Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (30)

Мила среща

Когато природоизследователите се връщаха от вълчето леговище, и двамата ликуваха. Колко плодотворно се оказа проучването на вълците в тази гора! Хранениче на глутницата! Обрасло с козина дете! Невероятно откритие!

Ще върнат на човешкото общество това невинно създание. Но не бива да се бърза. Какво ли ще кажат родителите, когато видят своето съкровище с този кожух? Но най-напред трябва да го научат да се храни с нож и вилица. И да говори, разбира се! Преди всичко да не се бърза — бавно и спокойно! Постепенно ще го отучат от вълчите му навици. А и храната трябва да се подбира, щом то е яло досега само… Но с какво са го хранили вълците? Разбира се, със сурово месо!

Брадатият изрази гласно мисълта си:

— Трябва да му осигурим сурово месо! Който е раснал при вълците, не хапва друго!

Плешивият закима в знак на съгласие. Но откъде в гората сурово месо? Без оръжие не могат да направят нищо.

— За съжаление нямаме оръжие — отбеляза той.

Но за брадатия работата с оръжието не изглеждаше тъй безнадеждна.

— Ще измислим нещо — безгрижно отвърна той и след малко добави: — Нося два капана за зайци!

Това беше нещо ново за плешивия и той настоя да види капаните. Брадатият му направи знак да има търпение и продължи да крачи спокойно по горската пътека. Когато до палатката им остана не повече от половин час път, той спря и отвори раницата си.

— Тия капани ги открих при едно от моите проучвания на горските дебри. Захвърлени бяха край една изоставена къщурка — обясни той. — Днес вече не могат да се намерят, а и никой не ги прави. Много по-добри са от металните капани фабрично производство.

Плешивият напрегнато проследи как онзи се залови да залага капаните. Сведе клоните на две млади ели, свърза ги с капаните, после грижливо разстла примките по земята. И Маншон, свит в раницата, взе мълчаливо участие в приготовленията. Вярно е, че не видя нищо, но природоизследователите дотолкова подробно разговаряха, че всичко около капаните му стана пределно ясно.

Но какъв ужас! Те не жалеха труд, за да го нагостят с прясно месо. А дали той искаше, или не, това не ги интересуваше ни най-малко. Защото именно те, природоизследователите, желаеха да доставят сурово месо на едно хранениче на вълчето племе. От все сърце им се искаше това наистина да е така и дори не си представяха Маншон да има свои собствени предпочитания. Изтръпнал от страх, Маншон си мислеше, че ако наистина остане за по-дълго в ръцете на тия хора, ще се превърне в екземпляр за опитите им! Няма да разбира онова, което ще му се казва, и току-виж с удоволствие взел да налита на сурово месо! Ако нещата се развиват все така, иди разбери как ще свърши всичко! Попритиснат ли го сериозно тия набедени природоизследователи, песента му наистина ще бъде изпята.

Сърцето чак го болеше! Маншон се опита да подреди мислите си, но нищо не излезе. А и как би могъл да оползотвори силата на съзнанието си? Видя се как тича на четири крака по следите на зайците — истински питомник на вълчата глутница. Загубил ума и дума, Маншон отчаяно зарита в раницата!

— О-хо-о! — замърмори плешивият. — Какво се бунтува? Не стига, че живее на чужд гръб, както се казва, ами и не мирува сега!

— Да го вържем! — предложи брадатият.

Плешивият мигом се съгласи и посегна за колана си.

— Изгубил съм си колана — оплака се той.

Жалко наистина, но нямаше да се връщат сега. А и къде ли биха го намерили в горския сумрак? Нямаше как, изследването на природата изисква жертви. Ето как Маншон остана свободен в раницата.

Но също така разбра, че няма смисъл да вдига врява. Ще го вържат и… толкова! По-добре да кротува и да изчака събитията. Нека не се издава! Първо — съвсем не е важно кой е той! Не е хранениче на вълците, но щом на тия двамата им се ще да е така, нека си го мислят! Той знае, че е Маншон и никой друг!

Маншон съм аз и знам добре това!

Маншон ще съм за вечни времена!

Стиховете дойдоха незабелязано за самия него. Това му вдъхна нови сили. Поезията го успокояваше, а в сегашното му положение това беше най-доброто…

Природоизследователите продължиха пътя си и когато най-после стигнаха палатката, наоколо беше тъмно. Но имаше огнище, а край него бяха струпани сухи клонки. Скоро огънят весело заигра. Плешивият свари чай, а брадатият донесе от палатката хляб и кашкавал. Трябваше да се подкрепят.

— Какво да предложим на нашия любимец? — запита плешивият. — Нямаме сурово месо.

— Може би дребосъчето ще се погрижи само за себе си — разсъди брадатият. — Ще си изрови нещо от земята.

Плешивият развърза раницата и измъкна Маншон от нея.

— Е, малкият — подвикна той, — ще се оправиш, нали?

Маншон не отвърна. Въпросът беше твърде фамилиарен и не си струваше един поет като Маншон да отваря дума за подобни измишльотини.

— Може би ще успееш да си уловиш мишка! — не преставаше да му досажда плешивият. — Вълците не те ли научиха поне мишки да ловиш?

Маншон и сега не отвърна.

Той самият беше едно мишле за вълците. Играеха си с него, както котка с мишка. Но би ли могъл да разкаже за всичко това тъкмо на тия природоизследователи?

Зави му се свят. След толкова време в задушната раница свежият въздух оказваше въздействието си. А може би му прилошава от глад? Откак попадна при вълците, не беше сложил троха в устата си. Гладът напомни за себе си и сега Маншон не откъсваше очи от хляба и кашкавала. Хапка хлебец и трошица кашкавал биха го заситили. Ако не беше толкова гладен, навярно би намерил думите, с които да убеди природоизследователите. Ония думи, които да разкрият цялата истина за него.

Боже мой, колко е гладен! Гладен — като вълк!… Това и рече Маншон.

— Гладен… гладен съм — едва не проплака той. — Гладен вълк!

Както често му се случваше, отново не се изказа ясно и разбрано. „Гладен вълк!“ — рече го неволно, обаче плешивият го чу добре.

— Не си ми никакъв вълк! — усмихна му се доброжелателно той. — Само ти се струва, че е така.

А брадатият добави:

— Дори да си израснал сред вълци, пак не може да си вълк!

Маншон съвсем се отчая! Защо все объркваше думите си?

Страшна пустота зейна в душата му. Ето ги хората тук, съвсем близо до него, но въпреки това беше самотен. Може би никога не е бил тъй безнадеждно самотен! Не го разбираха, това беше най-ужасното, и чувството на самота просто го влудяваше.

При това е толкова гладен!

— Много ви моля… — започна Маншон с отпаднал гласец, отправил печални очи към природоизследователите.

И щеше да си изпроси малко хляб, но в този момент:

— Якичка!

Гласът на Маншон проряза горската тишина. Той отекна с неописуем възторг, лицето на Маншон се озари от внезапното щастие. Якичка! Беше се появил в светлината на огъня! Малкото, смело и тъй самоотвержено кученце!

Радостта им беше взаимна. С дълги стремителни скокове Якичка се втурна към Маншон и се хвърли да лиже ръцете и лицето му. Скимтеше щастливо, въртеше опашка и скачаше по раменете на Маншон. Прималелият от глад Маншон се търкулна на земята, но и това не го опази от милувките на кученцето.

Природоизследователите наблюдаваха неочакваната среща с нарастващ интерес.

— Якичка, скъпи ми Якичка! — дълго повтаряше с прибелели устни Маншон.

— Нарича кученцето Якичка! — усмихна се брадатият. — Излиза, че не му липсва чувство за хумор!

— Просто не е за вярване, виж ги колко си приличат! — чудеше се плешивият.

Брадатият се замисли.

— Да не забравяме, че кучетата са от рода на вълците — разсъди накрая той. — И щом ей този, малкият, е хранениче на вълците, те изпитват взаимна симпатия с това кученце.

— Тъй е — съгласи се плешивият. — Наистина имат нещо общо! Виж им кожухчетата!

— Изглеждат съвсем еднакви — отбеляза брадатият. — Мисля, че и кученцето заслужава нашия интерес. То много по-лесно от нас ще намери общ език с вълчия питомец.

— Правилно! — одобри плешивият. — Ще ни бъде посредник.

Брадатият отчупи залък хляб.

— Къци-къци! — помами кучето той и се обърна към плешивия: — Любовта на кучето минава през стомаха.

Якичка наостри уши и отправи поглед към брадатия.

Кученцето беше също толкова гладно, колкото и Маншон, може би и по-гладно. Една дълга нощ и цял един още по-дълъг ден то се беше лутало из неизбродната гора. Щом изпълни заповедта на Маншон да се махне от очите на вълците, кученцето се втурна накъдето му видят очите. Обърка се из вековната гора. Не успя да открие отново следите на смелчагите. Луташе се насам-натам, додето за щастие не забеляза светлината на огъня, който го доведе при любимия стопанин. През цялото това време милото кученце не беше хапвало нищичко.

Брадатият подхвърли залъчето към Якичка, а кученцето го улови още във въздуха.

— Браво! — обади се плешивият и на свой ред отчупи залъче, подхвърли го.

Охо! Този път Маншон улови хлебеца, лакомо го загриза.

— Работата ни напредва! — зарадва се брадатият. — И хляб яде вече! Ако върви тъй, скоро ще забрави суровото месо.

— След две седмици може и плодове да му предложим — допълни плешивият. — Диваците обичат плодове!

Засега обаче нагостиха Якичка и Маншон само с хляб, хапнаха и те и най-после всички бяха сити.

— Време е да си лягаме — обади се брадатият. — Утрото е по-мъдро от вечерта.

Плешивият кимна.

— Да приберем ли малкия в палатката? — обърна се той към другаря си.

Но брадатият се колебаеше.

— Нека остане край огъня — реши накрая той. — Току-виж завие призори, ще ни събуди рано-рано.

Имаше причина да се опасяват — прекрасно знаеха как хубаво умееше да вие Маншон, като истински вълк. Но трябваше да се погрижат да не избяга. Отново сложиха дребосъчето в раницата и здраво я завързаха.

— Кучето ще го пази — каза плешивият.

И правилно реши. Якичка се промъкна до раницата и се сгуши там.

Пламъците се снижиха и огънят взе да догаря.