Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (28)

Мъхеста брада действа

Съмна се. Слънцето изгря. Мъхеста брада чу добре воя на вълците. Стоя цяла нощ на поста си, притиснал гръб о ствола на грамадната ела и увил брадата си около съседния клон, за да не се изхлузи долу. Сега тъкмо отвиваше брадата си. Къде ли останаха Маншон и Полуобувка? Видя краткотрайната им среща на полянката, а по-късно и Полуобувка, когато се луташе сам из гората. И толкова! Измина нощта — дълга и предълга, но от тях двамата нямаше и следа.

Загрижен, Мъхеста брада заслиза от дървото. Никога не е бил майстор в катеренето и сега измина повече от половин час, преди Мъхеста брада да стъпи отново на земята. Пое си дъх и лапна няколко горски ягоди, колкото да залъже глада си. Набра ги наоколо, а не от брадата си. Животът го беше научил да не пропилява лекомислено плодовете, които му бяха подръка. Можеше да се случат дни, когато майката земя да няма храна, която да предложи на един смелчага като него. И тогава щеше да преживява от брадата си, макар и с трошици, тъй да се рече.

Междувременно вълците спряха да вият, но Мъхеста брада продължи към леговището им по памет. И призори, и по залез гласовете им екваха точно от едно и също място, натам сега се отправи и Мъхеста брада. Даваше си сметка колко е опасно положението му. Беше напълно беззащитен. Маншон имаше дебелата си дреха, която го предпазваше от вълчите зъби. Полуобувка носеше броня. Но той самият?

„Да става каквото ще! — вирна глава Мъхеста брада. — Ако вълците се нуждаят от моя живот, за да запазят своя, значи така е отредила самата природа. Със смъртта си ще спася живота на малките им. Ще им помогна да се научат по-добре да разкъсват плячката си. Образно казано, със смъртта си ще проправя пътя на вълците, по който те ще тръгнат право срещу изгряващото слънце на новия ден…“

Но засега Мъхеста брада беше този, който крачеше право срещу изгряващото слънце. Стигна полянката и продължи нататък през гъсталака, но слънчевите лъчи прозираха през листа и клони и светлината беше достатъчна.

И пак благодарение на слънчевите лъчи той видя един изтърван под храстите колан — металната катарама проблясна и светлината резна очите му. Мъхеста брада се наведе и вдигна колана. От яке ли беше или от палто? Нямаше съмнение, че го е изтървал човек. Изгубил го е. Но що за човек можеше да бъде той, щом се е залутал чак тук? Коланът беше изтърван съвсем наскоро, по металната катарама нямаше дори петно от ръжда.

Мъхеста брада се намираше на пътечката, по която предния ден бяха минали двамата природоизследователи. Оттук бе вървял и Полуобувка, но в сумрака не бе забелязал катарамата. Мъхеста брада беше в неведение относно природоизследователите. Те не попаднаха в обзора му, когато стоеше на пост. Затова сега беше твърде изненадан — човек, и то в такава близост до вълчето леговище, в най-гъстия пущинак на гората! Що за птица наистина може да бъде той?

Но както и да размисляше, каквото и да предполагаше, Мъхеста брада не можеше да се надява на отговор. Човекът имаше своите занимания, надежди и пътища в живота, които нямаха нищо общо с Мъхеста брада. Който и да беше той, вероятно е търсел красиви и опасни приключения в горските дебри.

Ами коланът? Мъхеста брада размисли. И реши, че все щеше да му послужи за нещо. Пъхна пръстите на дясната си ръка в катарамата и нави колана около ръката си чак до лакътя. Чудесно! Ако вълкът рече да зине насреща му, не му остава друго, освен да навре ръката си в гърлото му. Коженият колан ще го защити от острите зъби. Ето ти и ползата от колана. Образно казано, можеше да смята този колан за изкуствен зъб. Във всеки случай, ако е достатъчно хитър, току-виж и вълка надвил!

Продължи пътя си. Сега, когато не беше тъй беззащитен, Мъхеста брада почувства прилив на нови сили. Е, дори и да се лишеше от живота си, природата не губи. Но нямаше да отстъпи без борба! Никакво примирение! В природата съществува единство на противоположностите, непрекъсната борба между живота и смъртта. Слабите умират, оцеляват по-силните! Но и по-силните побеждават след отчаяна борба, докато не бъдат на свой ред победени и те!

Между храстите нещо заблещука. Метален предмет! Слънчевите лъчи се отразяваха като в огледало и Мъхеста брада никак не можеше да разбере какво е това. Присви очи и вдигна ръка да заслони лицето си. И чак тогава разбра — гюмът за мляко. Бронята на Полуобувка, гътната на една страна!

Мъхеста брада ускори ход.

— Полуобувка! — подвикна той. — Вътре ли си?

Отвърна му познатият глас на Полуобувка, но някак странно приглушен.

— Тук съм! Тук! Цял-целеничък, скъпи приятелю!

Мъхеста брада не разбра скрития смисъл на думите му.

Какво ставаше наистина? Защо Полуобувка не скочи на крака да го посрещне?

Едва когато се приближи достатъчно, Мъхеста брада разбра истинското положение на Полуобувка.

Вълците! Двата възрастни вълка и четирите малки! Цялото вълче котило дебнеше край гюма. Ами Маншон?

Мъхеста брада спря и изгледа вълците един по един. Те не се и помръднаха и останаха напълно безразлични. Не проявиха враждебност. Приеха Мъхеста брада напълно естествено, не толкова като живо същество, а по-скоро като растение.

При тази мисъл Мъхеста брада се усмихна. Растение! Наистина ли в очите на вълците можеше да мине за растение? И осъзна нещо важно — беше им близък на душата. Нищо в него не възбуждаше ловната им страст. От само себе си се подразбираше — Мъхеста брада миришеше на гора като самите тях. Може би го вземаха за буца пръст, обрасла с еленов мъх. Напълно възможно!

Съобразил всичко това, Мъхеста брада пристъпи към гюма за мляко:

— Как се чувстваш?

Вместо да отговори, Полуобувка тревожно запита от своя страна:

— Вълците още ли не са те нападнали?

— Засега все още не са! — отвърна Мъхеста брада. — Маншон къде е?

Полуобувка трябваше да признае, че няма никаква представа къде може да е Маншон.

— Когато дойдох тук, в леговището нямаше вече никой — обясни той. — Появи се ей онзи вълк, най-едрият, и ме гътна на една страна. Не мога дори да шавна. Само да побутна капака, и вълкът е вече при мен! После се появиха малките и вълчицата, но Маншон не беше с тях.

— Бедният Маншон! — окая го Мъхеста брада. — Патилата му най-после свършиха.

Полуобувка само въздъхна и гюмът начаса отекна звучно.

— Все пак ще го търсим — реши Мъхеста брада. — Ако за зла участ Маншон не е между живите, наш дълг е да го погребем, за да почива в мир.

— Мене не ме брой — изпъшка отвътре Полуобувка. — Вълците няма да ме оставят да мръдна оттук! Тая ризница се превърна в гробница за мен. Глупаво е! Като си помисля, че жив и здрав сам се напъхах в този капан!

Мъхеста брада се зачуди що да прави. Ама работа наистина! Какво биха сторили вълците, ако той им отмъкне гюма? Заедно с Полуобувка, разбира се… Можеше да си го позволи, и то много повече от всеки друг…

Да не се бави повече! Мъхеста брада помнеше как неотдавна вълкът се готвеше да го нападне на полянката край ручея, където дори огъня беше взел да гаси. Нямаше вяра на вълчата им кротост сега!

Наистина трябваше да побърза! Но как да го хване този гюм? Полуобувка не беше кой знае колко едър, но все пак и той тежеше като всеки друг.

Коланът! Съдбата просто му го подари в подходящ момент!

Сега, когато се сети как да действа, Мъхеста брада не се забави нито за миг. Бързо разви колана от ръката си, после го върза за дръжката на гюма. Опита се да го дръпне след себе си. Гюмът се плъзна по накапалите листа и по начупените клонки като шейна в снега.

— Какво става? — обади се отвътре Полуобувка.

— Спокойно! — отвърна Мъхеста брада. — Ще говорим после!

Сега всичко зависеше от вълците.

Мъхеста брада тръгна, като подръпваше гюма след себе си. И чудно! Вълците ги оставиха на мира! Наистина позволиха на Мъхеста брада повече, отколкото на всеки друг. Не се и помръднаха, сякаш нищо особено не се беше случило. Мъхеста брада съвсем не ги интересуваше. Гледаха го с пълно безразличие. Или дори с облекчение. Най-после се намери някой, който да ги избави от този тъй подозрителен гюм за мляко.