Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (12)

Санбернарското куче Бено

На следващия ден веднага след закуска дамата започна да играе с Мъхеста брада на топка.

Хвърляше малка гумена топка в ръцете му и викваше: „Апорт!“, а Мъхеста брада трябваше незабавно да й върне топката. Дамата беше играла така с кученцето си, а думата „Апорт!“ се възприемаше като заповед топката да й се подаде обратно.

В началото Мъхеста брада се отнесе към играта като към приятно разнообразие, но монотонното търчане напред-назад скоро му дотегна. Реши твърдо да се противопостави на тази жена, но не му се наложи да го стори — внезапно на вратата се позвъни и домакинята побърза да отвори.

— О-о, сестра Кирсипуу! — дочу се откъм външната врата гласът й, приятно изненадан. — Какво неочаквано посещение!

— Как тъй неочаквано? — зачуди се гостенката. — Нали вчера ми позвънихте и ме поканихте да видя вашия нов питомник?

— Да, да! — засмя се домакинята. — Разбира се, точно така! Но нали знаете, любимецът ми изисква толкова грижи и внимание, че наистина се обърках.

— Напълно ви разбирам — съчувствено отвърна сестра Кирсипуу. — Когато преди се занимавах с малкия Бено, и аз преживях това.

Гостенката влезе в стаята и Мъхеста брада видя, че тя водеше едно много едро, но на вид интелигентно куче. Санбернар. И вероятно споменатия Бено.

— Лягай! — заповяда сестра Кирсипуу.

Но Бено сякаш не я чу. Беше забелязал Мъхеста брада. Приближи се внимателно към него и вдигна нос към лицето му.

Мъхеста брада се усмихна. Кучето му се стори най-близкото същество тук. Той приятелски прокара ръка по главата на Бено и тихичко му каза:

— Легни, де!

Този път Бено начаса се просна в нозете на Мъхеста брада.

Но това не се хареса на сестра Кирсипуу.

— Хей! Я ставай! — грубо подвикна тя и се обърна към домакинята: — Възпитаното куче трябва да слуша само своя господар.

Бено неохотно се надигна, като виновно погледна Мъхеста брада, сякаш се извиняваше.

— Така-а! — ласкаво каза сестра Кирсипуу. — Лягай сега!

Бено изпълни заповедта.

Домакинята внимателно се взираше в кучето. Внезапно пожела да покаже на сестра Кирсипуу, че и нейният възпитаник не е по-лош. Направи няколко крачки към Мъхеста брада и заповяда:

— Мъхеста брада, лягай!

Но Мъхеста брада остана да стърчи като кол.

— Лягай! — повтори дамата.

Мъхеста брада пак не се и помръдна. Нещо в него забушува, закипя. „Лягай!“ — това се отнасяше именно за него. Разумът подсказваше да изпълни заповедта. Да послуша и този път дамата, за да приспи бдителността й и да подготви бягството си. Защото трябваше да се махне оттук, в това не можеше да има никакво съмнение. Но в момента кипеше от негодувание. Собственото му достойнство се разбунтува. А достойнството е нещо повече от разума.

— Няма да легна! — отсече Мъхеста брада.

По бузите на дамата избиха алени петна.

— Трябва да легнеш! — не отстъпи тя. — Аз ти заповядвам!

— Няма да легна! — повтори Мъхеста брада.

Дамата вдигна ръка. Изглеждаше разярена и като нищо можеше да напердаши Мъхеста брада. В последния момент обаче тя се овладя, на лицето й се открои пресилена усмивка и като се обърна към сестра Кирсипуу, домакинята каза:

— Виждате ли колко е упорит понякога? Трябва сериозно да се заема с възпитанието му.

— Тъй е то! — съгласи се и сестра Кирсипуу. — Възпитанието е твърде важно за тях. Колко труд ми струваше, докато направя от Бено това възпитано същество.

Мъхеста брада се намести до Бено и се зае да реше козината му.

— Вижте ги! — обади се сестра Кирсипуу. — Как добре се разбират двамата. Често пъти съм си мислила да осиновя дете. За компания на Бено. Но ако се случи да е момче, има да патя от тях двамата!

Домакинята нищо не отвърна и отиде в кухнята да свари кафето. После двете седнаха край масичката и поведоха разговор — за възпитанието и за какво ли не още.

Мъхеста брада се надвеси над ухото на Бено.

— Ако знаеше колко съм нещастен тук! — едва чуто прошепна той.

Бено съчувствено се взря в него с големите си умни очи. Кучето сякаш наистина разбираше в какво безизходно положение е попаднал Мъхеста брада. Трогнат, Мъхеста брада взе да окайва злата си орис, докато решеше кожухчето на Бено.

Всъщност на пръв поглед не беше ясно от какво толкова се оплаква. Домакинята внимателно се грижеше за него, хранеше го добре и Мъхеста брада беше свободен да се ползва от всички удобства в дома й. Забраняваше му се единствено да се върти около телефона. Дори чист въздух не му липсваше — нощем дамата го изнасяше в отворената чанта, където непременно го лъхваше ветрец. И все пак… Животът тук беше непоносим за него! Насила беше откъснат от природата и той с цялото си сърце копнееше за аромата и птичите песни навън, под открито небе! При това беше далеч и от приятелите си, без които не можеше да си представи живота…

Внезапно Мъхеста брада наостри уши.

— Знаете ли, вчера видях ония… Маншон и Полуобувка — обърна се сестра Кирсипуу към домакинята.

Сърцето на Мъхеста брада ускорено заби. Значи Маншон и Полуобувка са някъде наблизо? Приятелите му! Не са го изоставили! Разбира се, през цялото време Мъхеста брада тайно се беше надявал тъкмо на това, но сега чу самата истина.

Домакинята хвърли тревожен поглед към Мъхеста брада, но той си даде вид, че уж нищичко не е дочул, и още по-усърдно се зае с кожухчето на Бено.

— Мислех си, че са отпътували вече — шепнешком отвърна стопанката на къщата. — Да ви налея ли още кафе?

— Само половин чашка, моля! — отвърна сестра Кирсипуу.

— И знаете ли къде ги зърнах само? Където работя — в болницата!

В болницата?!

Мъхеста брада едва не извика от ужас, но в последния момент завря нос в кожухчето на Бено. Защо и как са попаднали тъкмо в болницата? И какво се е случило с тях?

— Нещо сериозно ли е? — заинтересува се домакинята. — Когато разговарях с тях в хотела, изглеждаха съвсем добре.

— Нищо им няма, здрави и читави са! — обясни сестра Кирсипуу. — Просто дошли на посещение при свой познат, някакъв работник от зоопарка. Настъпил го слонът!

— Слон ли? — изуми се дамата.

— Да, да! — закима сестра Кирсипуу. — И това се случва понякога в живота.

Жените продължиха да бъбрят, но нито дума повече не се чу за Маншон и Полуобувка, нито пък за онзи работник от зоопарка.

А Мъхеста брада все мислеше и премисляше.

Маншон и Полуобувка са някъде тук! И вероятно го търсят. Но това не означаваше самият той да стои със скръстени ръце и да чака един ден приятелите му да го избавят от плен. Не би ли могъл и сам да измисли нещо такова, което да му открие път към жадуваната свобода.

И тогава… Внезапна мисъл осени Мъхеста брада. Такава мисъл, пред която избледня всичко друго.

Тук до него лежеше Бено, санбернарското куче. А нима санбернарите не са най-благородните същества, които винаги помагат на изпадналите в беда, спасяват ги. Именно със санбернари спасителите поемат пътя из опасните планини в най-страшните снежни виелици, за да открият заблудилите се, над които е надвиснала смъртта.

„Санбернарите са най-добрите кучета“ — размишляваше Мъхеста брада.

Ако Бено, като всички свои събратя, беше се родил на света, за да спасява хора, какво би му струвало сега да помогне на един смелчага?

Мъхеста брада тихомълком се промъкна до Бено и сякаш доловило настроението му, кучето се търкулна на една страна, така че Мъхеста брада свободно се намери под корема му. Чудесно! Просто невероятно! Тая гъста козина идеше напълно да го скрие!

Тъкмо беше дошло времето, когато домакинята и сестра Кирсипуу нямаше какво повече да си кажат.

— За съжаление трябва да вървя — стана от стола сестра Кирсипуу. — Дежурна съм следобед.

Домакинята тръгна да я изпрати.

— Добре си побъбрихме — каза тя. — Как неусетно мина времето.

Сестрата хвърли поглед към Бено.

— Хайде, тръгваме си!

Мъхеста брада здраво се вкопчи в козината на Бено и се притисна към корема му. Успя да подпъхне краката си под каишката на шията му и това го улесни да се закрепи по-добре.

Бено се надигна някак по-тромаво, отколкото друг път, но сестра Кирсипуу не забеляза нищо съмнително. Бено внимателно се измъкна в антрето. Мъхеста брада здраво се държеше за него и остана напълно скрит под корема му.

Домакинята отвори вратата и подаде ръка на сестра Кирсипуу.

— Всичко най-добро! — пожела й тя.

— И на вас — отвърна сестра Кирсипуу и също й стисна ръката. — Но къде остана вашият мъничък възпитаник? Няма ли да си вземе довиждане с нас?

Жената се огледа наоколо.

— Кой го знае в кой ъгъл се е заврял? — усмихна се смутено тя. — Навярно се срамува от своето непослушание и глупаво поведение.

— По-добре е — засмя се сестра Кирсипуу. — Докато те изпитват срам, нашата задача е по-лека!

Мъхеста брада с облекчение въздъхна и не смееше да шавне, притаил дъх. Сестра Кирсипуу обаче погали Бено и му заповяда с победоносна нотка в гласа:

— Ти няма от какво да се срамуваш, Бено! Я кажи довиждане на стопанката!

Бено много добре я разбра. Още от мъничко кутре го бяха научили как да си взема довиждане. Прекрасно знаеше какво трябва да направи в тоя момент — да се вдигне на задните си лапи, да помаха с дясната си предна лапичка и да лавне дружелюбно.

Така и стори Бено. Но стана нещо неочаквано. Вместо кучето да лавне за довиждане, разнесе се ужасеният вик на домакинята:

— Мъхеста брада!

В този момент и сестра Кирсипуу го видя. Твърде комично положение — прострян надолу с главата, бедният смелчага висеше по цялата дължина на кучешкия корем.

— Колко си безсъвестен, Мъхеста брада! — отчая се домакинята, а в гласа й прозвуча дълбока горест.

Мъхеста брада осъзна, че бягството му пропада. Шумно тупна на пода и заяви гръмогласно:

— Просто исках да се поразходя!

Не се и надяваше, че ще му повярват, но упорито повтори:

— Исках просто да се поразходя!

Дамата не му отвърна.

Сестра Кирсипуу също се почувства неловко и побърза да се изниже навън, повела своя Бено.