Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (22)

Една необикновена езда

Когато вълкът метна Маншон на гърба си, смелчагата не осъзна в каква беда е изпаднал. Никога досега Маншон не беше се сблъсквал с вълчето племе. Мислеше си, че това е просто едно голямо куче. И тъй като кучетата почти винаги са добронамерени същества, Маншон не смяташе, че и сега има от какво да се бои. Струваше му се, че това толкова едро куче иска да си поиграе с едно дребосъче. Ей така, на шега, ще го поноси върху гърба си из гората, и толкова!

— Къци-къци! — отново помами вълка Маншон и го потупа по гърбината.

А той се засили към ручея. На Маншон му се стори, че ще последва гигантски скок до отсрещния бряг, и здраво се улови с две ръце за козината на вълка. Но не се случи нищо подобно. Вълкът предпазливо нагази във водата и пое нагоре срещу течението на ручея.

Едва сега Маншон се разтревожи и причината беше наистина сериозна. Полуобувка и Мъхеста брада оставаха далече назад, а горският жител все тъй твърдо вървеше напред във водата и нямаше никакво намерение да се връща.

„Това куче поне не е бясно — успокояваше се Маншон. — Бесните кучета не смеят да припарят край вода.“

Но това беше малка надежда.

Вълкът стъпи на брега и хлътна в дълбокия лес.

„Това е прекалено! — възмути се в себе си Маншон. — Мислех да пояздя за разнообразие, но стига вече! Във всеки случай не жребецът носи ездача, накъдето му скимне!“

И друго го тревожеше — трудно ще открие пътя назад. Е, стигне ли до ручея, все ще се оправи някак. Но ако това куче го отнесе насред гъстата гора, никога няма да открие приятелите си. Ще остане отново сам. И може би завинаги.

— Не, и още веднъж не! — тръсна глава Маншон. — Не мога да си разреша да тъна отново в самота. До гуша ми е дошло от нея. Стига ми за цял живот!

Той пусна козината на вълка и се търкулна по горския мъх като кафява топка.

За съжаление този опит за бягство беше обречен. В същия миг вълкът спря Маншон с лапа и впи изненадан поглед в него. После го сграбчи в челюстите си и го разтърси с такава злина, че чак стомахът на Маншон се сви. И пак го метна на гърба си.

Маншон остана дълбоко съкрушен от тези обноски. Но нямаше що да стори, пътуването продължи. Той осъзна, че не си струва да опитва повторно бягство. Известно време не можеше да събере мислите си, сякаш вълкът ги беше изтръскал от него. Но лека-полека отново се обнадежди.

„Може би този яростен пес иска да ме отнесе вкъщи при стопаните си — утешаваше се Маншон. — Но възможно ли е да има човешко селище из тия горски дебри? Наистина не би могло. Но пък кой знае! Както се казва, отговора знае само вятърът…“

Вълкът ускори ход. После така побягна, че вятърът наистина засвири в ушите на Маншон. Но не довея нито един отговор на тъй тревожните въпроси.

Внезапно вълкът се закова на място. Ослуша се. Подуши въздуха. Защо беше всичко това? И Маншон, надвесен над вълка, наостри уши, но не откри нищо подозрително.

Какво ли беше разтревожило горския обитател? Вълкът отново пое на път, но крайно внимателно. Избягваше откритите места, тулеше се сред храстите, при това без да шумне нито една вейчица. Стъпваше съвсем предпазливо и се плъзгаше като сянка през гората. Маншон усети как мускулите по гърба на вълка чак се напрегнаха.

Но ето че се дочуха гласове. Мъжки гласове! Разговаряха хора!

— О, ясно ми е! — отдъхна си Маншон. — Сигурно са ловци, дървари или кой знае какви други работници, а кучето е тяхно. Ей сега ще бъдем при тях и край на тази дива езда през гората!

Вълкът приближаваше към гласовете, но стана още по-предпазлив.

— Аха! — подсмихна се Маншон. — Кучето разбира, че е сторило беля, и сега не може да се покаже пред стопаните си. Гузен негонен бяга! Така и трябва да бъде! Бива ли да стават подобни неща? Да грабнеш посред бял ден един честен смелчага, да го метнеш на гърба си и да се запилееш с него из гъстата гора!

Най-после вълкът толкова се приближи до хората, че беше възможно да се различат отделни думи и дори част от разговора им.

— Животът и навиците на вълците са основно проучени — достигна до Маншон дълбок тембър на мъжки глас, — но ако ги наблюдаваш, все може да се установи нещо ново и интересно.

— Несъмнено — отвърна другият с по-висок тон. — Горя от желание да наблюдавам живота на вълците по-отблизо. И ако ни се удаде да открием непознати навици у вълците, ще знам, че и аз съм дал нещо на света.

Сега от хората ги деляха само редките клони на храсталака и Маншон успя добре да ги разгледа.

Онзи с басовия глас беше млад човек с брада, носеше шарено кепе и беше обут с ботуши. На гърдите му висеше бинокъл. Другият изглеждаше по-възрастен, слънчевите лъчи играеха по голото му теме, а огромните стъкла на тъмни очила скриваха лицето му. И двамата носеха раници. Маншон напрегнато се вслушваше в думите им. Постепенно осъзна, че двамата бяха природоизследователи, дошли насам да проучват живота на вълците. Интересно, дали все пак в тази гора можеше да има вълци?

— Лично мен повече ме интересуват вълчетата — обади се плешивият. — Тъкмо сега е сезонът, когато ги подготвят за самостоятелен живот.

— Така е — закима брадатият. — За да не са безпомощни един ден, възрастните вълци ги учат как да разкъсват плячката. О, дано ни се удаде да ги наблюдаваме тъкмо в тези часове на ловно обучение.

— Голям късмет бихме имали — отбеляза плешивият. — Но нека не забравяме колко хитро същество е вълкът. Той винаги може да ни държи под око, а ние него — не. Не бих се изненадал ни най-малко, ако тъкмо в този момент иззад храстите ни следи някой вълк като невидим горски дух.

Брадатият се разсмя.

Маншон най-после съобрази своето положение. Разбира се, че тук имаше вълци. Най-малкото поне един горски хитрец, който Маншон яздеше вече от толкова време. Нито едно куче не би могло да стъпва тъй безшумно. Нито пък да се приближи до хората така, че те дори да не го забележат. А за обноските да не говорим — как едно куче би могло да се отнесе така безцеремонно с един смелчага? Боже мой! Но какво в края на краищата може да иска един вълк от него?

Не беше сега моментът да размишлява надълго и нашироко. Спасението изглеждаше тъй възможно! И толкова близко — просто иззад ей този храст. И хората са там! Навярно ще му помогнат, стига да извика за помощ. И трябваше да побърза, не се знае още колко време вълкът щеше да се притулва така.

Маншон не се и опита пак да се търкулне долу, защото знаеше, че този път всичко можеше да свърши много по-зле. Не му се искаше и да помисля за това. Как страшно го разтърси вълкът преди малко! Но що да стори? Как да се обади на хората? Да го направи така, че вълкът да не се втурне начаса в неизвестна посока!

Маншон се озърна. Клонките! Над него надвисваха храсти. Един по-дебел клон беше точно над главата му. И нямаше какво да му мисли повече!

Ловко протегна ръце, улови се добре, увисна и се залюля напред-назад.

— Хора! — изписка той. — Хора! Помогнете!

И пак се залюля. Нагоре, надолу!

Но и този план се провали. Маншон не успя да се вдигне още веднъж, клонът не издържа тежестта му и се откърши.

— Хора! — нададе гласче още веднъж той.

Но в следващия миг хората останаха вече далеч назад. Маншон отново се бе озовал безпомощен в челюстите на вълка, който се втурна като вихър по своя път.

— Чу ли? — обади се плешивият и с изненада втренчи очи в своя другар.

— Сякаш някой викна за помощ — закима другият.

Те претърсиха храстите, но не откриха нищо особено.