Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (35)

Смъртта чука на стъклото

— Пресъхна ми гърлото — оплака се Маншон. — Нямаме капчица вода.

Мъхеста брада отвърна:

— Брадата ми така е изсъхнала, че всеки момент може да се разпадне.

Но тъкмо тази изсъхнала брада досега ги спасяваше от глад. Бяха останали само четири ягодки. Мъхеста брада откъсна две и ги подаде на Маншон.

— Остават две за после — предупреди той. — И нищо повече.

Не знаеха от колко време вече лежат един до друг. С всеки изминал час се чувстваха все по-зле. Обзе ги слабост. Приказките ги изморяваха, но от време на време пак ги подхващаха.

— Образно казано, смъртта скоро ще почука на стъклото — изпъшка Мъхеста брада.

— Като нищо! — съгласи се Маншон. — В началото ще почука учтиво, но после ще влезе, без да пита. За смъртта е без значение, че автомобилът ни е затворен. Ще се промъкне дори и през нечупливите стъкла.

Дълго лежаха в мълчание. Друго вече не можеха да сторят, освен да лежат и да чакат кога ще ги грабне невидимата. Всички опити да напуснат фургона се провалиха. Не успяха да отворят нито една врата, по стъклата не се появи дори пукнатинка. На няколко пъти Маншон отправи сигнали, но призивът за помощ остана без отклик.

— Кой знае къде ще ни погребат — подхвана приказката си Маншон.

— Бих искал да остана завинаги в гората — каза Мъхеста брада. — И гробът ми да обрасне с еленов мъх. Това е най-хубавият паметник, който бих могъл да пожелая за себе си.

— Наистина ли? — зачуди се Маншон.

— Вечният кръговрат на природата — обясни Мъхеста брада. — Представи си само, брадата ми изтлява, но от нея се възземат нови стръкове еленов мъх. И все някога ще се намери човек, който да си свари чай против кашлица от тях.

— Мен трябва да ме погребат с автомобила — замислено отвърна Маншон. — Така че и ковчег не ми трябва. А на гроба ми да напишат: „Тук почива Маншон във вечна самота!“

Щом спомена самотата, Маншон така се натъжи, че две едри сълзи бликнаха от очите му.

Мъхеста брада викна уплашен:

— Не давай воля на сълзите си! Ще те връхлети свирепа жажда!

Маншон почака, докато сълзите се търкулнат надолу по бузите, и ги облиза с език.

— Самотата е по-страшна от смъртта — обясни Маншон.

— Може и изобщо да не ни открият — разсъди Мъхеста брада. — Тогава няма и да ни погребат. Тук ще заспим своя вечен сън, а и ти няма да си самичък.

Маншон подразбра, че Мъхеста брада иска да обърне всичко на шега, но сега никак не му беше до смях. Той седна нацупен в леглото.

Якичка се промъкна до Маншон и сложи глава в скута му.

— Горкичкото! — каза Маншон и помилва кученцето си. — Споделяше съдбата си с мен, но ето какво се случи! Смъртта те заплашва наравно с нас.

Маншон почувства как сърцето го боли. Якичка му повярва, надяваше се на него. А той… Сега беше отговорен и за живота на кучето си.

И едва-що си помисли това, почувства прилив на нови сили. Не си струваше да се предадат доброволно на смъртта!

Маншон скочи от леглото и се промъкна до волана.

— Бип-бип-бип… Би-и-ип, би-и-ип, би-и-ип… Бип-бип-бип!

Маншон свиреше сигнала за бедствие. Три кратки изсвирвания и три по-дълги, отново три кратки.

И пак прозвуча:

— Бип-бип-бип… Би-и-ип, би-и-ип, би-и-ип… Бип-бип-бип!

Но както и досега, сигналите за помощ оставаха без отговор. Маншон скоро се умърлуши. Дали изобщо имаха надежда за спасение? Наистина ли трябваше да напуснат този свят в разцвета на силите си, в най-хубавите си години?

Мислите на Маншон го отнесоха назад във времето, видя се малко момче, сгушено в сивия маншон на своята баба. Виж ти! Имаше точно такава фотография! Маншон много отдавна не беше разгръщал албума си и сега го овладя непреодолимо желание да види снимките си. Върна се при леглото, вдигна дюшека откъм единия край и извади оттам албум с корици, изрисувани с цветя.

— Якичка, искаш ли да видиш снимките ми?

Кучето помаха опашка, поласкано от вниманието на стопанина си.

Маншон седна на масата и Якичка мигом се намести в скута му.

— Гледай сега — разтвори албума Маншон. — Това е наша семейна снимка. Майка ми, баща ми, също така баба, дядо — ей тук, от тази страна. Облечени са в официални маншони. А този мъничък пакет в ръцете на мама съм аз! Снимките са правени скоро след като съм се родил.

Якичка заскимтя от удоволствие.

— Нали съм много сладък? — засмя се Маншон. — Съвсем без коса, а маншонът не е от рошав кожух, а от мекичък бархет.

Мъхеста брада се прокашля.

— Мога ли и аз да видя снимките от детството ти? — запита той и любопитно протегна врат към масата.

— Извинявай! — смутено отвърна Маншон. — Но не съм ти забранил. Нито искам да те притеснявам. Въобразяваш си какво ли не от излишна учтивост.

— Но виж какво — приятелски призна Мъхеста брада, — тези снимки много ме интересуват.

Пристъпи към масата и загледа през рамото на Маншон.

А той вече разгръщаше нова страница.

— Тук съм в детската количка — показа друга снимка Маншон. — А този, дето ме вози в нея, е дядо ми. Най-често той ме извеждаше на разходка, защото имаше най-много време от всички вкъщи. И винаги ми четеше стихове.

— Е, още от тогава си обикнал поезията! — възкликна Мъхеста брада. — Щом в тази крехка възраст си слушал стихове, то поезията, тъй да се рече, е в кръвта ти!

— Може би! — отказа да спори Маншон. — Не съм се замислял над тия неща.

Продължиха да разглеждат снимките.

— Това е баба ми като млада — показа Маншон нова страница. — Ето и венчалната им снимка с дядо ми. Той е седнал, а тя е права до него, нежно опряла ръка на рамото му.

— Чудесна снимка! — отбеляза Мъхеста брада. — Колко е хубав този снежнобял маншон, който е облякла баба ти!

— Сватбен маншон — обясни Маншон. — От бяла мечка!

И отвори на друга страница.

— Тук съм вече по-голям. С баща ми ловим риба… А тази снимка е коледна. Цялото ни щастливо семейство се е събрало под елхата.

— Мило семейство — много тихо промълви Мъхеста брада.

И внезапно повиши тон:

— Но, скъпи Маншон, защо никога досега не си ни показвал този албум? И как така Полуобувка не можа да го види!

Маншон вдигна глава и отправи недоумяващ поглед към Мъхеста брада.

— Полуобувка ли? — повтори той. — Просто не се е налагало. Но защо тези снимки така те развълнуваха? В тях няма нищо особено.

— Ти си мислиш, че няма!

Мъхеста брада неспокойно пристъпваше от крак на крак, после се спря и тежко въздъхна:

— Ако Полуобувка беше видял тия снимки, никога не би те помислил за хранениче на вълците!

— Хранениче на вълците ли? — учуди се Маншон. — Природоизследователите ме вземаха за такъв! Обаче Полуобувка?

Мъхеста брада пак въздъхна и седна на ръба на леглото:

— Той също…

Албумът трепна в ръцете на Маншон и току тупна на пода.

— Не исках да ти казвам — мрачно подхвана Мъхеста брада.

— Но сега, след като видях семейните ти снимки, думите неволно се изплъзнаха от устата ми. Та за Полуобувка… Дочул той какво си приказват ония уж природоизследователи, че като заседна в главата му тази мисъл… И щом си раснал с вълците, тогава с теб…

Мъхеста брада се умълча, стори му се, че беше отишъл твърде далече.

— Тогава с мен… — тихо подсказа Маншон, — с мен е опасно, така ли?

— Нещо подобно… — още по-тежко, отколкото преди въздъхна Мъхеста брада. — Пред лицето на смъртта не бих могъл да си кривя душата! Точно това и каза Полуобувка!

— И си замина?

— Замина си!

Настъпи тягостно мълчание. Даже Якичка подразбра, че нещо не е в ред, и близна с език лицето на Маншон, за да го утеши. Но Маншон почувства как силите отново го напускат. Не отвърна на милувката на Якичка, нито вече нещо го интересуваше. Твърде тежък удар за него! Албумът остана да лежи на пода. Маншон се строполи на леглото и заби нос във възглавницата.

Мъхеста брада също почувства как ръцете и краката му отмаляват. Гладът и жаждата го измъчваха, но сега се прибави и това душевно терзание. Дали постъпи добре, когато разкри истината на Маншон? Може би трябваше да си мълчи? Но думите сами се изплъзнаха от устата му. Бяха пред прага на смъртта все пак… Трябваше ли да укрива истината за техния приятел Полуобувка?

Мъхеста брада не знаеше точния отговор. Така или иначе, нищо вече не можеше да се направи. Всичко излезе наяве, и толкова! Мъхеста брада легна до Маншон. А той продължаваше да плаче. Сърцето на Мъхеста брада се свиваше от болка. Той откъсна от брадата си двете последни ягодки и ги подаде на Маншон:

— Хапни си!

Но и това не утеши приятеля му. В брадата на Мъхеста брада не остана нито плодче.

— Благодаря! — обади се Маншон, докато дъвчеше плодовете, но после пак ревна.

А Мъхеста брада лежеше и мислеше: „Докога ще продължи това? Колко време още ще издържим?“

И в този момент:

— Чук! Чук-чук! Чу-у-к!

Маншон се умълча.

Повтори се:

— Чук-чук! Чук!

„Ето че и смъртта ни навести!“ — помисли си Мъхеста брада.

Засега само чукаше на стъклото. Но скоро идеше да се озове при тях…

Той затвори очи и напрегнато зачака.