двамата убийци. Поне се надяваме да е така… — обясни той. — Едно от нашите момчета мисли, че ги е засякло.

— Колко от хората ви следят кораба?

— Десет и те не са забелязали никой от твоите да го наблюдава. Диверсията за малко да изплаши и нас.

— Много е рисковано — съгласи се Крос, чудейки се за каква диверсия става въпрос.

— Нашите момчета не успяха да претърсят джобовете му — знаем, че се е обаждал два пъти от телефонната кабина… — Роузмънт улови погледа на Крос, очите му едва се присвиха. „Странно, — помисли си той. — Изглежда Крос не знае за обажданията. Ако наистина не знае, тогава неговите оперативни работници не са на вярна следа. Може би лъже и това означава, че комунистчето е действало свободно в Хонконг, поне докато са му видели сметката.“ — Светкавично пратихме радиограма вкъщи, очакваме отговор всеки момент. Кой ли е всъщност този от снимките?

— В документите му пише Игор Ворански, старши моряк от Съветския търговски флот.

— Имаш ли го в картотеката си, Родж?

— Не е ли доста необичайно двамата заедно да ми идвате на гости? Съдейки от филмите ви ФБР и ЦРУ винаги са контра.

Ед Ланган се усмихна.

— Така е! Прав си, също както вие и МИ–5, или пък КГБ, ГРУ и петдесет още други съветски служби. Само че понякога пътищата ни се кръстосват — ние сме вътрешната сигурност на САЩ, Стен пък работи за външното разузнаване, но в последна сметка се отнася за едно и също нещо — сигурността. Мислехме си… всъщност не бихме ли могли да си сътрудничим. Тази работа може да се окаже дебела и ние със Стен се оказваме в чужди води.

— Точно така — подкрепи го Роузмънт, не вярвайки на ушите си.

— Съгласен съм — поде Крос, убеден в необходимостта от тяхната информация, — добре, но вие започвате първи.

Роузмънт въздъхна.

— Добре, Родж. От доста време до нас идват слухове, че в Хонконг нещо се готви. Не знаем какво точно, но да съм проклет ако това, което надушвам не е свързано с Щатите. Струва ми се, папката на А. М. Г. е брънката, която ще разплете всичко. Виж: вземи Банастазио — той е мафиот, голяма работа. Занимава се с наркотици и всичко останало. А сега Бартлет и оръжието. Оръжие…

— Бартлет свързан ли е с Банастазио?

— Още не сме сигурни. В момента проверяваме. С положителност само знаем, че оръжието е било товарено в Лос Анжелос, където е и базата на самолета. Оръжие, наркотици и нашият растящ интерес към Виетнам. Откъде, за Бога идват тези наркотици? Златният триъгълник? Виетнам, Лаос или Йоннън провинс в Китай. Сега сме във Виетнам и…

— Да, и лошо са ви посъветвали за Виетнам, стари приятелю. Поне сто пъти съм ти го казвал.

— Родж, политиката не я правим нито ние, нито вие. После — нашият самолетоносач идва тук и твърде скоро след него пристига „Съветски Иванов“. Много удобно, нали? Може би именно оттук е изтекла информацията. Ед ти я снася, ние хващаме писмата на А. М. Г. от Лондон и разбираме за „Севрин“! Излиза, че КГБ има внедрени шпиони из цяла Азия и ваш високопоставен човек работи за тях.

— Това не е доказано.

— Да, така е. Но аз познавах А. М. Г. и той не е за подценяване. Ако той твърди, че „Севрин“ не е случайно тук и че вие имате доносник, то значи, че е така. Разбира се и ние имаме доносници в ЦРУ, КГБ също. Сигурен съм Ед има във ФБР.

— Много се съмнявам в това — остро го прекъсна Ед Ланган. — Нашите хора са подбрани много внимателно, а вие взимате от къде ли не.

— Сигурно — каза Роузмънт. — Да се върнем на наркотиците, Родж. Комунистически Китай е най-големият ни враг и…

— Отново грешиш, Стенли. НРК не е най-големият враг. Русия е най-големият враг.

— Китай е комунистически, а комунистите са врагове. Виж, много е хитро да залееш Щатите с евтини наркотици и НРК да отвори вратите си.

— Но те нямат. Нашият Отдел за борба с наркотици е най-добрият в Азия — досега не е открил нищо, което да потвърждава твоята версия, че Китай стои зад търговията с наркотици. Нищо не е открито. НРК е също толкова против наркотиците, колкото сме и ние.

— Нека е така, както казваш — каза Роузмънт. — Родж, този агент фигурира ли в картотеката? От КГБ е, нали?

Крос запали цигара.

— Ворански беше тук миналата година. Наричаше се Сергей Кудрьов, също старши матрос и пак със същия кораб — не са много изобретателни, какво ще кажете? — нито един от двамата не се засмя на думите му. — Истинското му име е майор Юрий Бакиан от 6 отдел на КГБ.

Роузмънт тежко въздъхна. Ед го погледна.

— Значи си прав. Всичко се връзва.

— Може би. — Роузмънт помисли малко. — Родж, можеш ли да ни кажеш нещо за контактите му миналата година?

— Държеше се като турист, отсядаше в „Найн дрегън“ в Каулуун…

— Това го има в рапорта на А. М. Г., споменава се за този хотел — каза Ланган.

— Да. Наблюдаваме хотела почти година. Нищо не открихме. Бакиан-Кудрьов се държа като турист. Остана две седмици, после, точно преди отплуването се промъкна на кораба!

— Имал ли е приятелка?

— Не. Не постоянна. Моташе се в „Гуд лак данс клъб“. Между другото, голям сваляч, но не е задавал въпроси и не се е срещал специално с някой.

— Някога посещавал ли е „Синклер Тауърс“?

— Не.

— Жалко — каза Ланган, — щеше да е много точно — Цу-ян има заведение, а той познава Банастазио, Джон Чен познава Банастазио и отново се връщаме на оръжие, наркотици, А. М. Г. и „Севрин“.

— Да — каза Роузмънт и след това попита: — Хванахте ли вече Цу-ян?

— Не. Отиде в Тайпей и там изчезна.

— Мислиш ли, че са го убили?

— Предполагам — каза Крос. Но всъщност беше убеден, че точно така е станало. Националисти, комунисти или мафията? Дали е бил двоен агент — или най-големият дявол на всички разузнавания… даже троен агент?

— Или вие ще го намерите, или ние — или момчетата в Тайван.

— Родж, Ворански наведе ли ви на някаква следа? — попита Ланган.

— Не. Никаква, въпреки че го следим от години. В Банкок е работил в Съветското търговско представителство, бил е в Ханой, Сеул, но няма никакви съмнителни прояви. Дори е кандидатствал за британски паспорт и едва не го получил. За щастие нашите хора се усетили. Съжалявам, че е мъртъв — знаеш колко трудно попадаме на такава птица. Колко усилия и време отидоха на вятъра. — Крос замълча и запали цигара. — Майорският чин е доста висок във военната йерархия, което намирисва на нещо голямо. Може да е бил само един от техните „специални“ с указание да се внедри за двадесет-тридесет години в Азия.

— Тези копелета от толкова време си разиграват коня, че чак започва да вони! — въздъхна Роузмънт. — Какво ще правиш с трупа?

Крос се усмихна.

— Едно от моите момчета говори руски и се обади на капитана на кораба — Григорий Суслов. Той, разбира се, е партиец, но сравнително безвреден. От време на време ходи при едно момиче, което работи в бар. Тя има апартамент в Монкок и срещу скромно възнаграждение той винаги е добре дошъл у тях. Посещава конните надбягвания, ходи на театър, играл е хазарт няколко пъти в Макао и говори добре английски. Суслов е под наше наблюдение, затова хич не ми се ще някой от вашите велики шпиони да си навира носа около него.

— Значи Суслов е познат тук?

— Да. От години плава по тези места. Базата му е близо до Владивосток. Между другото знам, че е бил командир на подводница. Често го закършва и след това се чувства зле.

— Какво искаш да кажеш?

— Напива се, но не чак до козирката. Гуляе с някои от нашите дангалаци, като Сем и Моли Фан.

— Онези дето постоянно публикуват във вестниците ли?

— Да. Те по-скоро са досадници, отколкото заплаха за сигурността. Както и да е, инструктирах моя човек да обясни на капитана, колко ужасно съжаляваме за това, че един от неговите моряци изглежда е получил сърдечен удар в една телефонна кабина на „Голдън фери терминал“. Суслов беше подобаващо изненадан, но сговорчив. В джоба на Ворански „случайно“ бе намерено копие с дословния телефонен разговор. Като още едно потвърждение, колко неприятен ни е случаят, им го написахме на руски. За щастие на кораба всички са професионалисти и достатъчно интелигентни, за да знаят, че не премахваме агентите им, освен ако не представляват сериозна заплаха. На тях им е ясно, че само следим онези, за които вече знаем, а в случай, че започнат да ни изнервят — ги депортираме. — Крос погледна строго Роузмънт, въпреки че гласът му остана спокоен. — Считаме, че тези методи са по-подходящи от нож, гарота, отрова или пистолет.

Роузмънт кимна с глава.

— Но кой би спечелил от смъртта му?

Крос отново погледна фотосите. Не можа да разпознае двамата китайци, въпреки че лицата им се виждаха ясно. Трупът отзад беше неопровержимо доказателство.

— Ще ги открием, които и да са. Този, който ни съобщи по телефона твърдеше, че са професионалисти. Но това е малко вероятно, защото говореше само шанхайски с нинг-ток диалект. Възможно е да става въпрос за група от трима. Може да се окаже, че е „Грийн Панг“. Със сигурност се вижда обаче, че е обучен — ножът е използван изкусно. А ако е един от вашите хора, тренирани в разузнавателната школа на Чанг Кай-шек? Или кореец, вербуван и обучен от ЦРУ — те също са антисъветски настроени. Възможно е да се окаже агент на Народна Република Корея, но вероятността е малка. Техните агенти рядко си служат с убийство, особено в Хонконг.

Роузмънт кимна, без да коментира забележката. Той даде останалите снимки на Крос, надявайки се, че англичанинът ще му съдейства — нещо, от което имаше нужда.

— Това са снимки от къщата, в която влязоха. Ето тук — табелата с името на улицата — „Фърст сийзън“ №14, нашите момчета не могат да четат йероглифи, но в превод означава „Първи сезон“. Това е една мръсна малка уличка на гърба на автобусната спирка в „Норт пойнт“.

Крос наблюдаваше внимателно и двамата. Роузмънт погледна часовника си, стана и отиде до единствения прозорец в кабинета с изглед към пристанището.

— Погледнете само! — възкликна с гордост той.

Другите се приближиха. Самолетоносачът току-що заобикаляше „Норт пойнт“ по посока на военноморския док. Беше внушителен, задължителните флагове опънати от лекия бриз, палубата изпълнена с подредени в редица моряци в бели униформи, готови за излитане военни самолети. Имаше вместимост почти 84 000 тона. Напомняше огромен мост. Имаше 1100 футова писта, от която едновременно можеха да излитат и да се приземяват самолетите. Беше първият от този тип самолетоносачи.

— Това се казва кораб — със завист каза Крос. За първи път самолетоносачът влизаше в пристанището на Хонконг, след пускането през 1960 година. — Какъв кораб! — повтори той, вътрешно ядосан, че е американски, а не английски. — Каква е максималната му скорост?

— Не зная, сигурно го има в техническата му характеристика. — Роузмънт се обърна към него. — Не можеш ли някак си да изхвърлиш от пристанището този проклет шпионски съветски кораб?

— Да, и във въздуха можем да го вдигнем и ще е също толкова глупаво. Стенли, успокой се. Ремонтирането на корабите им, а някои от тях наистина се нуждаят от това, е допълнителен източник на доходи за държавата. Нашите методи са усъвършенствани, изпитани през годините, доказали ефективността си.

„Да, имате — мислеше без злоба Роузмънт, — но не са резултатни вече. Британската империя не е това, което е била някога и освен това сега сме изправени пред нов тип врагове, по-умни, по-безскрупулни, щедро финансирани фанатици с амбиции за световно господство, независимо на каква цена и за чия сметка. Вие, англичаните вече нямате пари, нямате военна флота, нямате армия, нямате военновъздушни сили и проклетото ви правителство гъмжи от социалисти и предатели, които по наше мнение вече са ви предали. Преебали са ви отвътре. Във вашата служба за сигурност работят предатели, които са по-голяма тиня и от Филби. Господи, спечелихме две световни войни за вас, платихме загубите, а вие какво? Ако не е нашето стратегическо оръжие, ракетите, нашата флота, армия, въздушни сили, нашите данъкоплатци, парите ни, всички ще сте мъртви или в проклетия Сибир. Междувременно, трябва да работя с вас, независимо дали това ви харесва, или не. Хонконг ни е необходим за база, а полицаите ви, за да охраняват самолетоносача.“

— Родж, благодаря ти, че ми даде от твоите хора — каза той. — Много сме ти благодарни.

— Ние също не искаме проблеми докато самолетоносачът е тук. Красив кораб! Завиждам ви за него. Ще се погрижа да получиш копие от списъка на баровете, които вашите момчета трябва да избягват — някои от тях са комунистически свърталища, другите са често посещавани от по-буйни войници на Нейно Величество. — Крос се усмихна. — Въпреки че едва ли ще ни се размине без някой и друг скандал.

— Разбира се, Родж, това убийство на Ворански ми изглежда твърде нагласено. Искаш ли да изпратя един от хората си, който говори шанхайски, да помага при разпита?

— Ще ти се обадя, ако имаме нужда от помощ.

— Може ли сега да ни дадеш нашето копие на рапортите на А. М. Г.? После ще се разкараме от главата ти.

Крос го погледна и се размърда притеснено на стола си, независимо, че очакваше въпроса.

— Трябва ми разрешение от началниците.

Роузмънт се изненада.

— Нашият шеф в Англия е бил при твоя Велик Бял Баща и той си е дал благословията. Трябваше да си получил заповед още преди час.

— О?

— Разбира се. По дяволите, не бихме могли да знаем, че А. М. Г. е получавал пари от тай-пан, а още по-малко, че му е изпращал шпионска информация! Засипват ни със спешни телекси по този въпрос. Откакто Ед има първото копие на завещанието и признанията на А. М. Г. Вашингтон непрекъснато ни притиска да се доберем до останалите негови рапорти. Сега се опитваме да проследим обаждането до Швейцария, но…

— Какво, какво каза?

— Обаждането на Киърнън. Второто негово обаждане.

— Не те разбирам.

Роузмънт му обясни. Крос се намръщи.

— Моите хора не са ми казвали за това. Нито Дънрос. Защо му е нужно на Дънрос да ме лъже или премълчава? — Крос им предаде разговора си с Йан. — Той няма причина да крие, нали?

— Не. Тай-панът според теб наред ли е?

Крос се засмя.

— Ако питаш дали е сто процента британски роялист, чиято вярност е към неговата „Ноубъл хаус“, собствените принципи и Кралицата — не непременно в същия ред — отговорът е — твърдо да.

— Е, добре, дай ни сега копията и да си вървим.

— Когато получа потвърждение отгоре.

— Провери при дешифровчиците — трябва да е написано: „Приоритет 1–4а“. Там е наредено да ни предадете копия от рапортите на А. М. Г.

„Приоритет 1–4а“ се получава много рядко и се изискваше моментално реагиране.

Крос се поколеба, мъчейки се да се измъкне от клонката, в която попадна. Дори не смееше да им каже, че папките на А. М. Г. не са още в него. Вдигна слушалката и набра.

— Крос е на телефона. — Има ли нещо за мен от „Източника“? Става въпрос за „Приоритет 1–4а“?

— Не, сър. Нищо, освен това, което ви пратихме преди час — това, за което се разписахте — отговори жената от СИ.

— Благодаря. — Крос затвори телефона. — Още нищо не е получено.

— По дяволите — изруга Роузмънт. — Заклеха се, че ще е получено, преди да сме дошли при теб. Явно всеки момент ще пристигне. Ако нямаш нищо против — да почакаме тук.

— Имам след малко среща в Центъра и трябва да тръгвам. Може би по-късно тази вечер.

И двамата поклатиха глави. Ланган каза:

— Ще чакаме. Имаме нареждане веднага да ги изпратим. Заповедта е да ги занесем на ръка. Осигурена ни е денонощна охрана. В Кай Так всеки момент се очаква да пристигне военен самолет за куриерите — дори не ни се разрешава да ги преснимаме тук.

— Не се ли престаравате?

— Ти най-добре би могъл да отговориш — какво съдържат?

Крос започна да играе със запалката си с емблемата на университета в Кеймбридж. Имаше я от студентските си години.

— Вярно ли е това, което А. М. Г. пише там за ЦРУ и за Мафията?

Роузмънт го изгледа.

— Не зная. По време на Втората световна война вие използвахте какви ли не престъпници. От вас се научихме да не пропускаме нито една възможност — това беше ваше правило номер едно. Освен това — добави Роузмънт убедено, — тази война е наша и каквото й да ни струва трябва да я спечелим.

— Да, трябва — повтори като ехо Ланган, също толкова убеден, — защото ако стане така, че загубим тази война целия свят ще загине и няма да имаме втори шанс.

 

 

Трима мъже бяха застанали на мостика на „Съветски Иванов“ с бинокли, насочени към американския самолетоносач. Единият беше цивилен и имаше прикрепен за яката микрофон — диктуваше експертния си технически коментар на това, което виждаше. От време на време, някой от другите двама допълваха. Бяха в летни военноморски униформи. Единият от тях беше капитанът, Григорий Суслов, а другият, неговият първи заместник-капитан.

Самолетоносачът бавно влизаше в пристанището, придружаван от влекачи. Минаващите покрай него търговски кораби и фериботи надуваха сирени за поздрав. На задната палуба свиреше военен оркестър. Моряци с бели униформи махаха с ръце за поздрав на минаващите покрай тях кораби. Денят беше много влажен и следобедното слънце хвърляше дълги сенки по палубата.

— Капитанът е експерт.

— Да. Но с тази радарна система и дете би могло да се справи с управлението — отговори Суслов. Беше широкоплещест мъж с брада, дълбоки кафяви очи и кръгло приветливо лице. — Онези радарни устройства горе изглежда са новите GES за много далечен обхват. Така ли е Василий?

Техническият експерт моментално прекрати записването.

— Да, другарю капитан. Но погледнете назад! Там имат четири бойни самолети F5, паркирани са вдясно на палубата.

Суслов подсвирна от учудване.

— Не се очакваше да са на въоръжение до следващата година.

— Не.

— За това направи отделна докладна, веднага щом влезе на док. Само за това сведение си заслужаваше да дойдем.

— Да.

Когато самолетоносачът леко зави, Суслов внимателно фокусира бинокъла си. Дори можа да види рейките за бомби на самолетите.

— Колко ли бомбардировачи F5 има в търбуха си и колко атомни бойни глави за тях?

— Дано имаме късмет, другарю капитан — каза заместникът му.

— Да се надяваме. Тогава смъртта на Ворански няма да е била напразно.

— Американците не знаят ли, че ще бъде съблазън за всеки агент в Азия?

— Добре, че са наивни. Това много опростява задачата ни. — Още веднъж Суслов се съсредоточи върху самолетите F5.

Мостикът беше изпълнен с модерни съоръжения за наблюдение. Един от радарите можеше да обхване цялото пристанище. Пред екрана му седеше моряк с посивели коси. Самолетоносачът се появяваше, като усилен, ясен сигнал сред неизброимите други.

Бинокълът на Суслов се премести върху огромния мостиков комплекс на самолетоносача и го обходи от край до край. Усети как тръпки преминаха по тялото му пред внушителните размери и сила, които излъчваше.

— Казват, че досега не са го презареждали — нито веднъж след пускането му през 1960 година.

Вратата на радиокабината зад гърба му се отвори и радистът, отдавайки чест, му подаде каблограма.

— Спешна е, от Центъра.

Суслов я взе и се разписа за нея. Беше безсмислена върволица от думи. Хвърли последен поглед на самолетоносача, отпусна бинокъла на гърдите си и тръгна към каютата си. Пред вратата й имаше охрана, както и на двата входа към мостика.

Той заключи, отвори добре замаскиран малък сейф, от който извади книгата за дешифриране. Бързо разшифрова съобщението. Прочете го внимателно и за момент се замисли.

Прегледна втори път каблограмата, върна книгата, заключи сейфа и изгори оригинала в пепелника. След това вдигна слушалката.

— Мостикът ли е? Другарят Меткин да се яви в моята каюта.

Докато го чакаше се загледа през люка. Кабината му беше разхвърляна. На бюрото имаше снимка на едра, щастливо усмихната жена. И още една, на красив младеж във военна униформа и на момиче. Върху полуоправеното му легло се въргаляха книги, тенис ракета и вестници.

На вратата леко се почука и той отключи. Влезе морякът, наблюдаващ екрана на радара.

Суслов му подаде разкодираната каблограма и отново заключи вратата.

Морякът беше нисък на ръст, с посивяла коса и добродушно лице. Официално се водеше политкомисар на кораба и съответно, старши офицер. Той прочете написаното:

Първи приоритет. Григорий Суслов. Поемате веднага всички задачи и отговорности на Ворански. Лондон докладва, засилен интерес от страна на ЦРУ и МИ–6 към информацията в сините папки, предадени на Дънрос, от английския разузнавач — координатор, А. М. Г. Наредете на Артър да достави незабавно копия. Ако Дънрос е унищожил копията, телеграфирайте осъществим план за неговото отвличане, задържане и провеждане на обстоен разпит, чрез дрогиране.

Лицето на политкомисаря остана безизразно. Той погледна Суслов.

— За А. М. Г. ли става въпрос? Алън Медфърд Грант?

— Да.

— Дано изгори в ада!

— Така ще стане, ако има справедливост на този или онзи свят. — Суслов се усмихна мрачно. Отиде до барчето и взе наполовина пълна бутилка водка и две чаши. — Слушай, Дмитрий, ако аз не успея или нещо ми се случи, ти поемаш командването. — Той му показа ключа. — Отключваш сейфа. Вътре са инструкциите за дешифриране и всичко друго, което трябва да знаеш.

— Разрешете аз да отида вместо вас тази вечер. Вие сте по-необходим…

— Не. Благодаря, стари приятелю. — Суслов го потупа топло по рамото. — В случай на инцидент, ти поемаш командването и продължаваш изпълнението на мисията. Нали за това са ни обучавали. — Те чукнаха чашите си. — Не се безпокой, всичко ще мине без грешка, — успокои го той. Беше щастлив, че върши това, за което някога мечтаеше, удовлетворен от работата и от положението си. Работеше за VI отдел на Първа дирекция на КГБ, който отговаряше за разузнаването в Китай, Северна Корея и Виетнам. Беше старши асистент в катедра Международни отношения на Владивостокския университет. Контраразузнавач–2А, полковник от КГБ и най-важното — висш партиен функционер за Далечния Изток. — Центърът издава заповедите. Ти трябва да ни пазиш гърба тук. Нали?

— Разбирам. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен, Григорий. Мога да се справя с всичко. Но се безпокоя за теб — каза Меткин.

Двамата работеха от няколко години заедно и той много уважаваше Суслов, въпреки че не знаеше откъде идват заповедите му. Понякога се изкушаваше да проучи това за себе си. „Много се увличаш — каза си той. — Следващата година се пенсионираш и може би ще имаш нужда от влиятелни приятели и единственият начин да получиш помощ от тях е да знаеш и кътните им зъби. Но със или без Суслов ти си заслужил и презаслужил пенсията си и можеш спокойно и достойно да се оттеглиш у дома си в Крим.“ Сърцето на Меткин заби по-бързо при мисълта за красотите и мекия климат на Черно море, за спокойния живот с жена си и как понякога ще вижда сина си, който, издигнал се в йерархията на КГБ, ще работи във Вашингтон, далеч от външна и вътрешна угроза.

„Господи, пази сина ми от предателство и грешки — замоли се горещо той. Доповръща му се при мисълта, че шефовете му могат да узнаят, че е вярващ, защото родителите му, обикновени селяни го бяха възпитали в любов към Бога. Ако узнаеха нямаше да има Крим след пенсионирането.“

— Ворански! — каза той, внимавайки да не издаде омразата си към него. — Та той беше отличен разузнавач! Къде ли е сгрешил?

— Предаден е, това е проблемът — мрачно обясни Суслов. — Ще открием убийците му и те ще си платят. Ако следващият нож е за мен… — Едрият мъж присви рамене, напълни чашите с водка и се усмихна… — И какво от това? Нали всичко е в името на каузата, на партията и майка Русия.

Отново чукнаха чаши и пиха до дъно.

— Кога слизаш на брега?

Суслов усети приятно разливащата се по тялото му топлина, опасностите сега изглеждаха по-малко реални. Той посочи люка.

— Веднага щом акостира на безопасно място — ехидно се засмя. — Бива си го обаче този хубавец, а?

— Ние нямаме нищо, което би могло да се сравни с него, нали капитане? Нито с военните му самолети. Абсолютно нищо.

Суслов се усмихна и пак напълни чаши.

— Не, другарю. Но ако врагът няма истински боен дух, тогава и сто такива самолетоносачи няма да му помогнат.

— Да, но ако сега американците решат да ни изтрият от лицето на земята.

— Съгласен съм, сега биха могли, но няма да го направят, не им стига кураж за това. — Суслов отново отпи. А много скоро ние ще можем да им забием носовете в задниците! — Той въздъхна замечтано. — Ей, хубаво ще е, когато дойде това време.

— Ще е ужасно.

— Не, кратка, почти безкръвна война с Америка и тогава останалият свят ще е в ръцете ни.

— Безкръвна? Какво ще кажеш за атомните им бомби? За водородните?

— Никога няма да използват ракети срещу нас, дори сега се страхуват. Сигурни са, че ние бихме използвали нашите срещу тях.

— Бихме ли?

— Не зная. Някои командири, да. За себе си не зная. Сигурно ще ги използваме в отговор. Но първи? Не зная. Мисля, само заплахата винаги ще им е достатъчна. Няма да е нужно да има истинска война. — Той запали ъгълчето на разкодираната каблограма и я пусна в пепелника. — Още едно отлагане за двадесет години — какъв руски гений е измислил това — ще имаме по-голям и по-модерен флот от тях, въздушни сили също по-големи и по-модерни. В момента имаме повече танкове и повече войници, но без кораби и самолети ни се налага да чакаме. Двадесет години не са много за Русия — да владее света.

— А Китай? Какво с Китай?

Суслов глътна останалата водка и отново напълни чашите. Шишето се изпразни и той го хвърли върху леглото си. Видя, че каблограмата се е нагърчила и изгоряла в пепелника.

— Може би Китай е мястото, където можем да използваме атомните си бомби. Оттам нищо не ни трябва. Нищо. Това ще ни реши проблема с тях веднъж завинаги. Какъв беше броят на боеспособното население в Китай при последните изчисления?

— 116 милиона между осемдесет и двадесет и пет годишна възраст.

— Помисли само! 116 милиона жълти дяволи, с които споделяме обща граница с дължина 5 000 мили… и после били сме изпитвали параноичен страх от Китай! Атомните бомби ще ни решат проблемите с Китай — бързо, просто и завинаги.

Другият кимна.

— А този Дънрос? Папките на А. М. Г.?

— Ще ги вземем от него. В последна сметка, Дмитрий, един от нашите хора е в семейството му, един е партньор в бизнеса му, друг е в Специалното разузнаване, където и да се обърне са „Севрин“ и Артър, а освен това имаме дузина в неговия парламент, дори и в правителството.

Двамата се разсмяха.

— Ами ако ги е унищожил?

— Казват, че имал феноменална зрителна памет.

— Тук ли ще го разпиташ?

— Ще бъде опасно, а и никога не съм го правил. А ти?

— И аз не.

Капитанът се намръщи.

— Когато се свържеш тази вечер, предай на Центъра да приготви експерт в случай, че ни потрябва — Коронски от Владивосток, ако е на разположение.

Дмитрий кимна, унесен в мисли. Пред погледа му попадна сутрешният „Гардиън“, полусмачкан върху леглото. Суслов взе вестника и го зачете.

— Григорий, ако трябва да отвлечем Дънрос, защо да не хвърлим подозренията върху тези? Тогава ще имаме колкото искаме време?

Заглавията навсякъде бяха: „ХВАНАТИ ЗАПОДОЗРЕНИ В СЛУЧАЯ ПО ОТВЛИЧАНЕТО НА ДЖОН ЧЕН“.

— Ако Дънрос не се върне… може би нашият човек ще стане тай-пан! А?

Суслов се подсмихна.

— Дмитрий, ти си гениален.

 

 

Роузмънт погледна часовника си. Достатъчно бе чакал.

— Родж, може ли да използвам телефона ти?

— Разбира се — каза Крос.

Изгаси цигарата си и набра телефона на оператора на ЦРУ в консулството.

— Роузмънт е на телефона, — свържете ме с 2022. — Това бе комуникационният център на ЦРУ.

— 2022. Чапмен е на телефона. Кой моля?

— Роузмънт. Хелоу, Фил, има ли нещо ново?

— Не. Очакваме докладната на Марти Повиц — нещо много са се разшавали на мостика на „Съветски Иванов“ с биноклите си. Трима мъже, Стен. Единият е цивилен, другите са капитанът и заместникът му. Имат радар с малък обсег, работи много яко. Искаш ли да предупредим капитана на „Кориджидор“?

— По дяволите, не, няма смисъл да даваме повод да маха с опашка повече, отколкото заслужава. Фил, виж дали е пристигнало потвърждение на нашата 40–41?

— Разбира се, Стен. Дойде в… почакай… дойде точно в 16.03 местно време.

— Благодаря Фил, дочуване.

Роузмънт запали друга цигара. Ланган го гледаше кисело, беше непушач, но не каза нищо, тъй като Крос също пушеше.

— Родж, какво си намислил? — попита грубо Роузмънт. Ти си получил „Приоритет 1–4а“ в 16.03. По това време е пристигнало потвърждението за нас. Защо трябваше да ни караш да висим?

— В момента ми е удобно — отговори Крос с приятен тон. Роузмънт почервеня, Ланган също.

— Аз пък не го намирам за удобно. Двамата имаме официални инструкции да вземем копията веднага.

— Толкова съжалявам, Стенли.

Чак вратът на Роузмънт почервеня, но се овладя.

— Няма да се подчиниш на „Приоритет 1–4а“?

— Не, на този етап.

Роузмънт стана и тръгна към вратата.

— О’кей, Родж, ще те накажат по всички точки на закона.

Той стана, дръпна рязко вратата и излезе. Ланган беше вече на крак.

— Каква е причината, Родж? — попита той. Крос отвърна на погледа му и спокойно отговори:

— Причина за какво?

Ед Ланган беше готов да избухне, но в същия момент се сети:

— Господи, Родж, те сигурно още не са в теб? Прав ли съм?

— Хайде, Ед, поне ти би трябвало да знаеш, че сме много бързи.

— Това не е отговор. В теб ли са или не?

Не получи отговор, стана и затвори след себе си вратата. Крос моментално натисна скрития бутон. Секретът щракна. С друг скрит бутон изключи касетофона. Вдигна слушалката и набра номер.

— Брайън? Чувал ли си се с Дънрос?

— Не, сър.

— Чакай ме долу. Вземи Армстронг.

— Да, сър.

Крос затвори телефона, взе официална бланка за арестуване. Попълни името Йан Струан Дънрос и подписа двата екземпляра. Горното копие задържа, а другото заключи обратно в чекмеджето на бюрото си. Огледа внимателно офиса, постави късче хартия в процепа на чекмеджето, за да може да разбере, ако някой го е отварял или се е опитвал да го отваря. След това излезе.

Сложната секретна заключалка щракна.