Джеймс Клавел
Търговска къща (35)

33

19:58 часа

В кабинета на Филип Чен беше горещо и влажно. Той седеше до телефона, гледайки го напрегнато. Вратата рязко се отвори и той подскочи. Дайан влезе при него.

— Няма никакъв смисъл да чакаш повече, Филип — каза му раздразнено тя. — По-добре върви да се приготвиш. Тези дяволи няма да се обадят тази вечер. Сигурно нещо се е случило. Хайде, приготвяй се! — Беше във вечерна рокля, последна мода, косата й направена и накичена с бижута, като коледна елха. — Да. Сигурно нещо се е случило. Може би полицията… ха, твърде невероятно е да очакваш от тях да ги хванат. По вероятно е те да си играят с нас. Обличай се, защото ще закъснеем.

— Наистина не ми се ходи — сопна й се той. — Шити Т’Чънг е такава досада и сега, като е станал сър Шити сигурно е двойно по-досаден. — Преди години Ши-Тех беше фалшифицирал и така му излезе прякора Шити, между най-близките му приятели. — Във всеки случай, сега е едва осем часа, а вечерята няма да е по-рано от 9.30, той винаги закъснява. Неговите банкети са винаги най-малко с един час закъснение. За Бога, иди без мен!

— Трябва да дойдеш. Въпрос на престиж е — настоя тя, не по-малко раздразнена. — Господи, след днешния ден на борсата… ако не се появим ще изгубим достойнството си и това ще повлияе още повече върху спада на акциите! Цял Хонконг ще ни се смее. Ще си кажат, че „Хаус ъф Чен“ не може да си плати задълженията и затова не се появяваме на публични места. Ами новата жена на Шити, Костанца, тази мазна никаквица, тя едва чака да ме види унижена! — Беше готова да започне да пищи от раздразнение. Личните й загуби днес бяха над 100 000 долара. Когато Филип се обади оттам малко след три часа, за да й съобщи какво се бе случило, тя едва не припадна. — Трябва да дойдеш или ще бъдем разорени!

Съпругът й кимна. Той знаеше какви слухове и клюки ще се разнасят на банкета. Цял ден бе обсипван с въпроси, вайкания и паника.

— Сигурно имаш право. — Той беше изгубил почти милион днес и ако продължава така и Горнт спечели знаеше, че е загубен. Защо се довери на Дънрос и купува толкова усилено? Погледна нагоре към жена си. Сърцето му се сви, като видя там страхотна омраза към целия свят и към него. — Добре — хрисимо каза той. — Веднага ще се приготвя.

Когато стигна до вратата телефонът иззвъня. Още веднъж го присви сърцето и пак се почувства зле. Около шест часа четири пъти се звъня. Всеки път беше във връзка с борсата.

— Кой? — обади се той ядосано.

Последва кратка пауза и след това не по-малко груб глас каза на кантонезки:

— В много скапано настроение си, който и да си! Къде са ти шибаните маниери?

— Кой е моля? Е, кой се обажда? — попита на кантонезки Филип.

— Шефът на Бившите вълци! Ти кой си?

— О! — Кръвта се дръпна от лицето на Филип Чен. Паникьосан, той кимна с глава на жена си да се приближи. Тя бързо дойде до него и се наведе близо до слушалката, за да чува. — На телефона е… Чен — този път той отговори внимателно. — Моля, кажете си името… кажете кой сте?

— Ушите ти да не са запушени с восък? Казах, че съм шеф на Бившите вълци. За глупак ли ме мислиш, че искаш да ти кажа как се казвам?

— Аз се… извинявам, но как да разбера, че ми казваш истината?

— Как аз знам, кой си ти? Може да си от проклетата полиция. Кой си?

— Аз съм „Хаус ъф Чен“. Кълна се!

— Добре. Тогава ще ти кажа, че аз написах писмо, в което съобщавам, че ще ти се обадя около шест часа днес. Не си ли го получил още?

— Да, да получих писмото — каза Филип Чен, опитвайки се да контролира объркването си, предизвикано от смесването на толкова различни чувства, облекчение, ярост, безсилие и ужас. — Искам да говоря със сина си Нъмбар Уан Сан, моля?

— Това е невъзможно! Жаба може ли да изяде лебед? Твоят син е в друг край на острова… всъщност е в Новите територии, далеч от телефон, но е в безопасност. Да, Чен, на абсолютно сигурно място е. Нищо не му липсва. Приготви ли парите за откупа?

— Да… поне 100 000 успях да събера. Ня…

— Господ да ми е свидетел, губя търпение! — ядоса се мъжът на телефона. — Много добре знаеш, че искаме 500 000! 5 или 10 е, като един косъм от десет вола за теб!

— Лъжи! — кресна Филип Чен. — Всичко това са лъжи и слухове, разнасяни от враговете ми! Аз не съм богат… Не си ли чул за борсата днес? — Филип Чен посегна с ръка за стол, почувствал се премалял, седна, без да пуска телефона.

— Борсата! Ние бедните нямаме нищо общо с борсата! Искаш ли да ти изпратим и другото му ухо?

Филип побеля от ужас.

— Не. Но трябва да се пазарим. Пет е много. Едно и половина ще успея някак да събера.

— Ако се съглася на едно и половина ще стана за смях на цял Китай! Да не искаш да кажеш, че излагам агнешка глава, а продавам кучешко месо? Едно и половина за Нъмбар Уан Сан на „Хаус ъф Чен“? Невъзможно! Сам можеш да го разбереш.

Филип се поколеба.

— Добре — каза той благоразумно. — Имаш право. Първо искам да разбера, кога ще ми върнете сина.

— Веднага щом получим откупа! Заклевам се в костите на предците си! Само няколко часа след като получим парите ще го оставим на главната улица „Ша Тин роуд“.

— Значи сега е на „Ша Тин роуд“?

— Айейа, не можеш да ме хванеш, Чен. Мирише ми на гнило този разговор. И проклетата полиция ли подслушва? Затова ли е оперено кучето, защото господарят му е наблизо? Сигурно си съобщил в полицията, а?

— Не, кълна се. Не съм се обаждал и не се опитвам да ти правя клопка, но моля, трябва ми доказателство, разумно споразумение. — Филип Чен беше плувнал в пот от напрежението. — Можете да сте сигурни, не съм се обаждал в полицията, заклевам ви се. Защо да го правя? Ако се обадя, тогава как ще се спазаря с вас?

Последва друго дълго колебание, тогава малко поуспокоен мъжът каза:

— Съгласен съм. Но не забравяй, че сина ти е при нас, ако му се случи нещо лошо вината няма да е наша. Добре, ще се помъча и аз да съм разумен. Ще се съглася на 400 000, но да ги получа още тази вечер!

— Това е невъзможно! Искаш да ловя тигър в морето! Получих писмото, когато банките бяха вече затворени, но имам 100 000 в употребявани банкноти… — Дайан го сръга с лакът и вдигна два пръста във въздуха. — Слушай, може би ще успея да взема на заем още тази вечер. Вероятно… виж какво, ще ти дам тази вечер двеста хиляди. Сигурен съм, че ще успея да събера толкова до един час. 200 000!

— Бог да ме убие, ако се продам за толкова малко. 350 000!

— 200 000 до един час!

— Другото му ухо до два дни или 300 000 тази вечер!

Филип Чен виеше, молеше се, ласкаеше и проклинаше и се пазаряха. И двамата мъже бяха опитни в пазаренето. Скоро се вкопчиха в двубоя, всеки използващ цялата си сила, бандитът действаше със заплахи, Филип Чен с коварство, ласкателство и обещания. Накрая, Филип каза:

— Много си добър за мен, много умно се пазариш. Ще ти платя 200 000 тази вечер и още 100 000 в разстояние на четири месеца.

— До един месец!

— Три! — Филип Чен беше слисан от потока ругатни, който последва и помисли, че не подценява противника си.

— Два!

Дайан пак го сръга и му направи знак да се съгласи.

— Добре, — каза Филип. — Съгласен съм. Още 100 000 след два месеца.

— Добре! — мъжът беше доволен и добави. — Ще обмисля предложението и ще ти се обадя.

— Но почакай за момент, кога ще…

— До един час.

— Но…

Линията прекъсна. Филип Чен изруга, след това избърса изпотеното си чело.

— Мислех, че съм го хванал вече. Проклето куче!

— Да — Дайан беше приятно възбудена. — Много добре се справи, Филип! Само 200 000 сега и още 100 000 след два месеца! Отлично! Всичко може да се случи през тези два месеца. Може мръсната полиция да ги хване дотогава и да не ги плащаме изобщо! — Зарадвана, тя извади кърпичката си и избърса избилата под носа й пот. Изведнъж помръкна. — Ами банкета в Шити Т’Чънг? Трябва да отидем там, но нали ще ги чакаш да се обадят до един час.

— Да, ще чакам, вземи Кевин с теб, ще дойда по-късно. Ще има място, когато и да пристигна.

— Отлично! Колко си умен! Трябва да си върнем монетата на всяка цена. О много хубаво! Може би съдбата ни се е променила и да има бум, както предрече Стария Сляп Тунг. Кевин толкова се безпокои за теб, Филип. Горкото момче е много загрижено за всичките тези неприятности. Безпокои се за здравето ти. — Тя бързо излезе, благодарна на боговете и уверена, че ще се прибере много преди Джон Чен да се е върнал невредим у дома. Отлично, Кевин може да си облече бялото сако от акулска кожа. Време е да започне да живее в съответствие с новото си положение. — Кевин!

Вратата се затвори. Филип Чен въздъхна. Когато събра сили, той отиде до шкафа и си наля бренди. След като Дайан и Кевин излязоха, той си наля още едно. В девет без петнадесет телефонът позвъня.

— „Хаус ъф Чен“?

— Да… да, слушам.

— Ние приемаме. Но трябва да стане тази вечер!

Филип Чен въздъхна.

— Добре. Сега ка…

— Можеш ли да събереш всичките пари?

— Да.

— Банкнотите ще бъдат ли по стотачки, както казах преди?

— Да. Имам 100 000 и ще взема още 100 000 от приятел…

— Имаш много богати приятели — каза мъжът подозрително. — Мандарини.

— Той е букмейкър — бързо му отговори Филип Чен, псувайки се за неволното изпускане. — Когато затвори предишният път аз… аз се уговорих с него. За щастие улучих една от големите му нощи.

— Добре. Слушай, вземи такси…

— Но аз имам кола и…

— Зная, че имаш кола, зная и номера й — грубо го прекъсна мъжът, — знаем всичко за теб и ако се опиташ да ни предадеш на полицията, никога няма да видиш сина си и ще бъдеш следващия в списъка ни! Разбра ли?

— Да… да, разбира се. Ще взема такси — до къде да отида?

— До триъгълния парк в Каулуун Тонг. Там има улица на име „Ексес роуд“. Ще спреш пред каменната ограда, в зида има дупка. Върху паветата на улицата ще видиш нарисувана стрела, върхът на стрелата сочи към дупката. Вътре ще намериш писмо за теб. Прочиташ писмото и тогава ще се приближи към теб наш човек и ще ти каже, — Tin koon chi fook, и ще му предадеш парите…

— Ох! Няма ли опасност да ги предам на грешен човек?

— Няма. Ти разбираш паролата и всичко друго, нали?

— Да… да.

— Колко време ще ти отнеме, за да дойдеш на мястото?

— Мога веднага да дойда. Аз ще… ще взема останалите пари по пътя, мога веднага да дойда.

— Тогава идвай веднага. Ела сам!

Филип Чен избърса изпотеното си чело.

— А моят син? Кога ще…

— Подчинявай се на инструкциите! Внимавай, да бъдеш сам!

Отсреща затвориха. Пръстите му трепереха, когато взе чашата и изпи докрай брендито. Почувства разливащата се по тялото му топлина, но питието не намали страховете му. Взе се в ръце и набра един телефонен номер.

— Искам да говоря с Фор Фингър Уу.

— Един момент, моля. — Чуваше се заглушен хакло диалект и после: — Мистър Чен ли е на телефона, мистър Филип Чен? — попита гласът на американски английски.

— Ох — каза той, изненадан и добави внимателно: — Кой е отсреща?

— Паул Чой, мистър Чен. Племенникът на мистър Уу. На чичо ми се наложи да излезе по спешност и ме остави да чакам докато се обадите. Той даде някои разпореждания за вас. Вие ли сте мистър Чен?

— Да, да.

— А, чудесно. Обадиха ли се за откупа?

— Да, да обадиха се. — Филип Чен се чувстваше неловко, че трябва да говори с непознат, но нямаше избор. Каза за инструкциите, които му дадоха по телефона.

— Само за момент, сър.

Отново чу заглушен, неясен говор на хакло диалект.

— Вие звъните от Наблюдателницата на „Струан“, нали?

— Да — да, у дома съм.

— Шофьорът ще бъде едно от нашите момчета. Други от хората на чичо ми ще са пръснати по Каулуун Тонг, така че няма от какво да се страхувате, ще охраняват всяка ваша стъпка по целия път. Предайте парите, а те ще имат грижа за останалото. Не се страхувайте… мистър Чен?

— Да, чувам. Благодаря.

— Таксито ще бъде пред вас след двадесет минути.

 

 

Паул Чой затвори телефона.

— Филип Чен благодари, почитаеми татко — каза той, треперейки вътрешно от студения му поглед. Капчици пот бяха избили по цялото му лице. Опита да скрие страха си от другите. В главната кабина на тази древна китайска лодка, която бе закотвена завинаги в това също древно устие, беше горещо и задушно. — Мога ли да отида и аз с твоите хора?

— Кой праща заек срещу дракон? — озъби се Фор Фингър Уу. — Ти трениран уличен боец ли си? Да не съм глупак, като теб? Или предател, като теб? — Той посочи с мазолестия си пръст към Гудуедър Пуун. — Ти ги води!

Мъжът бързо излезе навън. Останалите го последваха. Сега бяха само двамата в кабината.

Старецът седеше върху обърнато буре. Той запали цигара и всмукна дълбоко дима, закашля се и плю шумно върху палубата. Паул Чой го наблюдаваше, пот се стичаше по гърба му, повече от страх, отколкото от горещината. Около тях бяха пръснати стари писалища, кантонерки, разнебитени столове и два телефона, това беше офисът на Фор Фингър Уу и неговия център за комуникация. Оттук изпращаше заповедите си до флотилията. Голяма част от бизнеса му бе чисто транспортен, но винаги, когато знамето със сребърния лотос се развее, заповедта към капитаните гласеше: всичко да се товари, където и да е, по което й да е време — на каквото трябва цена.

Коравият стар мъж пак се закашля и продължи да го гледа със свиреп поглед.

— Те са те научили странни неща в Голдън Маунтън?

Паул Чой си държеше езика зад зъбите и чакаше, сърцето му неспокойно тупкаше. Защо ли изобщо се върна в Хонконг. Нали още е американски гражданин. Да беше останал в Хонолулу, да кара сърф по огромните вълни и да лежи на плажа с приятелката си. Настроението му съвсем се развали при мисълта за нея.

— Учат те да хапеш ръката, която те е хранила, айейа!

— Не, почитаеми татко, съжа…

— Учат те, че моите пари са и твои, моето богатство и твое и моят печат също, да го използваш, както намериш за добре?

— Не, почитаеми сър. Съжалявам, че съм те разочаровал — тихо каза Паул Чой, съвсем увехнал от страх.

Рано тази сутрин, когато Горнт пристигна, радостен след срещата си с Бартлет, преди секретарките да са дошли, Паул Чой попита може ли да помогне. Горнт му нареди да го свърже с няколко души по телефона. Останалите номера той сам набра. Чой случайно чу част от вътрешна информация за „Струан“, която Горнт доверяваше по телефона. Спомняйки си за сутрешното обаждане на Бартлет, заключи че двамата са имали среща — успешна, съдейки от доброто настроение на Горнт — и съзнавайки, че той повтаря по телефона тази информация, отново и отново, любопитството му се изостри. По-късно, чу Горнт да казва на адвоката си… за продаване под цената…

„Не, не се безпокой, нищо няма да се случи, докато съм покрит, не до около единадесет… Разбира се. Ще изпратя подпечатано нареждане веднага щом…“

Следващият му разговор беше с чужбина, с менажера на „Банк ъф Суицърлънд енд Цюрих“, който той тайно подслуша.

— Очаквам тази сутрин прехвърляне на голяма сума долари, някъде преди единадесет часа. Телефонирайте ми веднага след като бъде направено.

Така, чул цялата информация, той стигна до извода: ако Бартлет е организирал тайно сътрудничество с Горнт, известния враг на „Струан“, за започване на една от неговите кампании и Бартлет поеме част от риска или целия риск — прехвърляйки голяма сума на сметката на Горнт в Швейцария, за да покрие загубите му от продажбата под стойността — и ако е уговорил Горнт да поведе атаката срещу „Струан“, докато той стои настрана, на борсата ще да стане доста оживено, акциите на „Струан“ щяха да тръгнат бързо надолу.

„Включвай се и бързо продавай акциите на «Струан» преди големите и ще направиш купища пари.“

Спомни си, че почти гласно изпъшка, защото нямаше нито пари, нито кредит, нито акции или неща, срещу които да вземе заем. След това си спомни думите на един от учителите в Харвард: „Печелят смелите“. Той отиде в един празен офис и се обади на новооткрития си приятел, Ишуар Суржани, лихвар и дилър с чужда валута, с когото се запозна чрез стария евроазиатец от библиотеката.

— Виж, Ишуар, нали твоят брат е начело на „Суржани стокброукърс“?

— Не, млади господарю. Аржан ми е първи братовчед. Защо?

— Ако искам да продавам акции под пазарната им стойност, ще ме подкрепиш ли?

— Разбира се, както ти казах и преди, купуваш или продаваш, ще те подкрепям докрай, ако имаш достатъчно голяма сума, за да покриеш загубите… или някакъв друг еквивалент. Нямаш ли пари или други гаранции, съжалявам не.

— Виж, предлагам страхотна информация, а?

— Пътят до ада и затвора за длъжници е наводнен от страхотни информации, млади господарю. Съветвам те да не използваш страхотни информации.

— Неприятно — каза Паул Чой разочарован. — Мога да направя за двамата няколко пъти по 100 000 долара преди три часа днес.

— О? Би ли ми пошушнал знаменитото име на акциите?

— Ще ми гарантираш ли за… 20 000 долара?

— Съжалявам, млади господарю, аз не подарявам пари — само ги давам на заем. Моите предци забраняват това.

— 20 000 ХК?

— Не, дори десет долара.

— Иий, Ишуар, те не са голяма помощ.

— Защо не помолиш знаменития си чичо? Неговият печат… и веднага бих отишъл до половин милион ХК.

Паул Чой знаеше, че освен парите и ценните книжа прехвърлени от „Хо-Пак“ във „Виктория“ имаше и много сертификати за акции и списък с гаранции на разположение на редица стокброкери. Една беше за 150 000 акции на „Струан“. Започне ли Горнт веднага атаката, старецът може да изпати.

— Идеята е добра, Ишуар. Ще ти се обадя пак!

Веднага позвъни на баща си, но не можа да го открие.

Остави съобщения за него навсякъде, където го бе търсил и зачака. Нетърпението му растеше. Малко преди десет часа чу секретарката на Горнт да отговаря по телефона.

— Да?… О, един момент моля… мистър Горнт? Обаждат се от Цюрих… свързвам ви.

Още веднъж се опита да се свърже с баща си, нямаше търпение да му предаде спешната новина. След това Горнт го повика.

— Мистър Чой, моля веднага занеси това на адвоката ми. — Той му предаде запечатан плик. — Предайте го лично.

— Да, сър.

Той излезе от офиса. Спира при всеки телефон и се опитва да се свърже с баща си. След това предаде лично писмото на адвоката на Горнт, наблюдавайки изражението на лицето му. Там видя радост.

— Ще има ли отговор, сър? — любезно попита той.

— Само, че всичко ще бъде направено, както е наредено.

Беше няколко минути след десет часа.

Като излезе от офиса на път за асансьора, претегли всички плюсове и минуси. Стомахът го присви от притеснение, спря се при първия телефон.

— Ишуар? Виж, имам спешна заповед за теб от чичо си. Той иска да продаде акциите си на „Струан“. 150 000 дяла.

— А, много мъдро, носят се ужасно лоши слухове наоколо.

— Посъветвах го да го направите със Суржани. 150 000 акции. Той пита можете ли веднага да започнете? Ще можете ли?

— Като с вълшебна пръчка. За Фор Фингър ще се стараем, като за Ротшилд! Къде са акциите?

— В трезора на „Виктория“.

— Ще ми трябва веднага неговият печат.

— Отивам да го взема, но той каза да започвате веднага. Каза да продавате на малки количества, така че да не се шокира пазарът. Иска най-добрата цена. Ще започнете ли веднага да продавате?

— Да, не се страхувай, започваме веднага. И ние ще вземем най-добрата възможна цена!

— Добре. И най-важното — каза да го запазите в тайна.

— Разбира се, млади господарю, можете да ни имате пълно доверие, то се подразбира. А акциите, които вие искате да продавате под пазарна цена?

— О това… това ще почака… докато получа кредит айейа!

— Мъдро, много мъдро.

Паул Чой потръпна. Чуваше ударите на сърцето си в настъпилата тишина и гледаше към цигарата на баща си, знаеше, че тези студени черни очи, дълбаещи в него, решават съдбата му. Спомни си как едва не изкрещя от екстаз, когато акциите започнаха да спадат почти незабавно, наблюдаваше движението им непрекъснато, след това точно преди затваряне на борсата нареди на Суржани да купува обратно. Почувства се лек от еуфорията. Изведнъж се сети и телефонира на приятелката си в Щатите, изхарчи почти 30 долара, разказвайки й какъв фантастичен ден е имал и колко му липсва тя. Тя също му отвърна, че й липсва и попита кога ще се върне в Хонолулу? Приятелката му се казваше Мика Касунари, американка от японски произход. Нейните родители го мразеха, защото беше китаец, както той знаеше неговият баща би я мразил, понеже тя е японка. Само че те двамата бяха американци и се бяха срещнали и влюбили в училище.

— Скоро, скъпа — обеща й той възторжено. — Гарантирано за Коледа! След днешния ден баща ми сигурно ще ми даде някаква премия.

Свърши живо и акуратно работата, която Горнт му възложи до края на работния ден. Късно следобед му телефонира Гудуедър Пуун и му съобщи, че баща му ще го види в Абърдийн в 7.30 часа. Преди да отиде при баща си той взе чека от Суржани на името на баща си. 615 000 ХК долара намалени с комисионната.

Пристигна в Абърдийн с повишено настроение и даде чека на баща си. Когато му разказа, какво беше направил, се ужаси от яростта, с която Уу посрещна случилото се. Тирадата бе прекъсната от обаждането на Филип Чен.

— Много съжалявам, че съм те обидил, почитаеми татко, аз…

— Така значи, моят печат е и твой, моето богатство и твое, а? — изведнъж изкрещя Фор Фингър Уу.

— Не, почитаеми татко — въздъхна той, — но информацията беше толкова добра и аз исках да предпазя акциите ти и да направя пари за теб.

— Не за себе си, така ли?

— Не, почитаеми татко. За теб беше. И да се отблагодаря за парите, които си инвестирал за мен… това бяха твои акции и твои пари. Аз се опитах да се свържа…

— Това не е извинение! Ела с мен!

Треперещ, Паул Чой се качи на палубата след баща си. Фор Фингър Уу пропъди телохранителя и посочи с пръст мръсната, кална вода на пристанището.

— Ако не ми беше син — изсъска той, — ако не ми беше син, щеше да нахраниш рибите още в този момент, с вериги на краката.

— Да, татко.

— Ако някога отново използваш моето име, моя печат, или каквото и да е мое, без да съм ти дал съгласието си, ти си мъртъв човек.

— Да, татко — тихо каза Паул Чой вкаменен от страх, осъзнал, че баща му има средствата, склонността и авторитета да изпълни заплахата без страх от възмездие. — Съжалявам, кълна се, никога няма да се повтори.

— Ако беше загубил дори и една бронзова монета, сега щеше да си долу вече. Само защото си спечелил, си жив.

— Да, татко.

Фор Фингър Уу гледаше гневно сина си и продължаваше да крие задоволството от голямата и неочаквана печалба. 615 000 ХК долара. Невероятно! Всичко само след няколко телефонни обаждания и информация отвътре. Това е чудо, като че десет тона опиум скочиха на брега през главите на митничарската лодка! Момчето си плати двадесет пъти и отгоре образованието, а е само от три седмици тук. Колко умно… но и колко опасно!

Той потрепери от мисълта, че и други любимци могат да започнат да вземат сами решения. Тогава ще изпадне под тяхна власт, а може и в затвора да влезе за техните грешки. И все пак, каза си той безпомощно, така действат варварите в бизнеса. Намбър Севън Сан е научен от варварите. Всички богове да са ми свидетели, не исках да излезе от него усойница.

Той погледна сина си, без го разбира, мразеше директния му начин на говорене, варварски начин без заобикалки, както прави цивилизованият човек.

„И все пак… все пак е по-добре с 600 000 ХК за един ден. Ако бях говорил по-рано с него, никога нямаше да му разреша и щях да изгубя тази печалба! Айейа! Да, моите акции щяха да са паднали с толкова по-ниско… ох, ох, ох!“

Той посегна за сандък и седна отгоре, сърцето му се разтупка от тези мисли.

Наблюдаваше сина си. Какво да прави с него? Чувстваше чека в джоба си. Изглеждаше му невероятно, че синът му само за няколко часа беше спечелил за него толкова много пари, без акциите да са мръднали от банката.

— Обясни ми защо този чернокож чужденец с мръсното име ми дължи толкова много пари!

Паул Чой търпеливо му обясни механизма, изгарящ от желание да му угоди.

Старият мъж помисли върху казаното.

— Тогава утре да направя същото и пак да спечеля?

— Не, почитаеми татко. Вземи печалбата и я пази. Днес беше почти сигурно. Това беше внезапна атака. Ние не знаем, как утре ще реагира „Ноубъл хаус“ и дали Горнт наистина иска да продължи атаката. Той може обратно да купува и да бъде с печалба. Ще бъде опасно да следваме утре Горнт, много опасно.

Фоу Фингър Уу хвърли цигарата.

— Тогава какво трябва да правя утре?

— Чакай. Пазарът е изнервен и е в ръцете на дяволите чужденци. Съветвам те да чакаш и да видиш какво ще стане с „Хо-Пак“ и „Виктория“. Мога ли да използвам името ти и да питам Горнт за банката „Хо-Пак“?

— Какво?

Паул Чой търпеливо припомни на баща си за натиска върху банката и за възможната манипулация с акции.

— А, да, разбирам, — каза надуто възрастният мъж. Паул Чой знаеше, че старецът не разбра. — Тогава ние… тогава аз само мога да чакам?

— Да, почитаеми татко.

Фор Фингър Уу извади чека от джоба.

— А това парче хартия? Какво да правя с него?

— Обърни ги в злато. Цената варира с много малко при златото. Мога да говоря с Ишуар Суржани, ако искаш. Той се занимава с валутен обмен.

— И къде ще си пазя златото? Едно нещо беше да пренасяш контрабанда чуждо злато, съвсем друго да се безпокоиш за собственото си.

Паул Чой му обясни, че физическото притежание не значеше непременно да притежаваш златото.

— Но, аз нямам доверие на банките — каза ядосано старият мъж. — Ако златото е мое, значи е мое и не на банката!

— Да, татко. Но това ще бъде швейцарска банка, не хонконгска и е абсолютно сигурно.

— Гарантираш ли с главата си?

— Да.

— Добре. — Старият мъж извади писалка и подписа чека на гърба с инструкция за Суржани да превърне веднага парите в злато. — Гарантираш с живота си. И утре ще чакаме? Утре няма да правим пари?

— Има вероятност за печалба и по-късно, но не мога да гарантирам. Може би ще разбера около обяд.

— Обади ми се тук тогава.

— Да, татко. Разбира се ако имахме наша борса можехме сами да манипулираме акциите… — подхвърли идеята си Паул.

— Какво?

Младият мъж внимателно започна да обяснява, колко лесно би било за тях да формират тяхна борса, доминирана от китайци и какви неограничени възможности за печалба би им дала тя. Говори цял час и печелеше доверие с всяка измината минута, обяснявайки му колкото е възможно по-просто.

— Ако е толкова лесно, защо не го е направил досега Тайтфист Танг, или Биг Ноиз Санг, или онзи полуварварин от Макао, или банкера Куанг, или още дузина други?

— Вероятно не им е идвала тази идея или нямат кураж. Може би искат да работят в системата на чужденците — „Търф клъб“, „Крикет клъб“, рицарство и всички други английски глупости. А може и да се страхуват да тръгнат срещу течението или пък нямат съответните познания. Ние имаме и познания и опит. Да. Аз имам приятел в Голдън Маунтън, добър приятел, с когото се познаваме от училище и…

— Какъв приятел?

— Той е от Шанхай и е цар по отношение на акциите. Сега е брокер в Ню Йорк. Заедно с него и с достатъчно пари можем да го направим. Зная, че ще можем.

— Айейа! Със северен варварин? — присмя се Фор Фингър Уу. — Как можеш да му вярваш?

— Мисля, че може да му се вярва, почитаеми татко — разбира се ще поставиш ограничения срещу плевелите, както прави добрият градинар.

— Но, силният бизнес в Хонконг е в ръцете на чужденците. Цивилизованите хора не могат да поддържат собствена борса.

— Може да си прав, почитаеми татко — внимателно се съгласи Паул Чой, без да показва вълнението си. — Но всички китайци обичат хазарта. И независимо от това няма нито един цивилизован човек, работещ като борсов посредник! Защо чужденците ни държат настрана? Защото ще ги надиграем. За нас пазарът на акции е най-великата професия на света. Щом нашите хора в Хонконг видят, че нашият пазар е широко отворен за цивилизованите хора и за техните компании ще долетят при нас. Чужденците също ще бъдат принудени да отворят тяхна борса за нас. Ние сме по-добри в хазарта. А освен това, почитаеми татко — той посочи с ръка брега, високите сгради, лодките, плуващите ресторанти — всичко това би могло да бъде твое! Това всичко е в акции и дялове и ако един мъж притежава пазар за тези акции, това е символ на могъществото му над света.

Фор Фингър Уу пушеше бавно.

— Колко би струвал твоят пазар на акции, Намбър Севън Сан?

— Една година време и начална инвестиция от… не мога да кажа точно. — Сърцето го болеше. Чувстваше алчността на баща си. Изводите от формирането на китайска стокова борса в това нерегулирано капиталистическо общество бяха с толкова важни последици за него, че се почувства слаб. Ще бъде толкова лесно, само време и… колко пари? — Мога да ти кажа колко ще струва до една седмица.

Фор Фингър Уу погледна сина си с хитрите си очи й прочете там вълнение и алчност. Дали е за пари или за власт?

И за двете. Младият глупак не знае, че двете са едно и също. Той мислеше за силата на Филип Чен и силата на „Ноубъл хаус“ и на половината монета, която Джон Чен бе откраднал. Филип Чен и жена му също са глупаци. Те трябва да знаят, че винаги има ухо, което подслушва от другата страна на стената и щом една ревнива майка знае някаква тайна, това повече не е тайна. Тайна не може да се пази в хотели между чужденците, които винаги предполагат, че прислужниците не разбират езика на варварите, че нямат дълги уши и силни очи.

А синовете? Синовете са богатството на бащата — но понякога и причина за смъртта им.

Човек трябва да е глупак, за да се довери на сина си. Абсолютен глупак. Нали?

— Много добре, синко — каза леко той. — Дай ми твоя план написан и колко пари ще струва. И тогава ще реша.

 

 

Филип Чен слезе от таксито при градинката в Каулуун Тонг. Шофьорът изключи таксиметъра и се обърна към него. Апаратът показваше 17.80 ХК долара. Ако зависеше от Филип, той не би наел такси за целия път. Не. Той щеше да пресече пристанището с „Голдън фери“ за 15 цента и щеше да наеме друго такси в Каулуун, така щеше да спести най-малко 8 долара. Страхотна загуба на пари.

Внимателно отброи 18 долара. Прибави още тридесет цента за бакшиш и се почувства особено щедър. Шофьорът си замина и го остави близо до триъгълната градинка.

Каулуун Тонг беше едно от предградията на Каулуун, бедняшки квартал. Намери „Ексес роуд“, която обикаляше около градинката и тръгна по уличката. Струваше му се, че куфарчето става по-тежко и изпитваше чувството, че всеки знае за доларите вътре. Стана нервен. В тази част на Каулуун можеше да купиш смъртта на някого за няколкостотин долара, ако знаеш към кого да се обърнеш, а за такава сума можеш да наемеш цяла армия. Вървеше и гледаше паважа. Когато почти стигна края, видя нарисуваната стрела върху паветата, насочена към стената от камък. Чувстваше тежестта на сърцето в гърдите си. Беше доста тъмно, осветено само от няколко улични лампи. Дупката в зида се бе оформила от няколко откъртили се камъчета. Видя намачкан вестник. Извади го бързо, бръкна още веднъж, за да се увери, че вътре не е останало нищо и тръгна, седна на една пейка осветена от улична лампа. Когато се поуспокои и дишането му се нормализира, той разгъна вестника. Вътре имаше плик. Пликът беше плосък и част от напрежението му отпадна. Ужасяваше се, че престъпниците биха могли да му изпратят и другото ухо.

На бележката пишеше:

Отиди на „Ватерло роуд“. Тръгни на север по посока на казармата, която е от западната страна на улицата. Внимавай, ние те гледаме в момента.

Тръпки го побиха и той се огледа наоколо. Като, че никой не го гледаше. Нито враг, нито приятел. Но чувстваше, че е наблюдаван. Куфарчето съвсем му натежа, като че бе пълно е олово.

О, Богове пазете ме, трескаво се молеше той, опитвайки се да събере кураж и да продължи. Къде са хората на Фор Фингър Уу, по дяволите?

„Ватерло роуд“ беше наблизо, оживена главна артерия. Той не обръщаше внимание на навалицата, само вървеше на север. Всички магазини бяха отворени, ресторантите шумни. По близката дига изсвири печално товарен влак, отивайки на север, писъкът се смеси с шума от клаксоните. Небето се бе заоблачило, въздухът — влажен.

Уморен, той извървя около половин миля, пресичайки странични улички и алеи. Спря се, за да изчака да мине един камион, след това мина през входа на, друга тясна алея, отмествайки се ту на една, ту на друга страна, защото минувачите го бутаха. Изведнъж двама младежи застанаха пред него, преграждайки му пътя. Единият изсъска:

— Tin koon chi fook!

И двамата бяха с нахлупени над очите кепета, тъмни очила, лицата им почти еднакви.

— Tin koon chi fook! — злобно повтори Смолпокс Кин. — Давай чантата!

— Ох! — Побелял от страх Филип Чен подаде чантата. Смолпокс Кин я грабна.

— Не се оглеждай и продължавай да вървиш на север!

— Добре, но моля и вие да си изпълните обещанието… — Филип Чен спря да говори. Двамата младежи бяха изчезнали. Те като че ли се стопиха. Шокиран, Филип насили краката си, опитвайки се да запомни малкото, което видя от лицата им. Някой го сграбчи грубо.

— Къде ти е шибаното куфарче?

— Какво? — ахна той, взирайки се в страшно изглеждащия главорез пред себе си. Беше Гудуедър Пуун.

— Куфарчето — къде е?

— Двама младежи… — Той безпомощно посочи назад. Мъжът изпсува, бързо се запромушва през тълпата и пронизително свирна. Само няколко души му обърнаха внимание. Още побойници започнаха да се събират, Гудуедър Пуун мерна напред двамата младежи с куфарчето, когато завиваха от добре осветената главна улица в пряката пред тях. Той се хвърли да ги настигне, последваха го и другите.

Смолпокс Кин и брат му спокойно се смесиха с тълпата. Те се усмихнаха един на друг, абсолютно сигурни вече, свалиха очилата и кепетата и ги напъхаха в джобовете си. Двамата много си приличаха — бяха почти като близнаци.

— Дю не ло мо! Този стар копелдак изглеждаше изплашен до смърт! — изкикоти се Смолпокс Кин. — Само с една крачка стигнахме небето!

— Да. И следващата седмица, когато го отвлечем ще си плати, като поп!

Те се изсмяха, спряха за малко пред една осветена сергия и надзърнаха в куфарчето. Когато видяха парите ахнаха.

— Айейа, наистина сме на небето с една крачка, братле. Жалко, че синът е мъртъв и погребан вече.

Смолпокс Кин вдигна рамене, завиха в по-малка уличка, след това в друга, сигурни в този почти тъмен лабиринт.

— Почитаемият татко е прав. Всяко зло за добро. Не беше твоя вината, че главата на това копеле се оказа мека! Изобщо не! Когато го изровим и го оставим на „Ша Тин роуд“ с бележка на гърдите… — Той спря за момент. Докато чакаха той случайно погледна назад. В другия край на уличката видя трима мъже да завиват и виждайки го, забързаха към него.

— Дю не ло мо, предадени сме — ахна той от изненада и се втурна да бяга напред, следван по петите от брат си.

Двамата бягаха много бързо. Тъмнината им помагаше. Смолпокс Кин водеше напред. Стиснал здраво куфарчето, той се шмугна между няколко сергии и се спусна надолу по тесен, неосветен коридор.

— Прибирай се у дома по друг път, — викна на брат си.

На следващия ъгъл, той зави на ляво, а брат му продължи направо. Тримата преследвачи също се разделиха, двама от тях продължиха след него. Почти не се виждаше вече, а уличката извиваше и нямаше край. Гърдите го боляха от бягането. Втурна се по пряк път и излезе пред разнебитен склад, който се използваше за жилище. Незабелязващ струпаните семейства и шума от телевизорите, той се спусна между тях и изхвръкна през задната врата, след това заобиколи и излезе отново в края на алеята. Надзърна внимателно. Няколко души любопитно го погледнаха, но продължиха по пътя си, не желаейки да имат нищо общо с нещо очевидно нередно.

След това, надявайки се, че е в безопасност, се смеси с тълпата и продължи спокойно да върви с наведена глава. Дишането му още не се бе нормализирало, главата му бе пълна с мръсни ругатни, кълнеше се, че ще отмъсти на Филип Чен за това, че ги беше предал. Бог да ми е свидетел, мислеше разярен той, когато го отвлечем следващата седмица, преди да го пуснем ще му отрежа носа! Как смее да ни предаде на полицията! Хей, чакай, дали бяха полицаи?

Мислеше за това докато бродеше заедно с потока от хора, внимателно озъртайки се назад за всеки случай. Беше сигурен, че вече не го следят. След това започна да мисли за парите и светна от удоволствие. Дай да видя, какво ще правя с моите 50 000! С 40 000 ще купя апартамент и веднага ще го дам под наем. Айейа, вече съм собственик! Ще си купя още пистолет и нов нож за мятане. Ще подаря на жена си една-две гривни и две на Уайт Роуз от „Таузънт плежърс хаус“. Тази нощ ще празнуваме.

Щастлив, той продължи пътя си. Купи от една сергия евтино куфарче и в една тъмна алея, прехвърли парите в него. По-надолу, в друга странична алеята, след като се пазари с уличен търговец пет минути, продаде за добра сума хубавия кожен куфар на Филип Чен. Много доволен от себе си, той се качи на рейс за Каулуун сити, където баща му бе наел под фалшиво име апартамент, много далеч от истинския им дом във Ванчай близко до „Глесинг пойнт“. Той не забеляза нито Гудуедър Пуун, които се качи на същия рейс, нито другите двама с него, нито пък таксито, което следваше рейса.

Каулуун Сити представляваше купчина бордеи, без канализация. Смолпокс Кин знаеше, че тук е в безопасност. Полиция не идваше, освен в крайни случаи. Когато Китай даде под наем Новите територии за 99 години през 1898 година, тя остави като протекторат Каулуун сити. Теоретически десетте квадратни акра бяха китайска територия. Английските власти не закачаха територията, при условие, че има спокойствие. Беше кипящ район с опиум, нелегални хазартни училища, убежище на криминални престъпници. От време на време полицията прочистваше района. На следващия ден обаче Каулуун Сити ставаше какъвто винаги си е бил.

Стълбището до петия етаж на жилищния блок беше паянтово и мръсно, мазилката изпокъртена и плесенясала. Измокрен той почука на вратата по уговорения начин. Вратата се отвори.

— Хелоу, татко, хелоу, Дог-йърд Чен, — весело поздрави той. — Ето парите! — След това видя и по-малкия си брат. — О браво, ти също ли им избяга?

— Разбира се! Проклети полицаи в цивилни дрехи! Трябва да пречукаме един-двама, за нахалството им. — Кин Пак размаха 38 калибровия си пистолет. — Трябва да има отмъщение!

— Може и да имаш право, сега, когато имаме първите пари, — каза Фадър Кин.

— Не мисля, че трябва да убиваме полицай, това ще ги побърка направо — потрисайки се каза Дог-йърд Чен.

— По дяволите всички полицаи! — изруга младият Кин Пак и прибра пистолета в джоба си.

Смолпокс Кин вдигна рамене.

— Нали имаме пари…

Точно в този момент вратата изхвърча с трясък. Гудуедър Пуун и трима от неговите хора връхлетяха с ножове в стаята. Всички замръзнаха. Фадър Кин внезапно измъкна нож от ръкава си и замахна, но преди да е успял да го хвърли, ножът на Гудуедър Пуун профуча и се заби в гърлото му. Той се вкопчи в ножа, падайки назад. Нито Дог-йърд Чен, нито братята се помръднаха. Гледаха го как умира. Тялото му потръпна, последва моментна конвулсия на мускулите, после застина.

— Къде е Нъмбар Уан Сан Чен? — попита Гудуедър Пуун с втори нож в ръката.

— Аз не познавам никакъв Намб…

Двама от мъжете се хвърлиха върху Смолпокс Кин, хванаха ръцете му, разпънаха ги на масата и ги задържаха здраво там. Гудуедър Пуун рязко се наведе и със замах отряза показалеца му. Смолпокс Кин посивя. Другите двама се парализираха от страх.

— Къде е Нъмбар Уан Сан Чен?

Смолпокс Кин гледаше с празен поглед пръста си и изтичащата от раната кръв. Той изкрещя, когато Гудуедър Пуун замахна отново.

— Недей, недей. Мъртъв е… мъртъв и сме го погребали, кълна се!

— Къде?

— Близко до Ша… „Ша Тин роуд“. Слушай, — отчаяно изкряска той, ще си поделим парите. Ще… — Той замръзна, когато Гудуедър Пуун постави върха на ножа си на устата му.

— Само отговаряй на въпросите проститутско лайно или ще ти отрежа езика. Къде са нещата на Нъмбар Уан Сан Чен? Нещата, които намерихте в него?

— Изпратихме всичко в „Хаус ъф Чен“, всичко, с изключение на парите, които имаше у себе си. — Той хленчеше от болка. Двамата мъже, изведнъж силно натиснаха едната му лакътна става и той изпищя. — Бог ми е свидетел казвам истината! — Той изви, когато ставата си замина и припадна от болката. Отсреща Дог-йърд Чен стенеше от страх. Понечи да изпищи, но един от мъжете му размаза с юмрук лицето, политайки главата му се разби в стената и той падна в безсъзнание.

Всички очи се обърнаха към Кин Пак.

— Истина е. Всичко, което ви каза, е истина!

Гудуедър Пуун изпсува. После каза:

— Претърсихте ли го, преди да го заровите?

— Да, сър, не аз, той… — Треперещ, той посочи трупа на баща си. — Той го претърси.

— Ти беше ли там?

Младежът се поколеба. Моментално Пуун се стрелна с изненадваща за годините му бързина. Ножът направи резка под очите му и остана там.

— Лъжец!

— Бях там — задавено отговори младежът. — Щях да ви го кажа, сър. Бях там. Няма да лъжа, кълна ви се!

— Следващия път като излъжеш, ще бъде лявото ти око. Бил си там, да?

— Да… да, сър!

— А този беше ли там? — попита Пуун, сочейки Смолпокс Кин.

— Не.

— Онзи?

— Да. Дог-йърд Чен беше там!

— Ти претърси ли трупа?

— Да, сър, да — помагах на баща ни.

— Всичките му джобове, всичко ли?

— Да, да, всичко.

— Някакви документи? Бележник, дневник? Бижута?

Младежът се поколеба, отчаян, опитващ се да мисли, ножът не мърдаше от лицето му.

— Нищо, сър, нищо, за което да си спомням. Изпратихме всичките му неща в „Хаус ъф Чен“, освен, освен парите. Задържахме парите. И часовника — бях забравил часовника! Ето този там! — Той посочи часовника върху опънатата ръка на баща си.

Гудуедър Пуун отново изпсува. Фор Фингър Уу му беше казал да освободи Джон Чен и да прибере всички останали неща, които престъпниците не бяха изпратили, специално монета или част от монета, след това да ликвидират престъпниците и да се отърват от труповете. По-добре да му се обадя след малко, помисли Пуун. — Да ми даде инструкции за по-нататък. Не искам да сбъркам нещо.

— Какво направихте с парите?

— Изхарчихме ги. Те бяха само няколкостотин долара и дребни монети. Всичко изхарчихме.

Единият от мъжете каза:

— Мисля, че ни лъже!

— Не лъжа, кълна се! — Кин Пак почти избухна в сълзи. — Не лъжа. Мо…

— Млъквай! Да прережа ли гърлото на онзи там? — каза весело мъжът, сочейки Смолпокс Кин, който още лежеше в безсъзнание.

— Не, не, не още. Оставете го там. — Гудуедър Пуун се почеса по брадата, докато помисли за момент. — Отиваме да изровим Нъмбар Уан Сан Чен. Да, това ще направим. Сега, лайно, казвай кой го уби?

Кин Пак моментално посочи баща си.

— Той го направи. Ужасно беше. Той ни е баща, удари го с лопата… удари го с лопата, когато се опита да избяга вечерта… вечерта на отвличането. — Младежът потрепери, лицето му бе бяло като тебешир. Страхът от опряния в лицето му нож изцяло го поглъщаше. — Не, не беше моя вината, сър.

— Как се казваш?

— Су Так-гай, — моментално отговори, казвайки приготвено за спешна ситуация име.

— Той? — Пръстът сочеше брат му.

— Су Так-тонг.

— Другият?

— Уу-тип Сап.

— И възрастният?

Младежът погледна трупа на баща си.

— Той беше Голдтут Су. Беше много лош, но ние… ние трябваше да се подчиняваме. Трябваше, той ни е баща.

— Къде закара Нъмбар Уан Сан Чен, преди да го убиеш?

— В Ша Тин, но аз не съм го убил. Хванахме го в Хонконг Сайд, поставихме го отзад на колата, която бяхме откраднали и го закарахме в Ша Тин. Там баща ми беше наел една колиба, извън селото, той беше планирал всичко. Ние трябваше само да се подчиняваме.

Пуун изсумтя и посочи хората си.

— Ще претърсим първо тук. Ти му превържи ръката! — Кин Пак веднага грабна стара кърпа, едва не повърна и започна да превързва ампутирания пръст.

Пуун въздъхна, не знаейки откъде да започне. Отвори куфара. Всички очи се обърнаха и алчно загледаха купа с парите. Пуун премести ножа в другата си ръка и го затвори. Остави го в средата на масата и започна да претърсва мръсния апартамент. Имаше само маса, няколко стола и железен креват с мръсен матрак. Тапетите висяха надолу разлепени, прозорците заковани с дъски и без стъкла. Обърна матрака, претърси го, но нищо не откри. Влезе в мръсната почти празна кухня и запали лампата. След това в ужасно миришещата тоалетна. Смолпокс Кин започна да стене, идваше в съзнание.

В едно чекмедже Гудуедър Пуун намери листове хартия, мастило и четки за писане.

— Това за какво е? — попита той, държейки високо лист с надпис: „Този Нъмбар Уан Сан Чен имаше глупостта да се опита да бяга. Никой не може да избяга от Бившите вълци! Нека го знае цял Хонконг. Нашите очи са навсякъде!“ — Това за какво е?

Кин Пак погледна от пода, стараещ се да угоди.

— Не можехме да го върнем жив в „Ноубъл Хаус“ и баща ни нареди… тази вечер да изровим Нъмбар Уан Сан, да го занесем на „Ша Тин роуд“ и да поставим отгоре бележката.

Гудуедър Пуун го погледна.

— Когато започнеш да копаеш, най-добре е бързо да го откриеш, още от първия път! — злобно му се закани той. — Да, защото очите ти, лайно такова, няма да ги има никъде.