Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (1)

Славата

Смелчагите влязоха в една открита сладкарница и се настаниха на кръгла маса под шарен, приличен на гъба платнен чадър.

— Мисля, че можем да си поръчаме пирожки — важно каза Полуобувка.

— И лимонада — обади се Маншон.

Мъхеста брада нямаше нищо против.

— Ще се надумкаме здравата и заминаваме в отпуск — разбъбри се Полуобувка. — Ще отседнем някъде на юг край морето и ще прекараме чудесно.

Маншон и Мъхеста брада намериха това предложение за разумно. И по-рано беше ставало дума за отдих край морето, но винаги някакви други събития изместваха плановете им. Сега вече наистина бяха свободни от всякакви ангажименти и сякаш времето за почивка наистина беше дошло.

— Съгласен съм — кимна Мъхеста брада. — Ще направим едно хубаво пътешествие с автомобила на Маншон, докато чуем песента на морския прибой.

— Отлично — не се стърпя и Маншон.

Вече не ги свърташе тук. Къде ли остана тази сервитьорка? Нали не можеха да тръгнат на гладно сърце за морето! Струваше си да се подкрепят добре и чак тогава да потеглят на път.

Заоглеждаха се. Сервитьорката я нямаше никаква, но смелчагите забелязаха, че хората от съседните маси не откъсват очи от тях.

— Интересно, защо ли всички пулят очи насам? — неспокойно се размърда Маншон.

Полуобувка сви рамене.

— Вероятно има някаква грешка, бъркат ни с някого — предположи той.

— С кого ли? — недоумяваше Мъхеста брада.

Не беше лесно да си отговорят на този въпрос. Наистина, с кого можеха да ги сбъркат тук?

За да се избави от това натрапчиво внимание, Маншон измъкна от пазвата си новия вестник, разтвори го широко и заби нос в него.

— Виж дали вече няма разрешение за беритба на горски плодове — помоли Мъхеста брада. — Според мен му е време.

Напоследък Мъхеста брада беше забелязал признаци на узряване, в брадата му горските плодове аленееха, но все пак не смееше да се докосне до тях без официално разрешение.

Маншон пробяга с очи по заглавията.

— Не, за горските плодове няма нито дума — каза той.

В същия момент бузите му пламнаха от възбуда.

— О-о-о! — успя да каже само, остави вестника разтворен на масата и изви поглед към приятелите си с очи, кръгли от удивление.

— Е-е? — запита с надежда Мъхеста брада. — Откри ли нещо за горските плодове?

— Съвсем не — обясни Маншон. — Но има друго, твърде любопитно нещо. Чуйте ме!

И той зачете с приповдигнат тон:

„Всички помним как неотдавна градът ни беше превзет от плъхове. Те изяждаха храната ни, изгризваха де що им попадне, наплашиха до смърт децата ни. Наистина загивахме. И тогава се появиха смелчагите…“

— Смелчагите! — провикна се Полуобувка. — Но това сме ние!

— Тъй трябва да е — кимна Маншон.

И продължи да чете:

„Смелчагите доблестно се изправиха срещу плъховете. С особена находчивост те докараха в града армия от котки, които начаса разгромиха плъховете. И сега тия страшни времена останаха назад в историята на любимия град.“

— Много образно и с дълбоко разбиране е описано всичко, точно тъй беше — разсъди Мъхеста брада. — Само не споменават, че преди пък котките бяха напаст в тоя град.

— И не се казва, че получихме почетни медали, защото изведохме котките далеч оттук — добави Полуобувка.

— Да, да — припомни си и Мъхеста брада. — В началото изведохме котките от града. Но по наша вина плъховете налетяха насам. И следователно тъкмо ние трябваше да поправим грешката си.

— Виж какво — внезапно се разпали Полуобувка. — Не говори глупости, никаква грешка няма тук. И тъкмо ти трябва да знаеш, че всичко е свързано. Ако не бяхме избавили града от котките, нямаше да ни отличат с медали за храброст. А ако не бяхме сразили плъховете, нито един вестник нямаше да обели и дума за нас!

Мъхеста брада не желаеше да влиза в спор тъкмо с Полуобувка и премълча. Маншон продължи да чете:

„И кои са те, тези доблестни смелчаги, прекрасните спасители на града ни? Не е трудно да ги откриете. И тримата са толкова незначителни на ръст, че бихме ги сравнили с джуджетата от приказките. И все пак те ярко се открояват с външния си вид. Маншон винаги е облечен в грамаден маншон, Мъхеста брада има разкошна брада от еленов мъх, а Полуобувка носи обувки с отрязани носове, за да може свободно да върти пръстите на краката си на всички страни. Те живеят в чудесен автофургон, където си имат всичко необходимо…“

И тогава прочетоха още нещо, което дълбоко развълнува смелчагите:

„Драги съграждани! Не забравяйте дължимата към смелчагите почит! Отнасяйте се внимателно с тях и им отдавайте своето уважение!“

— Ах, ето какво било то! — досети се Мъхеста брада. — Ясно е защо целият този народ в сладкарницата ни гледа тъй прехласнато!

Полуобувка видимо измени поведението си.

— Да-а-а! — каза той и победоносно се озърна наоколо. — Ние сме в центъра на вниманието. Гледат ни, но не как да е, а тъкмо с полагащото се уважение.

Но работата не остана само с едното гледане. Току се надигна от съседната маса една доста закръглена особа и ведро усмихната, пристъпи към смелчагите.

— От все сърце ви приветствам, мои малки спасители! — произнесе тя с меден гласец. — Благодарение на вас мазето ми сега е пълно с буркани сладко. Тъкмо плъховете ги бяха нападнали, когато вие нахлухте с котешката армия и сложихте край на безобразията им.

И преди още смелчагите да отвърнат нещо, дамата измъкна от чантата си три шоколадови бонбона и току тикна по един в устата на всекиго от тях.

Приятелите просто не съобразиха как трябва да постъпят в този случай. Естествено, нямаха нищо против шоколадовите бонбони, но, от друга страна, не бяха някакви си сополанчета, в чиито усти може да се пъхва по един бонбон, и то пред очите на толкова народ.

Но не се мина само с това! Жената неочаквано сграбчи Маншон и вдъхновено взе да го милва като коте.

— Мъничкият ми! — нареждаше тя. — Толкова си мекичък, толкова си миличък. Нека те погаля, нека ти се порадвам!

Рошеше кожухчето на Маншон във всички посоки, докато най-после то заприлича на нищо.

Маншон гореше от възмущение, облян в студена пот.

— Но моля ви! — безпомощно мънкаше той. — Достатъчно, наистина стига вече!

Но жената не чуваше.

— Миличкият ми! — повтаряше тя и нямаше намерение да пусне Маншон из ръцете си. — Какъвто си мекичък, как да не те обича човек!

Мъхеста брада и Полуобувка гледаха с искрен гняв, но не можеха да сторят нищичко в защита на своя другар.

Най-после дамата върна Маншон на стола му.

— Нечувано! — заекна Маншон и затърси гребен из маншона си, за да пооправи кожухчето си след тия любезности.

А непознатата току пристъпи към Полуобувка.

— Ето те и теб, мило мое пиленце! — започна тя с предишната си усмивка и протегна ръка да грабне в прегръдките си Полуобувка.

Но се случи нещо съвсем неочаквано, почти невероятно. Чу се внезапен писък и дамата пъргаво отскочи от масата им. Усмивката й мигом погасна, а на голия й лакът ясно се откроиха следи от остри зъбки.

Маншон и Мъхеста брада изглеждаха потресени. Те наистина осъждаха в себе си поведението на тази жена, което мина всякакви граници, но чак пък да бъде ухапана!

— Полуобувка! — остро каза Мъхеста брада. — Ухапа една дама! Какво става с теб, наистина?

Полуобувка запази самообладание.

— Не стига, дето напъха в устата ми шоколадов бонбон — отвърна той, — а и да ме милва! Не, няма да го бъде!

— Истинско кученце! — сърдито поклати глава Мъхеста брада.

— Но не и мърляво мъниче! — сопна му се Полуобувка.

За щастие жената се съвзе от уплахата си и дори се опита да замаже неприятното положение.

— Ах ти, малко дяволче! — закани се тя с пръст на Полуобувка. — Няма да ти се разсърдя сега… Но друг път не бъди такъв!

Тя дори опита да се усмихне мило, но това вече не й се удаде. Най-сетне се обърна и тръгна към масата си.

И уж всичко се размина, но настроението на смелчагите се развали. Полуобувка скоро осъзна, че постъпката му не беше твърде почтена, но с това закъсняло признание нищо вече не можеше да се промени.

Маншон съкрушено промълви:

— Да си бяхме тръгнали вече, а?

Съгласиха се начаса. Наистина, защо да се заседяват повече тук, където бяха център на вниманието, а и всеки момент някой друг можеше да посегне за нови прегръдки.

Но закъсняха с решението си да тръгват.

— Добре дошли в нашата скромна сладкарница! Щастлива съм тъкмо аз да обслужа масата ви!

Беше сервитьорката, която приближи и взе да сваля от подноса всевъзможни лакомства и куп лимонадени шишета.

— Извинете! — обърна се към нея Мъхеста брада. — Трябва да има грешка, ние нищо не сме си поръчвали!

Сервитьорката се засмя.

— Не се безпокойте — отвърна тя. — Заведението черпи!

И като видя, че смелчагите не я разбират, поясни:

— Вие избавихте града ни от плъховете. Без вашата помощ те биха излапали всички пасти и пирожки, а и брашно едва ли би останало, за да направим нови. Затова в знак на благодарност заведението поема почерпката ви.

Най-после подносът на сервитьорката се освободи от товара си, тя им пожела добър апетит и се отдалечи.

— Масата просто се огъва от всички тия лакомства — вметна Полуобувка, готов да си похапне както трябва. — Чудесно е!

— Наистина — обади се и Маншон. — Страхувам се, че не бихме успели да погълнем всичко това.

Мъхеста брада също не закъсня да се намеси:

— Лакомства като лакомства! Ще се наложи в чест на нашата прослава да се натъпчем до козирката.

Маншон се съгласи:

— Не съм допускал, че е толкова тежко да носиш слава на плещите си. Втренчили очи в нас, сякаш сме някакви странни същества. А и онова милване преди малко…

— От всичко това може да ни избави само един отпуск — разсъди на глас Полуобувка.

Заловиха се усърдно с яденето, за да ускорят заминаването си. Купчинката лакомства видимо се смаляваше, а заедно с това се възвръщаше и доброто настроение на смелчагите.