Джеймс Клавел
Търговска къща (76)

74

18:30 часа

А Тат се изкачи с мърморене по широкото стълбище на Грейт хаус — ставите й скърцаха от старост и тя куцаше. Тръгна по Дългата галерия, която мразеше, мразеше и лицата, които сякаш все я гледаха. „Прекалено много духове има тук — мислеше си със суеверен ужас тя, която познаваше доста от тези хора приживе, тъй като бе родена и живяла осемдесет и пет години в този дом. — Нецивилизовано е да се държат духовете в робство, като се окачват техни подобия на стените. По-добре е да се постъпва цивилизовано и духовете да се отпращат в спомените, където им е мястото.“

Както винаги, когато видеше ножа на Хег, забит в сърцето на баща й на портрета, А Тат потрепери.

Дю не ло мо — помисли си тя. — Тази беше наистина бясна с неутолимия демон в Нефритената си порта, винаги тайно оплакваща смъртта на тай-пана, свекър си, оплакваща съдбата си, че се е омъжила за слабохарактерния му син, а не за него, че никога не беше спала с бащата и заради това Нефритената й порта беше неутолима.

Айейа, ами всички ония чужденци, дето се изкачиха по тези стълби през годините и се вмъкваха в леглото й, варвари от всякаква националност, възраст, облик и размери, за да бъдат захвърлени после като плява, след като Хег им изтощаваше живеца, но без да успее някога да угаси огъня си. — А Тат отново потрепери. — Всички богове са ми свидетели! Нефритената порта и Едноокият монах са наистина yin и yang, наистина вечни, наистина богоподобни, и двамата ненаситни, колкото и да се изтощават взаимно. Благодаря на боговете, че родителите ми ми разрешиха да дам обет за непорочност и да се отдам на отглеждането на деца, никога да не бъда разтворена от Димящо стебло, за да не бъда същата след това. Благодаря на боговете, че не всички жени се нуждаят от мъже, за да се извисят до боговете. Благодаря на боговете, че някои жени мъдро предпочитат да прегръщат, докосват, целуват и се наслаждават на други жени. Хег имаше и жени, много жени, особено когато остаря, намирайки в изпълнените им с младост обятия удоволствие, но не и удовлетворение, не като мен. Интересно, че тя спеше с цивилизовани жени, но не и с цивилизовани мъже, които със сигурност щяха да угасят огъня й по един или друг начин, с или без инструменти. Всички богове са ми свидетели, колко пъти й казвах. Аз, единствената, с която тя разговаряше за тези неща.

Горката глупачка, с изопачените й мечти за могъщество и страст, точно като старата императрица-майка — кошмари на един живот, които никаква светлина не можа да успокои.

А Тат откъсна очи от ножа и се затътри нататък. Къщата никога нямаше да бъде цяла, докато някой не издърпа ножа и не го хвърли в морето, независимо от проклятието.

Старицата не почука на спалнята, а влезе тихо, за да не го събуди, застана над голямото двойно легло и го погледна. Това бяха най-любимите й мигове, когато нейният мъж-дете още спеше, сам, и тя можеше да наблюдава заспалото му лице и да го изучава, без да се притеснява от злобата и лошия нрав на първата съпруга, която й се караше, че само влиза и излиза.

„Глупава жена — помисли си А Тат, като видя бръчките по челото му. — Защо не изпълнява дълга си на първа съпруга и не намери друга жена на моя син, млада, способна да му роди деца, цивилизована, като тази на стария Зеленоок Дявол. Тогава този дом отново ще оживее. Да, къщата има нужда от повече синове — глупаво е продължението на рода да се крепи само на един син. Глупаво е и да се оставя този бик сам, леглото му празно, глупаво е да се оставя да бъде изкушен от някоя лъжлива уличница, да прахосва семето си по други пасища. Защо не разбере, че трябва да пазим къщата! Варвари.“

Видя как очите му се отвориха, погледът му се избистри и той блажено се протегна.

— Време е да ставаш, синко — каза тя, колкото се може по-сурово и заповеднически. — Трябва да се изкъпеш и облечеш и да се обадиш по телефона, айейа, и да оставиш горката си стара майка да шета и да си гледа работата, айейа?

— Да, майко — измънка, прозявайки се, Дънрос на кантонезки, после се отърси като куче, изтегна се още веднъж, стана от леглото и отиде гол в банята.

Тя огледа критично високото му тяло, краката му, целите в жестоки набръчкани белези от изгарянията, получени при самолетната катастрофа. Но това бяха здрави крака, и слабините му бяха здрави, а неговият yang бе твърд и силен.

„Добре — помисли си А Тат — радвам се да видя, че всичко е наред.“

Въпреки това тя бе загрижена, че е все слаб и няма никакъв корем, който да съответства на богатството и положението му.

— Не се храниш достатъчно, сине!

— Повече от достатъчно.

— В кофата има гореща вода. Да не забравиш да си измиеш зъбите — А Тат започна доволна да оправя леглото. — Той имаше нужда от тази почивка — промърмори тя, без да се усеща, че говори на глас. — Цялата седмица приличаше на човек, обладан от зъл дух, работеше по цял ден, по лицето му и около него имаше някакъв страх. Такъв страх може да убие човек — като свърши с леглото, тя извика. — Не стой до късно довечера. Трябва да се грижиш за себе си и ако си хванеш някоя уличница, доведи я тук като разумен човек, айейа?

Чу го да се смее и това я зарадва. Не се бе смял много през последните дни.

— Мъжът има нужда от смях и от млада yin да поддържа неговия yang. А, какво, какво каза?

— Попитах къде е първата дъщеря?

— Идва, излиза, все е навън с онзи варварин — отвърна А Тат и отиде до вратата на банята, като надникна да види как се облива с вода. — Онзи с дългата коса и смачканите дрехи, дето работи за „Чайна гардиън“. Не ми харесва той, синко. Никак не ми харесва.

— А къде „навън“ ходят, А Тат?

Старата жена повдигна рамене.

— Колкото по-скоро се омъжи първата дъщеря, толкова по-добре. И за нея ще е по-добре друг мъж да й бере гайлето, не ти. Или трябва хубаво да я нашибаш по задника — Дънрос пак се засмя и А Тат се учуди защо ли се смее сега.

— Нещо му е омекнал мозъкът — промърмори тя и се обърна. — Приготвила съм ти малка закуска, преди да тръгнеш.

— Не се притеснявай за ядене… — Дънрос замълча, защото знаеше, че само си губи времето. Чу я да излиза, като си мърмореше, и да затваря вратата след себе си.

Поля се с още студена вода, както беше прав в банята.

„Боже, кога най-после ще спре този отвратителен режим. Така ми се иска да си взема един дълъг горещ душ“ — помисли си той, но умът му все се насочваше към Ейдриън. Изведнъж си спомни съвета на Пенелоуп:

— Кога ще пораснеш, Йан? Тя вече си има свой живот, порасни най-после!

— Опитвам се — промърмори Дънрос, докато се търкаше енергично с хавлията.

Точно преди да заспи бе говорил с жена си по телефона. Тя вече беше в замъка Ейвиърд, Кейти бе останала в лондонската клиника за нови изследвания.

— Другата седмица ще си дойде. Толкова се надявам всичко да е наред.

— Аз поддържам връзка с лекарите, Пен — каза й, че изпраща Гавалан в Шотландия. — Той винаги е искал да отиде там. Както и Кейти, и за двамата ще е по-добре, нали?

— О, чудесно, Йан. Това ще бъде чудесен стимул за тях.

— Могат да се настанят в цялото източно крило.

— О, да. Времето днес е прекрасно, наистина, и къщата е чудесна. Няма ли някаква възможност да отскочиш за няколко дни?

— Затънал съм до гуша в работа, Пен! Чу ли за борсата?

Пенелоуп замълча за секунда и Дънрос си представи как физиономията й се променя, а мислите й се бунтуват безсилно срещу борсата, Хонконг и работата, колкото и да се опитваше да я забрави.

— Да. Сигурно е ужасно — отговори тя с леко променен глас. — Горкичкият. Аластър малко попрекали снощи. Но всичко ще се оправи, нали?

— О, да — отвърна много уверено той, питайки се какво ли ще каже, ако разбере, че трябва лично да гарантира заема на Муртаг, ако го получи. О, Боже, дано стане! Осведоми я за всички новини, после й каза, че А. М. Г. му бе изпратил много интересно съобщение, за което обеща да й разкаже, като се видят, и добави, че пратеникът е една японка с швейцарско поданство. — Доста е хубава!

— Не много, надявам се.

— О, не. Вие с Глена как сте?

— Добре. Дънкън обаждал ли се е?

— Да. Утре пристига — ще го накарам да ти се обади веднага щом дойде. Ами това е, Пен, обичам те.

— Аз също и ми се искаше да си тук. О, как е Ейдриън?

— Все същата. Май са неразделни с тоя Хейпли.

— Не забравяй, че тя вече е голяма, скъпи, и не се тревожи за нея. Просто се опитай и ти да пораснеш.

Дънрос се избърса и погледна отражението си в огледалото, чудейки се дали изглежда по-стар или по-млад за годините си. Не се чувстваше по-различно, откак беше на 19, в университета или по време на войната. След малко си каза:

— Имаш късмет, че си жив, старче. Голям късмет.

Спа тежко и сънува Тип, и точно преди да се събуди, някой го попита в съня му:

— Какво ще правиш?

„Не знам — помисли си той. — Какво доверие мога да имам на този тип Съндърс? Не кой знае колко голямо. Но успях да го стресна със заплахата… не, с обещанието да публикувам единайсетте листчета. И ще го направя, Бог ми е свидетел.

По-добре да се обадя на Тип Ток, преди да тръгна към Плъм. По-добре…“

Чу, че вратата на спалнята пак се отваря, А Тат пресече тихо стаята и застана на прага на банята.

— А, синко, забравих да ти кажа, че долу те чака един варварин.

— О? Кой?

Тя сви рамене.

— Един варварин. Не толкова висок като тебе. Има странно име и е още по-грозен от другите, със сламена коса — порови из джоба си и намери визитката. — Ето.

На нея пишеше „Дейв Муртаг III, Ройъл Белгиум енд Фар Ийст бенк“. Стомахът му се преобърна.

— Откога чака?

— От един час, може и повече.

— Какво? Защо не си ме събудила, за Бога?

— А? Защо не съм те била събудила? — попита язвително А Тат. — Защо? Защо, мислиш? Да не съм глупава? Заради някакъв си чужд дявол? Айейа, кое е по-важно — той да чака или ти да си починеш? Айейа — добави тя презрително и гордо се отдалечи, като си мърмореше. — Като че ли не знам кое е по-добро за тебе?

Дънрос се облече набързо и се втурна надолу по стълбите. Муртаг се беше изтегнал на един фотьойл. Отварянето на вратата го сепна.

— О, здравейте!

— Ужасно съжалявам. Бях полегнал и не знаех, че ме чакате.

— Няма нищо, тай-пан — Дейв Муртаг изглеждаше изтощен. — Бабката ми изкара акъла, само да бях пошушнал, но няма значение. И аз подремнах — той се протегна уморено, като сподави прозявката си, и разтърси глава да я проясни. — Съжалявам, че идвам без покана, но е по-добре да ви го кажа лично, отколкото по телефона.

Дънрос се постара да не издаде болезненото си разочарование. Сигурно му отказват.

— Уиски?

— Да, със сода. Благодаря. Боже, колко съм уморен.

Дънрос отиде до гарафата и му наля, а на себе си сипа коняк със сода.

— Наздраве — вдигна той чашата си, като устоя на порива да го попита.

Чукнаха се.

— Наздраве. Имате сделката! — Лицето на младежа се разтвори в широка усмивка. — Успяхме! — почти извика той. — Те викаха, крещяха, но преди час се съгласиха. Получаваме всичко! 120 процента от корабите и 50 милиона щатски долара оборотен капитал, парите ще бъдат в наличност в сряда, но вие ще можете да оперирате с тях от 10 ч. в понеделник сутринта, предложението за танкерите се оказа решаващият аргумент. Божичко, успяхме!

Дънрос трябваше да положи огромни усилия да не изреве ликуващо и да скрие радостта от лицето си, за да каже спокойно:

— О, много добре — и отпи от коняка си. — Какво има? — попита той, виждайки изуменото изражение на младежа. Муртаг поклати глава и се отпусна изтощен във фотьойла:

— Вие, англичаните, сте друга порода хора! Никога не мога да ви разбера… Аз ви давам стопроцентова гаранция за най-готината сделка, с която Бог някога е ощастливявал човек, а вие казвате само „О, много добре“.

Дънрос се засмя. Смехът му беше гръмогласен и в него намери израз цялото му щастие. Плесна ръката на Муртаг и му благодари.

— А така? — попита той сияещ.

— Така е по-добре! — Муртаг грабна куфарчето си, отвори го и извади цял куп договори и документи. — Точно както се бяхме споразумели. Цяла нощ съм ги писал. Ето основния договор за заема, това е личната ви гаранция, а тези са за печата на компанията, по десет екземпляра от всеки.

— Сега аз ще парафирам един екземпляр за вас и вие ще парафирате един за мене, а утре сутринта ще ги подпишем официално, да кажем в 7.30? Ще подпечатаме всички документи и…

Младежът неволно изпъшка:

Нека бъде в 8 часа, тай-пан, или в 8.30? Трябва малко да се наспя.

— В 7.30. После цял ден ще спите — отсече Дънрос, но после му хрумна нещо. — Утре вечер сте зает.

— Така ли?

— Да. Затова си починете колкото се може по-добре, защото вечерта ви ще бъде много натоварена.

— С какво?

— Вие не сте женен, не сте и ангажиран, така че една интересна вечер няма да ви дойде зле. Нали?

— Уха — младежът видимо засия. — Ще бъде жестоко.

— Добре. Ще ви изпратя при един мой приятел в Абърдийн. Голдтут Уу.

— Кой?

— Той е стар приятел на семейството. Много благонадежден. Какво ще кажете да обядваме заедно по време на надбягванията другата седмица?

— О, благодаря, тай-пан. Кейси вчера ми даде чудесна идея и аз спечелих доста пари. Говори се, че вие сте щели да яздите Ноубъл Стар в събота. Вярно ли е?

— Може би — Дънрос продължаваше да го гледа. — Всичко ли е наред със сделката? Да не стане някой гаф?

— Бог да ме убие, ако лъжа! О, забравих, ето — Муртаг му подаде телекса с потвърждението. — Както се бяхме договорили — погледна часовника си. — Сега в Ню Йорк е 6 ч. сутринта, но след час трябва да позвъните на С. Дж. Бевърли, председателя на нашия Управителен съвет — той очаква обаждането ви. Ето номера му — младежът засия. — Назначен съм за вицепрезидент за Азия.

— Честито.

Дънрос погледна часовника си. Скоро трябваше да тръгва, за да не закъснее, не искаше Рико да чака. Пулсът му леко се ускори.

— Дайте сега да ги парафираме.

Муртаг вече подреждаше документите.

— Само още нещо, тай-пан. Мистър Бевърли поръча да запазим сделката в тайна.

— Трудничко ще бъде. Кой ги е печатал?

— Секретарката ми — но тя е американка, ще мълчи като риба.

Дънрос кимна, но вътре в себе си не беше убеден. Секретарката на телекса — Филип Чен не каза ли, че вече има копия от неговите телекси, — чистачките, телефонистката, невъзможно би било да се установи как, но новината скоро щеше да стане, обществено достояние, колкото и потайни да бяха двамата с Муртаг. Как най-добре да се възползва от този факт, докато още никой не знае за него? Тази сделка беше велика и почти не беше за вярване. Започна да парафира своя комплект документи, а Муртаг — другия. Но чу входната врата да се отваря и затваря с трясък и спря. Ейдриън изпищя:

— А Тат! — след което премина на кантонезки заради амата и завърши словесния си поток с — … и изглади ли ми новата блуза, по дяволите?

— Блуза? Каква блуза, млада гръмогласна и нетърпелива госпожице? Червената ли? Червената, дето е на първата съпруга, и кой ти е к…

— О, сега вече е моя, А Тат! И аз съвсем сериозно те предупредих да я изгладиш.

Муртаг също спря и се заслуша в потока от пронизителни кантонезки думи, които бълваха и двете жени.

— Божичко — възкликна уморено той, — никога няма да свикна с поведението на слугите, които, каквото и да им кажеш, си знаят своето.

Дънрос се засмя и като му направи знак, отвори вратата. Муртаг ахна. Ейдриън беше застанала с ръце на хълбоците и се караше на А Тат, която й отвръщаше също толкова ядосана, и двете говореха една през друга, без въобще да се чуват.

— Тихо! — извика Дънрос. Жените млъкнаха. — Благодаря. Ти наистина прекаляваш, Ейдриън! — каза той кротко. Тя му се усмихна:

— О, здравей, татко. Ти… — видя Муртаг и замълча. Дънрос забеляза мигновената промяна. У него се надигна предупредителна вълна.

— О, Ейдриън, мога ли да ти представя Дейв Муртаг, вицепрезидент за Азия на „Ройъл Белгиум енд Фар йист бенк“? — той погледна към Муртаг и видя слисаното му изражение. — Това е дъщеря ми Ейдриън.

— Говорите ли китайски, мис, ъ, Дънрос?

— О, да, да, разбира се, кантонезки. Разбира се. Вие отскоро ли сте в Хонконг?

— О, не, мадам, не, от половин година и повече.

Дънрос ги наблюдаваше с нарастващ интерес, разбирайки, че в момента и двамата са забравили за присъствието му. А, момчето срещна момиче, момичето срещна момче и май това ще е идеалният начин да обърка плановете на Хейпли.

— Ще пийнеш ли нещо с нас, Ейдриън? — попита нехайно той в момента, в който разговорът замря и тя понечи да си тръгне.

— О! О, благодаря, татко, но не искам да ви преча.

— Ние тъкмо привършвахме. Ела. Как си?

— О, добре, добре — Ейдриън се извърна към А Тат, която все още стоеше твърдо на мястото си и също забеляза взаимното привличане между младите. — Бъди така добра да ми изгладиш блузата! — каза заповеднически момичето. — След 15 минути излизам.

— Айейа на твоите петнайсет минути, млада императрице — намуси се А Тат и се върна с мърморене в кухнята. Ейдриън съсредоточи вниманието си върху Муртаг, който видимо се освежи и умората му изчезна.

— Откъде точно в Щатите сте?

— От Тексас, мис, но прекарвам известно време в Лос Анжелос, Ню Йорк, Ню Орлианс. Играете ли тенис?

— О, да, играя.

— В американския клуб има хубави кортове. Ще се съгласите ли да поиграем другата седмица?

— С удоволствие. Аз и преди съм играла там. Вие добър ли сте?

— О, не, мис Дънрос, играл съм само в колежа.

— Това може да означава и много добър. Защо не ме наричате Ейдриън?

Дънрос й подаде чашата шери и тя му благодари с усмивка, макар че продължаваше да гледа към Муртаг. „Дано наистина те бива, момче, иначе ще ядеш голям пердах“ — помисли си тай-панът, познавайки спортния дух на дъщеря си. Той пак се залови с документите, като се стараеше да не усетят интереса му. След като свърши с парафирането на своя екземпляр, Дънрос се загледа критично в младите — дъщеря му беше седнала нехайно на крайчеца на дивана, красива и толкова уверена в себе си, истинска жена, Муртаг, висок и възпитан, макар и малко стеснителен, не й отстъпваше.

„Дали бих понесъл един банкер в семейството си? Май трябва да направя някои справки за него. Бог да ни е на помощ, американец! Е, той е от Тексас, а това не е съвсем същото, нали? Да беше тук Пен.“

— … о, не, Ейдриън — казваше Муртаг. — Аз живея в служебен апартамент в Уест пойнт. Малко е разхвърлян, но иначе е страхотен.

— Това не е без значение, нали? Аз живея тук, но скоро ще имам собствен апартамент. Нали, татко? — добави многозначително тя.

— Разбира се — веднага откликна Дънрос. — След като завършиш! Ето моя екземпляр, мистър Муртаг, бихте ли подписали вашия?

— О, да… извинете! — Муртаг почти се втурна към мястото си и набързо парафира документите със завъртяния си подпис. — Заповядайте, сър. Казахте, казахте 7.30 в кабинета ви утре сутринта, нали?

Ейдриън повдигна едната си вежда:

— Трябва да сте точен, Дейв, тай-панът едва ли не е побъркан на тема точност.

— Глупости — възпротиви се Дънрос.

— Татко, много те обичам, но е така.

Поговориха малко, после тай-панът погледна часовника си и се престори на притеснен.

— По дяволите, трябва да се обадя по телефона и да изчезвам…

Муртаг веднага грабна куфарчето си, но Дънрос предложи без заобикалки:

— Ейдриън, ти нали каза, че ще тръгнеш след няколко минути? Дали ще имаш време да закараш мистър Муртаг до тях?

Младежът побърза да се възпротиви:

— Мога да взема такси, не е необходимо да ви притес…

— Не ме притеснявате — отвърна весело момичето, — никак. Уест пойнт ми е на път.

Дънрос им пожела приятна вечер и ги остави. Те едва ли забелязаха излизането му. Тай-панът отиде в кабинета си и затвори вратата зад себе си, а заедно с нея и всичко останало, с изключение на Тип Ток. От портрета на камината го гледаше Дърк Струан. Дънрос се загледа в него за момент.

— Имам план А, Б и В — каза той на глас. — Но те всички ще идат по дяволите, ако Съндърс не изпълни обещанието си.

Очите само му се усмихнаха по странния си начин.

— Лесно ти е било на теб — промърмори Йан. — Когато някой ти се е изпречвал на пътя, си можел просто да го премахнеш, дори ако това е била Хег.

Той обсъди предварително плановете си с Филип Чен.

— Всички са рисковани — каза му много загрижено неговият компрадор.

— Какво ще ме посъветваш?

— Изборът трябва да бъде твой, тай-пан. Ти трябва да дадеш лични гаранции. Това е свързано и с престижа ти, а аз ще те подкрепям във всичко — нали поиска услуга като за Стар приятел.

— Ами сър Луис?

— Довечера имам среща с него. Надявам се да ни помогне — Филип Чен изглеждаше по-побелял и остарял от всякога. — Жалко, че нямаме какво да предложим на Тип Ток, ако Съндърс не удържи думата си.

— Какво ще кажеш да разменим танкерите? Можем ли да разчитаме на Вии Сии? Ами старият — или Джоузеф Йу?

— Тип Ток иска да направи замяна, а не да го заплашват, тай-пан. П. Б. каза ли, че ще помогне?

— Обеща днес следобед да се обади на Тип Ток — а също и на един свой приятел в Пекин.

Точно в седем Дънрос набра номера на Тип Ток:

— Мистър Тип, моля. Йан Дънрос.

— Добър вечер, тай-пан. Как сте? Чух, че сте щели да яздите Ноубъл Стар следващата седмица?

— Възможно е.

Поговориха за дреболии и накрая Тип попита:

— А онзи нещастен човек? Кога ще бъде освободен, последно?

Дънрос замълча за секунда, после реши да заложи бъдещето си:

— Утре по залез-слънце в Ло Ву.

— Вие лично гарантирате ли, че по това време той ще бъде там?

— Аз гарантирам, че съм направил всичко възможно да убедя властите да го освободят.

— Това не е същото като да кажете, че човекът ще бъде там. Нали?

— Не. Но той ще бъде там. Аз съм… — Дънрос замълча. Щеше да каже „почти сигурен“, но осъзна, че ще се провали — и не посмя да даде гаранции, защото, ако не успееше да ги изпълни, щеше завинаги да унищожи престижа си, доверието в себе си — но си спомни какво му каза Филип Чен за размяната, която Тип Ток иска, и изведнъж съзря изхода. — Слушайте, мистър Тип Ток — започна той, като едва не му прилоша от внезапно обзелото го вълнение. — Това са лоши времена. Старите приятели както никога досега се нуждаят от Стари приятели. Мога съвсем поверително да ви съобщя, че през последните два дни нашите Специални служби са разкрили много добре законспирирана съветска шпионска мрежа под кодовото название „Севрин“. Целта на операцията е да се унищожи връзката На Централното кралство с останалия свят.

— Нищо ново не ми казвате, тай-пан. Хегемонистите си остават хегемоности — дали ще се казват царска или Съветска Русия, разлика няма. От 400 години е така. От 400 години те нападат и крадат земите ни. Но продължете, моля.

— Според мен целта им е както Централното кралство, така и Хонконг. Ние сме единственият ви прозорец към света. Зеленоокият Дявол пръв е осъзнал това. От едно прекъсване на връзката тук биха спечелили само хегемонистите. В ръцете ми попадна част от документацията на Специалните служби — и Дънрос започна да цитира дословно и съвсем точно откраднатите официални документи от досиетата на А. М. Г., сякаш четеше от страниците, които се появяваха в главата му. Запозна Тип Ток с всичко, което се отнасяше до „Севрин“, каза му и за шпионите и за законспирирания в полицията агент.

Последва мълчание.

— От коя дата е официалният документ за „Севрин“, тай-пан?

— Бил е одобрен от някой си Л. Б. на 14 март 1950 г.!

Дълга въздишка. Много дълга.

— Лаврентий Берия?

— Не знам.

Колкото повече се замисляше за този нов ход тай-панът, толкова повече се въодушевяваше, уверен вече, че ако тази информация, подкрепена със съответните доказателства, попадне там, където трябва в Пекин, ще причини отлив в съветско-китайските отношения.

— Възможно ли е да се видят тези документи?

— Да. Възможно е — отвърна Дънрос, като благодареше на предвидливостта си да преснеме информацията, отнасяща се до „Севрин“, от досиетата на А. М. Г.

— А онзи документ за чехословашките разузнавателни служби, за който споменахте?

— Да. Тази част от него, която е у мен.

— Той от коя дата е?

— 6 април 1959 година.

— Значи нашите тъй наречени съюзници винаги са били вълци в агнешка кожа?

— Май да.

— Защо Европа и ония капиталисти в Америка най-после не разберат кой е истинският враг на света?

— Това е малко трудно за разбиране — отговори Дънрос, заел вече изчаквателна позиция.

След кратко мълчание Тип Ток се овладя и продължи:

— Сигурен съм, че моите приятели ще поискат да получат копие от този документ за „Севрин“ и всякакви други доказателства.

Дънрос избърса потта от челото си, но гласът му беше спокоен:

— За мен като Стар приятел ще бъде удоволствие да ви помогна, доколкото мога.

Ново мълчание.

— Един наш общ приятел ми се обади, за да подкрепи молбата ви за кредитиране от страна на „Бенк ъф Чайна“, а преди няколко минути ми съобщиха, че се е обадила и една много влиятелна личност от Пекин и е споменала, че вие напълно заслужавате да ви бъде оказана всякаква помощ — Тип Ток отново замълча и Дънрос си го представи, него и останалите, които вероятно слушаха разговора им, как претеглят казаното, поклащат глава или си стискат ръцете. — Бихте ли ме извинили за момент, тай-пан, някой чука на вратата.

— Искате ли пак да ви позвъня? — предложи веднага Дънрос, за да им даде време да си помислят.

— Не, не е необходимо — само изчакайте за момент, ако нямате нищо против.

Слушалката тропна. В далечината се чуваше радио. Неопределени шумове, които можеха да бъдат и приглушени гласове. Сърцето му биеше лудо. Чакането сякаш продължи вечно. Най-после слушалката бе вдигната.

— Извинете, тай-пан. Моля, изпратете бързо тези копия — ако ви е удобно, още утре след сутрешната ви среща.

— Да, разбира се.

— Моля, предайте моите най-сърдечни поздрави на Дейвид Макструан, като пристигне.

Дънрос едва не изтърва слушалката, но се овладя навреме.

— Сигурен съм, че и той би искал да ви поздравя от негово име. Как е мистър Йу? — попита тай-панът, удряйки напосоки, макар че му се искаше да изкрещи в слушалката: „Ами парите?“ Но трябваше да води преговорите по китайски. Стана още по-предпазлив.

Ново мълчание.

— Добре — отговори Тип Ток, но Дънрос долови друг тон в гласа му. — О, това ми напомня — продължи китаецът. — Мистър Йу ми се обади днес следобед от Кантон. Би искал да се срещне по-рано с вас, още по-следващия понеделник, ако е възможно.

Дънрос се замисли за секунда. По това време щеше да бъде в Япония на преговори с корабостроителниците „Тода“ за цялата им система за купуване и прехвърляне на договори, която сега, след като получи подкрепата на „Фърст сентръл“, имаше големи изгледи за успех.

— Трудно ще ми бъде в понеделник. Следващият би ми бил по-удобен. Мога ли да ви дам потвърждение до петък?

— Да, разбира се. Е, няма да ви задържам повече, тай-пан. — Дънрос вече едва издържаше на напрежението, особено сега, когато достигнаха до последната фаза на преговорите. Той слушаше напрегнато приятния любезен глас на Тип Ток: — Благодаря ви за информацията. Предполагам, че горкият човек ще бъде по залез-слънце на граничния пункт Ло Ву. О, между другото, ако до 9 ч. утре сутринта донесете с мистър Хавъргил и губернатора необходимите документи за кредита, на „Виктория“ веднага ще бъдат прехвърлени половин милиард долара.

Дънрос мигновено съзря уловката.

— Благодаря — отвърна небрежно и заобиколи капана. — Ние с мистър Хавъргил ще бъдем там. Но разбрах, че за съжаление губернаторът е получил нареждане от канцеларията на министър-председателя да остане до обяд в резиденцията за консултации. Аз обаче ще донеса пълномощното и печата му за гарантиране на заема — добави тай-панът, защото разбира се беше немислимо губернаторът да се яви лично с шапка в ръка като най-обикновен длъжник — по този начин щеше да се създаде неприемлив прецедент. — Предполагам, че това ще бъде достатъчно.

Гласът на Тип Ток заприлича на котешко мъркане:

— Сигурен съм, че банката ще може да забави плащането, за да се съобрази със задълженията на губернатора.

— Да, мистър Тип, но преди и следобед Негова светлост ще бъде на улицата с жандармерията и войската, за да ръководи евентуални действия срещу бунтове, предизвикани от хегемонистите. Той е главнокомандващ на Хонконг.

Тип Ток каза по-строго:

— Сигурно и един главнокомандващ ще може да отдели няколко безценни минути за нещо, което явно е от голяма важност?

— За него би било удоволствие — отвърна необезпокоен Дънрос, който познаваше азиатското изкуство за водене на преговори и бе готов да го обсипят с гняв, мед и всичко друго между тях. — Но защитата на интересите на Централното кралство, както и тези на колонията, ще заеме първостепенно място в съзнанието му. Сигурен съм, че за съжаление той ще бъде принуден да ни откаже, докато не отмине това критично положение.

Последва враждебно мълчание.

— Какво предлагате тогава?

Дънрос отново заобиколи капана, като отскочи на резервен вариант.

— О, между другото, неговият адютант ме помоли да ви спомена, че Негово сиятелство ще даде прием за някои от нашите най-видни китайски граждани по време на надбягванията следващата събота, и се питаше дали няма да бъдете по това време в колонията, за да може да ви изпрати покана?

Дънрос не губеше надежда. Предавайки поканата по този начин, той даваше на Тип Ток възможност да приеме или откаже, без да загуби престиж — а в същото време запазваше и престижа на губернатора, който така избягваше необходимостта да изпрати една толкова важна в политическо отношение покана, която можеше и да не бъде приета. Дънрос се усмихна на себе си, тъй като губернаторът и понятие си нямаше още колко важен прием щеше да даде.

Последва ново мълчание, за да може Тип Ток да обмисли политическите последствия от това предложение.

— Моля, благодарете му за неговото внимание. Мисля, че ще бъда тук. Мога ли да потвърдя окончателно във вторник?

— Ще бъда щастлив да му предам съобщението ви — Дънрос помисли да спомене Брайън Куок, но се отказа. — Вие ще бъдете ли в 9 часа в банката, мистър Тип?

— О, не. Практически нямам нищо общо с това. Аз съм просто един заинтересован наблюдател — и пак мълчание. — Вашите представители трябва да се срещнат с главния управител.

Дънрос въздъхна, всичките му сетива бяха изострени. Тип Ток не спомена за присъствието на губернатора. „Нима победих?“

— Дали някой не би могъл да потвърди пред Радио Хонконг, и то навреме, за да бъде съобщено по вечерните новини в 9 ч., че „Бенк ъф Чайна“ предоставят на колонията незабавен кредит, от половин милиард долара в налични?

Ново мълчание.

— Това едва ли е необходимо, мистър Дънрос — отговори Тип Ток за пръв път с весели нотки в гласа. — Сигурен съм, че думата на тай-пана на „Ноубъл хаус“ ще бъде достатъчна за една проста капиталистическа радиостанция. Лека нощ.

Дънрос затвори телефона. Пръстите му трепереха. Болеше го гърбът и сърцето му биеше учестено.

— Половин милиард долара! — промълви той. — Никакви документи, никакъв печат, никакво ръкостискане, само няколко телефонни разговора, малко преговори и в 9 ч. сутринта половин милиард долара ще бъдат готови за прехвърляне! Победихме! Имаме парите на Муртаг, а сега и на „Чайна“! Да. Но как най-добре да се възползвам от този факт? Как? — питаше се безпомощно Дънрос. — Няма смисъл вече да ходя у Плъм. Какво да правя? Какво да правя?

Насъбралото се вълнение изригна в гръмогласен рев, който рикошира в стената на кабинета му, тай-панът подскочи и нададе нов боен вик, преминал след това в смях. Отиде в банята и си напръска лицето с вода. Разкъса намокрената си риза, без да прави усилие да я разкопчее, и я захвърли в кошчето за боклук. Вратата на кабинета се отвори със замах. Вътре се втурна Ейдриън с побеляло от тревога лице.

— Татко!

— Какво се е случило, за Бога? — попита втрещен Дънрос.

— Какво става с теб? Чух те да крещиш като луд. Добре ли си?

— О, да, да, добре съм, просто си набодох крака! — щастието му изригна наново и той я хвана и без проблеми я повдигна въздуха. — Благодаря ти, скъпа, всичко е наред! Просто е чудесно.

— Слава Богу! — възкликна тя и веднага попита. — Мога ли тогава да имам собствен апартамент от другия месец?

— Д… — спря се навреме. — О, не, не можеш, госпожице всезнайке. Само защото съм радостен…

— Но, татко…

— Не, Ейдриън, не. Изчезвай!

Тя го гледаше ядосано и после избухна в смях.

— Едва не те хванах този път!

— Да, да, едва! Не забравяй, че Дънкън си пристига утре на обяд.

— Няма, не се притеснявай. Ще го посрещна. Хубаво ще е Дънк да си е пак при нас, откак е заминал, не съм изиграла една свястна игра на билярд. Ти накъде изчезваш сега?

— Щях да ходя у Плъм в „Роуз корт“ да отпразнуваме откупуването на контролния пакет на Универсалните магазини, но се от…

— Мартин каза, че това би било страхотен удар! Стига да не фалира борсата. Но аз му заявих на този глупак, че ти всичко ще оправиш.

Дънрос изведнъж осъзна, че приемът на Плъм би бил идеалното място за него. Там ще бъдат и Горнт, и Филип Чен, и всички останали. Горнт! Сега ще може да се разправи с този тип веднъж завинаги.

— Муртаг още ли е долу?

— О, да. Тъкмо тръгвахме. На него му се спи.

Дънрос се извърна настрани, за да скрие усмивката си, и си взе нова копринена риза.

— Можете ли да изчакате за секунда? Имам много хубава новина за него.

— Добре — Ейдриън се приближи и го погледна с големите си сини очи. — Защо не ми подариш апартамент за Коледа, много те моля?

— Завърши първо университета и тогава можеш да излетиш оттук!

— На Коледа. Цял живот ще те обичам.

Дънрос въздъхна, като си спомни колко разтревожена и уплашена беше дъщеря му, когато видя Горнт в билярдната зала. Утре може би ще успее да й връчи главата му на тепсия.

— Не тази Коледа, следващата!

Тя обви врата му с ръце.

— О, благодаря ти, татко, скъпи, но нека да е тази Коледа, много те моля.

— Не, защото ти…

— Моля те, моля те, моля те!

— Добре. Но, за Бога, не казвай на майка си, че съм се съгласил! Жив ще ме одере!