Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (2)

Раздаване на автографи

— Натъпках се до насита! — заяви Маншон.

— Не мога да се помръдна — изпъшка и Мъхеста брада.

А Полуобувка рече:

— Още едно парченце само, малко сладко от ягоди и вече — край!

Но масата просто се огъваше от лимонадените шишета и от всякакви други апетитни неща, с които сервитьорката я зариваше отново и отново.

— Много ви молим — обърна се към нея Мъхеста брада, когато за кой ли път вече тя спря при тях с препълнен поднос, — нищо повече не ни носете. Всичко е много вкусно, лимонадите са чудесни, но всяко нещо си има граници.

Сервитьорката сви рамене.

— Разбирам положението ви — съчувствено отвърна тя. — Почерпката на нашата сладкарница отдавна свърши. Въпросът е в това, че посетителите поръчват за вас. Дамата, която ухапахте, ей сега ви купи тия двадесет и четири сладкиша.

Мъхеста брада проследи врабчетата, които подскачаха край свободните маси и столове и търсеха трохички.

— Бихте могли да оставите всичко това на врабчетата — предложи той.

Но сервитьорката поклати глава.

— Не е възможно — възрази тя. — Ще обидим хората. Щом е поръчано за вас, опитайте да се справите с яденето.

И тя отново затрупа масата им, след което побърза да се отдалечи.

Приятелите безпомощно се озърнаха.

— Две — три хапки още и ние ще се простим с мечтата си за почивка — изпъшка накрая Маншон. — Струва ми се, че просто трябва да избягаме.

— Излиза, че няма нищо по-добро за нас — съгласи се Полуобувка. — Да си плюем на петите, за да избягаме от славата!

Мъхеста брада за миг се замисли.

— Славата е като сянката, няма къде да се денеш от нея — отбеляза той. — Не е лесно да се избавиш, но поне да опитаме!

Въпросът беше решен и те задебнаха подходящия момент да се измъкнат. Не се наложи да чакат дълго. Тъкмо сервитьорката се задълбочи в сметката на една отдалечена маса, когато смелчагите се изхлузиха от столовете си и побързаха да се отдалечат.

Автомобилът на Маншон беше наблизо, на една площадка в парка, и смелчагите с всички сили се затичаха натам.

— Толкова е унизително! — възмути се Мъхеста брада. — Нямаме никаква вина, а трябва да се промъкваме като крадци.

— И заради какво? — додаде и Полуобувка. — Заради собствената си прослава.

Но скоро се разбра, че Мъхеста брада правилно беше преценил — не е толкова лесно да се избавиш от собствената си известност. Едва бяха стигнали площадката в парка, когато един младеж решително им препречи пътя.

— Моля спрете за момент, мои скъпи спасители — учтиво се поклони той. — Имам една сериозна молба към вас.

Смелчагите поспряха задъхани.

— То хубаво — поде Полуобувка, — ама ние вече сме в отпуск, а в такова време не се занимаваме със сериозни неща.

Младежът видимо се смути.

— В такъв случай моля да ме извините — отвърна той и отново се поклони. — Наистина не знаех, че сте в отпуск. Просто исках да ви помоля за автографи.

— Автографи ли? — избоботи Мъхеста брада.

Приятелите отминаха развеселени и почти стигнаха до автомобила си, но все пак решиха, че не бива да отхвърлят една толкова мила молба.

— Добре тогава — обади се Маншон.

Полуобувка беше на същото мнение.

— Толкова приятна дреболия — съвсем доброжелателно каза той.

Младежът им подаде малък бележник и смелчагите незабавно се подписаха.

— Благодаря ви от сърце — щастливо се усмихна младият човек. — И още веднъж моля да ме извините, че ви обезпокоих, когато сте в отпуск.

Приятелите побързаха към автомобила си, за да седнат най-после в него и да подирят място за отдих. Скоро обаче разбраха, че бяха сторили грешка, като взеха присърце молбата на младежа. Едва изминаха две-три крачки, и пред тях изникна едър мъж с протрита чанта в ръка. Той измъкна от нея празен бял лист хартия и викна с гръмовен глас:

— По един автограф и за мен!

— Извинете, много бързаме! — измънка Маншон и се опита да го отмине.

Мъхеста брада се помъчи да обясни:

— В отпуск сме, наистина нямаме миг свободно време!

Но мъжът с чантата се разлюти.

— Аха, за един може, за друг не може! — гръмна над главите им той. — Не е хубаво да се отнасяте с хората тъй. Аз съм също такъв гражданин, какъвто е и онзи младеж там, комуто дадохте автограф току-що!

Смелчагите осъзнаха, че с такъв гласовит мъжага няма смисъл да се разправят, драснаха безмълвно по един подпис върху белия лист, а и онзи също не продума. Тръгна си, мърморейки, без дори да им благодари.

— Моля ви за автограф!

— И на мен!

— И на мен!

Смелчагите уплашено се озърнаха. Доста народ се беше насъбрал покрай тях. Всеки държеше бележник, календарче или просто лист бяла хартия. И чакаха автографи от тях. Не им остана нищо друго, освен да започнат.

И стана една — подписваха ли се, подписваха: Мъхеста брада, Полуобувка, Маншон… Мъхеста брада, Маншон, Полуобувка… Полуобувка, Маншон, Мъхеста брада… И тъй нататък, и тъй нататък.

Трудна работа, много по-изнурителна, отколкото можеше да се допусне. И което беше по-лошо, вместо да намалява, тълпата, която ги обкръжаваше, нарастваше всеки миг. Мъже и жени, невръстни дечица и треперещи от слабост старци. Прииждаха ли, прииждаха отвсякъде. Блъскаха се, напираха от всички страни. Жадуваха само за едно — автографи!

— И това ако е отпуск! — окая се Полуобувка. — Хубаво се подредихме!

… Полуобувка, Маншон, Мъхеста брада… Мъхеста брада, Полуобувка, Маншон… Пишеха ли, пишеха. Не му се виждаше краят.

— Силите ми секнаха — обади се Мъхеста брада. — Просто не мога повече!

— И аз! — отвърна Маншон. — Ръката ми изтръпна вече.

Полуобувка вдигна глава и хвърли отчаян поглед към хората наоколо.

— Да спираме вече, а? — унило подхвърли той.

Но опашката не искаше и да чува за такова нещо.

— Молим ви! — дочуха се възгласи. — Чакаме повече от час! Настояваме за автографи!

Избухнаха и гневни упреци:

— Какво умувате сега? Славата ви задължава!

— Пак тази слава! — промърмори гневно Полуобувка, но толкова тихичко, че никой не го чу. — Славата по-скоро ни задължава да пазим здравето и живота си, но тъкмо от тях искат да ни лишат някои тук!

Съвсем изтощени вече, смелчагите продължаваха да пишат:

… Мъхеста брада, Полуобувка, Маншон… Маншон, Полуобувка, Мъхеста брада… Полуобувка, Мъхеста брада, Маншон… Мъхеста брада, Маншон, Полуобувка…

И тъкмо в този момент се случи нещо неочаквано.

— Помощ, загивам! — викна Полуобувка.

Той разпери широко ръце, озърна се безпомощно и току се простря на земята.

Опашката уплашено потръпна.

— Припадна — дочу се отнякъде.

Обади се и още някой, този път с възхита:

— Писа името си, писа, докато най-после дъх не му остана!

— Дано хората станат по-разумни! — обади се възрастна жена, която обаче току-що си беше взела автограф. — Все искат нещо, блъскат се. Никой и не помисля за живота и здравето на тия дребосъчета.

— Току-виж се гътнал — размаха дългата си метла един мъж с рижави мустаци. Навярно беше градският метач, иначе що щеше тук с тази метла.

Думите му бързо се разнесоха от уста на уста и хората се развълнуваха.

Полуобувка все така лежеше неподвижен. Маншон и Мъхеста брада се суетяха край него, изгубили ума и дума от страх.

Пръв се съвзе Мъхеста брада.

— Трябва да отнесем Полуобувка в колата — каза той. — И без да губим време, тръгваме за доктор.

— По-добре е да докарам автомобила тук — оживи се Маншон. — Така ще бъде по-удобно, нали е на колела, докато Полуобувка си няма…

И сякаш да потвърди, че Полуобувка наистина си няма колела, Мъхеста брада неволно погледна към нозете му. Какво беше изумлението му, когато забеляза как голите пръсти на Полуобувка бързо-бързо шават на всички страни.

„Полуобувка наистина е голям чудак — помисли Мъхеста брада. — Не бих се изненадал, ако и в гроба не миряса с тия крака.“

Но нямаше за кога да размисля, положението се очертаваше сериозно и изискваше пълно внимание.

— Отивай за колата — нареди Мъхеста брада на Маншон.

— Аз ще пазя да не би тълпата да стъпче Полуобувка.

Маншон мигом се изправи и решително си запробива път към автомобила. А това не беше лесно, любопитните отзад напираха към средата на опашката и всички се блъскаха, притиснати един до друг.

— Моля, дайте път! — викаше Маншон и се провираше помежду краката на хората като през непроходима джунгла.

Но наистина нямаше къде да се отстъпи. За щастие на помощ се притече онзи с рижите мустаци. Размаха дългата си метла и макар да не беше твърде учтиво, двамата с Маншон скоро се озоваха до автомобила.

Мина се, що се мина, най-после Маншон седна зад волана и скоро моторът забоботи. Повече нямаше нужда от пазача и метлата му. Маншон натисна клаксона и тревожният вой помогна по-добре от всякаква метла. Необяснимо е как цялото това човешко море плисна встрани и пропусна автомобила, който скоро се озова на местопроизшествието.

— Имате ли носилка? — запита някой.

Носилка нямаха, но разполагаха с походно легло, което сега Маншон измъкна от колата.

— Внимателно — пак се развикаха наоколо. — Може да е получил сътресение на мозъка. Затова не бързайте!

Маншон и Мъхеста брада бяха крайно предпазливи, когато настаняваха Полуобувка на походното легло.

В този момент някой се провикна от изумление:

— Боже мой! Пръстите на краката му шават ли, шават!

„Пръстите на краката му, какво друго! — помисли си Мъхеста брада. — Полуобувка трябва да си купи нови обувки, но вече да не изрязва бомбетата им. Тогава не би проличало, че дори и припаднал, пак върти пръстите на краката си. Наистина странна история.“

С тия мисли Мъхеста брада пое походното легло откъм долния му край и с брадата си прикри нозете на Полуобувка, за да не правят впечатление на околните. Маншон хвана походното легло откъм горния му край и скоро тримата се намериха в автофургона си.

Новината обаче раздвижи духовете и скоро от човек на човек се понесе:

— Трябва да е получил гърчове, горкият!

Дори и когато автомобилът на Маншон отдавна беше заминал, хората продължаваха да стоят в парка и да обсъждат чудната история с немирните пръсти на Полуобувка.

— Горкичкият! — окайваше го множеството. — Да си изпати тъй много!