Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (7)

Изчезването на Мъхеста Брада

Маншон се разбуди много преди изгрев-слънце. Без да губи време, той скочи от леглото си и се залепи за прозореца. Чудесно! Улиците пусти — нито хора, нито автомобили. Само една подранила цистерна за мляко профуча наблизо, а край хотела метачът вече бръскаше тротоара.

Маншон дръпна завесите и се хвърли към Полуобувка.

— Време е да тръгваме — развика се той и раздруса Полуобувка за раменете. — Морето ни зове!

Полуобувка отвори очи и рипна от леглото.

— Морето ни зове! Морето ни зове! — щастливо се развика и той. — Най-после отиваме в отпуск! Една хубава екскурзия с автомобила и после всички радости, които морето може да ни предложи!

Но тъй като морето беше все още далече, Полуобувка побърза да се вмъкне във ваната, за да вкуси като начало на отпуска им поне от нейните радости.

Полуобувка дълго трополи из банята и когато най-после се показа навън, беше още по-палав и дяволит от когато и да било.

— Не е ли ваната едно малко море? — в сладка премала разсъждаваше той. — Прекрасно освежава!

Маншон с удоволствие би се отпуснал във ваната или поне би взел един душ, но не искаше да тръгне на път с мокро кожухче. Само изми ръцете си и наплиска с вода очите си.

Повече нямаше какво да правят в този луксозен апартамент. Превъртяха ключа и слязоха долу с асансьора.

За разлика от вчера сега във фоайето на хотела беше необичайно тихо. Никакви хора. Пълна тишина. Само администраторът стърчеше на своето място. Маншон и Полуобувка пристъпиха към него да му предадат ключа.

— О-о? — изненада се той, когато съзря смелчагите. — Не се каните да напуснете хотела, нали?

— Тъкмо това ще направим — обясни Маншон. — В отпуск сме и тръгваме за морето.

— Първо едно автопътешествие и после — на плажа — не се стърпя и Полуобувка.

Администраторът въздъхна.

— Е, да, разбирам ви — поклати глава той. — Остава ми само да съжалявам, че тъй скоро си отивате от тук.

— Какво да се прави — отвърна Маншон.

— Надявам се, че останахте доволни от удобствата, които ви предложихме — каза администраторът.

— Разбира се — побърза да потвърди Маншон. — Дълбоко впечатление ми направи картината с трите мечки.

— И банята! — обади се Полуобувка. — Ваната е като малко море. Жалко, че нямаше пясък, хубавичко щях да се заривам.

При тия думи лицето на администратора се изопна.

— Но защо не ми казахте? — затюхка се той. — Щях да уредя и пясък да ви сложат. Умея да се оправям с тия неща.

Маншон се смути.

— Ех, и вие сега!… — смотолеви той. — Не е необходимо, наистина!

И Полуобувка се опита да успокои администратора.

— Няма нищо — много ласкаво каза той. — За толкова кратко време и без пясък изкарахме някак си.

— Изкарахте някак си? — повтори объркан администраторът. — Никога няма да си простя, че в такъв луксозен апартамент тъкмо вие сте изкарали някак си! Много ви моля, когато друг път наминете насам, поискайте всичко по-навреме!

— Стига да се сетим какво да поискаме — измънка Маншон.

— Каквото и да е — обясни администраторът. — Като този пясък например, а и всичко друго…

Администраторът им се усмихна на сбогуване. Маншон и Полуобувка излязоха навън. Беше съмнало вече. По улиците се мяркаха първите забързани минувачи, тук-таме се виждаха и автомобили.

— Трябва да побързаме — обади се Маншон. — Още малко и ще ни притиснат отново.

Кривнаха зад ъгъла, минаха под високата арка и стъпиха в двора на хотела. Скоро и двамата бяха в автомобила.

Маншон запали мотора.

— А къде е нашият мил Мъхеста брада? — озърна се той.

— Кой знае къде е захъркал под дебелата си брада — пошегува се Полуобувка.

Маншон наду клаксона.

Нищо. Мъхеста брада не се появи.

Още един, по-дълъг сигнал.

В отговор — тишина.

— Чудна работа! — угрижи се Маншон. — Обикновено Мъхеста брада се събужда преди нас.

За трети път натисна клаксона, но тъй като Мъхеста брада никакъв го нямаше, Маншон угаси мотора.

— Налага се да го потърсим — отсече той.

И те затърсиха — надникнаха под люляковите храсти, претършуваха двора. От Мъхеста брада — ни вест, ни кост!

— Може би е тръгнал сам? — усъмни се Полуобувка. — Усетил е зова на морето и се е запътил натам. Морето въздейства много силно, трудно е да устоиш!

— Не дрънкай глупости! — махна с ръка Маншон. — Мъхеста брада може и да е дочул зова на морето, но той не е такъв смелчага, който да зареже приятелите си и без да обели дума, да се затири натам! Забрави ли какво каза на оная дама? Никога няма да ни изостави и ще дели с нас радости и скърби.

— Добре, де! — съгласи се Полуобувка. — Но къде се е дянал сега? Ние тук се тревожим за него, а той пет пари не дава за нас!

Маншон потъна в размисъл.

Къде наистина би могъл да бъде Мъхеста брада? И какво ли всъщност го е сполетяло?

— Надявам се, че никой не го е настъпил тук, докато е спал — изведнъж се обади Полуобувка. — Понякога такива неща завършват доста зле!

Маншон стреснато се взря в Полуобувка.

— Ами ако наистина е станало така?… — промълви той с треперещ гласец. — Някой го е настъпил в тъмното… Напълно е възможно!

— И още как — разпали се Полуобувка. — Костите му натрошени и може още по-зле да е станало! Да се надяваме, че поне навреме са го отнесли в болницата.

Лицето на Маншон прибеля като платно.

— Костите му натрошени — повтори той. — И това в началото на отпуска?… Просто ужас!

— Не е приятно, естествено — разсъди Полуобувка. — Да си на плажа с гипсиран крак — ама че гледка! Защото, както се казва, гипсът си е гипс! Ти как смяташ?

Маншон не отвърна. В момента мислеше за нещо съвсем друго. Ясно си представяше как Мъхеста брада лежи нейде из болницата. И което беше още по-трагично, сам-самин сред чужди хора. Без някой да му съчувства или просто да го утеши. Маншон прекрасно познаваше самотата. Какви тъжни чувства му навяваше тя едно време, макар да беше здрав и читав. Но ако тогава го беше настигнала бедата, както е сега с Мъхеста брада?…

Маншон не посмя да продължи мисълта си. Очите му плувнаха в сълзи.

— Виж ти? — зачуди се Полуобувка. — Какво има?

А когато видя как сълзите на Маншон се стичат по кожухчето му, Полуобувка внезапно съжали, че приятелят му не се потопи във ваната, защото маншонът му и без това сега щеше да подгизне. А дали от сълзи, или от водата в банята — в края на краищата какво значение можеше да има.

— Бедни Мъхеста брада — нареждаше Маншон, — къде лежиш сега с потрошени нозе?

— Не бъди толкова уверен — опита се да го утеши Полуобувка. — Не е сигурно дали са счупени двата му крака, или само единият.

— Мислиш ли, че е възможно? — с внезапна надежда вдигна очи към него Маншон.

— А защо не? — продължи мисълта си Полуобувка. — Нищо не се знае със сигурност. Възможно е да са пострадали не краката, а ръцете му.

Това вече не биваше да го казва.

— Ръцете ли? — извика Маншон и сълзите му отново рукнаха. — Боже бой, колко е несправедлива съдбата понякога! Нима Мъхеста брада е сторил някому зло с ръцете си? Напротив! С ръцете си той събираше вкусни горски плодове и ги делеше с приятелите си. С ръцете си вареше превъзходен чай от еленов мъх, бранеше невинните птичета от злите котараци и дори отровно змийче прибра при себе си като по-голям брат. А каква е съдбата му сега? Ръцете му — натрошени, да не може да прави добрини с тях.

Маншон нареждаше неудържимо и Полуобувка съвсем клюмна до него.

— Е-е-е! — промърмори той, като преглътна няколко пъти.

— Може пък едната му ръка да не е пострадала. Знаем ли какво точно се е случило, я?

— А според теб коя от ръцете му е останала здрава? — през сълзи запита Маншон. — Лявата или дясната?

— Да се надяваме, че е дясната — отвърна Полуобувка и в същия миг разплакан се хвърли в прегръдките на Маншон.

Нито един от тях не беше в състояние да продума. Проливаха сълзи, опрени един до друг, и изглеждаха неутешими. И тъй като Полуобувка ронеше сълзи по гърба на Маншон, дрехата му наистина съвсем подгизна.