Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (34)

И радост, и мъка!

Маншон се разбуди. Сънят бавно отстъпваше и той не можеше да се съвземе от снощните си патила, да си припомни случилото се. И все пак — колибата! Прибра се да нощува в нея. Ето къде се намираше сега. Обхвана го страх.

Нямаше си вече автомобил! Беше самотен и при това без дом! Само с един маншон на гърба си, раздърпан и вмирисан на опърлено. Защо съдбата се оказа тъй безмилостна към него?

Маншон предпазливо вдигна клепачи. Сумрак! Но независимо от това той съзря хладилник. Ама работа! Наистина хладилник! Що щеше в тази колиба насред гората?

Побиха го тръпки. Невъзможно е! Ами ако е истина? Маншон скочи на крака. Пресегна се към скрина — нямаше съмнение, скрин като скрин. Дръпна чекмеджето. Беше пълно с писма. Неговите писма, точно същите, които си пишеше до поискване.

Сега всичко се изясни. Никаква колиба не беше това, ами неговият автомобил, покрит с клони. Хладилникът, скринът, леглото… Лежеше в собствената си постеля.

Неописуема радост! Истинско щастие преизпълни цялото му същество!

Маншон отвори хладилника — парченце салам, резенче кашкавал, стигаха му!

Салама подели с Якичка, похапна и извара, след това излезе навън.

Преваляше пладне. Слънцето се издигаше високо и изпълваше с шарена светлина дълбоките горски дебри.

„Тук слънцето топли повече, отколкото край морето!“ — разсъди Маншон.

Нямаше никаква представа, кога би могъл да се озове на морския бряг. Къде ли са сега Мъхеста брада и Полуобувка? Дали да ги дочака тук? Или да надуе клаксона и да подкара през гората, докато ги открие?

Чакането беше за предпочитане. И, разбира се, беше по-удобно. Но като прецени едно-друго, Маншон реши, че все пак е по-добре да тръгва. Действието е по-добро от бездействието! Не го свърташе на едно място, съдбата на приятелите му беше поставена на карта.

Главната причина да се отправи на път беше предположението, че вълкът отново може да излезе на лов. Току-виж Мъхеста брада и Полуобувка налетели на него, додето той ги чака тук. Или докато ги търси — всъщност те самите търсеха него. И дори го намериха! Сега и тримата щяха да се излежават на морския бряг, ако природоизследователите не се бяха намесили тъй злокобно! Полуобувка и Мъхеста брада не го оставиха сам на съдбата му. А Полуобувка дори рискува живота си, за да го избави от вълчата глутница. Ох, скъпи, най-прекрасни приятелю Полуобувка! Мили Мъхеста брада! Къде ли се лутате сега из тая дива пустош?

Маншон махна клоните и откри автомобила. И седна зад волана.

— Тръгваме, Якичка!

Якичка размаха опашка, Маншон запали автомобила.

Потеглиха бавно. Маншон внимаваше със скоростта — то и закъде ли да бърза? Ще се движи тихичко и умната! Ако се засили, неволно ще отмине Мъхеста брада и Полуобувка дори да са наблизо.

След някое време Маншон натисна клаксона, после се заослушва. Тишина! Нищо не шаваше наоколо. Но той не губеше надежда.

„Звукът на автомобилния клаксон се чува много по-надалече, отколкото човешкият глас“ — разсъждаваше Маншон.

Повече от сигурно беше, че дори и да го чуеха приятелите му, техният вик нямаше да стигне до него. Търпение! И най-важното — да не се бърза!

Автомобилът пълзеше по горския път.

Дано сигналите на клаксона не стигнат до природоизследователите! Но що за природоизследователи бяха те? Да вземат един Маншон за хранениче на вълците? Просто да се пукнеш от смях! Какво въображение?! А нима въображението трябваше да засенчва разума, и то до такава степен, че да приемаш за истина онова, което сам си наумиш? Кой знае! Маншон не искаше друго, освен по-скоро да срещне приятелите си. Но засега горската просека пустееше. Ако силата на въображението наистина вършеше чудеса, то нека зад следващия завой се покаже някой! Макар да знаеше, че това са напразни блянове, Маншон тайно се надяваше напред да го чака голяма радост.

Стигна до един завой. За всеки случай отново намали скоростта. Завоите винаги представляват опасност и макар да се движиш бавно, никога не се знае какво те чака от другата страна. Но ето — Маншон премина благополучно и този завой.

И тогава изскърцаха спирачките.

Лицето на Маншон прибеля. Ръцете му конвулсивно стиснаха волана. Беше поразен от силата на собственото си въображение.

Каква невъобразимо правдива картина!

На двадесетина крачки напред насред пътя стоеше изправен Мъхеста брада. Изглеждаше съвсем като жив! По-истински от всякога!

Маншон не смееше да помръдне и не откъсваше очи от видението. Мъхеста брада — нямаше съмнение! Кой би повярвал, че силата на въображението може наистина да бъде подчинена на една настойчива воля? Свръхестествено явление!

Мъхеста брада се усмихваше — едновременно радостен и някак печален. Маншон се съвзе от първоначалната си изненада и вече също се усмихваше на видението. И неговата усмивка беше същата — едновременно радостна и някак печална. Щастлив да види приятеля си и предварително натъжен, че видението всеки миг може да се разсее.

Но колко неподражаема е силата на въображението — видението все тъй стоеше пред Маншон и не се разсейваше във въздуха. Нима мисълта наистина можеше да управлява осезаемия свят? Ако сега Мъхеста брада се приближеше… Да тръгне към автомобила… Маншон толкова искаше да си поговорят!… Ако съсредоточеше цялата си воля в това единствено желание, дали то щеше да се сбъдне?

И едва-що си го помисли, когато Мъхеста брада закрачи към автомобила.

Сърцето на Маншон ускорено заби. Силата на въображението не го подведе! Мили Мъхеста брада, скъпи приятелю!

Мъхеста брада съвсем се приближи. Протегна ръка и отвори автомобила.

Да отвори автомобила? Маншон се уплаши не на шега! Можеше ли едно видение да борави с материалните неща в околния свят? Не, нали? Видението преминава спокойно и през затворени врати. Но сега вратата се отвори широко и Мъхеста брада влезе в автомобила.

— Най-после! — въздъхна дълбоко той. — Бях загубил всякаква надежда!

— И аз — отвърна Маншон.

— Добре го измисли, да даваш сигнали с клаксона — продължи Мъхеста брада. — Иначе едва ли щяхме да се намерим!

Маншон не отвърна. Едва сега осъзна, че пред него нямаше никакво видение. Самият Мъхеста брада — цял-целеничък, от кръв и плът! Убеди се напълно, когато Мъхеста брада го прегърна.

— Бедният Маншон! — окая го той, докато се взираше в раздърпаното кожухче на приятеля си. — Доста си изпати!

— Всичко мина — скромно отвърна Маншон. — Къде е Полуобувка?

Мъхеста брада отклони въпроса:

— Хайде да тръгваме!

Но Маншон предугади нещо недобро.

— Защо не сте заедно? — настоя да узнае той. — Да не се е случило нещо с него?

— В началото бяхме заедно — измърмори в брадата си Мъхеста брада. — Но после вече…

Не искаше да разкрие истината на Маншон. Та няма да му каже как Полуобувка го сметна за хранениче на вълците и реши да не е повече дружинка с тях. Бедният Маншон, това би го убило начаса.

— А после? — тръпнеше от уплаха Маншон.

— Разделихме се!

В гласа на Мъхеста брада се промъкнаха треперливи нотки, Маншон наостри уши. Тревогата му растеше!

— Но защо се разделихте?

— Защото…

Мъхеста брада не можеше да намери точната дума.

— Но моля те! — викна Маншон. — Не крий нищо от мен! Сърцето ми замира от страх, просто ще полудея!

— Когато се разделихме, Полуобувка беше здрав и читав, както винаги! — опита се да го успокои Мъхеста брада.

— Но защо се разделихте? — недоумяваше Маншон.

Мъхеста брада беше затруднен.

— Да тръгваме — настоя той. — Една твърде объркана история дори и за самия мен!

Маншон даде газ, но това не го успокои. Как беше възможно тъкмо Полуобувка и Мъхеста брада да се разделят и дори да няма обяснение за това? Сигурно е нещо сериозно!

След малко Маншон пак наду клаксона.

— Няма смисъл да свириш — обади се Мъхеста брада. — Не вярвам Полуобувка да е някъде наблизо!

— Но къде може да е? — съкрушен попита Маншон. — И как тъй е тръгнал сам? Ти криеш нещо!

Мъхеста брада въздъхна. Реши, че не бива повече да измъчва Маншон. Неизвестността е често по-жестока и от най-неприятната истина!

И изплю камъчето:

— Полуобувка тръгна сам за морето. Той просто избяга от нас!

— Как така? — почти изписка Маншон.

Загуби самообладание, завъртя разсеяно кормилото, натисна педала на газта до възможния предел.

— И какво каза той? — отново викна с все сила Маншон.

И тогава се случи страшното.

Като подлуден звяр автомобилът с пълна скорост изскочи от пътя. Моторът изрева. Храстите изпращяха. Всичко се затресе.

И изведнъж — стоп! Автомобилът се вряза между две дървета и най-после се закова на място.

— Моля за извинение! — тихичко се обади Маншон.

Добре че тъкмо в този момент той отново си възвърна самообладанието.

— Моля да ме извиниш — повтори той, — но това, което ми каза…

Мъхеста брада го прекъсна:

— Няма защо да ми обясняваш! Аз и така разбирам всичко!

— Сега ще дам на заден ход — обясни Маншон.

За щастие моторът беше съвсем здрав. Маншон даде на заден ход, но автомобилът не се и помръдна. Само колелата се завъртяха на едно място, и толкова. Маншон опита да подкара напред. Напразно! Стана ясно, че само с помощта на мотора нямаше да тръгнат.

— Ще сляза да бутам — обади се Мъхеста брада.

Маншон изглеждаше твърде угрижен.

— Дано помогне!

Мъхеста брада погледна към предната врата и мигом разбра, че няма да се отвори. И от двете стани предните врати бяха притиснати от могъщи дървесни стволове. Първо трябваше да се измъкне автомобилът.

За щастие имаха още една възможност — Мъхеста брада се хвърли към задната врата, натисна бравата. Но и тя не се отвори. Вероятно бравата беше изкривена от внезапния удар. Мъхеста брада натисна с рамо, заблъска с все сила. Нищо не помагаше.

— Опитай се да смъкнеш стъклото — обади се Маншон.

Мъхеста брада посегна натам. Напразен труд! Стените на автомобила се бяха изкривили и лостчетата, с които стъклата се повдигаха и сваляха, сега не помръдваха.

— Ще трябва да разбием предното стъкло — разсъди Мъхеста брада.

Маншон поклати глава.

— Невъзможно е! — отвърна той. — Стъклата са нечупливи. Но за щастие имаме бормашинка, с нея ще направим отвор в стените.

Той затършува из сандъчето с инструментите, но след малко разпери ръце:

— Няма я! Изчезнала е!

Мъхеста брада си спомни нещо:

— С тази бормашинка Полуобувка си направи броня от гюма — обясни той. — Защита срещу вълците…

А и Маншон си спомни за онази бормашинка в гората, която подритна тъй лекомислено. Ясно! Полуобувка е забравил да я прибере. Просто обяснение. Маншон погледна натам, където обикновено стоеше гюмът за мляко. Нямаше го. Полуобувка го беше превърнал в броня…

— Сега сме без бормашинка — тихо се обади Маншон. — И главно, без капчица вода!

Положението беше сериозно, двамата прекрасно разбираха това. Не им оставаше друго, освен да чакат и да се надяват, че някой случаен пътник ще им помогне. От време на време щяха да дават сигнали с клаксона и това беше всичко, което биха могли да сторят за спасението си.

Спогледаха се безпомощно. Какво нещастие! Наистина страшно нещастие!