Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (4)

В хотела

Желанието на приятелите да пазаруват угасна. Дори мишлето с пружината вече не им ловеше окото. Както и всичко останало.

— Чувствата са много по-важни от вещите — разсъди Мъхеста брада. — Това не бива да се забравя никога.

Излязоха от универсалния магазин и се настаниха в колата.

— Давай газ и… на север! — провикна се Полуобувка, като опипа тайничко мишлето под ризата си. — Слънце, въздух и вода — чакат ни!

Потеглиха.

Но едва стигнаха до първото кръстовище, когато край тях се струпа много народ и Маншон трябваше да удари спирачките.

— Милите ни дребосъчета! — раздадоха се викове. — Нашите доблестни спасители! Малки и смели любимци!

Нямаше никаква надежда да продължат.

Полуобувка махаше за поздрав през отворения прозорец и с това предизвикваше бурен възторг. Щракаха фотоапарати. Някой им подаде кошница с ябълки. Едно момче нарисува с тебешир на покрива на колата усмихнатите лица на Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада.

Но те съвсем не се усмихваха вече.

— И кога ще се измъкнем от тоя град? — разтревожи се Маншон.

— Във всеки случай няма да е скоро — поклати глава Мъхеста брада. — Образно казано, обградени сме от славата като от стена.

— Наистина — разпери ръце и Полуобувка. — Ние сме нейни пленници.

Обаче в същото време той пак взе да маха през прозореца и с това предизвика нови изблици на възторг.

— Престани най-после — смъмри го Маншон. — Съвсем ще пощуреят!

Но Полуобувка сякаш не чу.

— Е, стига де! — разлюти се Мъхеста брада. — Изглежда, много ти харесва да си останеш пленник на славата.

Полуобувка не отвърна, но вече не ръкомахаше към тълпата наоколо. В себе си трябваше да признае, че забележката на Мъхеста брада си е чиста истина. Колко е приятно да чувстваш вниманието на другите и тук, честно казано, славата нямаше никаква вина.

Навалицата се люлееше край автомобила и кой знае как щеше да свърши всичко това, ако Маншон не беше съзрял зданието отсреща. Там пишеше „Хотел“. Една-единствена дума, която отправи мислите на Маншон в съвсем друга посока.

— Скъпи приятели! — викна той. — Ясно е, че не можем се измъкна от града. Но защо пък да не останем ей в този хотел? Вземаме си стая и си отдъхваме на спокойствие. А утре заран, докато по улиците още няма никой, тихомълком се измъкваме и — право на север!

— Чудесно го измисли! — възхити се Полуобувка. — Нали, Мъхеста брада?

— Чувал съм, че в хотелите има асансьор — колебливо отвърна Мъхеста брада. — И какво ще правя, ако вратата прищипе брадата ми?

Полуобувка се разсмя от сърце.

— Няма да остане завинаги затворена, я! — обясни той. — Щом асансьорът спре, вратата сама се отваря.

Тия думи напълно успокоиха Мъхеста брада и с това въпросът беше решен. Смелчагите слязоха от автомобила на площада и си запробиваха път през ликуващата тълпа към остъклените врати на модерния хотел. Още няколко мига и те вече любопитно се озъртаха в огромното преддверие на хотела.

И тук беше пълно с народ — едни влизаха, други излизаха, допитваха се до администратора, купуваха вестници и сувенири от щанда. Униформени носачи мъкнеха камари куфари към изхода или към асансьора. Смелчагите с радост отбелязаха, че тук никой не им обръща внимание. И не беше чудно — в хотела отсядаха хора от различни градове, дори от други държави, и никой от тях не беше чувал за славните подвизи на тримата приятели.

— Напълно приличен хотел! — отбеляза Полуобувка. — Чувствам как хубавичко ще си починем тук!

А пръстите на краката му шаваха ли, шаваха — за тях нямаше почивка.

— Не ни остава друго, освен да наемем стая — обобщи положението Маншон.

Мъхеста брада закима:

— Ще ни дадат най-хубавото, което имат. Нали сме прочути тук — разсъди той.

Пристъпиха към администратора. При него нямаше никой в момента, но той беше забил нос в някакъв списък.

— Молим една стая за нас — най-после се обади Маншон.

А Мъхеста брада поясни:

— С балкон, ако може!

Администраторът не вдигна глава.

— Резервирана ли е? — рязко запита той.

Смелчагите не схванаха смисъла на въпроса и скромно се умълчаха. А администраторът все така се взираше в списъка. Нито един мускул не трепна по лицето му.

— В командировка ли сте? — най-сетне проговори той.

Отново отговорът беше мълчание.

Полуобувка изгуби търпение.

— Не сме в командировка, просто наминахме насам за ваше добро!

— Какво? — изненада се администраторът. — Не разбирам намека ви.

— Идете да ни видите на щанда за играчки, щом не ви се вярва — отвърна Полуобувка. — Тогава може би ще разберете за какво става дума.

Едва сега администраторът вдигна очи към тях. Лицето му, тъй сериозно преди миг, засия в усмивка.

— Гледай ти! — възторжено ахна той. — Това сте вие!

— Ние ами! — оживи се Полуобувка. — Кой друг, наистина!

— Защо не ми се обадихте веднага? — любезно им се усмихна администраторът.

Беше местен човек, следователно добре осведомен за подвизите им. Отношението му мигом се промени — той захвърли списъка и взе някакви други книжа.

— Може би ще ви устрои двустаен луксозен апартамент. С всички удобства.

— С балкон ли е? — побърза да се осведоми Мъхеста брада.

— Има балкон, нали?

— За съжаление няма! — отвърна администраторът. — Но банята е чудесна, с вана!

— Чувате ли се какво говорите? — избухна Полуобувка. — Според вас Мъхеста брада във ваната ли трябва да спи? Та той не е земноводно!

Този рязък тон обърка администратора.

— Моля за извинение — смотолеви той. — Не ме разбрахте. В апартамента наистина има само две легла, но също и диван.

— За съжаление не ме устройва — въздъхна Мъхеста брада. — Аз спя само на открито, на чист въздух.

Администраторът се замисли.

— В такъв случай ни затруднявате — най-после каза той. — Няма да ви оставим да преспите на двора, я!

— Защо не? — оживи се Мъхеста брада. — Какво толкова има там?

Ясно пролича как администраторът си отдъхна.

— Дворът е добре поддържан и представлява сравнително закътано място — занарежда той. — Има и една твърде прилична кучешка колибка. Настаняваме там домашните любимци на нашите гости. Тъкмо сега колибката е свободна. Е, не можем да я сравняваме с един луксозен апартамент, но на вас може би ще ви е удобно там. Имам предвид ръста ви. Да наредя ли да сложат прясно сено или поне възглавница?

— Благодаря, няма нужда — съвсем го успокои Мъхеста брада. — Обичам да спя на голата земя!

— Е, добре! Щом вече сте свикнали така!

Написа им разписка, подаде ключа на луксозния апартамент и им пожела приятно прекарване. Приятелите платиха и се насочиха към асансьора, който идеше да ги отнесе на тринайсетия етаж до техния апартамент.

Мъхеста брада угрижено следеше как вратите на асансьора се отварят и затварят сами.

— Тринайсетият етаж — мърмореше той. — Не е на добро това. Ако брадата ми остане прищипана, а асансьорът се повреди, няма да ми е приятно, докато чакаме да дойде техникът.

И за всеки случай напъха брадата под дрехата си.

Но в същото време ги сполетя неприятност. Към тях се приближи млад човек с униформа на служител от хотела и важно рече:

— Строго е забранено непълнолетни да ползват асансьора без придружители.

— Виж го ти колко е важен! — сряза го Полуобувка. — Едва-що навършил четиринадесет години, и решил нас да поучава.

Действително този служител беше юноша. Ясно личеше, че бузите му още не познават бръснача, а над горната му устна леко тъмнееше едва набол пухкав мъх.

— Излиза, че този хлапак не е чувал за нас — не млъкваше Полуобувка. — Очевидно дори вестници не чете. И чакай ти от такива внимание и учтивост!

Приказваше си Полуобувка, но това не им помогна, докато Мъхеста брада не измъкна брадата си изпод дрехата.

Приближи до младия човек, разтърси брадата си и каза:

— Извинете, моля, да сте виждали някога у непълнолетен подобна брада?

Полуобувка не закъсня да клъвне момчето:

— Това не ти е нежен мъх над горната устна!

Младежът си глътна езика. Бузите му ярко пламтяха, когато се отдръпна да стори път на смелчагите.

А те влязоха в асансьора, който тъкмо пристигна и вратите му се отвориха сами. Никой от тях досега не беше стъпвал в асансьор и съвсем естествено те бяха неспокойни. Мъхеста брада вардеше с две ръце брадата си, Маншон плувна в пот, а Полуобувка яростно въртеше палците на краката си.

Докато асансьорът се движеше нагоре, Маншон опита да се пошегува, като бършеше потта от челото си:

— Чудесно виенско колело, нагоре-надолу…

От вълнение Маншон пак обърка думите и вместо за асансьор, говореше им за виенско колело.

Пристигнаха благополучно на тринайсетия етаж.

— Великолепно нещо — възхити се Полуобувка. — Жалко е, че в асансьора не се изпада в безтегловност.

Отново бяха в добро настроение.

— Врата като врата — обади се Мъхеста брада. — Асансьорът не бил толкова страшен!

Потърсиха номера на апартамента, отключиха и влязоха.