Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (19)

Сбогуването

Смрачи се. Опустяха улиците на града. Рядко проблясваха фаровете на автомобилите, закъснели минувачи бързаха да се приберат вкъщи.

Автофургонът на Маншон пое по булевард „Свобода“.

— Пристигаме! — изшептя Полуобувка.

Маншон караше много бавно, за да не изостават Волдемар и слонът.

— По-бързо, де! — изгуби търпение Полуобувка. — Изнервя ме това пъплене по улиците.

Но Маншон погледна през страничното огледало към слона и поклати глава.

— Търпение! — заяви той. — Щом си жив, длъжен си да имаш търпение.

Полуобувка осъзна, че Маншон е крайно развълнуван. Иначе нямаше да съчинява поговорки. А и нямаше нищо за чудене! Самият той едва се сдържаше на мястото си. Това се подразбираше от само себе си — с всяка секунда те се приближаваха към своя приятел Мъхеста брада.

— Двайсет и едно… деветнайсет… седемнайсет… — четеше номерата на къщите Полуобувка.

Сега или никога! Съдбата на Мъхеста брада беше сложена върху везните. Или по-скоро — везните на съдбата представляваха една пазарска чанта.

И ето най-после съзряха тази съдбовна чанта.

— Девети номер — чу се гласът на Полуобувка.

Пристигнаха! Маншон отби до тротоара и спря мотора.

— Да видим сега какво умее слонът! — каза той.

Наистина всичко вече зависеше от слона на Волдемар. Не можеха да направят нищо повече.

Още няколко мига и Волдемар спря точно под прозореца с чантата.

— Това ли е? — посочи нагоре той.

— Да — обади се Маншон.

Волдемар се намести по-удобно върху гърба на слона.

— И Мъхеста брада е в онази чанта там? — осведоми се Волдемар.

— Точно тъй — кимна Полуобувка. — Сега сигурно спи вече.

— Хм! — замисли се Волдемар.

Той постоя така, а в това време слонът размахваше хобота си насам-натам.

— Да се залавяме за работа, а? — кимна Волдемар.

— Стига да успеем — продума Маншон.

Полуобувка не закъсня:

— Какво чакаме още?

— Прав си! — каза Волдемар. — Да не се бавим!

Наведе се над ухото на слона и му пошепна нещо. Маншон и Полуобувка чакаха напрегнато какво ще стане.

Добре ли обясни Волдемар на слончето си, че трябва да смъкне тъкмо онази чанта? В края на краищата Волдемар не беше дресьор от цирка, а най-обикновен работник в зоопарка. А и слонът също не беше от цирка, та да прави чудеса, ами стоеше на показ зад оградата в зоопарка.

Опасенията на Маншон и Полуобувка не се оправдаха. Явно Волдемар и слонът бяха близки души и напълно се разбираха.

Хоботът напипа чантата и я подхвана.

— Дано не изтърси Мъхеста брада — обезпокои се Маншон. За щастие страховете им бяха напразни. Слонът ловко измъкна чантата от дългия прът, тъй че Маншон и Полуобувка само ахнаха.

— Видя ли? — Полуобувка подскочи от възторг.

Маншон кимна.

— Майсторски направено! — изрази възхищението си той. И Волдемар остана доволен, признателно потупа слона по гърба.

Чантата висеше на края на хобота и бавно се снишаваше към земята. Много внимателно, сякаш знаеше за какво става дума, слонът смъкна чантата и меко я остави на плочника.

— Готово! — викна Полуобувка.

Двамата с Маншон изтичаха до чантата.

— Вътре ли е той? — запита Волдемар от гърба на слона.

— Вътре, ами! — щастливо се заусмихва Маншон. — Спи!

Надвесени над чантата, двамата, Маншон и Полуобувка, се взираха в заспалия си другар, а очите им сияеха от радост. Ето го милия Мъхеста брада! Най-после отново са заедно! След дълги патила! И Мъхеста брада беше свободен!

Мъхеста брада най-после отвори очи и отправи неразбиращ поглед към приятелите си.

— Какво става? — неволно попита той. — Къде съм?

— Свободен си! — засмя се Маншон.

Полуобувка каза:

— Смъкнахме те от високото с хобот!

А Мъхеста брада седна в чантата.

— Невъзможно! — избоботи той. — Наистина е невъзможно!

— Сънен е още — изви очи Полуобувка към Маншон. — Не може да се ориентира.

Но Мъхеста брада побърза да обясни.

— Наистина не мога да разбера — каза той. — Струва ми се, че съм буден, но просто не смея да повярвам. Вие ли сте това, скъпи приятели?

— Ние, ами! — възкликна Полуобувка. — А онзи там на слона е Волдемар!

— На него трябва да благодариш за освобождението си — поясни Маншон.

Мъхеста брада се измъкна от чантата и направи дълбок поклон към Волдемар.

— Много ви благодаря — учтиво каза той. — От все сърце.

После пак се огледа с невярващи очи и тежко въздъхна:

— Боя се, че все пак това е прекрасен сън! Тази вечер легнах в стаята на дивана и следователно никой не би могъл да ме освободи!

— Но съвземи се, де! — не се стърпя Полуобувка. — Сядай в колата и хайде на път! За сънищата ще се разберем по-късно!

Мъхеста брада го послуша и вече се бе запътил към автомобила на Маншон, когато неочаквано край тях разнесе развълнуван глас.

— Милото ми дребосъче, разреши ми да се сбогувам с теб! Да те прегърна за довиждане!

Смелчагите застинаха по местата си. Якичка лавна уплашено от колата, а Волдемар измърмори нещо под нос горе на слона.

— Вие? — изуми се Мъхеста брада, който още по гласа беше познал дамата. — Какво правите тук?

И сега наистина я видяха. Излезе иззад телефонната кабина, където от дълго време очакваше появата на приятелите на Мъхеста брада.

— Първо да разсея съмненията ти — мило се обърна тя към Мъхеста брада. — Никакъв сън не е това! Наистина ти заспа на дивана, но аз те преместих в чантата.

— Но защо? — недоумяваше Мъхеста брада.

— Случайно узнах, че приятелите ти се канят да те освободят — обясни по-нататък дамата. — Дълго размислях над твоето положение. Накрая се убедих, че твоето място не е при мен и не ми приляга да те държа насила! Тогава те сложих пак в чантата, за да могат приятелите ти да те освободят още тази нощ!

Умълчаха се.

— Канех се скришом да проследя освобождението ти — призна си дамата, — но все пак не издържах. Искам да те погаля!

Тя грабна Мъхеста брада в прегръдките си, притисна го до сърцето си, а в очите й проблеснаха сълзи.

— Довиждане, дребосъчето ми! — каза тя. — Желая ти всичко най-добро!

Отново настъпи тишина. Всеки мислеше за нещо свое.

Когато дамата най-после се прости с Мъхеста брада, тя отправи поглед към слона на Волдемар.

— Какво великолепно същество! — възторжено възкликна тя. — Чиста порода ли е?

Въпросът, естествено, беше отправен към Волдемар.

— Африкански слон — отвърна той.

— О-о! — зачуди се дамата. — Знаете ли колко много обичам животните!

Волдемар се закашля. Тъй тайничко в себе си реши, че тя не е чак такова чудовище, за каквото му я бяха представили смелчагите. Напротив!…

— В зоопарка имаме още по-интересни животни — каза Волдемар. — Бих могъл да ви разведа там, да ви обясня…

Дамата се усмихна и изтри сълзите си.

— Много ви благодаря! — мило отвърна тя. — Трогната съм и приемам великодушното ви предложение. Наистина сте човек с много добро сърце, както разправят.

Волдемар се изчерви до ушите, но в тъмното това не се забеляза.

— Радвам се, че се запознахме тъй неочаквано — тихо отвърна той.

Дойде време за раздяла. Дамата притисна още веднъж Мъхеста брада до гърдите си.

— Приятно пътуване — пожела тя и погали по главата всеки един от смелчагите.

— Щастлив път! — обади се и Волдемар от гърба на слона. — Пишете, когато намерите време!

— Непременно! — обеща Маншон. — Отдавна не съм писал писма, дори на самия себе си!

Смелчагите се настаниха в автомобила.

Маншон запали мотора и вдъхновено зарецитира:

Кръвта ни пламенно се втурна —

зове напред морето бурно!

От много време насам Маншон не беше писал стихове и Полуобувка реши, че това е добър знак.

Автомобилът на смелчагите се понесе напред сред дълбоката нощ и скоро напусна града.