Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (17)

Волдемар действа

— Виждал ли си някога жива мечка? — обърна се Маншон към Полуобувка.

След като погостуваха при Волдемар, сега те бяха в хотела и отново се взираха в картината с трите мечки.

— Дори и слон не съм виждал — отвърна Полуобувка. — Обаче тази вечер ми се открива прекрасна възможност за това.

— Надявам се от все сърце да бъде тъй — кимна Маншон.

— Радостта ми ще бъде още по-голяма, ако видим сред нас Мъхеста брада жив и здрав.

— И аз мисля така — зарадва се Полуобувка. — След толкова време пак да стисна ръката му.

Увлечени в приказки, те не усетиха кога взе да се смрачава. По едно време дочуха приглушените удари на часовника от градската кула.

— Десет е! — обади се Маншон.

— Време е! — отвърна Полуобувка.

Приготвиха се да вървят, Якичка, който през цялото време дремеше в нозете на Маншон, също скочи. Слязоха с асансьора и се отбиха при администратора да оправят сметката си за хотела.

— Сигурно открихте брадаткото, щом сте решили да си заминавате — заинтересува се администраторът.

— Така е — закима Полуобувка. — Само след два часа той ще бъде свободен.

— Поздравявам ви, поздравявам ви! — зарадва се администраторът. — Но доколкото разбирам, приятелят ви все още не е с вас. Бих могъл за всеки случай да запазя стаята за ден-два. Може и да се върнете!

Маншон поклати глава.

— Планът за освобождението на Мъхеста брада е обмислен до най-малките подробности — заяви той.

Полуобувка добави:

— Взривяваме всички мостове след себе си! А това е вече половин победа! Не е ли така?

Администраторът обаче не беше убеден.

— Планът е едно — замислено произнесе той, — а изпълнението му — съвсем друго нещо. Планът може да е обмислен до най-дребния детайл и все пак някоя случайност да го провали.

— В нашия план всичко е предвидено — усмихна се Полуобувка. — Как например онази чанта ще висне празна на прозореца, когато измъкнем Мъхеста брада от нея. Особено важна роля има слонът.

— Слон ли? — недоумяваше администраторът.

— А как иначе? — засмя се Полуобувка. — Истински жив слон, който няма да ни подведе.

Това, изглежда, убеди администратора.

— Да, разбира се! — кимна замислено той. — Щом разчитате на цял един слон, няма как да не успеете.

Смелчагите платиха сметката и се запътиха към автомобила.

— Наистина мостовете са взривени! — обади се иззад волана Маншон.

— Напред и само напред! — потвърди Полуобувка.

Маншон даде газ, автомобилът подскочи на място. Отправиха се към булевард „Свобода“. Преди всичко трябваше да се убедят, че чантата все още виси на прозореца. Налагаше се, защото, ако я нямаше, това би била тъкмо онази фатална дреболия, за която им намекна администраторът.

— Отшумя славата ни — по едно време каза Маншон. — Най-високият на света набързо й видя сметката.

Наистина никой не им обръщаше внимание. Имаше и такива, които току поглеждаха към тях, но интересът спираше дотук.

Нямаше опасност край автофургона на Маншон да се насъбере шумна тълпа, затова сега те се носеха с възможно най-високата скорост.

— Славата е мимолетна — мъдро отбеляза Полуобувка. — Блесва като мълния и мигом угасва.

— Така е с всичко на този свят — съгласи се Маншон.

И ето ги на булевард „Свобода“.

— Там е — провикна се Полуобувка. — Всичко е наред!

Чантата висеше на мястото си.

— Кой знае дали хоботът на слона ще стигне толкова нависоко! — обезпокои се Маншон.

Но Полуобувка беше убеден в успеха.

— Ако слонът се изправи на задните си крака, и по-нависоко може да стигне с хобота си!

Маншон не знаеше дали слонът на Волдемар умее да се изправя на задните си крака, но все пак думите на Полуобувка го успокоиха. И какво толкова имаше да му мислят! Волдемар беше решил да избави от плен Мъхеста брада. А той е сериозен човек, който държи на думата си. Сега да тръгват незабавно, а Волдемар навярно по-добре от всеки друг знаеше колко е дълъг хоботът на слона му…

Отправиха се към болницата. Лицата им бяха сериозни и съсредоточени в очакване на предстоящите събития. Дори Якичка усещаше, че става нещо необичайно. Ушите на кученцето щръкнаха, ноздрите му се разшириха, макар да не долавяха нищо друго освен миризмата на бензин.

Скоро се показа и болницата. Напрежението растеше с всеки миг. Маншон намали скоростта, за да не се вдига излишен шум. Най-важното беше да не се набиват в очи тъкмо сега.

Добре че стаята на Волдемар се намираше от задната страна на болницата, където растяха буйно разлистени дървета и храсти. Маншон отмина входа, заобиколи и спря близо до прозореца на Волдемар.

Моторът утихна. Болницата тъмнееше, също и стаята на Волдемар.

— Може би е заспал — предположи Полуобувка.

Маншон сви рамене:

— В този случай бихме го чули да хърка.

— Ако е буден, трябва да чуем стонове — напомни Полуобувка. — Остане ли сам, Волдемар стене и пъшка от мъка по слона си.

— Може само да е задрямал — реши накрая Маншон.

Ослушаха се внимателно. Пълна тишина. Нито стон, нито хъркане.

— Трябва да направим нещо — не се стърпя Полуобувка. Няма да стърчим тук, докато съмне, я!

Имаше право, но как да се обадят на Волдемар?

— Да му дадем знак — сети се Маншон.

Полуобувка беше готов начаса̀ — измъкна прашката си слезе от автомобила, взе камъче и замери с него прозореца на Волдемар. Зън-н-н!

Миг след това прозорецът се отвори и оттам надникна разгневеното лице на Волдемар.

— Каква е тая врява? — изхриптя той. — Ще вдигнете болницата на крак!

— Извини ни — шепнешком отвърна Полуобувка, — ние решихме, че си задрямал.

— Задрямал ли? — избухна Волдемар. — Тъкмо в такъв момент! Напротив, подготвям се!

Изчезна от прозореца, но след няколко мига пак се появи.

— Нямате ли нещо, което да напъхам под одеялото? — запита той. — Сестра Кирсипуу не бива да разбере, че ме няма!

Чак сега Маншон и Полуобувка разбраха каква подготовка имаше предвид Волдемар. Погледнаха в автомобила. Но какво можеха да му дадат? Нищо при тях не беше тъй голямо, че да замести под одеялото цял един Волдемар!

Полуобувка обаче се сети за купените от щанда за детски играчки надувни кукли.

— Имам десет гумени Полуобувки! — прошепна той на Волдемар. — И заради Мъхеста брада съм готов да жертвам поне девет от тях!

Волдемар си отдъхна. Маншон и Полуобувка се заеха да надуват играчките, а Волдемар ги поемаше от прозореца. Девет кукли се оказаха напълно достатъчни. Сега леглото изглеждаше така, сякаш Волдемар спи, завит презглава.

Настъпи решителният момент. Щеше ли да съумее Волдемар да скочи през прозореца с тези счупени ребра? Нищо че стаята се намираше на първия етаж. В неговото положение един такъв скок беше доста рискована работа!

Волдемар прекрачи перваза на прозореца с единия си крак, премести другия и тъй си остана там, с раираната болнична пижама на гърба.

— Какво има? — шепнешком се обади Полуобувка.

— Не мога да се реша — оплака се Волдемар. — Трябва да скоча, а никак не ме бива по тая част.

— Спусни се по стената — посъветва го Полуобувка. — По-лесно е!

Волдемар махна с ръка.

— Ами не мога! — съвсем се отчая той.

Настъпи тишина. Ами сега?

Волдемар стърчеше на прозореца, а смелчагите се чудеха що да сторят.

— Все нещо трябва да се направи — настоя Полуобувка.

— Ще събера кураж… — успокои го Волдемар.

Внезапно наостри слух.

— Стъпки! Чувам стъпки в коридора! — разтревожи се той.

Как скочи от прозореца, и сам не разбра. Глух удар, сподавен стон и Волдемар остана да лежи долу на тревата.

— Тихо, тихо! — Маншон прегърна Якичка, защото кученцето заръмжа и настръхна.

В стаята на Волдемар светна. Сестра Кирсипуу! За щастие не откри нищо подозрително. Реши, че Волдемар спи завит презглава, угаси и си излезе на пръсти.

— Размина ми се — прошепна Волдемар. — Засега! Но ако пак намине насам, цялата хитрост ще излезе наяве.

— Удари ли се? — загрижено попита Полуобувка.

— Ами! По-страшното беше, че се уплаших! — отвърна Волдемар.

Той се настани в автомобила и погали кученцето, което пак се канеше да ръмжи.

— Умно същество! — похвали го Волдемар. — Познава кой го обича!

После обясни на Маншон по кои улици трябва да минат, за да стигнат до зоопарка.

А той се оказа недалеч от болницата. Пътуваха доста бавно. Маншон не се решаваше да кара бързо претоварения автомобил.

Най-после се озоваха пред портала на зоопарка, където трябваше да има нощен пазач.

Волдемар слезе от колата.

— Охо-о! — изненада се пазачът. — Отново в строя, така ли?

— Само временно — отвърна Волдемар. — А как е слонът ми?

— Тъгува по теб — усмихна се пазачът. — Благородна душа. Не хапва нищо. Добре че от време на време пийва по глътка вода.

Волдемар свенливо се усмихна.

— Ще трябва да го поразходя из града — разсъди той. — Да се надяваме, че една кратка разходчица иде му възвърне апетита.

При тези думи пазачът се стресна.

— Какво? — избоботи той. — Да го разходиш из града? Не-е, в никакъв случай! Затова съм тук, да вардя нито едно животно да не прекрачи тоя портал! През деня прави със слона си каквото намериш за добре, но нощем за него отговарям аз!

— Скъпи приятелю — отвърна Волдемар, — твой дълг е не само да пазиш питомците тук, но и да се грижиш за тях. Ако аз сега не разходя слона си, той ще продължи да крее от глад, накрая ще рухне и кой ще е виновният? Само ти!…

Волдемар продължи все в този дух и беше толкова убедителен, че пазачът накрая отстъпи.

— Вземи слона си и се махайте от главата ми и двамата — вдигна ръце той. — Но помни, че навън ти отговаряш за него.

И когато пазачът най-после им отвори вратата, Волдемар просто се затича към клетката на слона си.

Маншон и Полуобувка го сподириха усмихнати.

— Трудно е да се повярва, че ребрата му са счупени — не се сдържа Маншон.

— Може и така да е, но любовта винаги е по-силна от всяка неприятност — отбеляза мъдро Полуобувка.