Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (32)

Полуобувка си отива

Когато Полуобувка и Мъхеста брада отново дойдоха в съзнание, видяха се да лежат край палатката на природоизследователите. От чайника над огъня се виеше пара.

— Гледай, разшаваха се! — извика плешивият и посочи смелчагите.

— Излиза, че наистина работят с батерии — равнодушно отвърна брадатият. — Може и да са слънчеви батерии.

И тъй като плешивият хвърли изпитателен поглед към смелчагите, брадатият поясни:

— Полежаха на слънце, батериите им отново се заредиха с енергия и механизмът им заработи. Не разбираш ли?

Плешивият не отговори. Той се взираше в Полуобувка и в Мъхеста брада с все по-нарастващ интерес. Приличаха му на джуджета. Но малко по-едри на ръст. Ако беше дете, непременно щеше да ги вземе за джуджета — едното с брада, а другото не! Ами ако наистина са джуджета?… Нещо като герои от приказките на двадесети век, или как там да го наречем?… Ако размислеше справедливо, излизаше, че и храненичето на вълците е същото приказно същество като тия. Или как там му се казваше…

По гърба на плешивия пробягаха тръпки.

„Наистина ли се вдетинявам?“ — уплашено помисли той и побърза да забрави за всякакви джуджета.

А уж искаше природоизследовател да става!

— Къде съм? — обади се на висок глас Полуобувка.

Беше се съвзел от припадъка и сега любопитно се оглеждаше наоколо.

— Виждаш ли? — възторжено погледна брадатият към своя другар. — Лентата пак се завъртя. Храненичето на вълците спи като коте в раницата.

И без да обръща повече внимание на Полуобувка, брадатият пристъпи към раницата, оставена на тревата. Приклекна, потупа я нежно и каза:

— Време е да ставаш! Чаят е готов! Хайде, излизай навън и бъди умно момче!

Мълчание! Нито звук! Никой не шавна в раницата. Интересно!

— Но какво се е случило? — зачуди се плешивият. — Да не се е задушил вътре?

Другият трескаво се зае да развързва вървите на раницата. Още няколко напрегнати мига и…

— Но тук има само трева!

— Какво? — не разбра плешивият.

Брадатият се изправи в цял ръст.

— Избягал е! — обясни той. — Напълнил раницата с трева и… дим да го няма!

Двамата се гледаха като треснати.

Това променяше нещата.

— Пропаднахме! — изпъшка плешивият. — Сами сме си виновни! Трябваше да го пазим!

Недоумение! Пълно отчаяние!

— Бих искал да знам кого в края на краищата ще проучваме сега? — избухна брадатият. — Тези ли тук?

И посочи смелчагите.

Плешивият се оживи.

— А защо не? — отвърна той. — Такива човечета не се срещат всеки ден!

Но брадатият махна с ръка.

— Не се шегувай и ти! — избоботи той. — Най-после ние сме природоизследователи, а не организатори на куклен театър. Трябва да имаме ясна цел и да я следваме неотклонно.

— Точно така — съгласи се плешивият, но беше доста смутен. — Ала нашата цел избяга от раницата.

— Ще трябва пак да го хванем! — отсече брадатият. — Ще го търсим! Може би е избягал при своите осиновители във вълчето леговище? Нали е хранениче на вълците. Ще му се да си живее и по-нататък като диво вълче, просто не е свикнал с хора. А може и сурово месо да му се е прияло.

Мъхеста брада вече успя да се вдигне от земята и да седне, съвземаше се малко по малко.

— Чуваш ли ги? — пошушна на Полуобувка той. — Вълчето леговище… Хранениче на вълците!… Дали не става дума за нашия Маншон? Тия са го взели, ето защо не си го намерил в леговището на вълците!

— Може би — разсеяно му отвърна Полуобувка. — Гледай го ти тоя Маншон… Разбира се, точно така си е!…

В ума му заседна една важна мисъл, но преди да я изкаже на глас, щеше му се тя да узрее в него.

Мъхеста брада стана и отиде при природоизследователите.

— Извинете — учтиво се поклони той, — бихте ли ми описали с две-три думи как изглежда тъй нареченото от вас хранениче на вълците?

Брадатият не му обърна внимание. Мъхеста брада и Полуобувка го нервираха, защото не можеше да си обясни появата им на тоя свят. Сега просто му лазеха по нервите и той не намираше за нужно дори да ги изслуша.

Но плешивият се оказа по-дружелюбен.

— Храненичето на вълците е същество страшно окосмено — подхвана той. — Висок е почти колкото вас. Бих казал дори, че помежду ви има нещо много общо.

— Нещо много общо! — възкликна Мъхеста брада. — Но разбира се! През цялото време вие говорите за Маншон.

— Маншон ли? — зачуди се плешивият.

Сега и брадатият не остана безучастен към разговора, или по-точно избухна в гръмък смях.

— Маншон?! — запревива се от смях брадатият. — Много образно казано. Ако помислиш добре, излиза, че храненичето на вълците наистина е един мекичък, пухкав маншон.

Брадатият още дълго се смя, после решително се обърна към другаря си:

— Добре! Хапка няма да хапна, глътка няма да пийна, докато не докараме тук тоя жив маншон!

Мъхеста брада не успя дори да гъкне, когато природоизследователите вече се отдалечаваха от лагера с широка крачка.

Настъпи тишина. Мъхеста брада безпомощно се озърна за Полуобувка.

След още някое време Полуобувка най-после отвори уста и ето какво рече:

— Сега вече си пролича що за птица е нашият мил приятел! Хранениче на вълците! Боже мой!…

Ето какво му беше минало през ума. Тази нова мисъл не му даваше мира.

Мъхеста брада си глътна езика от изненада, а Полуобувка не го и дочака да отвърне нещо.

— Едва сега разбирам защо Маншон с такава радост ни отпрати от вълчето котило!

— И дори с радост! — възмути се Мъхеста брада. — Какви ги дрънкаш по адрес на своя приятел? Вълкът го отвлече, ти сам видя!

Полуобувка се усмихна многозначително.

— Много е просто — отвърна той. — Вълкът е познал храненичето си, а и Маншон е нямал нищо против да си похапне сурово месце!

Мъхеста брада беше възмутен до дъното на душата си. Що за хрумвания имаше Полуобувка? Хранениче на вълците? Природоизследователите бълнуваха небивалици, а Полуобувка взе думата им за чиста монета. Как можеше да му хрумне подобна мисъл? Просто да не повярваш! В края на краищата… Какво от това, ако някога в детството си Маншон е раснал сред вълци? Има ли значение? Маншон си е Маншон! Познават го добре, много по-добре от тия уж изследователи на природата или който и да било друг!

И Мъхеста брада отсече:

— Дори Маншон да е отраснал сред вълци, това не е повлияло на характера му!

— Досега наистина няма в какво да го упрекнем — съгласи се Полуобувка. — Но беше достатъчно да зърне стария горски демон и вълчата му кръв заигра.

— Престани! — изпъшка Мъхеста брада. — Толкова дълго вися с главата надолу, че мислите ти също са се обърнали наопаки!

Но Полуобувка си знаеше своето!

— Аз във всеки случай повече не мога да се доверя на Маншон — заяви той. — Не е известно кога може отново да се разрази смъртоносното надбягване с глутницата!

— Свърши ли? — ядоса се най-после Мъхеста брада. — Имаш ли да добавиш още нещо?

Отговорът на Полуобувка гласеше следното:

— Бях глупак, че се оставих Маншон да ме подмами в тази гора! Но вече ми дойде умът в главата! Чудесно ще си преживявам и без Маншон. Морето ме очаква, време е да вървя!

Този път Мъхеста брада кипна. Каква несправедливост! Маншон ги подмамил насам? Напротив! Те двамата с Полуобувка настояха да пътуват през гората. И Маншон отби от главното шосе. Имаше ли някаква вина? Ни най-малко! Виж го ти Полуобувка!

— Заминавам! — в същия миг се обади Полуобувка. — Имам си нозе, те ще ме носят по белия свят. Не ми трябва ни автомобил, ни никакъв Маншон!

— Ти си се побъркал! — все още недоумяваше Мъхеста брада.

— Не можеш да ме спреш! — не мирясваше Полуобувка. — Идваш ли с мен или не?

— Разбира се, че не!

Не можеше да изостави Маншон на произвола на съдбата! Маншон също не би го сторил. Това е сигурно. А тоя Полуобувка сега…

— Довиждане! — сбогува се Полуобувка.

— Ела на себе си! — надигна глас Мъхеста брада.

Но Полуобувка пое напред с широка крачка. Ама как така? Какво му стана? В това имаше нещо неразбираемо. Кошмарен сън…

— Полуобувка! — още веднъж надигна глас Мъхеста брада.

— Върни се!

Но пак му отговори само горската тишина.

Мъхеста брада се върна при огъня и се зае да го гаси. Природоизследователи, а оставиха огъня да гори насред гората. Мъхеста брада старателно утъпка мястото, като все поглеждаше натам, накъдето се отправи на път Полуобувка. Огънят отдавна угасна, но Мъхеста брада все още не смееше да напусне това място. Не можеше да осъзнае как така изведнъж Полуобувка рече и си тръгна от тях. Но станалото — станало!

С тежка въздишка Мъхеста брада закрачи през гората.